Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Антропологични бележки
Културата произлиза от опита ни да установим норми, които най-общо биха задавали всеобщото одобрение, докато стремежите на хората нараснат до цели, които биха ги направили достойни за възхищение и обич. Следователно културата представлява дългосрочна инвестиция в продължението на поколенията и налага огромни и не съвсем отчетливи задължения, в частност задължението следващите поколения да са различни и по-добри от нас по всички начини, по които е възможно за другите да ги оценят. Обноските, моралът, религиозните наставления и обичайните любезности ни приучават към това и формират централното ядро на всяка култура. Но те задължително са свързани с всеобщото и лесно усвоимото. Както с много усилия посочих, естетическото съждение е неразделна част от тези елементарни форми на социална координация и то води само по себе си до други, вероятно „по-високи“ и по-стилизирани приложения. То непрестанно ни насочва не към обичайните ни несъвършенства и неуспехи, а към свят на високи идеали. Следователно в него се съдържат две неизменни причини, които предизвикват недоумение. Първо, то ни налага разграничения на вкуса, на изискаността, на разбирането, които е невъзможно да не ни припомнят, че хората не са еднакво интересни, еднакво възхитителни или еднакво способни да разберат света, в който живеят. Второ, понеже демократичната нагласа е непрестанно в конфликт със себе си, а е невъзможно да се живее, сякаш не съществуват естетически ценности, докато се живее сред хора, естетическото съждение се превръща в страдание. То налага непоносимо бреме, нещо, което трябва да постигнем, свят на идеали и стремежи, който е в остър конфликт с евтината безвкусица на импровизирания ни живот. То прилича на кацнал на раменете ни бухал, докато се опитваме да скрием в пазвите си своите домашни гризачи. Изкушени сме да се обърнем срещу него и да го прогоним. Желанието за десакрализация е желание да се насочи естетическото съждение срещу себе си, така че вече да не изглежда като съждение за нас. Това наблюдаваме непрестанно при децата – те се радват на отвратителните шумове, думи, намеци, които им помагат да се дистанцират от света на възрастните, който ги съди и чиято власт те искат да отхвърлят. (Оттук и любовта към Роалд Дал.) Това убежище на децата от бремето на съждението у възрастните е и убежището на възрастните от бремето на тяхната култура. Ако използват културата като инструмент на десакрализация, те неутрализират претенциите й. Така културата губи цялата си власт и се превръща в съучастник в заговора срещу ценносттите. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|