Испор елохим работни дела част II посолство на Русия

Валентина Фьодоровна изкачи стъпалата до втория етаж с удовлетворението на добре изминалия работен. Беше взела душ в апартамента, който обитаваше с децата си и сега отиваше в апартамента на шефа си. Той имаше и друг в града, в грозен висок бетонен паралелепипед където всички подслушваха всички. Но там се отбиваше да нощува рядко и почти винаги с нея. Правеха любов без да се притесняват от воайорите на слушалките. Тя поне не се притесняваше. Извади ключ, отключи вратата на миниатюрния апартамент и попадна в холчето, където на масата се беше заформила руска тройка. За разлика от шведската, тая се състоеше от Якорцев, бате Федя и … половинлитрова бутилка висококачествена водка „Пшеничная”. Обикновеният хартиен етикет обаче можеше да излъже незапознатия с някои тайнства на производството й. Тази марка се правеше в огромния ликьоро-водъчен завод в град Самара от най-висококачествения зърнен спирт получаван в Русия и прекрасната вода извличана от дълбок артезиански кладенец. Вкусът наистина беше превъзходен. Максимално мек и предрасполагащ небцето. Валентина Фьодоровна пиеше рядко и с мярка, но вкусът на „Пщеничная” обожаваше.

- Сами, нали. - подкачи тя мъжете.

- Пристигаш съвсем навреме, скъпа. Точно я отворихме да подиша. - Якорцев се пресегна за трета чаша.

- А защо без мезе момчета? – Валентина Фьодоровна бръкна в миниатюрния хладилник „Саратов” и извади трилитров стъклен буркан с кисели краставички, прекарващ там дните си в компанията на няколко яйца. - И без мен, нали?

Тя изсипа десетина краставички в първата й попаднала дълбока чиния и я постави на масата. Седна, изчака докато бате Федя разлее водката с отработено движение по чашите и с усмивка взе своята. Водката беше силно изстудена и протече като гъст зехтин през гърлото на побелялата от скреж бутилка. Всички вдигнаха чашите и ги чукнаха делово.

Якорцев произнесе любимия си военноморски тост спокойно и без излишен патос.

- За те, кто с нами …и хрен с ними*. /За тези които са с нас и…майната им на останалите – бел.авт./.

Всички отпиха. Мъжете до дъно. Бате Федя взе краставичката, постави я хоризонтално до носа си и пое дълбоко миризмата й. Изчака минутка и я схруска наполовина. Якорцев задържа последната огромна глътка под небцето си, преглътна с видимо удоволствие, постави ръка учтиво пред устните си и леко издиша. Във флота, ако след първите двеста грама замезиш ставаш за смях и следваше наказателен удар, изразяващ се на практика в още една водна чаша незабавно под подигравателните възгласи на компанията. Валентина Фьодоровна преглътна, усети разливащата се по цялото й тяло топлина, с която не биваше да прекалява, очите й получиха незабавно оня познат блясък и тя схруска краставичката с удоволствие без да бърза. Умората изчезна. Тялото й стана леко и тя се усмихна на Якорцев топло. Бате Федя наклони празната бутилка за проверка.

-Хубава е, дяволската! - Капитан-лейтенатът постави чашата от дебело стъкло на масата акуратно, като след свещенодействие. – Така, по сибирски. – имаше се предвид добре изстудена при четиридесет градусовия здрав студ, от който кристалния въздух смразяваше дробовете и кислорода не стигаше, а ръцете залепваха за всеки предмет извън затоплените домове. Отлепването ставаше …като ръката и предмета се поливаха със студена вода и ръката заедно със собственика се приютяваха незабавно в някоя топла стая. Безумните опити с топла вода на чужденците предизвикваха само тежки изгаряния.

Бате Федя тромаво се надигна избутвайки стола леко назад с мечешката си фигура.

- Е, благодаря капитане. Аз тръгвам, че Галина Егоровна вече е сготвила и си е втълпила, че вечерята е до 19.00 часа. Като в армията. После засяда пред телевизора на латиноамериканските сериали…и… не ме споменавайте с лошо…

- Приятна вечер и лека нощ! – Валентина Фьодоровна стана да затвори вратата след него и когато се върна до масата двамата с Якорцев се изсмяха тихо в един глас. На повечето от живеещите в посолския комплекс бяха известни отчайващите кулинарни умения на съпругата на бате Федя. Обикновено приготвените от нея блюда можеха да накарат граф Дракула да се превърне в заклет вегетарианец.

- Е, така ли ще стоиш като дърво скъпи, размачкай ми раменете и врата. Че топлината се спуска надолу!

- Искаш ли да отидем в града?

- Глупости. Тук и сега миличък. – и тя отметна косата си с жест.

- Не си спомням да съм ти обещавал масаж. – подкачи я капитан-лейтенанта. Мускулестите му ръце я прегърнаха. - Още е шест и половина.

- Който не помни го прави два пъти, скъпи. – и тя весело се обърна с гръб в прегръдките му. – Тебе слънцето пречи ли ти. Сутринта какво, не ти ли беше рано? – И ръката й с едно движение дръпна пердето на прозореца.

На другата сутрин бате Федя влезе в секретния комуникационен център в бездънното подземие на посолството. Оттам осъществи връзка с един много информиран бивш колега от българските специални служби. Колегата беше добронамерен към Русия или поне не целуваше задниците на колегите си от западните служби. Или поне не беше целувал докато беше на служба. Нито на шефовете си. Нито на руснаците. В Централата на ФСБ в Москва още не можеха да установят къде беше работил. Официално се знаеше, че е почнал като старшина във варненската милиция. За шест години официално беше сменил девет служби. После официално напуснал. Мотал се десетина години. После неочаквано се появил пак в явния щат. Но и така не се връзваха нещата. По времето на „милиционерския” му период беше засечен от съветското Първо Главно Управление в Ливан по времето на „Мир за Галилея”. Руснаците там имаха съмнения, че българите работят на два стана. Едната нощ продаваха оръжие и боеприпаси на арабските си съюзници направо от борд, а на другата нощ прехвърляха специална продукция на бързоходни катери без опознавателни знаци управлявани от преоблечени като араби военни матроси на държавата Израел. С което бъркаха неофициалния бизнес на Чехословакия. Но ПАРИТЕ ЯВНО НЕ МИРИШАТ… Официално обаче подпомагаха борбата на братска Сирия. И как не, една мощна армия в тила на Турция не пречи. Сирийците по принцип обичаха РПГ-та. О, как ги обичаха само! Заводите под Балкана едва смогваха на три смени.

Та, тоя екземпляр тогава се беше мярнал там в Ливан. Разбира се незабавно го „заведоха на отчет”, дадоха му и съответния псевдоним, и…оня се запиля някъде. Два месеца след клането в Сабра и Шатила */ палестинските лагерите Сабра и Шатила бяха обградени от израелската армия след което „прочистени” от отрядите на християнските ливански милиции в хода на избухналата гражданска война в Ливан –бел.авт./ се процеди информация, че е забелязан при християнските милиции и докато се изясни ситуацията "човека" пак се смота. Четири месеца по-късно един информатор палестинец донесе на руските си работодатели, че е мярнал подобна длъгнеста фигура в планините при друзите. Докато нещата се изясняваха там, друг информатор близък до израелското танково разузнаване пробута версията, че човек с подобно описание е бил забелязан да влиза при Началника на Генералния Щаб на израелската армия генерал Рафаел Ейтан. И повече никой не го видя и нищо не се чу. Пред съветския „съветник” по линия на МВР в София, тогавашния шеф на българската Държавна сигурност Григор Шопов се кълнеше в здравето на Николае и Елена Чаушеску, че не са изпращали подобен човек със задача в Ливан. Години по-късно физиономията му беше мярната в охраната на българското посолство в Кабул. Беше засечен само веднъж когато се разделяше с местен юноша на име Джасур близо да изпепеления от руската стратегическа авиация Кандахар. Повече никой не го мярна във врящия Афганистан. Две седмици след засечката изчезна вдън земя и въпросния Джасур. Баща му, местен учител по биология и фарси се кълнеше в Аллах, че най-малкия му син е загинал при взривяването на един руски военен камион с боеприпаси при една атака на муджахидините.

Четири години по-късно системата го идентифицира в Тюменския институт по икономика на нефтогазодобивната промишленост. Този път веднага го поставиха под наблюдение и докато се решат да отидат на контакт, тридесетина годишния играч на криеница се оказа на хиляда и двеста километра северно в града „собственост” на ННГДУ. От Тюмен се измъкна под носа на екипа за наблюдение, като в последния момент докато кротко набиваше блини*, /на рус. палачинки – бел.авт./ завърза разговор с член на екипажа на военен Ан -24. Десет минути по-късно двамата притичаха до самолета с огромния куфар и увити в целофанов пакет тридесет блини. Под изумените погледи на проследяващите самолета излетя направо от рульожката. Естествено беше вдигната „тиха” тревога заради немирния пътник. Нямаше никаква нужда да се връща самолета и да се озлобява някой златотъкан пагон с много от големите звезди, командващ ПВО на Зауралския военен окръг. Още повече, че бръмчащия с перките си Ан имаше полетен план за извозване на боеприпаси за Норилск* /Северен град зад субполярния паралел с най-големия добивно-преработвателен комплекс на никел в света – бел.ред./ . „Антоновката” междинно се приземи на замръзналото подобие на летище в някаква дупка, наричана високопарно град и след десет минути занабира височина за крайната точка на своя полет. Тук вече пътникът беше отведен с бордови ЗиЛ на ДОСААФ нанякъде. И пак се изгуби. Поне разпитаните от летището толкова знаеха. /ДОСААФ-Доброволное Общество для Содействие Армии, Аивиации и Флота – бел.ред./

Камионът измина около двадесет километра по трасето /път би звучало твърде гръмко/ преди да завие в друга по-тясна отбивка с неголяма дървена табелка на кръстовището, на която очевидно тренирана ръка беше изписала с неголеми букви: „ЗАПСИБНЕФТЕГАЗСПЕЦМОНТАЖСТРОЙ”.

Руснаците бяха царе на съкращенията.

И местните чекисти удариха на камък. По-точно някой им затръшна вратата.

Длъгнестия човек беше засечен за сетен път в София и предаден за „наглеждане” на бате Федя „по процедура”. Две години нищо. Човекът завърши икономика и работеше скучния живот на „бухгалтер без бюстгалтер” */от руски „счетоводител без сутиен”, в смисъл мъж. - бел.авт./. Всяка сутрин скучно палеше скучен гурелив трабант комби и обвит в облаци миришеща двутактова смес се понасяше към работното си място в огромен офис на „Мутригруп” и понеже не беше главен или отговорен счетоводител никога „не се качваше на тепиха”, тоест в кабинета на официалния собственик Ириний Падлов. Даже не беше поканен на освещаването на параклиса „Св.Ириний” в Долни Богров на двеста метра от отбивката за милиционерската сержантска школа. След като завърши службата на тримата расоносещи водонепийци, /зер светената вода не е за пиене, а другата е с влошено качество/ последва естествената почерпка, печено агне и така нататък. Подпряната на трабанта длъгнеста фигура с интерес изгледа службата през бинокъла, отбеляза си гостите на листче и като седна зад волана промърмори с въздишка „ Абе Шефе, за къде с тоя малък параклис при тези големи грехове… Тоя горе за такъв будала ли го имаш!” Запали трабантутляка и се прибра в бетонната бастилия в квартал Стрелбище.

Руските разузнавачи загубиха интерес и оставиха човека да си осчетоводява чуждите пари спокойно, да си гледа семейството и въобще да си води скучния живот. Обаче не съвсем. Защото Ириний Падлов отдавна си беше нарязал полагащите му се подводници в Малта. Навлизаше в много различни делови игри, смучеше „Кремиковци” без да го приватизира, купуваше и затваряше предприятия, изобщо вървеше по утъпканата пътека на разбойническо-мениджърската приватизация воден от максимата „Приватизирай печалбите и одържавявай загубите” в тясна връзка със Сокола и под надзора на Лукавия. Ама тоталното богатство развращава тотално. И посегна на „Химко”. Който овладееше торовия завод ставаше един от големите производители на карбамид, но и на амониева селитра, основна субстанция при производството на по-голямата част от познатите взривни вещества, а в едно с това и голям консуматор на руския природен газ. Ириний можеше да се намеси в преките газови доставки. Тук беше разковничето. Бушуваше войната в Югославия, комбината отстояваше на стотина километра от границата и имаше преднина с едни гърди пред другите производители на стратегическата суровина. И тук Лукавия го спря, яхнал газовата бутилка на „Топ енерджи”. Падлов имаше, разбира се свое лоби в „Русгаз”, но Лукавия играеше и в Москва, и във Вашингтон. Ириний обаче имаше армия от мутри създадени от борци и ченгета. Пръв го напусна Мито Гестапото. Ириний купи няколко учени от УНСС и врътна цесия с дълга на комбината към една банка, но Лукавия за това беше лукав и хитър, незабавно го преряза през съдебната система. Ненапразно се говореше, че има в джоба си повече агенти на бившата Държавна сигурност отколкото клечки за зъби в ресторант „България”. Ириний използва враждата на непослушния Видин Жанов с Лукавия. Лукавият искаше да ползва Видин като марионетка за да си играе двойните игри за големи пари, маневрирайки около Големите империи. Премиерът пък не искаше да остане в историята като лице на тези далавери. И го отнесе без вина за цял живот. Около него други използваха мътилката и направиха самосвали с мангизи. Очилат генерал със суха физика доеше „Нехтохим” чрез присъствието си в борда на директорите. СИК стана най-големия дистрибутор на горива на вътрешния пазар и неугледен клошар ровещ в контейнера за боклук на ул.„Латинка” гръмна Лукавия. Година по-късно и държавата гръмна икономически. Зад Ириний Падлов задкулисно играеше Сокола, който с етническия ятаган в ръка застана срещу Коста Иванов. Лукавият го беше открил, създал и отгледал като „опозиция с маска” за да остави немалкото български турци в ръцете на Движението за пара и благини. А го беше обучило Първо Главно Управление на българската Държавна Сигурност.

От време на време, веднъж годишно скучния счетоводител по телефона се свързваше с московския домашен телефон на ...генерал Назаров Владимир Александрович на сладка раздумка и радостни благопожелания. Истината беше, че Назаров никога след сибирското им общуване не му възлагаше задачи. Знаеше, че ако започне да го принуждава да избира, младия му приятел нямаше да се поколебае да работи и срещу него. Самият той го бе подготвял и беше наясно, от този става верен приятел, но не и предател. Държавата удари групировката „Мутригруп” по контрабандата на захар, спирт и амфетамини. Иридий Падлов се сдуши с очилатия слаб генерал и докараха в България Секс Готски като месия. Падлов плати сметката. Както и дълговете в Мадрид! И тук на морето Иридий се грижеше да поддържа хазартната зависимост на Симеон Вторични в „Гранда” на Златните пясъци. Набрал увереност от факта, че Коста Иванов е вече обикновен милионер, а не милионер с власт, Ириний се загледа пак в руската газ. Но вече беше твърде късно. В Кремъл управляваше бившия шеф на ФСБ Пухин с подкрепата на опитния Патрушев и мощния ЧК-апарат. Всичките козове се държаха директно в техните дълги и здрави ръце със „сталински” пръсти */игра на думи: „сталин” означава на руски стоманен – бел.авт. /. Те раздаваха белязаните карти, а Ириний се гласеше да се обогатява от тяхната газ.

Работник по озеленяването нагази в току-що окосения райграс на седемдесет метра от паркинга на „Мутригруп”. Мъжът коленичи, подпря греблото за събиране на окосената вече трева, чиято метална част явно беше паднала от дръжката, на стеблото на акация дебела около петнадесет сантиметра и с неголям чук заби в ствола масивен гвоздей. Сетне през дупката в металната част на греблото прекара четирисантиметров пирон и с два удара го прикова. Вече можеше да се събере окосеното от машината…

Една приятна тъмна вечер Ириний Падлов и Вълчо Вълчанов слязоха по стълбите на „Минстрой”.

- Е, ти тръгвай напред, аз ще дойда с моята кола. – Ириний беше плътно обграден от отлично подготвената в „Сикрит сървиз” охрана. Шефът на охраната стоеше на половин метър от боса си. Мерцедесът на Вълчанов потегли към Боровец и Ириний се наведе за да седне на задната седалка в тежко бронирания автомобил когато телефонът му позвъня. Той се изправи и вдигна слушалката. Нещо едва доловимо свирна в тъмнината и ръководителя на екипа телохранители видя как от тялото на Падлов за миг се проточи дълга струя кръв. Падлов падна в ръцете на охраната си и беше закаран…за констатиране на смъртта. Дължеше пари, много пари, толкова колкото… да изчегъртат цялата му фамилия от световния генофонд.

Бате Федя беше предал съобщението и насрочил срещата. Сега оставаше да отиде на мястото определено от по-рано. Двама от подсигуряващия екип тръгнаха да огледат. Но на срещата нямаше да присъстват. Колегата ги усещаше някак си. На срещата разказваше вицове и проваляше рандевуто или въобще не идваше. Налагаше се да се прегазват инструкциите. Но този човек не беше нито агент, нито информатор. Не предаваше дезинформация. Ако сътрудничеше когато той преценеше, винаги получаваше информация в замяна. Просто беше доста информиран. За бивш счетоводител.

От сутринта купето на олющения микробус „Ситроен Джъмпер” стоеше паркирано непосредствено до ресторантчето изпълняващо социалната функция на работническа столова от близкото минало. Шофьорът разнасяше около половин час куфар за инструменти напред-назад в мразовитото време. Сваляше и разнасяше разни кабели, после ги прибираше. На главата си носеше съвсем мръсна шапка с дълга козирка с емблемата на „Валволин”. Всъщност в огледалата на микробуса имаше скрити монтирани цифрови миникамери, както и зад седалките, които се вторачваха към цялата улица. В товарния отсек на микробуса имаше втора преграда отделяща около метър. В пространството бе заработена маса на две или три нива и стол пригоден от стара предна седалка на лека кола. На масата с колан беше закрепен лаптоп записващ на ДиВи-диск засеченото от камерите. Така работникът установи открито пристигащият подсигуряващ екип на руснаците и установи, че спазват инструкциите без отклонение. Бяха трима, един остана на волана на опела „Омега”, а другите потънаха в „ресторанта”. След половин час излязоха и седнаха в омегата. Длъгнестата фигура в тясното пространство взе якето, измъкна се в товарния отсек, прескочи заваръчния апарат и кабелите му, спъна се в незакрепената алуминиева стълба и през страничната плъзгаща врата стъпи на тротоара. Тук вече облече якето, оправи с жест яката и мигновено се мушна в заведението. Поръча си пилешка супа, която тук много напомняше борш и седна въоръжен с лъжица и вилица. Отпред отляво под якето беше спотаил „берета” двадесет и втори калибър, с патрон в цевта и с надянат биберон вместо заглушител. Друг гладкоцевен ловен пистолет „Бойто” калибър 410 с по три сачми в патрон, беше прикрил на удобно за лявата ръка място. Вяра да нямаш на никого. От джобът му се подаваха дръжките на комплект внушителни отвертки, чудовищно хладно оръжие в ръцете на професионалист.

Бате Федя влезе, поръча супа и се намести срещу него.

- Здравейте.- разговорът естествено се водеше на руски. По този час в кръчмето идваха работници от близкия строеж с картонени кутии в ръце за кафе-паузата си.

- Здравейте. Как е?

- Топла зима ни очаква. – Бате Федя говореше тихичко и похапваше от супата с неподправен апетит.

- Много е възможно. – потвърди българина докато хвърляше разсеян поглед наоколо. Работното яке и комбинезона в този момент не правеха впечатление на никого.

- Поисках да се видим, защото ни се иска да се доберем до нещо което за нас е интересно.

Българина преглътна, стана, взе солницата от другата маса и без да отговори седна отново.

- Иде реч за тази личност.- Бате Федя извади кутия с цигари, отвори я и запали със газова запалка.

- Известна ми е. – българинът беше забелязал снимката запъхната в целофана на кутията. – И какво?

- Следят един наш гражданин, а други хора са ги засекли да се срещат с тоя. Бате Федя обърна кутията обратно и се видя лице с арабски мустачки.

- Не ми е известен.

- Йорданец. Тук е от година и два месеца. Плаща им да следят нашия гражданин. Но имаме съмнение, че е само отер. - и двамата знаеха, че арабската дума означава „кука”, по-точно човек който те свързва с друг като го предразполага за да го вербоваш.

- И търсите кой е отзад?

- Това е точно.

- Ами Вие имате хора навсякъде, за какво съм Ви потрябвал аз.

- На тоя етап ще се осветим, ако се намесим.

- И искате да го „изчисля”. Сега, когато всеки търси „Юри”. – името „Юри” се използваше от американските служби за обозначаване на неизвестен, неразконспириран в хода на разработката руски агент.

- Ние не сме неблагодарници.

- Лошо.

- Лошо.

Четири часа по-късно здрав мъжага седна зад волана на микробуса запали и потегли към охраняем паркинг в Обеля. Колата наняколко пъти се закашля заради качеството дизеловото гориво на бургаската рафинерия. В Ако някой си пизволеше да достави такова гориво в Русия през зимата, по времето на единственото нещо което можеше да получи за него беше куршум. Руският бизнес повсеместно използваше някои методи от времето на другаря Сталин. По пътя зад него се повлече невзрачно пунто, На паркинга смениха колите. Дългият човек включи уредче с размерите на сателитен мобилен телефон и провери дали някой не му оставил в ситроена електронни джаджи. Убеждавайки се, че колата е чиста, човекът взе лаптопа от тясното преградено място. Качи се в малка бяла кола. Прибереше ли се трябваше веднага да изгледа записите от камерите. Руснаците бяха недоверчиви хора, той също. Да им се вярва, беше също толкова безсмислено, колкото и да се вярва на гръцки търговец. Дълги години си сътрудничеха, недоверието обаче беше взаимно. Те знаеха, че българинът им сътрудничи само когато ставаше дума за тероризъм. На два пъти вече бяха получавали категоричен отказ. Когато искаха други услуги.

Дванадесет дни по-късно йорданецът беше засечен във Варна да влиза в огромна вила изкупена и заселена с чеченци. Да бъде фотографиран на това място се оказа трудно заради местоположението на вилата. А тя се наблюдаваше и от друг екип, най-вероятно на българските спецслужби. Йорданецът ден по-късно се срещна с шофьор на едно огромно „Волво” собственост на „Йълдъръмтранс” на огромния паркинг до Ботевград. Ден по-късно предадените материали на флаш-паметта от десет гигабайта и кутия с пари попаднаха ръцете на друг борец за свободата на Ичкерия. МИТ контролираха цялата схема. Шофьорът беше техен човек. Но това вече беше друг проблем.

Руснаците си получиха доклада по електронната поща.

Оставаха още въпроси.

Защо чеченците се интересуваха от Дан Рейни? Междувременно българинът бе разкрил, че йорданеца води заснемане на мистър Дан Рейни от американското посолство. „Колегата” за какво им е? И защо са вързали ония барети за Баламуров. Ще го отвличат ли? Откупът винаги е мотив. Но в България едва ли биха го отвлекли. Но пък „Кулойл” бяха богати. Биха могли да платят. Или пък…

Вече трета година от Чечения в Баку пристигаха пратки с дребни якутски диаманти, оттам с редовните полети достигаха да Истанбул, а от Истамбул по „пътя на хероина” стигаха да Антверпен. Понякога част от диамантите, сменяйки собственика си оставаха за известно време в Косово и през Бари достигаха в Италия.

А междувременно Лебедев отскочи до Белград. Четири дни по-късно руския контингент в Сараево се евакуира под тревога и докато военните на европейските страни и американските морски пехотинци мигнат, извършиха успешен десант, с който блокираха летището в Подгорица. Два дни по-късно френския контингент пристигна пред входа на летището и беше посрещнат от руският спецназ. Французите естествено настояха да бъдат допуснати в зоната на летището на основание на Резолюция на… И така си отвисяха пред постовите цели четири дни. Пристигналите веднага след завземането на летището руски военно-транспортни самолети отлетяха натоварени явно през нощта. Дозаредиха гориво във въздуха и се прибраха във въздушното пространство на Руската Федерация.

Едва тогава французите бяха допуснати любезно от командира на руската част. Ден по-късно Лебедев кротко пресече границата при Калотина и след още два часа седна зад бюрото си с чаша чай за да си напише черновата на рапорта за свършената работа.

На Граничния пункт „дипломата” беше засечен от служител на Службата за сигурност и „съпроводен” от мръснобял хюндай.

-Това е нормално.- помисли си огромният човек – Докато са на „опашката” е добре. Изчезнат ли, лошо ти се пише майоре!

Слава богу всичко протече по плана! Безценният товар вече беше на територията на Руската Федерация. От него терористите не можеха да си направят ядрено взривно устройство, но можеха да си спретнат няколко гадни „мръсни” бомби.

Лебедев допи чая с огромна глътка и вдигна телефона. Набра номера, покашля се и изчака сигнала свободно.

- Ало! – гласът на бате Федя изразяваше леко възмущение.

- Здравейте Фьодор Иванич. Можем ли се видим при шефа след десетина минути.

- Ти ли си „летяща мишко”./на руси прилеп е „летяща мишка”- бел.прев./ – Бате Федя обичаше свойски да се шегува с Лебедев. Една от бригадите на спецназ имаше в емблемата си прилеп и така ги и наричаха. Самият Фьодор Иванович преди да бъде поставен на щат в Първо главно управление на КГБ и оттам в Службата за външно разузнаване след отделянето й от Федералната Служба за Безопасност, изкара редовната си войнишката служба във Войските на Дядя Вася.*/ Въздушно-Десантни Войски - бел.авт./ с парашут на гърба и на вензелите на яката.

- Добре, нека се видим при шефа, че ми се размъти нещо картината, а ти сигурно ще ме „осветлиш”.

- Ееех, докога ще съм жив да ви уча…- изтърси Бате Федя – идвам!

Както обикновено Якорцев нещо четеше когато се заседеше в кабинета си. Не беше влюбен в бюрото си, това не е мостика където Командирът на кораба беше длъжен да се намира непрекъснато. Двамата му заместници придърпаха по един стол и седнаха със заговорнически вид. Капитан-лейтенанта вдигна глава, с мек отработен жест затвори папката и я обърна с лицевата страна към плота на бюрото. Нещо което направи добро впечатление на бате Федя. Не е работа на замовете да знаят какво чете шефа. Якорцев замълча за дълга мъчителна минута след обичайните поздрави.

- Е ?

- Какво и е на ситуацията? Фьодор Иванович установил чрез един от своите агенти, че всъщност „брадатите” стоят зад наблюдението на Баламуров. Връзката им е ето този йорданец, но пък той се интересува от Дан Рейни.

- Не ни е агент! – глухо, като опозиционно радио от времето на Суслов, /комунистически апаратчик с радикални възгледи в СССР/ се обади бате Федя. – Но е сигурна информацията. Гарантирам! ....Около осемдесет процента!

Лебедев повдигна веждите си нагоре.

- Мистър Рейни си има проблем, не ние.

-Така е. Но възникват въпроси. Още не е ясно какво общо имат Баламуров и Рейни. Каква е връзката? С какво Баламуров е предизвикал интереса на чеченските бойци? Засега не обладаваме категорична информация.

- Най-напред да помислим за какво пък им е Рейни. Вече сме изпратили запитване, засичано ли е да е работил в арабските страни или има ли данни за него при други служби. Помогнаха ни едни колеги. Постъпи информация, че е участвал в една каша близо до границата на Западния бряг и Египет. Мяркали са го на Кипър и изказват предположение, че е съдействал на израелските Шин Бет*/израелската служба за контраразузнаване - бел.авт./ с информация. Египтяните са убедени, че едно корабче с оръжие от Либия е било пребоядисано и с ново име е превозвало товар за йордански уахабити, които са се запътили към Ирак. Корабчето вместо да плува по вода, е полетяло във въздуха в международни води. Египетските колеги твърдят, че е било улучено от френска ракета „Ескозе” изстреляна от израелски ракетен катер без опознавателни знаци.

- Ако израелците са го потопили, това корабче, то може да искат да го отстранят физически.

- Може. Не ми се гадае. Но защо тогава му е и на йорданеца… ами ако мишената е американеца, а Баламуров е само за пари. Да помислим трябва. Вижте, чеченците са само изпълнители. Те отвличат Рейни и го предават на йорданците. Йорданците им уреждат Баламуров и пада откуп. Познайте българските ни колеги кой от двамата отвлечени ще търсят. Естествено американеца. Баламуров е също важен за тях, но не чак толкова, по-заинтересован ще е Вадик Алекс Перов, ще му се наложи да бръкне в големия си портфейл. Парите ще им дадат още мощ, оръжие и други такива. Бащата на Баламуров е уважаван и близък на Президента. Ударът е двоен. Но къде и коя е третата мишена. Убеден съм, че има още някоя цел.

- Така е. За местните служби Бламуров е само един счетоводител, макар и в борда на „Нефтохим”. Още нещо целят. Ми да, ще се забави още Бургас-Александропулис с най-малко година, той и без това боксува. А този проект заобикаля Босфора. Само помислете. Таксите за преминаване на Босфора ще си останат високи, турците продължават да държат контрола върху нашия трафик на въглеводороди, нефт и деривати за средиземноморския регион.

- Хайде да помислим и утре отново да го обсъдим. Всеки от нас ще си каже идеята какво да предприемем. Не може да отидем и просто да изпозастреляме „брадатите” във Варна. И без това само ни клеветят, че сме главорези и садисти.

Якорцев изгледа Лебедев с одобрение.

- Съгласен съм, хайде утре в три след обед. Но моля, в подземието. Там ще си говорим, там и ще обсъждаме. Тук може и да „духа отнякъде.”

- Рано е за отговори. Трудно ще е, а времето ни притиска.

-Така е. Трудно ще бъде.

-Едно време като карах курса за подводни диверсионни операции имахме един инструктор, мичман Соломин, като сега го помня, та с истинската си премъдрост той ни обясняваше пред строя, че всеки идиот може да убие крокодил с голи ръце, но от нас се очаква да му прегризем гърлото насред Енисей.*/най-голямата и пълноводна сибирска река. – бел.авт./ Всъщност трудността се състояла да намерим крокодил в Енисей, но ако сме търпеливи, бдителни и мотивирани… то поне ще се оправим с по-едрите.