Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща

В това отношение е интересно да се сравнят полегналите Венери на Тициан с голите платна на Франсоа Буше, блестящ парижки художник-декоратор в епохата на Луи XV. Буше не придава индивидуалност на лицата на изобразените голи тела. Всъщност всички те носят едно и също лице, което няма нищо общо с лице, а е сбор от лицеви части. Устните са леко разтворени сякаш очакват целувка, чистите очи - обрамчени със сведени мигли, овалните контури - изпълнени със зачервени страни, изпънати като платна в летен бриз. Всички тези черти, блестящо изобразени от всеки ъгъл и във всеки оттенък, носят едно единствено значение, сведено до сексуален апетит. Очите гледат, насочени единствено към несъществени детайли в платното, лишени от озаряваща ги одухотвореност и въпросителни, тревожни или пленителни погледи. Всички са запечатани в неподвижността на същества, твърде абстрактни да поемат живота в собствените си ръце. Нереидите в „Триумфът на Венера“, например, не се различават от богинята. Всички те са една жена, но същевременно и безкрайно много отделни образи на универсалното, чиято пустота в израза произтича от факта, че универсалното за разлика от индивида няма какво особено да изрази. Платното на Буше запечатва покоя и възхищението от женското тяло, почитано във Франция през XVIII век - с гладка кожа, твърди плоски гърди и закръглени бедра. Но в него няма никой! Тези тела не принадлежат на никого, нямат душа, не са дори тела на животни, понеже носят универсалните черти на човешкото лице, лишено от същност, която да му дарява оживление и изкупление. И това отсъствие на душа принизява платното: то е очарователно, привлекателно, декоративно, прекрасно за мебел, но дали е красиво? Не сме съвсем сигурни.