Испор елохим работни дела част II посолство на Русия

Лебедев пристигна в Русе по възможно най-гадния начин. С автобус! Железопътният транспорт вече беше в състояние, в което евентуален терористичен акт би бил по-безопасен за пътниците отколкото раздрънканите вагони на самите влакове. Техническото състояние на подвижния състав и релсите си беше тероризъм в най-чист вид и служителите на руските дипломатически служби /а и някои други „кантори”/ получиха препоръка внушаваща табу, да не използват този начин на придвижване /думата транспорт им звучеше изключително нагло/.

Якорцев беше пристигнал предната вечер и верен на „мократа” си душа беше отишъл да види реката. Дунав не го впечатли с размерите си, морякът бе свикнал на по-дългите и пълноводни сибирски реки, а с никаквия си трафик на кораби. В ресторанта на хотел „Рига” /спомен от побратимяването между двата града/ се забавляваше видимо пияната компания на „Гвардия Сивил” от контингента на международната коалиция, призван да следи за стриктното спазване на въведеното ембарго срещу Югославия. Юначните представители на цивилните гвардейци се стараеха да изядат и изпият „бонусите” от „добрата си служба”, когато пропуснеха да реализират на всичките сто процента желязната си бдителност и по-често не толкова желязна.

Якорцев имаше възможност да се убеди със собствените си очи в представите за добра служба на един от членовете на компанията в тоалетните на хотела с една от местните лолитки. Напълно малолетна във всяко отношение. Момичето използваше органа си за хранене като помпа с внушителна мощност, гвардеецът сериозно подпийнал, както се полага на всеки гвардеец, олюлявайки се, повърна питиетата и мезетата върху тила и гърба й докато лявата й ръка измъкваше сгънати на две, двадесетина германски банкноти от задния му джоб. Цялата тая дунавска рибна фиеста се провеждаше под зоркото око на камера ловко укрита в стената на тоалетната и контролирана от местните служби. Забавляващите се не му обърнаха никакво внимание, но Якорцев обърна подобаващо внимание на камерата и извинявайки се псевдосмутено се оттегли, под мучащите звуци на иберийския бик, и главно за да не увековечи излишно с лика си бюрото на шефа на НАС. А всъщност нямаше смисъл да изпращат записите в София. „Кърмит” беше тук в Русе и вече беше ходил на поклонение при уучителя си, с чийто подпис навремето го пратиха да учи право в Рабфак-а на Юридическия факултет в София. /Рабфак – работнически факултет – бел. ред./ През тази система на едногодишно подготвително обучение представители на работническата класа биваха изпращани по партийна линия за обучение във висшите учебни заведения. Създаването на Рабфак за пръв път беше въведено в Съветска Русия по идея на Владимир Илич Ленин. Впоследствие Рабфак от добра идея стана оръжие на номенклатурата за заобикаляне на нормалните приемни изпити, използвано много находчиво от тоталитарните служби за сигурност за внедряване и повишаване на квалификацията на агентурата. Като има пътека, дори да е за избрани, службите ще я ползват разбира се.

„Дано прочета за тоя във вестниците!” помисли си капитан-лейтената, макар че сега голямата му грижа беше друга. Преди няколко месеца дошлите от „централата” на площад „Джерджински” московчани го бяха запознали с втрещяващата новина, че от първо число на следващия месец целия им „отбор” преминаваше на преподчинение на Главното Разузнавателно Управление при Генералния Щаб на Руската Армия по личната заповед на Президента, добитата информация анализаторите изготвяха вече до другаря „Първи” под кодовото име „Йерусалим”. А той от своя страна чрез своя доверен човек генерал Назаров Владимир Александрович с кодовото име „Бурятский”, особен представител на Президента, ще я получава и разпределя към бившето КГБ и другите заинтересовани служби. За ръководител на специалната „българска” група на място се назначаваше другаря капитан-лейтенант Якорцев, подписващ вече шифрограмите с псевдоним „Сухов”, и който отговаряше за провеждането успешните оперативни и тактически действия на „терена”. Цялостната отговорност за планирането, реализацията и постигането на резултатите в средносрочен и дългосрочен план, както и методическото и текущо ръководство преминаваше в ръцете на генерал-лейтенанта от Главното Разузнавателно Управление при Генералния Щаб на Руската Армия и началник на 27-ми самостоятелен специален оперативно-аналитичен отдел /току-що създаден за целта/, Романов с псевдоним „Равин”. Операцията много странно също получи три наименования. За Президента, генерал-лейтенант Назаров, генерал-лейтенант Романов и участниците в нея беше кръстена „Форсаж”, за останалите служби получили частична информация ставаше „Фарфор”/Фарфор - порцелан от рус./ с цел подчертаване на деликатността й, а за всички останали „Светофар”. Всички документи, справки и данни по нея придобиваха по изрична заповед на Президента и Върховен Главнокомандващ Пухин В.И. гриф съвършено секретно от изключителна държавна важност и се забраняваше изписването им на електронен носител с електронна оргтехника и в по-вече от един-единствен екземпляр. Работните книжа в България следваше да са също в един екземпляр, изписани като криптограми, да се съхраняват в кабинет на четвъртия подземен етаж в посолството, в съответния специален сейф, който можеше да ги унищожи с киселина и други подобни, ако бъде отворен несанкционирано.

Копията при приключване на мероприятията отразени в тях подлежаха на незабавно унищожаване в присъствието на най-малко четирима служители, трима от екипа и един от комендатурата на посолството. Унищожаването на документите да бъде отразявано само на видеопротокол. Документите не се завеждаха в секретното деловодство. За действията по операцията следваше да бъде поставян в известие … никой друг. Конкретно се изброяваха служителите на посолството, на първо място Посланика, консулите, генералните консули и така нататък до последната хлебарка. Следваха ръководителите на Специалните служби на Русия, майки, съпруги, любовници и най-вече тъщи, другарите по бутилка и теляците в банята. Следваше подпис на придобилият псевдонима „Йерусалим” и сургучен /сургуч – червен восък – рус./ печат на Върховният Гланокомандващ. На гърба на Заповедта изписана на пишеща машина и издадена в единствен екземпляр следваха подписите на всички участници в операцията, за да им е ясно отнапред на кого биха изгърмяли топките заедно с мозъка при утечка на информацията, евентуална или потвърдена. Използването на всякакъв друг начин за трансфер на информацията освен куриер на ръка, се санкционираше като държавна измяна!

„Сякаш ще атакуваме Белия дом!”- разсъждаваше Якорцев. За капак на всичко им се придаваха и преподчиняваха половината от всички екипи за охрана, наблюдение, влияние, пропаганда, намеса, психологическо въздействие и тъй нататък, които работеха на територията на България. Така екипът му обрасна с какви ли не израстъци и разклонения и общ личен състав около четиристотин и седем-осем човека, почти всички от които не се познаваха. Якорцев, бате Федя и Лебедев прочетоха Заповедта, приеха шифрованото й копие и го съхраниха. После изпратиха „москвичите”. При първото си посещение „тримата московски влъхви” просто се информираха за ситуацията тук главно от Валентина Фьодоровна, всичко напомняше ежедневната болнична проформа визитация, наричана на професионален медицински език „утринна разходка”. И сега втора визита. Явно проблем имаше или в пациента или в лекарите. Оказа се обаче, че въпросът е в ситуацията. И им се даваше лекарство и начин на приложение! Въпроси има ли? Въпроси няма!

Капитанът се поразмърда в сакото. Днес – в Русе. Оперативка в два през нощта. Сутринта с изгрева на слънцето и морския бриз – във Варна. Наблюдават едновременно и чеченците, и хората на МИТ, и хората на американските колеги, и местната „кантора”. Тя стана една…Какво пък всички се накачиха на тая следа. Добре, че бате Федя се сети за „счетоводителя” и неговия екип. Така и го кръстиха. „Бухгалтер”. Ама не приема заповеди, копелето! Въпреки всичко се оказа полезен. Ако не беше той, с тази навалица около вилата във Варна щяха да боксуват още дълго докато установят кои са „брадатите”. Екипът от Бургас преди два дни беше докладвал, че бившите барети които следяха Баламуров са имали сериозен конфликт със свръзката си. „Или не са им платили, или …са се усетили, че ги вкарват в кофти филм и …или играят и те някаква постановка. Нещо стана цялата история като по Станиславски, по две-три роли и четири-пет сюжетни линии на човек”. Странно – местната кантора не се виждаше никаква, сякаш бяха в тежка летаргия. Или пък някой влиятелен ги държеше на разстояние? Около групата на баретите нямаше никой когото да заподозреш, че е човек на българската НАС.

Якорцев имаше огромното желание да хвърли един поглед макар и през бинокъла на кораба, но фрегатата беше още в Белгия и я подготвяха за рейсът й през Бискайския залив, Средиземно море, проливите и може би първо швартоване на дока на „Флотски Арсенал”. Като доплава ще я видим. Ако доплава. Търпение му е майката.

Легенди се носеха за съветските стражеви кораби /СКР/ и противолодъчни кораби /ПЛК/ в българският флот. И сега две дежурни алуминиеви ПеЕлКа-та се клатушкаха на вързала във Варненския залив. „Стражевиците” нямаха вече ресурс, а и плаването им беше по-скъпо.

Дали сега българите с тази „нова” фрегата биха се осмелили на такъв маньовър? Ще поживеем – ще видим! Първо да огледаме кораба, пък тогава ще преценяваме. Ако пристигне разбира се!

Бизнесмените от Чечения въртяха явно големи пари. Автопаркът им беше забележителен, имаха сателитни телефони, но по тях нищо не течеше. Май ползваха скайп връзка. Предполагаше се, че са извъртяли доста пари от дрогата, с която се финансираше войната в планините на Кавказ. От „централата” имаха основателни подозрения, че оттук преминаваха част от големите пари от откупи, ограбвания, контрабанда и незаконна търговия с оръжие, диаманти и роби на чеченските кланове по цялата територия на Руската федерация. Май „търкаляха” твърде дебели пачки. Не биваше да се бърза. На руското ръководство му трябваше всичката информация, връзки, клиенти, трезори, поръчители и така нататък. Всичко. Заповедта беше категорична. Всичко! За това предлагаха огромния набор от „инструментаруима” на „кантората”. Руснаците бяха измислили разузнаването в настоящия му вид, и се бяха усъвършенствали да виртуозност. Пет-шест области - балет, материалознание, информационни технологии, театър, оцеляване и между другото разузнаването. И откъде, по дяволите, в „централата” са „уловили в окуляра” точно тези бизнесмени. Отговорът беше единствения възможен ! Малко купена информация от банковите чиновници на Швейцария, откъслечни данни от пленени чеченски бойци при разпити, трохички оперативна информация от руската организирана престъпност, „придобивки” от различни прониквания и „зачистки” /прочиствания/, откъслечни данни от бойни операции и … много, много проучване, съпоставяне и анализ. Ако не броим придобитото като плячка от „конкуренцията”. Например от МИ-6. Анализаторите обикновено бяха задници с научни степени, седящи пред компютрите със зачервени очи и учудващи навици по интерпретиране на всичката лавина от информация, която ежедневно ги заливаше. Но почти никога не грешаха! За съжаление! Може и да нямаха суперкомпютри като американците, но пък имаха суперпрограми и суперпрограмисти. Игор Касперски не се беше пръкнал от нищото.

Дааа, скъпи модерни костюми, гладко избръснати лица, прически при коафьори, кротки замислени погледи. Трудно би познал лицата от планинците практикуващи намаз пет пъти на ден, а нощем поемащи на рейдове за отвличания за откуп, нападения на федаралните сили, ограбване на заможни руски граждани, включително и тези от неруски произход. Какво като са мюсюлмани, що не се вдигат срещу окупаторите…

Но при бизнесмените вече четвърти път се появяваше йорданецът. Женен за българка, на мравката път прави, на джамия ходи, но не прави впечатление. Има си и бизнес с авточасти „Хас метал” и по малко злато от Турция. Кротък, тих, усмихнат, услужлив, на цялата улици е раздавал дребни заеми. Не е засичан от службите в издънка. Кара един мерцедес модел 124 и това е. Но вече беше ясно, това е връзката на кавказките бизнесмени с уахабитите и „Ансар аллах”. И с бившите барети, които следяха Баламуров. „Случайно” се засякоха с един от тях в един пиано бар на Слънчев бряг. „Случайно” го засякоха да се вижда с един български турчин, който пък от своя страна се оказа, че поддържа „естествени” контакти с турското посолство и турското консулство в Бургас. „Случайно” в Турция му качиха кашоните с авточасти, не в склада на „Хас метал” в Одрин, а от малък магазин охраняван небрежно от други четирима араби, една двойка табладжии в кафенето, и втора киснеща в микробус малко по-надолу.

Пък кавказките орли се стараеха да закупуват недвижимости по морето и да инвестират в барове, земя, хотел имаха вече. Караха коли за улегнали. Никакви беемвета присъщи на мутрите. Ягуари, едно-две мазерати. Никакви мотоциклети, никакви бегачки. Бизнесът трябва да внушава доверие.

Отвреме-навреме пристигаха гости, преспиваха, почиваха ден-два във вилата и …от летището във Варна имаше полети за много европейски дестинации. Например…във Варшава или ме на полски. Идилия отвсякъде.

Но това трябва да се разнищи, защото изплуваха от дълбокото и български политици. На българите никога не сме им вярвали. Никога! Толкова жертви за освобождаването им от турско робство, а те като им замирише на мюнхенска бира и наденички веднага се завъртат сякаш не сме били никога в един военно-политически блок. Сега дори Германия не ги интересува, сега са слуги на чичо Сам, поамериканчиха се. Учат английски. Срам ги е да общуват с руснаците, избягват бизнес с руски фирми. Членове на НАТО а, „Голям шлем” а, вестник „Комерсант” веднага им го написа с големи букви „Голям член”. Вместо в джаза май ще влязат в Газа. То държавата им прилича отдавна на Палестина. Пущиняк, бурени, разрушени заводи, пътища каквито и в Палестинските територии няма дори и след бомбардировка на израелската авиация. Безработица. И глад. Младите на които им беше останало малко сиво вещество след като завършеха образованието си засядаха в чужбина и ако създаваха семейства там, правеха всичко възможно децата им да не учат български език и да не стъпват в България. Босовете на службите им само гледаха да не бъдат сменени и да засвидетелстват благодарност на политиците, които им дават възможност да правят пари… Като в Русия, но и там вече не е така. Щом дойде на власт Президента Пухин първата работа беше да започнат незабележими лица в цивилни дрехи, методично и ненатрапващо се да „освобождават” по градинки и паркове Москва и другите толеми градове от „безпределните”. В смисъл средният ешелон престъпни босове и рекетьори. Две години по късно вече вървеше в ход „обуздаването” на самозабравилите се чиновници в центъра и по места. Наплодилите се царе с местно значение се изписваха на сметката на силовите групи рекетьори и едва тогава дойде времето и на олигарсите. И стана така, че от уважаван олигарх, като нищо можеш да се събудиш някоя сутрин като олигофрен, посегнал към властта в държавата. Не беше нужно да е пряко, зачитат се и конклудентните действия, поведението. Като нищо може да отидеш на дълга риболовна експедиция по северното течение на Лена, без връщане. Данъчната дисциплина в държавата се позатегна, появи се някакво подобие на порядък и ситуацията придоби до болка познатия от застойните времена вариант, при който ред можеше и да няма, но трябваше да се спазва, комунистическите учени му бяха измислили и термин - порядък. Народа не заживя по-добре, но имаше чувството че държавата най-сетне си е намерила стопанина. Император ли ще е, цар ли, Генерален секретар ли! На кой му пука. И Президент ще му викаме, само стопанин да има. Може да е грешен, да е страшен, но да е стопанин. Че то докъде щяхме да стигнем – пияница стопанин и кой как влезе в двора отнася със себе си каквото може. Сега не става. Бият здраво през ръцете с нагайката. Като в казашка станица. Атаманът коли и беси, а есаулът раздава шамарите. Ред може и да няма, но трябва да се спазва. Това е. Иначе отдавна чеченците и другите кавказки чурки да са ни се качили на главата. Русия е империя и империя ще си остане!

Гостът се вмъкна през тайния вход на секретната квартира, една от многото които администрацията на Президента поддържаше, но не стопанисваше. Пристигна с обикновена на външен вид черна „Волга” модел 31105, на външен вид по нищо неотличима от безбройните черни държавни волги на средния ранг чиновници. Колата спря пред входа на сталинския блок от силикатни тухли, изчака фигурата на пасажера да потъне в тъмния отвор на плътната врата и без бързане излезе от вътрешния двор за да не бъде запомнена от бабичките седящи на пост по прозорците в следствие на хроничното безсъние и непоклатимата любознателност. Автомобилът представляваше оперативна кола с купе и окачване от титаниеви сплави, осемцилиндров V-образен двигател от „Чайка” оборудван с дублирана горивовпръскваща система „Бош Ка Джетроник”, специални гуми които позволяваха движението да продължи дори и след десетина пробойни от картечница „Калашников”. Бронята и дебелите шест сантиметра вътрешни стъкла образуваха на практика второ, вътрешно купе, но това изяждаше от пространството вътре и отзад оставаше място само за една единична седалка, оформена като луксозно кожено кресло. Оборудването включваше цифров радиоцентър „Алтаир”6, произведен от производственото обединение „Орбита” с пряка засекретена сателитна връзка, дублираща линия за правителствена „червена” връзка по клетъчната система, обслужваща Кремъл и мощна цифрова ултракъсовълнова радиостанция „Кенууд”. Различни играчки за гарантиране на „активната безопасност”, херметичност на вътрешното купе и разни други конструкторски решения даваха възможност пътника да се надява на висока степен на сигурност и максимална безопасност. Система от въздушни възглавници защитаваха двучленния екипаж и пътника много преди „Волво” да се сети, че могат да се въведат стените от еърбег. Това не означаваше, че в заводите в Гьотеборг не се мотаят руски технически подготвени лица следящи всеки опит за нововъведение в системите за безопасност.

Фигурата с вдигната яка и шапката наподобяваща еврейска кепа, потъна в мрака на входа, където отвътре беше посрещната от двама цивилно облечени прапорщици, морски пехотинци от 627-ми батальон на Червенознаменния Балтийски флот. Същите които през1996-та превзеха Грозни за четири дни и понеже в пукотевицата забравиха флага, вдигнаха над двореца на Джохар Дудаев вместо вимпела на батальона моряшка фланелка нанизана на антена от радиостанция „Венера 4М”. Същите за които още на първата вечер след началото на щурма на чеченската столица, радиоперехвата зесече бавно и ясно съобщение с открит текст „Внимание, бъдете особено внимателни, в направлението на главния удар на федералните са се появили някакви „черни вълци”. Бият се като шейтани. В плен не се предават и пленници не вземат. Избиват всички наред и бойци, и жени. Снайперистите взривяват, дори и да се предадат в плен.”

На площадката на втория етаж го очакваше нова двойка с очила за нощно виждане и картечни пистолети ”ПП 2000”. / руски картечни пистолети със скорострелност над 900 изстрела в минута и изключителна точност/ Фигурата на госта взе стъпалата като на спринт и се шмугна в черната дървена врата в пълна тъмнина. Бившите морски пехотинци се сляха със сенките до стените на стълбището.

Гостът беше посрещнат от нова двойка въоръжени „гардероби” в тесен дълъг коридор изграден между два съседни апартамента, премина около десет метра и се оказа в апартамент намиращ се в другия вход на блока. Тесният таен вход не можеше да се засече от живущите във входа заради тухлените стени дебели по метър и двайсет. А и болшинството от апартаментите бяха комуналки, преградени с чудати криви коридори за да се обособят отделни жилищни квартири, макар и твърде маломерни. В апартамента цареше сумрак, пердетата наподобяващи завесата на „Болшой театър” не пропускаха светлина нито навън, нито навътре. Прозорците, блиндирани с специално стъкло, бяха оборудвани отвътре с екрани против подслушване изработени от специална пластмасова мъхеста тъкан, която се йонизираше и правеше опитите за външен звуков контрол невъзможен.

- Здравейте колега! – гостът свали шлифера и кепето от себе си, метна ги върху един обикновен стол защото закачалка нямаше и направи две крачки напред.

- Здравейте „Йерусалим”! – напред пристъпи в полумрака не особено високата снага на генерал-лейтенат Назаров. - Как пътувахте!

- Нищо особено! Всъщност бях на среща със един от съветниците си по национална сигурност, докладваха ми, че Коржаков се е завъртял около „Пчеларя”. – „Пчелярят” беше кодовият псевдоним на московският кмет Лужков. – Вие знаете ли нещо по въпроса?

- Не много „Йерусалим”. Както знаете, той е на „отчет” при вашите от особения отдел. – Назаров имаше предвид личната администрация на Президента. – Но подочух нещо. Последната им среща е трета поред в рамките на два месеца. Подшушнаха ми, че „Пчеларя” макар да ненавижда генерал Коржаков не се е посвенил да приеме тънка папчица. Странно, но четири часа след това един съвестен гражданин отнесъл на „Корж”-а тънко дипломатическо куфарче. Предполага се че е съдържало половин милиона долара.

- Дааа, „Пчеларя” има явно големи запаси от „мед” щом почна и да раздава.

- Коржа, сигурно го е закъсал на финансовия фронт. Дъщеря му се пресели в Лондон с мъжа си и децата. „Учат английски на място”. В Кенсингтън.

- По принцип да се разхождаш по „Нортънбърланд” авеню си е скъпо удоволствие. Дори и принц Чарлз не разхожда всяка вечер Камила по него.

- Странен е този принц. Ако беше се примолил можехме да го уредим с наша Камила, хем двугърба, за симетрия. Тя и тая си му е грозна, на вкус и цвет товарищи - нет.

- Така е. Хайде сега по нашите работи. Как вървят делата ни в България? Какво ново! От „Газпром” са готови с техните мерки за вразумяване на правителствените кръгове. От „Атомстройекспорт” нервничат защото още не са им пробутали реактора, а трябва да го платят на производителя… „Равина” готов ли е с цялостната схема. Нещо уточнихте ли за нохчите. /Нохчо – наименование с което чеченците наричат сами за себе си/.

- Уточняваме. Не желаем да прибързваме. Знаете как стана с Хатаб, от бързане кантората трети път го изпуска…

- От къде се взе този Хатаб, дяволите да го вземат!

- От Афганитан през Пакистан. Смятаме, че ни го хързулна някое от МИ-тата на кралицата,… нейната майка…

- Навлякоха се главорези всякакви, колят, режат глави, разстрелват деца, вземат пленници и търгуват с тях, използват ги за роби. Отвличат девойки от улицата и под наркоза, по каналите си – в Чечня. Свободна Ичкерия. Такава свобода съм намислил да им дам, че с кървави сълзи ще заплачат за съветската окупация. Но по „Форсаж”. Давай, докладвай.

- „Равин”-а и „Сухов” от терена реват в един глас от посланика ни Потапов. По срещите се държи с българите гадно, като помешчик, езика му - на пиян колхозник. И пие. И се меси. Опитва се да си пъха гагата където не му е работа. На терен реже от парите за оперативни нужди, нали по общата сметка на посолството минават за да не бият на очи. За двата месеца сме отделили един бивш полковник от „кантората”. Пред пенсия е, а нищо не става от него, че да го издигнеш нагоре. Чиновник, най-общо казано. С него работи екип, ще създадат около четиридесет търговски дружества, за да прекараме и активи в България, и да можем да „трансферираме” материални ценности ако се наложи, и хора да обезпечим с алиби около Варна и Бургас. „Равин”-ът предлага да закупуваме недвижимости в района на Черноморието…

- Запознат съм с плана като цяло, а подробностите ще проконтролирате Вие лично. От България какво ново?

- Финансовият им министър започна вече да усвоява активи през оня фонд. Чрез брат си. А „Кулойл” няма да закача. Измислил е схема да си връзва бюджета чрез някакви „данъчни” сметки, в които да се внасят косвените данъци, пък да не могат да се теглят. ..Бе някаква каша…там. С Вадим Алекс Перов са се договорили на срещата в Лондон по принцип колко да отчисляваме в бюджета годишно, колко на Премиера, колко на…там по веригата каквото си разпределят …нали са си ПАРТИЯ. Всъщност ние сега чакаме именно Алекс Перов, нали.

- Вие колега няма да демонстрирате присъствие. Както се уговорихме седите си другата стая и си работите по аудиопротокола. А Вадим …остава за мен… Олигарх! Милиардер а, …с чии пари…? С държавните! Инструктирал съм Данъчната полиция! Седем дела за неплатени и укрити данъци съм набелязал. Федерално престъпление е все пак. Ще се вразуми, иначе – Сибир е голям и вместо да царува в Когалым, нищо чудно да разработва нови находища около Шибаното езеро на Хреновия полуостров. /Идиоматичен израз, „хрен”- използва се в разговорния руски вместо наименованието на голям мъжки полов орган/.

В този момент телефонът на генерала пропука странно. Назаров долепи слушалката до ухото си, послуша няколко секунди доклада и затвори.

-„Танкерът” пристигна - докладва той делово. „Танкер” беше кодовото име на Вадим Алекс Перов присвоено му в хода на операцията.

Генералът излезе от стаята и през „вграден” шкаф за дрехи в коридора се озова в миниатюрно помещение заедно с шифровчик от личната му група за проследяване и наблюдение, включваща и отделение „с дълги уши”. „С много дълги уши”. От руско, израелско, японско, финландско, чешко, корейско, а в последно време и индийско производство. Важното беше да чуват. И чуваха. Магнетофон на масичката нямаше както в доброто старо време. Липсваха му ролките и лентите, които се въртяха загадъчно. Сега какво. Един лаптоп в най-добрия случай, иначе обикновен таблет, някакви черни флашки, микрофони със формата и твърдостта на дебел стоманен гвоздей. Дори ги набиваха с най-обикновен чук в стената. Или ги лепяха с бяла лепяща лента. Според мястото. Нищо романтично. Хамалска работа…. С чук!

В същото време охраната на олигарха лежеше по корем на пода във фоайето на огромната административна сграда под контрола на цивилно облечените „чернилки” от оня същия 627-ми батальон на морската пехота от Балтийския флот с гадната, невидима, безлично-секретна база в Калининград. За която дървеняците със сърмени пагони в щаба на флота знаеха само…нищо. Освен командващия флота. Но той пък би дал половината от живота си да не знае. …Рискове на професията. Колкото по-нагоре по стълбицата на кариерното развитие, толкова по-голяма брадва ти точи Върховния главнокомандващ ако се „изкурвиш”. На тебе – майната му. Но на фамилията ти…

Гардовете на Алекс Перов така и не видяха накъде пое ръждясалото „такси”, в което вкараха боса им. И това беше истинската гаранция, че ще живеят. …А утрините тук са тихи…но тишината понякога смазва…