Генетична „вертикално-сакраментална” линия (№ 21)

2.3. Генетична „вертикално-сакраментална” линия (№ 21)

Епископите водят началото си не само от намеренията – решения на историческия Исус от преди 2000 години. Не стоим само пред една хоризонтална връзка, която през вековете и до днес ни свързва с апостолите, а чрез тях – с Христос (инвеститура с „юридически” характер, по волята и закона на един „основател”). Трябва да си даваме сметка и за едно винаги актуално действие, което слиза вертикално от Светия Дух и прониква изцяло призваните да бъдат пастири.

1. 
   Преди всичко, не се използва терминът „власт”, а „munus” (задача, длъжност, обществена дейност); понятие, което разширява хоризонта на онова, което е присъщо на „юридическия свят” (докато класическата доктрина говори винаги за две власти: тази „по чин” и тази „по юрисдикция” след това, оставя на богословите въпроса за „учителната власт”: с кого да е свързана – повече с чина или с юрисдикцията? {общо виждане: като власт, тя е специфична част от юрисдикцията} или пък е самостоятелна? {дидактиката и пасторалът предпочитат този път}).
   
2. 
   Но е добавено едно показателно уточняване: «службите да учителства и управлява, които поради природата си могат да се упражняват само в йерархично общение с главата и членовете на Колегията». Следователно, «каноничната мисия» остава необходима; но – внимание! – не с цел двата «munera» да бъдат родени, да бъдат прехвърлени на субекта, а единствено с цел „да бъдат прилагани по законен начин”. За да стане по-ясно ще дадем един пример: всеки човек получава по природа определени права (активни и пасивни), притежава ги, те са вкоренени в него, има ги като възможности, дори по дадена причина, която често може да бъде и законна, да може да ги осъществява само при определени условия, установени „извън” него.
   

И така, как да обясним защо двата посочени „munera” (“docendi et regendi”) се нуждаят от юридическо регулиране? Текстът не казва нищо по този въпрос; но в заседанията на Събора Отците дават отговор. Отбелязано е, че тези две задачи са божествени дарове: 1) дадени на мнозина; 2) за да се разпореждат с тях свободно; 3) с цел общото благо (докато освещаването е изключително „дело на Бога”, а приносът на служителя е само инструментален и се свързва непосредствено с доброто на личността); затова е нужно те да бъдат регулирани, следователно, се предполага намесата на една”власт”.

Абзацът завършва с подчертаването на „свещения характер”; особено важен е последният ред: чрез ръкополагането се влиза в една „колегия”, става причисляване към „епископския корпус” (не е дар, който се дава на някого за негово лично добро); затова се говори за епископи (пак в множествено число – отзвук от ритуала на епископското посвещаване, което по правило се извършва в присъствието на няколко отслужващи епископа).

2.4. „Колегията на епископите” и колегиалността (№ № 22-23)

Резултат от двете генетични линии е особеното братство на епископите: епископският корпус. Отношенията на отделната личност с общността и нейния глава, следователно, е нещо съществено. № 22 говори за вертикалното общение (отношенията «колегиалност – примат»), № 23 разглежда хоризонталното общение (между епископите и отделните Църкви).

В началото на параграфа (22,336) се натъкваме на едно „в сравнение” (на латински: «pari ratione»), което фиксира степента на аналогия между апостолите и епископите, що се отнася до колегиалността (а не на властта). В предходния текст прочетохме «eadem ratione» („идентично”); но това е изключение, защото общата доктрина винаги е подчертавала неповторимата оригиналност на апостолската епоха (апостолите са все още във времето на откровението, което приключва със смъртта на последния апостол; с всички възможни последици и за властта, и за непогрешимостта). Някои предлагат израза „simili ratione”, но той е твърде слаб. Тогава се избира междинен вариант, „в сравнение”, който ни учи да държим сметка за аспектите на „непредаваемата” уникалност на достойнството на апостолите.

• 
  местните Църкви са „формирани по образа на универсалната Църква” (тонът тук е мистичен, дори ... платонов);
  
• 
  «в тях и от тях води началото си едната и единствена Църква» (“in quibus et ex quibus existit …”): цялата дълбока църковна реалност съществува във всяка местна Църква; но и всяка местна Църква допринася за изграждането на цялата Църква, която води началото си от местните Църкви;
  
• 
  Епископите имат и представителство отдолу нагоре, те са представители на техните Църкви, и всички те, заедно с папата, представляват универсалната Църква (за пръв път в текстовете на Учението на Църквата откриваме подобно нещо, дотогава се е говорило най-вече за „представителство отгоре надолу”: епископите и свещениците действат „in persona Christi” – те са Негови образи, Негови наместници).
  

Този номер (с многобройни препратки: 23,339-340) завършва с акцент върху историческите форми на изразяването на регионалната или поместната колегиалност (взаимоотношенията между Църквите майки - дъщери и между Църквите „сестри”; за да се осигури подобна дейност и за в бъдеще (набелязани са настоящите «епископски конференции», за които днес има дебат относно автентичната им теологическа стойност като израз на колегиалност, но които при все това стимулират осъществяването на братството между епископите и между Църквите).