Испор елохим работни дела част II посолство на Русия

- Господа, да започваме! Събрали сме се да обсъдим становището на работната група по предложението на Руската Федерация за изграждането на нефтопровода Бургас – Александропулис. Подробностите са Ви известни, всички сте запознати с проблематиката. Искам отново да Ви напомня колко много държи Президента на осъществяването на този проект. Становището на министър-председателя е определено положително. – министъра беше благ и добронамерен.

- Този проект поставя в деликатна ситуация нашите турски съседи. Те губят своето естествено положение на „митничари” на проливите. Едва ли се топят от удоволствие, че тръбата ги заобикаля. Вече се чуват нашепванията им в централата на НАТО. Руски петрол безконтролно в средиземноморския басейн! Сериозно ли мислите, че на Запад са въодушевени? А в Саудитска Арабия? – експертът Ватутин отпи от чая с мрачен поглед.

- В най-добрия случай печелим по большому счету* /в крайна сметка - рус./ само ние. Тръбата ще е руска, Азербайджан и другите от Каспия пак ще трябва да дойдат на поклонение в Москва. Печелят и гърците. Натоварват си пристанището, начукват го на Турция и стават огромен нефтен терминал. Да не говорим, че ще отворят работа за танкерите си. Те нито са малко, нито са малки. Корабособствениците вече раздават рушвети в Атина. Егейско море е и по-голямо и по-бързо би се възстановило при евентуален разлив. В бургаския залив ще бъде и по-мръсната част от преливането и по-рискованата. Само да си представим какъв вой ще вдигнат природозащитниците. Ще ни разчекнат по вестниците в Европа.- Анюхин се надигна неспокойно, седна пак и добави – Та ние и екооценка нямаме още.

- Целта е с една тръба да поставим всички на тепиха в партер. Турция казва сбогом на вратата си и на транзитните си такси, Вадик Алекперов загубва значимостта си защото, ако Президентът разпореди нефта да се насочи в тръбата, завода в Бургас започва да кашля и може да загуби пазарите в Косово и Сърбия. Българите ще бъдат под угрозата на нефтена криза, парализа на транспорта и „прегряване” бюджета. Синчето на Гейдар Алиев става заложник на квотата за ползване на тръбата, нефт има джигита, но за да се добере до пазара му трябва и тръба. Турция му дава път, но само за внос за собствени нужди. Иран за да купят нужните им зенитноракетни комплекси от нас са готови да го държат далече от своите тръби. – очилатия Ватутин беше официално служител на Комитета по стратегическо планиране. В стаята също тъй официално се водеше аудиопротокол, но Ватутин всъщност правеше тайно свой звукозапис за специалната служба в администрацията на президента Пухин, чийто таен представител беше всъщност.

- Алекперов е под контрол, след делото за неплатени данъци и след срещата му с Президента, нещата около него улегнаха. – рече министърът полуусмихнат.

- Колкото и нефт да нямаме за да напълним тръбата при всички случаи можем да я изплатим за двадесет-двадесет и пет години, а друг не може да я използва. Румънците, може би, но нямат достатъчно танкери. Пък и те си имат път по Дунава направо до Западна Европа. България ни каца на…удачното място. Разбира се финансовите средства са много и основно ще трябва да са за наша сметка, но в дългосрочен план този петролопровод е стратегически, политически и икономически изгоден. В замяна на още малко пари и отстъпки гърците са готови да ни дадат почти необитаем остров за военноморска база на флота на тридесетина километра от турското егейско крайбрежие и на стотина километра от Кипър.

- Лошото е, че след Авдеев в София посланиците ни се държат не на ниво. На натиска от „западните ни партньори” те разчитат единствено на това, че след Андрей Карлович, водещ ляв политик сега е Сергей Дмитриевич и се изживяват както навремето генерал Кулбарс. – министърът многозначително погледна към представителя на Министерството на външните работи. – Не е ли време Виктор Симьонович да прогледнете, че може и кокошката да не е птица, но България е вече зад граница.*/ От израза „Курица не птица - Болгария не заграница” – бел.авт./. Авдеев макар и човек на ГРУ беше на висота, а сега сте изпратили хора с интелект на пияни мужици с език на шофьори в колхоз…по дяволите.

- Не съм съгласен Марат Георгиевич, нашето ведомство стриктно изпълнява взетите решения и разпорежданията на Президента…

- Да, да, знаем… – прекъсна го министърът – както казваше Виктор Черномырдин „Все делаем как надо, а получается как всегда”* / Всичко правим както трябва, а се получава както винаги. - Рус. бел авт./. Имаме късмет, че опозицията там е слаба, иначе …

- Ние сме взели съответстващите мерки, провеждаме кампания, политиката ни е да подкрепяме тези, с които винаги сме работили и да ги мотивираме допълнително. От време на време Вашия „Газпром” действа с цените малко като слон в стъкларски магазин…

- Така е, но сами разбирате колко пробойни в бюджета се запълват със средствата от „Газпром”. Цялата социална политика се върти на постъпленията от продажбите на газ. Дори и най-малкия играч може да ни разстрои плановете. Всеки един недоплатен долар е важен. Президентът настоява по-бързо да приберем руските граждани от средноазиатските републики. Там те бедстват. Подложени са на безработица, унижения и т.н. и това ви е добре известно. Но за тях трябва жилища, детски домове, работни места … милиони са. Знаете директивата, който се засели в Сибир получава всички тези неща безплатно. Иначе какво, всички се юрват към Москва и …работните места в сибирските градове стоят овакантени…нуждата от работна ръка е голяма, но тя по навик се насочва към Голямата земя*/ Наименование на Европейската част на Русия – бел.авт./. Казахстан също е започнал да третира тежко нашите с руско потекло и християните. Назърбаев се е почувствал велик. Преди месец е атакувал отново неуспешно връх Кхан Тенгри. Носачите са го носили на ръце, но върха за трети път не го допуска. Самостоятелна държава Казахстан досега не е имало за това спешно се нуждаят от герои и епос…

- На предната среща вече обсъдихме финансовите параметри на сделката. След като блокирахме големите им заводи използващи газ…

- Блокирали сме - друг път! „Химко” до Вра… как беше там, все още произвежда макар и колкото до съществува. Помагат им и американците. Председателят на борда на директорите на комбината е установил много близки отношения с американския посланик Майлс, дори в момента една огромна баржа пътува на север по Мисисипи пълна догоре с карбамид. Още пет и до края на година ще са още на нула. Давят ги старите им задължения.

- Значи нещо трябва да се направи на място.

- Там има една група юнаци която искат да произвеждат газове, аргон и т.н. На тях им трябва част от завода. Единият от тях е депутат, Лампов,..Ламповски там…нещо такова. Надявам се, че нашите момчета от ГРУ са в контакт с тях … ако може да им въздействат…

- Защо не, правилно би било. Неизползваната част от квотата им за газ пак се плаща от българска страна. Парите си получаваме, а в края на година свободната част ще препродадем на Турция. Половината от печалбата да предложим на нашите „представители” - тук човекът на „Газпром” кимна многозначително – пак ще сме успели да спечелим и да повлияем на правителството зад Дунава.

- Значи възлагаме като следваща стъпка в плана предложението да бъдат използвани ресурсите на нашите служби …- зам.министърът направи пауза многозначително. - за изпълнение на необходимите мероприятия ще се отнесем към съответното ведомство. Конкретните разговори оставете на мен и Анюхин Валерий Павлович… а сега нататък…по плана за деня.

Двете шейни теглени от ездитни западносибирски лайки следваха моторната шейна и на водача на групата се налагаше да ги изчаква. След себеси „Буран”-а влачеше голяма шейна с широки плазове като ремарке. В края на миникервана пърпореше друга моторна шейна канадско производство и осветяваше пътя с мощните си фарове. Шейните-ремаркета и теглените от кучетата нарти трябваше да бъдат напълнени с даровете на тази на пръв поглед мрачна и враждебна страна. Хората бяха свикнали и натрупали безценен опит в оцеляването в девет месечната зима придружена с чудовищен и убийствен студ. Преодоляването на немалкото разстояние от хижата насред кедровата гора и Езерото на сълзите се оказа доста сериозно изпитание където не беше важна само бързината, а и ориентирането в посоката. Ако сбъркаха пътя щеше да се наложи да нощуват навън в палатките. Не, че не беше се случвало, напротив всички бяха нощували неведнъж при продължителните си ловни излети, плавно преливащи се в едноседмични рейдове. Да се пътува в тъмното тук е опасно, но животът на мъжете беше преминал при тези географски ширини. Сутринта се готвеха да поставяха ориентири, за да виждат на връщане старите си следи. Нямаше силен вятър който да ги замете или снеговалеж който да ги покрие. Взеха решението да се приберат единодушно.

А всичко беше започнало твърде добре. Станаха рано. Сестрите поднесоха богата закуска от купа с мазен борш, печено месо, печени картофи, хляб, пирожки със зеле, риба, краве масло, чай и по петдесет грама коняк. Мъжете и третата жена в хижата ометоха всичко до последната троха и се облякоха в дрехите за предстоящия лов. Фланелки-егерки от тънка вълна на голо, поларени фланели и клинове, отгоре плетени пуловери или направо огромни топли ризи, тънки и леки пухени якета и панталони, пухени ръкавици и гугли. Най-отгоре надянаха ловни дрехи от тънка еленова кожа за ръкавите на които, висяха на тънки кожени ремъци ръкавици от еленова кожа. Ловните дрехи нямаха закопчаване отпред за да се избегне проникването на понякога убийствения вятър. Три чифта чорапи под унтите пазеха краката и главно ходилата от студа. Три дори тънки чорапа пазеха по-добре от един дебел. Самите унти покриваха с кончовите си и коленете въпреки пухените панталони. Беше едва тридесет и седем градуса и шест десети и тъмно като в кюнец, когато четиримата мъже и една жена взеха ловните си пушки и излязоха в мразовития двор.

Снегът скърцаше под стъпките им, кучетата излязоха от колибите си и възбудено лаеха. Хората без да се мотаят отвориха изработено от трупи дълго помещение в което живееха две крави, няколко елена, патици и гъски. Част от помещението беше преустроено на гараж и вътре държаха моторните шейни и нартите в които предстоеше да запрегнат кучетата. От предните дни бяха сменили свещите на мотоциклетните двигатели, заредили гориво и подготвяли машините. Товарът беше натоварен, покрит с брезент и укрепен с въжета. Патроните и термосите с чай бяха поставени на достъпно място. Тук времето можеше да се промени в рамките на един-два часа и изненаданите биваха евентуално намирани напролет. Жаргонно ги наричаха „кокичета” защото рядко биваха намирани преди пролетта, ако въобще ги намереха. Две седмици по-рано участваха в безумен масов лов на събудила се ненадейно рано мечка. Будната мечка през зимата е напаст Божия. Гладният звяр няма зелена храна, поизчерпала е запасите си по време на летаргичния зимен сън и поради липса на сили трудно би ловувала някой богат на протеини и мазнини лос или елен. Липсата на храна и енергия я прави по-опасна и от бясната, и я насочва към човешките поселения. Косолапата мецана, разбиваше стопански постройки и домове, складови помещения и избички, но особено опасна я правеше присъствието на хора. Човекът е беззащитен без пушката си. Масивни лапи, огромни нокти, внушителни размери и парадоксално бърз галоп бяха основните й оръжия за добиването на храна. Съпротивата беше обречена, а особено уязвими ставаха децата за които игрите и веселието бяха единствено от значение. Това беше причината щом имаше дори и непотвърдени данни за събудила се по-рано мечка, всички да вадят пушките, да прехвърлят порез рамо патрондашите, да възсядат по двойки моторните шейни и да търсят мечката за да я убият. Озлобеният от глада звяр се преследваше докато не бъде одрана кожата му.

Групата избута шейните, запрегна кучетата, изръмжа с двигателите по пъртината и стъпи на пътеката. Двете сестри ги изпратиха до масивната дървена порта и затвориха след тях. Разполагаха с време, огромен запас от дърва за огрев внесени в къщата и подредени под стълбището от масивни греди. Влязоха в кухнята, изпиха по чаша брезов сок, метнаха няколко дебели отреза дърва в зиданата печка и си легнаха под завивките да си доспят. Вън останаха само две кучета гордо да се разхождат по целия двор. Къщата беше дървена, основен строителен материал тук. При строителството преди четири години мъжете бяха използвали огромния опит на поколения сибиряци, но бяха направили и нововъведения. Жилището беше едноетажна постройка, разположена на почти половин декар. Високи по три метра централни помещения и по-ниски тавани на спалните за да се затоплят помещенията бързо. Външните стени изградиха по традиция от цели обелени трупи с мъх за уплътнение между тях. После докараха два „Краз”- а с огромни полуремаркета пълни с минерална вата, ламарина за покрив, пластмасови варели от по един тон и кашони с всякакви водопроводни части, бойлери и други. Разтоварените машини последваха верижния трактор „Онежец” който им разриваше пътя от снега и запрашиха обратно. Ватата поставиха отвътре на стените и на тавана и отново изградиха дървени стени от идеално обработени трупи. Сградата се получи от павилионен тип, като отделните къщи се съединиха от двуметрови коридори и комплексът придоби формата на буквата П, като едното дълго крило беше огромната постройка в която, наместиха добитъкът, работилницата и гаража за машините. Там довлякоха и дизелов генератор с двигател на МАЗ, купен при разпродажба на армейско оборудване.

Якорцев пристигаше през зимата когато можеше. Баща му го посрещаше на летището с „нивата”и след три часа и половина път премигваха с фаровете пред къщата. В най-малката част живееха баща му Светослав Егорович на семейни начала с бившата си съседка Елена Рогозина. Мъжът й преди десетина години беше загинал в една страховита пурга /лошо време, силен снеговалеж придружен с ниски температури и въртящ се вятър, засипващ всички за броени часове./ и така и не беше открит. Майката на Якорцев отдавна се беше развела и живееше в Житомир, днешна Украйна. Другите три жени в домакинството бяха двете дъщери на Елена и някаква тяхна далечна роднина от село Корчан, Самарска област. Бяха настанили Оля тук заради пристрастеността й към наркотиците и за двете години в суровите условия се беше изчистила напълно. Хилавото от отровата тяло на бившата московска студентка, от ежедневното движение и труд, и не на последно място от природната храна се беше обзавело с прекрасна по форма и качество мускулатура. Сините и очи се изпълниха с живот, а тя се оказа необикновено точен и успешен ловец. Садяха раннозрейни картофи, ръж и събираха сено за животните. Миналата година направиха и неголям парник за по-ранни зеленчуци.

• 
  Четиридесет и седем, братя и пада.
  

На около сто и тридесетина километра от тяхната къща имаше база на спасителите от регионалната част на МЧС. Министерството на извънредните ситуации поддържаше тази база заради близостта на „зимния” път минаващ наблизо и вертолетното летище за дозареждане на машините на разузнавачите газовици. Четирима души на постоянна вахта, противопожарен автомобил „Урал”, няколко дървени модулни помещения захранвани с електричество от три генератора, един от които резервен.

Радиостанция с доста мощна антена и два аръчни ламаринени склада допълваха скромното им битово оборудване. В единият „аръчник” /продълговато складово помещение във вид на арка/ кротко си седяха на топло два спасителни апарата на въздушни възглавници произведени в Нижни Новгород с търговската марка „Аероход”. Машините бяха всъдеходни и на сняг развиваха до деветдесет километра в час, а скоростта им на вода не превишаваше шейсет. Малкият возеше до шест пътници, а големият дванадесет. Всяка седмица машините се изкарваха на ход за да се поддържат в изправност, но общо взето не бяха изкарвани на мероприятие откакто ги бяха докарали от голямото летище на хиляда и четиристотин километра южно от базата. Но за да реагират спасителите трябва да разберат, че бедстваш.

• 
  Е момчета, с Бога и проверете станциите дали работят! – Егорич погледна побелялото лице на сина си и добави. – Докато събираме багажа, ще се опитаме от хълма да се свържем с някой, а вие давайте. Ще ви настигнем. Не му позволявайте да заспива!
  

Бързо се заеха се товаренето преди да запрегнат кучетата. Две нарти, двама мъже и една моторна шейна „Буран” с шейна-ремарке отзад. Шанс да се доберат с цялото оборудване беше никакъв. Да нощуват тук – рисковано. Температурите още падаха. Докато си налееш кипящия чай от спиртника и изстинал.

- Слушай, старик. - Соломин демонстрира оптимистична усмивка с четирите си златни зъба на залязващото слънце. – Товарим всички и потегляме. Едната нарта оставяме тук, а вземаме кучетата. Хем резервен впряг ще имаме. Каквото не можем да вземем, оставяме с пикел и буй. Ще го вземем утре по светло. Петдесет километра са това.

- Добре. Не, че имаме изход. – Егорич се накани да каже още нещо когато станцията пропука.

Пукане, шум от радиосенките и насечени думи.

• 
  Егорич, свързахме се със спасителите, Завиваме към Малкото светло езеро за да се срещнем и се връщаме при вас. Край.
  
• 
  Валера! Аз съм Егорич! Къде, от коя страна на езерото. – „Малкото” в Русия и особено в Сибир си имаше свое собствено значение. Езерото беше шестнадесет пъти по-голямо от Варненското. – Дай ориентир!
  
• 
  Егорич! Ако ме чуваш, отивам на среща със спасителите с аерохода на Малкот… …зеро! – пак шум от смушения.
  
• 
  Блядь! – изруга Светослав Егорович – нищо не се чува.
  
• 
  Егорич! Майната им. Давай да се оправяме, че сега ще се стъмни и …нам пиздец /край с нас.-рус/! Здраво застудя. - Още почти двадесет минути укрепваха товара.
  

Преодоляваха навятото трудно. Кучетата едва издърпваха шейната, а двигателя на „Буран”-а прокихваше от студения въздух. Спряха до малка китка келяви брези. Пиха чай, топъл колкото да размразят замръзналите си висулки по мустаците, а брадите им бяха побелели от налепения скреж получил се при дишането.

Валера показа термометъра на спътника си. Минус петдесет и три. Ух ти! В този момент станцията оживя ясно и високо.

- Егорич, замръзнал чеп такъв! Къде си? Обади се.

- Тук на километър източно от Малкото светло езеро.

- Ти кой си?

- Антон, с Егорич сме.

- Ние сме на западния бряг до Фурка. Тръгваме към вас. Излизайте на брега.

- А кои „вие”сте?

- Водка пиещия спецотряд на МЧС. С аерошейната!

- А с другите чухте ли се?

- Не бой се! Вашето момче вече е в къщи при шундите на топло.

- Добре, бляд! Тръгваме.

Вместо да обръщат тежките шейни направиха голям завой. Не мина разбира се без инциденти. Две от кучетата се оплетоха в някаква ниска бодлива храстовина и се наложи да повъртят топорите. От труда главите им се поразмътиха, а въздуха не стигаше, но трябваше да се оживее.

Половин час път. Забелязаха аерохода да лети на пълен ход по замръзналата повърхност на езерото. Антон насочи лъчът на моторната шейна към летящото чудо на техниката и заразмахва оранжев електрически фенер. Машината на спасителите забави скоростта и пусна сигналните лампи подобни на полицейските, направи елегантен завой и се приближи. Спря на около двадесет метра, без да гаси двигателите и напълно да изключва маршевото витло, което придвижваше апарата напред. От осветената кабина, излезе отлично оборудван човек в синя униформа с широки светлоотразителни ивици и надпис на гърба на пухеното си яке „МЧС”. Спусна трапа, слезе на леда и се провикна.

- Хей, замръзнали пишки? Качвайте се докато не сте станали на кокичета.

Заедно натовариха багажа. С въжета вдигнаха на борда на апарата „Буран”-а и го вързаха за перилата. Нартата без товара беше лека, а кучетата се навряха под седалките в рубката. В помещението беше топло, цялата топлина от охладителната система на двигателя в такова студено време се насочваше в него, стъклата на прозорците бяха двойни. Степан леко въртеше руля за да удържа аерохода на леките пориви на вятъра.Той затвори вратата на рубката след премръзналите мъже, огледа неодобрително огромните им замръзнали бради, направи им знак да свалят качулките, погледна неодобрително термометъра на специалното табло над главата си, включи допълнителните халогенни фарове с което общата им консумация надхвърли хиляда вата.

• 
  Е, къде е тази ваша нарта.
  

- Защо да се влачите пак. Тук сме близичко, гориво имаме още около триста литра.

- В тъмното няма да я намерим – Светослав Егорович разтърка замръзналите си бузи и отпи от чая.- то вярно, че съм набил четириметров пикел, но сега да я видим – абсурд!

- Добре, ще минем оттам и ще погледнем, ако я мернем – вземаме я. Ако ли не - напролет.

Заобиколиха за да избегнат келявата горичка и пътят до мястото на риболова излезе с около десет километра по-дълъг. Машината обаче го взе за петнадесет минути. Движеха се бавно по огромната замръзнала повърхност, преодолявайки отвреме-навреме снежни преспи от по около метър и половина. Оранжевия светлоотразителен плат мернаха на мощните фарове в последния момент. Нартата беше замръзнала и тримата я разклащаха здраво поне две-три минути, Качиха я на борда, вързаха я. Соломин прибра пикела със знаменцето, но не можа да го събере. Вратата беше в предната част на рубката и той я затвори след себе си с облекчение.

Степан нави руля и апаратът се обърна елегантно. Водачът свери посоката с жироскопа, картата и спътниковата навигация и изтегли ръчката на газта към себе си. Машината се понесе с около четиридесет и пет километра в час, което беше едва половината от скоростта на която беше способна, но в непрогледната тъмнина на полярната нощ трябва да се спазва курса, заобикаляйки всевъзможни препятствия от наклонени дървета, грамади замръзнал сняг, гъсти ниски горички и други такива, които на дневна светлина едва ли щяха да са голям проблем. Минаха покрай втория маркер без дори да забележат първия. Кулата представляваше висок стоманен стълб със сигнални светлини на върха и радиомаяк. Машината премина покрай кулата и намалявайки сви в процепа на гората, което беше не друго, а десетина метра широкото корито на реката преминаваща досами къщата на Егорич. Спряха направо в двора, преминавайки покрай двуметровите безформени стълбове лед, а огромния движещ пропелер на апарата, издухваше снега извън двора. Че се приближаваш до къща или друга ловна хижа разбираш по огромните стълбове от чист бистър лед изправени като истуканите на Великденския остров. При първите студени дни така зимуващите тук изправяха замръзналите найлонови чували с чиста вода. Вледенените чували се скъсваха и ледът се ползваше като основен източник на питейна вода. За това във всяка къща на печката имаше голям казан в който топяха отчупени от „скулпторите” парчета лед. Алпинистите можеха да възразят, че добиването на вода става от сняг, но само лаик можеше да се ангажира с топенето на десетина кубика сняг за да получи два-три литра вода. При стопяването на леда се добиваше вода почти едно към едно.

Мъжете свалиха бързо навързаното по перилата имущество, като „буран”-а едва не счупи ръката на Степан. Кучетата отдавна се бяха скрили в обора при другите животни и Егорич изнесе две еднолитрови бутилки „Разпутин” придружени с петлитров стъклен буркан със спирт за пиене.

- Не, не Егорич! Не бива! Не трябва! - Степан надигна ръце пред лицето си.

- Ти да мълчиш – Антон пренесе две огромни риби от багажа. - Взимай блядь и не ме обиждай, че … сега щях да съм буца лед, ако се бяхте напили преди вечеря.

- Е, бъдете здрави! Ако трябва да се кара човекът в болницата или нещо друго свържете се с нас по радиостанцията.

Спасителят се вмъкна през вратата в предната част на кабината, пусна чистачките на стъклата, изтегли машината назад запращайки големи количества сняг по стопаните на дома и обърна машината на широкото място.

Домакините се прибраха затвориха двете врати след себе си и свалиха качулките, шапките и ръкавиците. Събличането на всичките дрехи по телата им наподобяваше обелването на зелка. Като се окачат връхните дрехи по закачалките на стените оставаше пак по една сериозна купчина дрехи от всеки от тях. Преминаха в следващото помещение без да си кажат и дума.Там седеше на огромен дървен фотьол седеше Антон по пуловер, но все още с унти, а Елена Степановна премина през помещението като фурия с наръч топли кърпи.

- Къде е? – Егорич даже не намери сили да поздрави.

- Момичетата го топлят, но много е премръзнал. Разтривахме го досега, но не му стигаше въздуха. Втресе го и сега съм го сложила да легне между двете.

Дългогодишният опит показваше, че след премръзване от такъв характер при загубване на телесна температура, сгряването на замръзнали ставаше единствено като пострадалия се стопляше между две жени.

Егорич влезе в съседната стая. На огромната зидана печка, заместваща леглото в съвременния бит, завити в с дебелите ватирани завивки бяха настанени синът му и двете млади жени в положението на три лъжички. В този момент жените се смениха, като оставиха Якорцев отново в средата. Жената лежала до сега с гръб към него беше вече самата тя със замръзнал гръб.

Елена влезе с три чаши чай и бутилка коняк върху поднос. Поднесе и на тримата като на Якорцев наля в устата докато той трепереше. Жените го прегърнаха под завивката и той притихна с треперенето.

Егорич кимна одобрително и излезе.

- Валера, да запалим печката и да подгреем банята.

- Запалих я още щом го разсъблякохме.- Валерий прибра цигарата в кутията без да я запали - Краката Оля беше поддържала по пътя с грейките, но вече беше премръзнал здраво. Разтъркахме го яко тримата на смени. Имаше синини, но смятам че ще се възстанови. Преди да го вкараме в банята, телесната му температура трябва да стигне поне до тридесет и шест градуса. Иначе ще направим още по-голяма беля. Сега първо те трябва да го стоплят.

- Така е Валера. Прав си. Какво още трябва?

- Нищо. Ще чакаме. Вода в легена съм налял, Елена сложи във водата три-четири връзки с брезови клонки и сме го сложили на печката. То всички имаме нужда да се напарим.

- Антон отиде да нахрани кучетата. Сега ще прибера и рибата в шкафовете и утре ще разтоварваме окончателно.

- Добре Валера, ще прибера тогава пушките и мунициите. Отивам да сложа и дърва на печката, тая дето лежат върху нея.

Той влезе в стаята и метна две огромни цепеници от купа, затвори вратата на печката. Жените се размърдаха и промениха позициите си отново. Три четири минути и ти изстива страната която е към премръзналия. Оля се намести зад мъжа под завивката и тройката отново наподоби лъжичките в чекмеджето на кухненския шкаф. Преди да излезе Егорич забеляза почти празното шише конак.

Оля протегна ръка между краката на премръзналия мъж. Дланта обхвана трите ледени топчета и остана там. „Ако не помогне и това, ще се наложи с уста. Иначе едва ли ще се получи.”

- Вече проверих. – обади се Ника. – После в банята ще го стоплим окончателно. Сега да го докараме до тридесет и шест. Добре, че си му спасила краката там, но в шейната без да се движи два часа и половина…

Изобщо справила си се невероятно добре. Бива си те.

- После в банята ще се наложи…

- Оля, знам какво се прави. Не се безпокой, двете ще справим, двете. Убила си вълк, браво! Но хайде да се сменим пак, гърба ми замръзна.

- Хайде, че и аз не си чувствам гърдите и корема. Сякаш съм си легнала с айсберг. Стопли ли се в парилката ще се възползваме от него, нека се чувства евтин. Длъжник ни е.

Двете размениха местата си като не забравиха да му дадат още мъничко коняк. Още един час момче, още един час и в банята. Да се напарим, че покрай теб се вледенихме и ние. Бррррр…

Да се стигне до банята не се налагаше да се полагат някакви усилия. В предверието на парилката се влизаше през двойна врата от два и половина сантиметра дебели борови дъски. Помещението беше три на три, с пейки широки като нарове до стените от белени трупи, идеално полирани но не съвсем изгладени. Тук там на различна височина бяха набити дървени колчета на които висяха хавлиени кърпи, одеала и всякакви принадлежности за руската баня. И много топлина.