ЕСЕНТА 3.1. Българското Трудолюбие, трансформирано в Празник

3. ЕСЕНТА

3.1. Българското Трудолюбие, трансформирано в Празник

Четирисезонното българско време е обвързано с конкретно видими и невидими природни знаци и значимости и пространствено-времева кръговратност. И всичко от Природата, малко или повече, е предизвикателство към трудовите възможности на българина. Трудът за българина е свещенодействие, своеобразна обредност, празник, нравствено и естетическо задоволство. С труда си българите са осъзнали със свиша прозорливост, че: “Трудът е здраве и живот.”; “Работата краси човека, мързелът го грози.”; “Работата на ум учи.”; “От работата тежко, без работа по-тежко.”; “Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото.”; “Който е работен, ще бъде имотен.”

Неслучайно нашият народ обвързва трудолюбието си (но и мързелуването), различната работа през четирите сезона с боголетните си взаимоотношения с Бога. Затова има мъдрости и в тази насока: “Бог помага, ала в кошара не вкарва.”; “Лозето не ще молитва, а мотика.”; “Нищо не пада готово от небето.”; “Лозе не ще дядо попа, иска чичо пота.”; “Ти работи, аз ще ти помагам. – рекъл Господ.”

Философското авизиране (известяване), аксиологичното (ценностното) проникновение на българина в смисъла на труда е близко до някои библейски прозрения. Например: “Вършете работата си овреме, и Тя овреме ще ви даде награда.” (Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, 51 : 38); “Трудът на праведника води към живот, успехът на нечестивеца – към грях.” (Книга Притчи Соломонови, 10 : 16); “Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!” (Псалтир, псалом 127, стих 1 и 2 ); “От всеки труд има печалба, а от празнословие – само вреда.” (Книга Притчи Соломонови, 14 : 23) ; “Без разсъждение не прави нищо, и кога направиш, не се разкайвай.” (Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, 32 : 21 ); “Богатство, спечелено с беззаконие, намалява. А който събира с труд, го увеличава.” (Книга Притчи Соломонови, 13 : 11) ; “Каквото посее човек, това и ще пожъне.” (Послание на св. ап. Павла до Галатяни, 6 : 7); “Душата на ленивеца желае, но напразно; а душата на прилежните ще се насити.” (Книга Притчи Соломонови, 13 : 4).

А точно Гроздоберът – като един от изявените трудови дейности на българина – е Празник, своеобразна обредност, нравствено и естетическо задоволство. Защото наистина с природосъобразно вдъхновение Гроздоберът от Труд се превръща в Празник. И Иван Цанев в стихотворението си “Празник” (от първата си стихотворна книга за деца – “Дневно щурче”, 1975, с. 24) е съумял да представи на децата гроздобера като празнично задоволство, т.е. от далечни времена, та и досега традицията продължава.

Още в първия стих на четиристрофното стихотворение са събрани всички времена – “утре, днес и вчера...”. Всичко се е сляло, всичко е тук и сега. Нищо че най-напред е поставено наречието “утре”. А това наречие ни показва, че не точно днес, а на следващия ден ще се случи нещо. И ние разбираме, че гроздоберът ще бъде в “утрешно”, т.е. в бъдеще време. Но веднага след това следва наистина наречието “днес”. Това пък ни насочва, че гроздоберът е през деня, в който говорим – че става в сегашен, в днешен ден. Но идва и още едно наречие – “вчера”. В такъв случай гроздоберът е бил и в деня, непосредствено преди деня, в който говорим за него. Така с тези три наречия, които представляват първия стих на стихотворението, поетът съумява да “види” гроздобера като игра на деца, на деца много поривни и весели, които са се хванали на хоро и могат да “завъртят Времето”.

А щом в едно стихотворение Кръговратното Време е слято, например като кръга от едно хоро, на децата ще им стане по-ясно, че и дните, и сезоните “кръговратно играят”, слети са в едно цяло, “въртят се” съмишленически. Затова и поетът изрича във втория стих: “...всички дни ведно са.” Налице е игрова слятост, кръговратна слятост в “антиномична посока”: “напред-назад” и “назад-напред” на Земното Време. И се подсещаме за сезонното живеене, сезонната кръговратност и многообразие в Природата. Това пък многообразие подтиква и възрастните, и децата, и птиците, и други природни видимости да се включат активно – и то празнично – в Красотата и в Труда на взаимовръзката на Човека с четирисезонната българска Природа. Природа, която не предизвиква само емоции от природното си разнообразие, но и естествен стремеж у човека към необходимия труд.

Тук обобщителното местоимение “всички” в множествено число замества в обобщен смисъл названието на земното обобщено времево явление “дни”. Дава се количествената характеристика на дните в множествено число. А наречието “ведно” означава, но не назовава признак на друг признак. Според характера на признака, който изразява, това наречие е “квантитативно”, а според значението – “за количество”. А във втория стих крайната дума е “са”. Това е третоличната форма в множествено число на спомагателния глагол “съм”. Тук – а и навсякъде – според функциите си, този глагол е такъв (спомагателен), защото е загубил лексикалното си значение и служи за образуване на аналитична словоформа.

И вече е ясно – наистина всички дни “ведно са” – всички дни сливат всичко в едно, всичко е “тук и сега”: гроздоберът като Труд, Радост и Красота, като реална и мистична действеност, като очаквана, осъществима и осъществена магия. Затова и поетът в трети и четвърти стих от първата строфа “сътворява” разбирането си за магията на гроздобера под формата на риторичен въпрос: “Как ли гроздобера/ тъй ни омагьоса?”

А проблемът за “магията на нещата” от самата Природа през есенния сезон точно по време на гроздобера по-нататък е отразен и внушен чрез “поетично фиксиране” на елементи именно от тази гроздоберна есенна Природа.

Но преди това нека “надзърнем” в риторичния въпрос – “Как ли гроздобера/ тъй ни омагьоса?” Защото в този въпрос се крие началния тласък, любопитството у децата да разберат защо празничния гроздобер омагьосва, предизвиква “пъргавите сетива” у човека, включва го в желан труд (но и не само човека включва) и извисява душевността му.

Местоименното въпросително наречие за място “как” насочва читателя към разбиране по какъв начин, с какво средство колко, до каква степен, колко много ще е този Труд и тази Красота в празничния омагьосващ гроздобер. А въпросителната частица “ли” тук се включва не в косвен, а в пряк въпрос. И веднага след това идва с логична визия съществителното от мъжки род “гроздобер” (в кратката си членна форма – “гроздобера”). Така се поставя началото на Празника: какъв е той, с какво е свързан. И се разбира, че този Празник е времето, когато се бере гроздето.

Като явление от човешкото познание и тук конкретно като понятие за действие, извършване на определен вид работа, съществителното “гроздобер” е обвързано и с някаква неочакваност, почуда. Въпросът съдържа именно това. Въпрос, в който има още наредени една след друга три думи. Кои са тези думи? Показателното местоимение за начин “тъй” – и то в разговорната му форма. Истинската му форма е “така” и буквално означава нещо, което става по този начин, а не другояче; нещо, което е наистина, което е вярно. Това наречие и по значение също е за начин. А кратката форма “ни” на личното местоимение от 1 л. мн. ч. на местоимението “нас” (тук във винителен падеж) като част на речта замества всъщност съществителното име “гроздоберачи”. То не назовава понятието “гроздоберачи”, а само насочва към него. Именно чрез личната местоименна кратка форма “ни” в стилистична насока се постига веднага по-кратка, по-стегната стихотворна реч, избягва се съвсем съзнателно повторението.

Първите два стиха от втората строфа са: “Косовете гладни/ бързо той засити.” Оттук тръгва “магията” на гроздобера. Налице са първите “елементи” от Природата – неизменните косове. А тях децата познават и от не една приказка или басня.

Косовете са пойни птици с тъмни пера. Навъртат се най-вече из храсти и лозя, край узрели къпини и узряло грозде. Косът е символ на “изкушенията на Плътта”, на желанието на плътта да удовлетвори най-вече вродените си, но и придобити необходимости. При косовете и сладката песен е обвързана с плътските им желания – защото песента им е рожбата, предизвикателството и адекватната реакция спрямо узрялото, сладостното в Живота (в случая – гроздето). А гладът неминуемо ги насочва към гроздобера – там където има плод узрял, необходим за тялото, за силата и празничността на тялото на тази птица. Наситените, нахранените косове могат да изразят задоволството с песни, които звучат празнично. А ситият не може друго да прави, освен да заспи веднага или да се весели, да пее, да празнува, да покаже задоволство от това, че той отново е силен и е готов да живее радостно. И – разбира се – точно гладните преди известно време косове, вече заситени в “гроздоберното време”, ще бъдат напълно доволни. Най-напред от себе си като находчиви, досетливи, бързо реагирали на конкретната даденост от Природата през ранната есен, която даденост не само празнично ще ги развесели, но ще им даде сили за Нов Живот.

И веднага във вторите два стиха от втората строфа самите лози канят хората на гроздобер: “Хайде, стана пладне! –/ канят ни лозите.” Налице е олицетворение. Тези хора са възрастни, но безспорно има и деца. Защото децата и да не са толкова гладни – като косовете – са достатъчно любопитни. И още повече – достатъчно радостни, с празнично настроение, наистина подобно на косовете.

И чрез третата строфа идва един “чуден дъх”, който замайва празничното настроение, празничното очакване, празничната осъществимост на децата по време на гроздобера:
Чуден дъх замайва ни,

мами ни нататък.

Колко сладки тайни

чакат сред листата!

А нещо, което замайва, упоява с чисти и светли аромати, дошли от узрялото грозде, може и да те втурва към празнични усети и празнична унесност. И точно след такава “усетност” и “унесност” поетът откроява проблема за загадъчното, тайнственото, което “се излъчва”, което “вибрира” сред листата. А загадъчното, тайнственото, скрито в “обонянието и осезанието” на празничността в гроздобера, е своеобразно предизвикателство за приказното въображение на подрастващите. Те сами да си представят нови и нови очаквани и неочаквани природни картини и собствени преживявания. Преживявания и, разбира се, съпреживявания с “оживената” благодатна и удовлетворена от себе си “гроздоберна природа”.

И е достатъчна още само в една строфа – четвъртата, последна от стихотворението – за да се открои смисъла на ПРАЗНИКА, който носи един Гроздобер:

…Скрит наполовина,

ален грозд намига

на една дузина

шумни дечурлига.
Тук поетът прибягва до оцветяване, което също синтезира в себе си празничност, слънчевата плодородна дарственост, свиша енергийност, в която се крие и Здраве, и Радост, и Сила... А кое узряло нещо не носи в себе си всички тези възможности на Природната Кръговратност? Затова именно този “ален грозд” уеднаквява с Хората, с Птиците и най-вече с Децата собственото си настроение, собствената си празничност – и може шеговито, весело, празнично да намигне на “дузина шумни дечурлига”. А дузината (12) дечурлига подсещат за Кръговратното Време, за Дванайсет месечната кръговратност в българската четирисезонна Природа.

Само в едно стихотворение, озаглавено “Празник” и съдържащо четири строфи, са съсредоточени няколко възлови Познания за подрастващите (а и за човека изобщо).