Пенитенциарна наука в системата на наказателно-правните науки

Пенитенциарна наука в системата

на наказателно-правните науки

ïåäàãîãèêà

Наука за наказанията без лишаване от свобода

Пенитенциарна наука

Пенитенциарно право

1. 
   Владинска Н., Н. Петрова, Институционален модел за корекционно-възпитателна дейност при подрастващите с асоциално поведение, Бюл. “Затворно дело”, кн. 4, 1991 г.
   
2. 
   Отрицателното влияние в местата за лишаване от свобода, Авт. колектив, С., 1989
   
3. 
   Теоретични основи на възпитанието, Авт. колектив, С., 1997
   
4. 
   Харчев, А.Г., Социология воспитания, М., 1990 г.
   
5. 
   Б.Панев, Криминология, изд. на БСУ 1995.
   
6. 
   Б.Станков, Криминология, Варна 1996
   
7. 
   Георгиев, Г. Хр. и Л.Ст.Велинов, Юридически речник, Отечество - ф-я Отворено общество, с.1994.
   
8. 
   Долапчиев, Н. Наказателно право.Обща част (фототипно издание), БАН, С. 1994
   
9. 
   Й. Айдаров, Криминология (въведение в науката), изд. Албатрос 1996.;
   
10. 
    Карагьозов,И. и А.Гърбачева. Специална педагогика, В.Търново, "Абагар", 1996.
    
11. 
    Карагьозов,И. и М.Русева. Увод в социалната педагогика, В.Търново, "Слово", 1996.
    
12. 
    Исправительно-трудовая педагогика. АМВД - СССР, М.1978
    
13. 
    М. Паликарски, Наказателно изпълнително право на република България, София, 1992.
    
14. 
    Медински,Е.Н., История на педагогиката, С. 1950.
    
15. 
    Наказателен кодекс; наказателно-процесуален кодекс; закон за изпълнение на наказанията (сборник), изд. Паралакс, С.1997г.
    
16. 
    Петрова, Н. Основи и методи на социалната работа, С.2001 г.
    
17. 
    Макаренко, А.С. Опыт методики работы детской трудовы колонии, Соч. Т.V
    
18. 
    Пенев, П. Поправителна педагогика, ВСШ "Г.Димитров", С. 1984.,
    
19. 
    Пирожков,В. и А.Глоточкин, Трудово поправителна психология, С.1979.
    
20. 
    Теория на възпитанието, съставител - проф. Любен Димитров, Аскони-издат, С.1994.
    
21. 
    Хаджииски, М., Н.Петрова, Т.Минев, Пенитенциална педагогика,В.Търново 1999 .
    
22. 
    Юридический енциклопедический словарь, под ред. на А.Я.Сухарев, "Советская энциклопедия", Москва 1987.
    

§ 6. КОНЦЕПТУАЛНИ ОСНОВИ НА СОЦИАЛНО-ВЪЗПИТАТЕЛНАТА РАБОТА В МЕСТАТА ЗА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА

Преди кардиналните социални промени след 1990 г. българската пенитенциарна практика малко или много се развиваше чрез шаблонно налагане на съветския поправително-трудов пенитенциарен модел. Този модел неминуемо налагаше и своите приоритети, съпътствани от непрагматични или реално недостижими цели, задачи и форми на осъществяване на възпитателната работа. Настъпилите през деветдесетте години социално-политически преобразувания в страната, в т.ч. и деидеологизацията и деполитизацията на наказателното изпълнение, осигуриха възможности за формулиране на обективно обосновани цели и задачи на пенитенциарната дейност и респ. за утвърждаване на прагматична организация, форми и методи за социално-позитивно повлияване на лишените от свобода. При тези условия най-прекият път за конструктивни промени би могло да бъде намерен в създаването на основополагаща концепция за развитието на пенитенциарната практика в България и оттам разработването на концептуални и практически виждания за развитието на отделните направления в наказателното изпълнение. В случая обаче, реализирането на идеята за разработване и практическо внедряване на цялостна наказателно-изпълнителна концепция беше блокирано от липсата на възможност в Парламента да бъде обсъден и гласуван нов закон за изпълнение на наказанията. С оглед последното като преходен компромисен вариант се предприеха множество частични изменения в закона за изпълнение на наказанията както и изменение на Правилника за приложение на ЗИН.

Приетите промени в пенитенциарното законодателство направиха възможен и известен преход към демократизирането и хуманизирането на наказанието лишаване от свобода. По този начин в значителна степен беше преодолян “административно-манипулативния модел” за поправяне и превъзпитание на осъдените..."

От не по-малко значение е и утвърждаването на европейските принципи, касаещи правата на човека и хуманизацията, като главно направление в практиката и внедряването осъвременени форми и методи на работа имащи валидност в европейската пенитенциална практика. В настоящата разработка обаче, нашият стремеж не е да анализираме резултатите от няколко годишното налагане на т.нар. модели за усъвършенстване на възпитателната и социална дейност в затворите, а да представим своето принципно виждане за методическите и практически подходи, касаещи изходната позиция в развитието на възпитателната работа.

За целта преди всичко следва да отговорим на фундаменталния въпрос за как да разбираме фигуриращите в ЗИН като цел на наказателното изпълнение понятия "поправяне и превъзпитание" и респ. "възпитателна работа". С други думи, нека в когнитивен и прагматичен план да поставим разгледаме самата постановка за възпитателната работа в местата за лишаване от свобода и анализирайки нейната реалистичност, да се опитаме да аргументираме становището, че като по-прагматична алтернатива стои възможността дейността на сегашните възпитателни работници да бъде пренасочена в сферата на социално-педагогическата помощ.

Нека изходим от поправянето и превъзпитанието на осъдените като регламентирана в закона цел. По същество понятието "превъзпитание" произтича от понятието "възпитание". В най-общ план възпитанието е процес на организирано въздействие върху личността, насочено за формиране на система от определени качества, възгледи и убеждения. При превъзпитанието става въпрос за преизграждане, т.е. преформиране на личността, като на базата на разграждането на съществени негативни личностни характеристики се изграждат позитивни такива. В най-опростен вид, на практика това е двустранен процес на взаимоотношения между възпитател и възпитаник, с който се цели възходящо развитие на възпитаника, като се отчита както неговата активна роля, така и влиянието на всички останали външни фактори.

В условията на сега действащата система за възпитателна работа в затворите и затворническите общежития водеща роля при организирането и провеждането на въздействията, целящи промени в развитието на осъдените, е отредена на инспекторите по социалната дейност и възпитателна работа^* , като се разчита и на помощта на психолозите. Ако се опитаме да анализираме техните шансове за реален успех в постигането на целта за поправяне и превъзпитание на лишените от свобода, бихме могли да аргументираме следните изводи.

Сведено до своите първични елементи, педагогическото взаимодействие между възпитаващия и лишения от свобода представлява елементарна система на въздействие между субект и обект на възпитание (вж. фиг. 1). Тази система, образно казано, функционира "потопена" в микросоциалната среда на затворническата общност, като се влияе и от особеностите на макросоциалната среда. От значение за действието на механизма на системата са и обективните условия на живот и дейност в затворите и ТПО.

Приемаме, че на входа на тази система влиза човек с криминализирани личностни характеристики. След като тази криминално изявен човек навлезе в параметрите на възпитателната система и съобразно своите личностно-дифузни особености възприеме въздействията от страна служителите, затворническата общност, битовите и режимните условия на живот и обществото като цяло, се очаква на изхода на системата същият този човек да излезе вече променен като спазващ и уважаващ възприетите правни и морални норми гражданин.

От формално теоретична гледна точка няма причини заложеният в закона очакван резултат да не бъде постигнат, но последното предполага наличието на равновесие между елементите в системата. Именно на това предварително условие бихме искали да обърнем внимание и да се опитаме да преценим състоянието на системата към настоящия момент на развитие на наказателно-изпълнителната дейност.

Така охарактеризираното състояние на обекта на въздействие освен че поставя завишени изисквания към дейността и качествата на организиращия възпитателната работа субект (инспектор по социалната дейност и възпитателната работа) в голяма част от случаите предопределя фактическия неуспех на неговите усилия, което многократно се мултиплицира в работата със рецидивисти, категорично демотивира персонала и налага шаблона на “идейна декларативност” в професионалното поведение

За да се справи със своите специализирани практически задачи инспектора по социалната дейност и възпитателна работа трябва да притежава задълбочени познания в областта на теорията на възпитанието, психологията и пенитенциарните клонове на тези науки, т.е. да е завършил ВУЗ с педагогическа или психологическа специалност и на тази основа да притежава специализация в пенитенциарен аспект.

При сегашното състояние на кадрите в местата за лишаване от свобода от около 250-те педагогически работници около70% притежават фундаментална педагогическа и психологическа подготовка (в смисъл като завършен ВУЗ). Останалата част са завършили специалности като икономика, инженерство, физика, математика и др.. Ръководствата на затворите и ТПО обясняват тяхното присъствие в пенитенциарната педагогическа колегия с разнообразието на практическите задачи. Лично ние не приемаме този довод . Според нас назначаването на неспециалисти на педагогически длъжности е в нарушение принципа за професионална специализиция в подбора на кадрите. Също така не сме съгласни и с кадровата практика като специалисти с т. нар. “подходящо образование” да бъдат считани всички специалности даващи педагогическа, т.е. учителска правоспособност^*. По наше мнение най подходящите кандидатури за социално-педагогически длъжности в местата за лишаване от свобода са сред завършилите специалности “социална педагогика” и “социални дейности”.

Ключовият проблем обаче е в професионалната подготовка на служителите, в активните на форми за следдипломно обучение, в тясната пенитенциарна специализация. Към главната администрация на местата за лишаване от свобода е изградена ефективна система за първоначална подготовка, преподготовка, повишаване на квалификацията на служителите, методически семинари и др. Може да бъде направен изводът, че работещите в затворите и ТПО инспектори притежават компетентността и уменията да се справят със своите функционални ангажименти. Последното обстоятелство обаче, не означава липса на каквито и да било проблеми по линия на мотивирането на инспекторите към повишаване на мотивацията, професионална активност и творчески търсения^*.
І.2.Микросоциалната среда в затворите и ТПО лаконично може да бъде охарактеризирана с действието на типичните за затворническата общност субкултурни механизми и произтичащите от това криминогенни последствия.^* Жизнената дейност на осъдените протича изцяло в рамките на затворническата група или отряд, т.е. в съобщество на престъпници, където обективно са заложени предпоставки за отрицателно влияние върху отделната личност. Там често неформалните взаимоотношения предполагат физически и психически шантаж, борба за лидерство, повишена агресивност и комформизъм. Лишаването на осъдените от някои основни потребности в условията на затвора води до възникване на различни форми на псевдообщуване, намиращи конкретен израз в проявата и утвърждаването на специфичен жаргон, хомосексуализъм, повишен стремеж към ефектни демонстрации с елементи на превъзходство и агресия към околните, взаимна отчужденост и липса на способности за емпатия.

При тези предпоставки, дори и в случаи на максимално благоприятно състояние на обекта и субекта на педагогическото взаимодействие, когато осъденият е социално и нравствено съхранена личност, а педагогът е професионално изграден специалист, то и тогава не можем да гарантираме настъпването на очаквана положителна промяна. Това е така, защото педагогическите въздействия се сблъскват с противодействието на престъпната субкултура, а както е известно моралът, ценностите, интересите и отношението на обкръжението, сред което протича жизнената дейност на осъдените, са от решаващо значение за тяхното личностно изграждане.

Кризата в обществото пряко води и до криза в наказателно-изпълнителната дейност: несигурност и неувереност на ръководствата^*; невъзможност да бъде осигурен социалния минимум на служителите, загуба на традиционни социални придобивки и страх от преждевременно недоброволно пенсиониране; затруднения в осигуряването на трудовата ангажираност на осъдените и на техния санитарно-битов минимум; блокиране дейността на трудовото и битовото устройване на осъдените след освобождаването им и т.н.

След така представените характеристики на системата на педагогическо взаимодействие в затворите и затворническото общежитие трудно може да бъде отстоявано твърдението, че е възможно установяването на равновесието между нейните елементи. От гледна точка на формалната логика при събирането на няколко отрицателни величини не може да се очаква положителен резултат. Получава се така, че водещият елемент (субектът - възпитател) независимо от своите професионални способности, активност, организираност, личностни качества и т.н. не е в състояние да задвижи останалите елементи на системата в желаната насока. Казано с други думи, функционирането на възпитателната система фактически е само илюзорно. С така обрисуваната пенитенциарно-педагогическа ситуация може да бъде аргументиран изводът, че предпоставения в закона поправително-превъзпитателен резултат не може да бъде постигнат с традиционните общопедагогически методи. В такъв случай разглеждането на фигуриращите в ЗИН цели на наказателното изпълнение по в общопедагогически, т.е. сувект - обектен план и за в бъдеще ще задълбочи съществуващото отклонение от реалната действителност.
ІІ. Социалното-педагогическото подпомагане в схемата на целите на наказанието лишаване от свобода
Дотук изложените разсъждения на пръв поглед създават една песимистична картина за бъдещето на възпитателната работа в местата за лишаване от свобода. Това не е така, ние не пледираме за отказ от педагогическите задачи и свеждане на наказателното изпълнение само до груби надзирателски функции. Тезата, която се опитваме да обосновем е, че практически по-рационално би било, ако предметът на дейност на възпитателните работници бъде изместен от идейно-декларативната сфера на поправянето и превъзпитанието по посока на целите и задачите на стимулираща ресоциализацията социално-педагогическа помощ. При това положение не е необходимо всички използвани досега форми и методи за повлияване на осъдените да бъдат заличени от практиката. Става въпрос за преориентиране на акцента на усилията към подпомагане на осъдените в решаването на техните реални проблеми и в процеса на това подпомагане, като втори план използване на всички възможности за целенасочено корекционно-възпитателно въздействие.

Разгледано в светлината на научните теории, това означава въздържане от дългогодишно утвърждаваната субект-обектна педагогическа парадигма и осмисляне на възпитателните цели и задачи в светлината на конгнитивно-бихивиористичния подход и неговото съчетаване със социална помощ.

Освен по пътя на критиката на реалната достижимост не целите, в сегашната законова постановка за възпитателната работа в местата за лишаване от свобода, идеята за нейното трансформиране в социално-педагогическа дейност може да бъде подкрепена и с още някои прагматични аргументи.

Както е известно от литературата, в практиката на развитите страни социалното дело съществува като "компенсаторен механизъм за неутрализиране на социалните дефицити и техните последици, имплицирани върху личността на отделния индивид".^* В тази връзка изхождаме от тезата, че основната причина за престъпното поведение са социалните дефицити в жизнената ситуация на отделния престъпник (дефицити в условията на живот, дефицити във взаимодействието личност - общество, дефицити във здравословно-психическото състояние). Невъзможността или неумението на личността да компенсира тези дефицити по социално-приемлив начин мотивира престъпното поведение. Ето защо отстояваме и мнението, че подпомагането на осъдените за компенсиране на социалните дефицити в тяхната конкретна жизнена ситуация по същество е дейност, реално стимулираща ресоциализацията им.

Нека в индивидуален план да разгледаме жизнената ситуация на попадналия в затвора човек и като изходим от нейните конкретни параметри, да се опитаме да очертаем съответен практически модел за социално-педагогическо подпомагане на осъдените. От социално-психологическа гледна точка по време на изтърпяване на наказанието животът на осъдения може да бъде охарактеризиран с три пласта личностни проблеми:

Индивидуални проблеми, привнесени от свободния живот - физически и психически заболявания, наркомания и алкохолизъм, неприемливи социални отношения и връзки, обременено семейство, лошо материално състояния, липса на подходящо образование, липса на професия и т.н.

Личностни проблеми, породени от факта на привеждане на присъдата в изпълнение - дезадаптивни реакции, изпадане в депресивни психически състояния, нервни сривове и кризи, загуби на жизнени перспективи и т.н.

Социално-психически проблеми, перманентно зараждащи се в затворническото обкръжение - конфликти, кражби, шантажи, физически саморазправи, липса на възможности за осмисляне на свободното време, затруднения в трудовата дейност, битови неуредици и т.н.

По наше мнениеЫ именно в решаването на тези проблеми е оптималната изходна позиция на ресоциализиращата дейност в местата за лишаване от свобода. Последното предполага необходимост от компетентна диагностика, прогнозиране на личностовото развитие и съставяне програми за третиране, които могат да бъдат реализирани в три направления за социално-педагогическа подкрепа на осъдените:

А. Непосредствена социална и административна помощ (осигуряване на жизнения минимум, обезпечаване условия за осмисляне на свободното време, придвижване на административни въпроси, защита от посегателства в условията на затворническата субкултура, съдействие за поддържане на социалните контакти и т.н.)

Б. Помощ за самопомощ (социално консултиране, общообразователно и професионално-техническо обучение, формиране на умения и навици за социалноприемливо решаване на житейските проблеми и т.н.)

В. Специализирана психологическа помощ (психологическа диагностика и прогнозиране, индивидуална психотерапия, аутогенен тренинг, рационални внушения, групова и ролева терапия и др.)
Така представената постановка за трансформиране на възпитателната работа в социално помагаща дейност съвсем не означава предизвикване на сътресения в практиката. Тъй като съдържанието на понятието социално-педагогическа помощ предполага и възпитателни аспекти, то преориентирането на усилията на възпитателните работници ще протече без проблеми. Утвърдените и операционализирани в дългогодишната практика основни направления на педагогическа дейност е нормално да запазят своята действеност. Тук става въпрос само за преориентиране на изходната позиция, т.е. отказ от предварително предположената идея за изграждане на личност по определен “образец” и заставане на към конгнитивно-бихевиористична педагогическа позиция в съчетание със социална помощ в конкретни измерения.

При това положение приоритетно значение ще придобие дейността по обезпечаване на правния и социален статус на осъдените и на този фон социално обучение и в крайна сметка модификация на поведението. Същевременно практикуваните досега педагогически форми и методи на работа няма причини да отпадат от практиката (вж. фиг. 2). Методологическата промяна се състои в съблюдаването на принципа при тяхното прилагане да се изхожда не от предварително фиксираната идеална цел, а от реалните проблеми в житейската ситуация на затворниците. По този начин на практика конкретният затворник става приоритетно средоточие на социална и педагогическа помощ.

1. 
   Владинска Н., Н. Петрова,Институционене модел за корекционно-възпитателна дейност при подрастващите с асоциално поведение, Бюл. “Затворно дело”, кн. 4, 1991 г.
   
2. 
   Отрицателното влияние в местата за лишаване от свобода, Авт. колектив, С., 1989;
   
3. 
   Теоретични основи на възпитанието, Авт. колектив, С., 1997
   
4. 
   Харчев, А.Г., Социология воспитания, М., 1990 г.
   
5. 
   Тодорова,Е.Реалната помощ, Варна,1999 г.
   
6. 
   Теория на възпитанието, Авт.колектив (съставител проф. Л.Димитров)
   
7. 
   Концепция за възпитателната работа с лишените от свобода, под ред. на А. Ковачев, Бюл. Затворно дело, № 3-4, 1990 г.
   
8. 
   Хаджийски, М., Н.петрова и Т.Минев, Пенитенциарна педагогика, В.Търново 1999.
   
9. 
   Закон за изпълнение на наказанията
   
10. 
    Правилник за приложение на ЗИН
    

І. Личностно психологически особености на лишените от свобода

Затворникът като личност се характеризира преди всичко с особено правно положение. Той е лишен от свобода и се различава от свободния гражданин в драстичното ограничение на своите права.

От една страна той е лишаването от права произтича от факта на наложената присъда или мярка за неотклонение - например право на свободно предвижване, правото да участва в политически избори, употреба на алкохол и т.н.. От друга страна съществува и наличие граждански права, които не са отнети с факта на присъдата но тяхното пълноценно ползване е несъвместимо с регламентацията и условията на пенитенциарно третиране - напр. правото да възпитава децата си, да участва в дейността на обществени организации, да води сексуален живот, да избира своите социални партньори и др. Това особено правно положение и респ. ограничение на правата във взаимоотношенията, поведението и възможностите за задоволяване на потребностите, закономерно предизвикват стремеж към търсене на възможности за разширяване на регламентираните права включително и по непозволен начин.

В гореизложения смисъл може да се каже, че затворническото поведение винаги крие изненади. Срещат се всевъзможни хитрини проявявани от затворниците с цел да се подържат непозволени връзки в затвора и извън него, опити за внасяне на забранени предмети, производство на алкохол в килиите и т.н. нарушения.

Сред лишените от свобода често се наблюдава развитието на индивидуални антисоциални черти, противообщественни възгледи и нрави, които се проявяват в готованство, паразитизъм, недисциплинираност, разпуснатост, аморалност и криминална заразеност. Например, в разговори с лишени от свобода като жаргонен израз на егоизъм и индивидуализъм често чуваме думите “Аз да съм добре, а другите да умират”.

За затворниците и особено за рецидивистите са характерни утвърдилите се, като резултат от продължителния престъпен начин на живот, черти като: злоба, отмъстителност, жестокост и липса на състрадание.

Може да се очаква недоверие и негативно отношение към пенитенциарния персонал. Често и в най-добронамерения служител затворникът вижда “човека с шапката и пагоните” - винтче от машината наречена полиция, която го е заловила, отнела му е свободата и го е “набутала” в затвора.

Затворниците не остават равнодушни към своята съдба и това предизвиква изпадане в особени психически състояния, като фрустрация, отчаяние, очакване, безнадеждност, апатия, скръб. Това са състояния, които В.Франкл, анализирайки психологията на концлагериста, нарича “болест на телените ограждения”, проявяваща се най-вече в две редуващи се типични състояния - апатия (депресия) и агресия (самоагресия).

Сред лишените от свобода често са срещани и т.нар. късо-съединителни реакции, при които поведенческият акт протича по схемата стимул (въздействие) и веднага ответна реакция (действие), без да е налице аналитично опосредстване между тези две фази.

Социално-педагогическата работа в затворите значително се затруднява и от големите възрастови, интелектуални и образователни различия. Личностният примитивизъм, неграмотността, както и лъжите и непоследователността са ежедневие в пенитенциарната практика. Разбира се, това съвсем не означава, че между затворниците няма хора с интелект, чест и достойнство.

Правното положение на лишения от свобода оказва съществено влияние върху неговото психологическо и поведенческо състояние и развитие. Той е човек с ограничени граждански правата - напр., правото да напуска заведението, правото да употребява алкохол, да участва в социалния живот и т.н. Това налага и някои вторични ограничения, свързани с взаимодействието и взаимоотношението му с другите хора, както и с възможностите му да удовлетворява преобладаващата част от потребностите си.

За да се разберат личностните характеристики на затворниците, е необходима тяхното класифициране. Критериите за класификация на са многоаспектни. Така напр., според социално-правната ситуация, се налага характеризиране на следните параметри: възраст, пол, вид и тежест на престъплението, осъждания, обществена опасност на престъпника и др. Целта на тези данни е настаняване на затворника към конкретен тип затвор и разработването на програми за индивидуално третиране.

Според някои психологически критерии, акцентът пада върху причините, довели до престъпното деяние. Според класификацията на С.Познишев^*, съобразно характера на съотношението “ личностни особености – външни обстоятелства” се разграничават основно два типа престъпни личности :

1. 
   Ендогенни престъпници - личности, които поради психичната си организация са предразположени към определен вид престъпна дейност, сами търсят и създават обстоятелства, за да извършат престъпление, мотивирани са от асоциални потребности и се отличават със устойчива “престъпна” нагласа. В зависимост от съотношението емоционално състояние и логика при реализиране на престъплението се разграничават следните типажи “професионални престъпници”:
   

• 
  импулсивни престъпници - изпитващи удовлетворение при извършване на противообществени прояви и престъпления с цел развлечение и мимолетно удоволствие, т.е. похотливи престъпници;
  
• 
  емоционални престъпници - извършващи деянието под влияние на силен афект и невъзможност и нежелание да управляват поведението си; водени от ситуативно възникнало “силно” чувство.
  
• 
  пресметливо-разсъдливи престъпници – извършващи престъпното посегателство преднамерено, без участие на чувствата, водени от прагматичени решения целящи личностно или социална благополучие.
  

2. 
   Екзогенни престъпници – това са хора които не са професионални престъпници и не се отличават с устойчиви престъпни нагласи и преднамерено възприети престъпни поведенчески модели. В тези случаи престъпното посегателства са детерминирани от резките промени в социалните обстоятелства.. Поддавайки се на невъзможността за съпротивляемост на и бързо настъпващото неблагополучие в жизнената ситуация и ненамирайки друга алтернатива, личността се “плъзва по плоскостта на престъплението”. Според С.Познишев този вид извършители на престъпления се делят на:
   

• 
  лица, които са принудени от натиска на социалното неблагополучие и съпътстващото го страдание да станат престъпници - бедност, глад, битови неуредици, обърканост и т.н. жизнени ситуации в които не са в състояние за намиране на правно-релевантни алтернативи за справяне личностните и социални проблеми. Доста често това са хора с нисък “праг на интелигентност”, хора без социални умения и компетентност, със лекомисленост и личностна незрялост или пък депресирани, отчаяни, страхливи и изплашени.
  
• 
  лица, които виждат правно-релевантен изход от ситуацията, не са принудени от натиска на обстоятелствата, но се възползват от възможността за директно решаване на проблемите, чрез извършване на престъпното деяние. Доста често това са хора: пасивни и безволни; студени, безучастни или безсърдечни; неблагодарни и неделикатни; нечестни и неуважаващи моралните ценности и обществени интереси.
  

Друга класификация на типовете престъпници е на Г. Минковски^* , която се основава на насочеността, нагласите и ориентациите на личността и е насочена към типа извършено престъпление:

• 
  случайно проявено престъпно поведение, противоречащо на общата насоченост на личността;
  
• 
  възможно, поради общата устойчивост на личността, но ситуативно от гледна точка на повода;
  
• 
  резултат от общата отрицателна нагласа на личността, при наличие на избор на условията под влияние на подстрекателство и пример за престъпно поведение;
  
• 
  резултат от устойчива престъпна нагласа, активно търсене на ситуации и повод за престъпно посегателство.
  

Много по-пълна и обстойна е класификацията на А. Ковальов^*, чиито основен принцип на разделяне е степента на криминална заразеност на личността на правонарушителя. В.Ф.Пирожков доуточнява разработената от А.Ковалльав класификация и предлага класификационна схема по критерия “криминална заразеност” разделяща престъпните типове на: криминален; предкриминален и нонкриминален тип.

• 
  Глобален престъпен тип - пълна престъпна заразеност, отрицателно настроен към труда, към хората, сам организира условията и престъплението му доставя удоволствие.
  

• 
  Парциален престъпен тип - частична криминална заразеност, при която са налице и запазени други социални интереси, преплетени с антисоциални, насочени към облагодетелстване.
  

• 
  емоционално-възбудими, ефективно увличащи се лица със затруднения в самоконтрола;
  
• 
  лекомислени и самонадеяни лица, несъумяващи да предвидят последствията от поведението си.
  
• 
  Слабоволеви, слабохарактерни и податливи на влияния лица
  

Към посочените типове, В.Ф.Пирожков формулира и още един, който е наречен нонкриминален, който се отличава с добра ценностна ориентация, с това, че престъплението противоречи на вижданията му но по една или друга причина го извършва. Като представители на този тип разграничаваме:

• 
  лица, които не са достатъчно предвидливи и предпазливи;
  
• 
  лица, които извършват престъпления при стекли се обстоятелства (например, убийство по непредпазливос по време на бракониерски лов).
  

• 
  прояви на аморалност и социална инфантилност;
  
• 
  антиобществени мотиви и нагласи с подчертано криминален характер;
  
• 
  ситуативност и лабилност на поведенческия стереотип;
  
• 
  потребностно-мотивационната сфера с преобладаваща ориентация към задоволяване на егоцентрични нужди;
  
• 
  социална неадекватност на потребностите и мотивацията;
  
• 
  удовлетворяването на личния интерес без съобразяване със социалните партньори и допускане на моралната норма, като поведенчески “коректив”;
  
• 
  едностранчивост, принуда и ограниченост на потребностите от общуване и изграждане на междуличностни контакти съобразно принципа за“лична полза”;
  
• 
  неяснота и лабилност в желанията, стремежите, интересите;
  
• 
  ограничен и изкривен светоглед сведен до актуалната егоцентрична ситуация;
  
• 
  антиобществена криминална социална нагласа;
  
• 
  липса на социално-позитивни перспективи или наличие на асоциално ориентирани такива;
  

Темпераментът е динамично свойство на индивида, представляващо доминанта в равновесието между възбудните и задръжните процеси като регулатор на поведението. Като динамична, наследствено детерминирана характеристика на личността, темпераментът има отношение към извършването на криминалното поведение. Той не притежава нравствени параметри и не може да се говори за криминален темперамент, но може да се говори за влияние на факторите на средата и на наследствеността върху темперамента и оттук, върху действията на човека в конкретна криминогенна ситуация.

Така напр. за сангвиника – правонарушител може да се очаква, че в престъпните групи той е организатор на престъпленията, поради трезвата си преценка на обстоятелствата, способността за планиране и някои лидерски черти, докато повечето холерици действат импулсивно, те са свадливи, агресивни и предпочитат да работят самостоятелно. Хулиганските прояви са резултат от подобен тип поведенческа изява или онези осъдени, които са с непредумишлени убийства.

Съобразно темпераментните характеристики са на флегматика, може да се очакват прояви, насочени към детайлно обмисляне на престъплението, последващо премисляне на всички подробности около неговия успех или провал и/или дълготрайно търпение за отмъщение.

При меланхолика най-често се случва съучастие в престъпна дейност поради неговата податливост на влияние, болезнено изживяване на случаите на провал, нетолерантно “престъпно партньорство”, романтизиране на престъпната кариера и т.н. неадекватни модели за мотивиране и анализиране престъпните деяния

В престъпното поведение темпераментът трябва да се разглежда преди всичко в комплексна връзка с останалите личностни структури и само някои от неговите характеристики са предпоставка, но не и задължително условие за обясняване на криминалните поведенчески модели.

Характерът е личностна структура с определящо значение за поведението и взаимоотношенията на личността. Той е съвкупност от силно изразени, устойчиви и взаимно свързани образувания и черти на човека, които отразяват неговото отношение към действителността, дейността, към себе си и към другите и в крайна сметка, детерминират избора на поведенчески модел в конкретна житейска ситуация. Характерът е свързан с привичките на човека, които отразяват неговата моралната ориентация и са показател за културното му равнище. Ако тези привички са с подчертана негативна насоченост, създават предпоставки за поведение, което предполага поведенчески стратегии разположени в полето на криминалността.

От гледна точка на типичните особености на лишените от свобода хипотетично и неизчеррателно могат да бъдат очертани някои параметри на техния характер:

• 
  като черти от нравствения облик - жестокост, обидчивост, алчност, изнудвачество и т.н;
  
• 
  черти от интелектуалния облик - престъпна комбинативност, негативно насочено любопитство, изкривена заинтересованост и др.;
  
• 
  черти от емоционалния облик - липса на толерантност, нетърпеливост, студенина, недобронамереност и др.;
  
• 
  черти от поведенческия облик - склонност към риск, смелост, импулсивност, невъздържаност и т.н.;
  
• 
  поведенческа и нравствена непоследователност, рязка ситуативна смяна на личностната позиция, без допускане на “мисъл” за делова аргументация.
  
• 
  желание за немотивирано притежаване на вещи и ценности, стремеж за самоцелно присвояване;
  
• 
  отношението към другите се характеризиращо се с пренебрежение, подценяване, неуважение, случаи на омраза до степен на човеконенависничество, но най-вече незачитане на личността, собствеността и достойнството^* ;
  
• 
  отношението към себе си предполагащо надценяване, завишена неадекватна оценка, самовлюбеност и стремеж за самоизтъкване;
  
• 
  силно деформирано отношението към дейността, подчертано егоистично, пренебрежително и крайно прагматична мотивация.
  

Способностите отразяват готовността на личността да се справя с многообразието от житейски ситуации от материалната или духовната сфера, използвайки възможността и умението за извършване и комбиниране на адекватни дейности. Способностите са специфично личностно образование представляващо ансамбъл от качества, умения и сръчности на личността за справяне с изискванията, нуждите и проблемите при решаването на един или друг конкретен проблем, затруднение или задача. Способностите са реципрочен еквивалент на равнището, до което достига една личност в развитие на своите дарби и склонности.

При осъдените се срещат хора с високо равнище на развитие на специалните и общите способности, но за съжаление в болшинството случаи те са обърнати по посока на извършване на престъпления. Типичен пример за това са т.нар. престъпници с “бели яки” – напр. политици, банкери, митнически чиновници и т.н. експерти и служители. Използвайки своята квалификация и компетентност, те се справят подправяне на документи, организиране на обири, кражби, присвоявания, измами и т.н професионални и интелектуални престъпления. Те са изобретателни и ловки, притежават отлични актьорски способности, с лекота преодоляват моралните бариери, отличават се с психическа устойчивост, пресметливост и организационни умения .

Не всички престъпници обаче са интелигентни и с добре развити способности. Битуващото в обществото убеждение, че голяма част от престъпниците са “велики комбинатори”, “несбъднати таланти”, ”по-компетентни от най добрите адвокати” и т.н. е само мит. Наблюденията водят до извода, че болшинството от престъпленията се извършват от хора, които са подчертано неинтелигентни, необразовани, неграмотни и често интелектуални и психически отклонения, които не позволяват развитие на значими способностите .

Това очертава и двата основни типа престъпници - с развити способности и с ниско равнище на тяхното развитие, което задава и спецификата на извършваните престъпления и от там подбора на адекватни методи за повлияване и превъзпитание.
ІІ. Ха­рак­те­рис­ти­ка на об­щ­нос­ти­те (групи и отряди) на лишените от свобода ка­то обект на социално-пе­да­го­ги­чес­ки въз­дейс­т­вие.

А/ Пенитенциарна характеристика

За ефективното организиране на процеса на социално-педагогическо повлияване и подпомагане на лишените от свобода, както и за предпазване от формулиране на реално-недостижими цели или пък поставяне на самоцелни задачи е необходимо да се познават и отчитат особеностите на затворническата общност.

Юридическите и социалнопсихологически условия, в които се осъществява социално-педагогическия процес и които би следвало да се имат предвид при организирането на ресоциализационната дейност, се изразяват в следното:

- Съставът на затворническата общност се състои от изолирани от обществото правонарушители, което създава предпоставки за възникване на социално-негативни психични явления. Наблюдава се засилено действие на механизмите на отрицателно влияние; перманентно съществуване на асоциално ориентирани до престъпни групи лишени от свобода със свои лидери и неформална йерархия; повишена съпротивляемост на педагогическите въздействия, деформирани личностни и групови ценности и т.н. Казано с други думи това е пе­да­го­ги­чес­ки неб­ла­гоп­ри­ят­на со­ци­ал­на сре­да,из­ра­зя­ва­ща се в струп­ва­не на ед­но мяс­то на ли­ца със се­ри­оз­на нрав­с­т­ве­но-пе­да­го­ги­чес­ка за­не­ма­ре­ност и кри­ми­нал­на за­ра­зе­ност.

• 
  Налице е своеобразие на: Междуличностните отношения (псевдодругарство, насилие и издевателство, антагонизъм, заплахи, изнудване др.). Специфика на общественото мнение и настроение и устойчивите социално-психични явления (обичаи, традиции, социални привички, суеверия, предразсъдъци). Своеобразен е и стихийният информационен обмен (слухове, мълви), поведенческите и оценъчни стереотипи.