Повечето от нашите напрежения и фрустрации произтичат от непреодолимата потребност да играем ролята на хора, които не сме.
Д-Р ЯНОШ (ХАНС) СЕЛИЕ,
Стресът на живота
Aнита Мурджани е категорична, че болестта, която едва не я убива, не е случайно изпитание.
– Човекът, който бях преди да се разболея от рак, се страхуваше да не разочарова някого – споделя тя. – Мъчех се да угодя на всички. В стремежа да задоволявам чужди желания изгубих себе си. Бях напълно изцедена. Не можех да казвам не, вечно спасявах всички, вечно трябваше да откликвам. Дори когато получих рак, не разбрах, че мога да бъда себе си. Наложи се да изпадна в кома, за да го науча.
Диагнозата метастатична лимфома е поставена, когато Мурджани е на 43 години, а лекарите определят заболяването за терминално. Днес тя е жизнена 60-годишна жена, убедена, че един от корените на болестта ѝ е хроничният стрес, предизвикан от постоянното потискане на собствените ѝ нужди.
– Характерът ми беше такъв, че трябваше да се случи нещо драстично като рака, за да ми даде основание да се погрижа за себе си.
Всички сме чували поговорката Всяко зло за добро и този принцип не ни е чужд не само в сферата на здравето. Но идеята, че определени черти на характера могат да допринесат за развоя на патология, за мнозина е богохулна. И до днес е популярно есето Болестта като метафора, което покойната Сюзан Зонтаг – режисьор, активист и майстор на перото, пише през 1978 г., на 44 години, след излекуването си от рак. В него енергично и безапелационно отхвърля възможността влошеното здраве да означава нещо друго освен физическо бедствие: Теориите, че болестите се причиняват поради някакви душевни състояния... винаги са показателни за това доколко физическият терен на болестта остава неразбран166. Да твърдим, че емоциите допринасят за заболяването, за нея е равносилно да насърчаваме наказателни или сантиментални представи, да разпространяваме зловещи метафори и техните реквизити. Зонтаг намира такова схващане за особена безвкусица, защото в нейните очи то е средство за хвърляне на вина върху пациента: Реших, че няма да допусна да се превърна във виновник167.
Горчивото отричане на връзката между ума и тялото отеква не само в интелектуалните кръгове, но и в някои от най-тачените средища на медицинската мисъл. Няколко години по-късно бъдещата първа жена редактор на списание New England Journal of Medicine д-р Марша Анджел цитира одобрително есето на Зонтаг и осмива като фолклорна измислица идеята, че психичното състояние е фактор за предизвикването и лечението на определени заболявания; като мит, за който в най-добрия случай имаме само анекдотични свидетелства. Подобно на Зонтаг, д-р Анджел съзира в тази линия на мислене коварна тенденция за обвиняване на пациента: В момент, когато пациентът вече носи бремето на болестта си, не бива да го товарим допълнително с отговорността за изхода?.
На последното ще кажа: Амин. Никой никога не бива да се чувства виновен за това, което се случва със или в тялото му, независимо дали чувството за вина произлиза от него самия, или му е наложено навън. Както вече казах, хвърлянето на вина е неуместно, незаслужено и жестоко, а също така и ненаучно. Но трябва да се пазим и от погрешни заключения. Твърдението, че чертите на характера допринасят за проявата на болест и откриването на връзки между качествата, емоциите и биографията, от една страна, и заболяването – от друга, не съдържа обвинение. То е опит да разширим перспективата си в името на превенцията и изцелението, а в крайна сметка и на способността да приемем и да простим на самите себе си.
Ето защо бих искал, поставяйки виждането на Зонтаг в друга перспектива, да предложа по-ползотворно схващане. Разбирам нейните опасения, макар да смятам, че отхвърлянето на взаимодействието между ума и тялото е погрешно и научно необосновано. Ясният и честен поглед към биографичните фактори, които биха могли да нарушат биологичното ни здраве, помага да реагираме интелигентно и ефективно на заболяването – и още по-добре, да намалим рисковете поначало. Това важи както за отделните личности, така и за обществото в цялост.
В идеята, че определени черти на характера усилват риска от заболяване, няма нищо радикално; напротив, тя е съвременна научна фразировка на отколешни прозрения, физиологичните пътища, свързващи сприхавия характер и сърдечните заболявания например, са отдавна известни: сред тях са повишено кръвно налягане, ускорен пулс, засилено кръвосъсирване, свиване на кръвоносните съдове и др.168,169,170 Още в древността Хипократ е говорел за холеричен темперамент, за който смятал, че е следствие от излишък на хале (жлъчка). И до днес употребяваме думата жлъчен като синоним на язвителен, горчив. В китайската традиционна медицина черният дроб (от който произлиза жлъчната течност) се свързва с гняв, горчивина и негодувание. През 1896 г. уважаваният интернист и преподавател по медицина сър Уилям Ослър, често наричан баща на съвременната медицина, заявява пред студентите си в Болница Джонс Хопкинс в Балтимор, че към ангина171 е склонен не деликатният притеснителен невротик, а коравият енергичен по ум и тяло, запален и амбициозен човек... чийто двигател непрекъснато работи на максимална скорост. Той предсказва съвременната концепция за напористия, вечно зает, нетърпелив, раздразнителен и склонен към сърдечни заболявания тип А – биопсихосоциална динамика, която лесно можем да разберем научно и анекдотично.
През 1987 г. психологът д-р Лидия Тимошок172 изказва предположението, че определени черти на характера (които по-късно ще станат известни като тип С) имат силна връзка с появата на злокачествени заболявания173. В спектъра на темперамента те сякаш са противоположни на характеристиките на тип А: отзивчиви, кротки, стеснителни, търпеливи, неизразяващи негативни емоции (особено гняв), примирени с външните авторитети. Тя интервюира 150 души с меланома и установява, че те са прекомерно любезни, търпеливи и стеснителни. Стремят се да угодят на другите и макар да се притесняват за състоянието си, тревогите им са фокусирани навън, към ефекта, който болестта ще има върху близките им. Това себеотрицание е добре показано в статия, която някога четох в Globe and Mail, написана от жена, която току-що е получила диагноза рак на гърдата: Притеснявам се за съпруга си – казала тя на лекаря. – Няма да имам достатъчно сили да го подкрепям174.
Горе-долу по същото време, десетина години след началото на медицинската си практика, започнах да забелязвам подобни модели в живота на много от пациентите си – хора с най-различни заболявания. А още не се бях запознал с масивните научни разработки, хвърлящи светлина върху начина, по който стресът, включително от себепотискането, може да смути физиологията, в това число имунната система. Без да знам за работата на д-р Тимошок, стигнах до сходни заключения, защото те сами се набиваха в очите ми: не можех да не виждам това, което се изпречваше пред погледа ми. Отново и отново в семейната си практика и в палиативното отделение в болницата, което ръководех, идваха милите хора – онези, които неизменно поставяха чуждите очаквания и потребности над своите и потискаха негативните си емоции. И стигнах до извода, че тези пациенти имат по-висок риск от рак и по-лоши прогнози.
Причината, смятам, е съвсем проста: потискането обезоръжава способността да се защитаваме от стреса. Едно изследване измерва физиологичната електрическа реакция на кожата при неприятни емоционални дразнители, докато пациентите споделят субективното си усещане за въздействието им. На екрана се появяват обидни или унизителни надписи: Заслужаваш да страдаш, Грозен си, Никой не те обича, Сам си си виновен. Участниците са разделени в три групи: с меланома, със сърдечни заболявания и здрави контроли. В групата с меланома се забелязва ясно изразена пропаст между това, което съобщават (степента, в която съзнателно се чувстват разстроени от неприятните послания), и нивото на стреса, който тялото им изпитва (според кожната реакция). Иначе казано, те потискат емоциите си в подсъзнанието. Това неминуемо се отразява на тялото: ако цял живот живееш в стрес, без да го знаеш, не можеш да направиш нищо, за да се защитиш от дългосрочните физиологични последствия. Учените заключават, че потискането трябва да се разглежда като конструкт на ума и тялото, а не само на ума175.
Няколко години по-късно психолози от Калифорнийския университет в Бъркли изследват физиологичните ефекти на един до голяма степен несъзнателен процес, наречен супресия – съзнателното потискане на емоционалното поведение в състояние на емоционална възбуда. Ако усещам страха си, но реша да го скрия от озверялото куче насреща си, за да не го подуши, аз прибягвам до супресия – за разлика от потискането (изтласкването), когато неволно и несъзнателно се преструвам, че съм съгласен с нещо, и едва по-късно си давам сметка, че то е неприемливо за мен. Участниците в изследването виждат кадри, които обикновено предизвикват отвращение – например лечение на пациенти с изгаряния или хирургична ампутация на ръка. Част от тях са инструктирани да не показват емоциите си, докато гледат, а контролната група е свободна да ги изразява с физиономии и движения на тялото. Множество физиологични измервания показват повишена активация на симпатиковата нервна система (тази, която отговаря за реакцията на борба или бягство), т.е. стресова реакция при хората, които потискат негативните си емоции176. Възможни са ситуации, при които хората имат съвършено добри основания да не изразят чувствата си, но ако човек го прави по навик или защото смята, че няма друг избор, много вероятно е това да има токсични последици.
Съставих собствен списък с черти на характера, които най-често аз и мнозина други наблюдаваме у хора с хронични заболявания. Сигурно ще ви напомнят на част от историите, които разказах до момента. Независимо дали човек проявява една, няколко, или всички от посочените характеристики, всяка от тях по свой начин говори за изтласкване на емоциите. Установил съм, че те не просто присъстват, а изпъкват у хора с всевъзможни хронични заболявания – от рак до автоимунни състояния, упорити кожни проблеми и широк кръг от неразположения: мигренозно главоболие, фибромиалгия, ендометриоза, миалгичен енцефалит (синдром на хроничната умора) и много други. Ето ги и тях, без да са подредени по конкретен начин:
пренебрегване на собствените емоционални потребности и автоматична, компулсивна загриженост за чуждите;
неумолима идентификация със социалната роля, дълг и отговорност (тясно свързана със следващата точка);
прекомерна, външно фокусирана свръхотговорност, почиваща на убеждението, че човек трябва да оправдае съществуването си с вършене и себераздаване;
потискане на здравословната самозащитна агресия и гняв;
подхранване и компулсивно следване на убежденията: Отговорен съм как се чувстват другите и Не бива никога никого да разочаровам .
Тези характеристики нямат нищо общо с волята и съзнателния избор. Никой не се събужда сутрин с решението: Днес ще поставям нуждите на целия свят пред своите или Нямам търпение да задуша гнева и фрустрацията си и да надяна усмихната маска. Но и никой не се ражда с тези качества: ако сте виждали пеленаче, знаете, че то няма абсолютно никакви задръжки по отношение на изразяването на чувствата си и не се замисля дали ще причини неудобство на някого с плача си. Причините, по които развиваме тези навици на темперамента, ако можем така да ги наречем, се едновременно интригуващи и отрезвяващи. Поначало те представляват механизми за справяне; адаптации, които се формират, за да съхранят нещо важно, без което не можем.
Защо тези черти и ясната им изразеност у хората с хронични заболявания остават често недогледани или напълно незабелязани? Отговорът на този въпрос ни отвежда право в сърцето на нашата тема: защото те са едни от най-нормализираните модели в днешната култура. В какъв смисъл? Най-вече разглеждани като силни качества, заслужаващи възхищение, а не като потенциални недостатъци. Опасните себеотрицателни характеристики минават под радара, защото лесно се объркват със здравословните им аналози: състрадание, чест, усърдие, любяща добрина, великодушие, умереност, съвест и пр. Обърнете внимание на качествата от втория списък: макар на пръв поглед да наподобяват тези от първия, те не изискват и не подразбират стъпкване, игнориране или потискане на собствената личност, чувства и потребности. Истинското състрадание например е предоставяне на равни възможности, които искаме другите да имат имено защото знаем как се чувстваме самите ние. Можем да се възхищаваме на човека, който поставя чуждите потребности над своите в критичен момент или на лидера, който се бори за правата на другите, но подобни саможертви обикновено се правят съзнателно и в определени времеви рамки, според ситуацията и с ясно отчитане на рисковете.
Имам един необичаен навик, свързан с четенето на вестници: обръщам изрично внимание на некролозите, в които приятели и роднини отдават почит на починалите си близки. И често забелязвам горчив парадокс. Пропити с обич и скръб, много от трогателните текстове разкриват и неволно възхваляват себеотрицателните черти на покойниците, без да си дават сметка, че те може да са изиграли значима роля за болестта, сложила край на живота им. Да вземем за пример един лекар от Онтарио, починал от рак. Ще го наричаме Станли. Некрологът му в националния ежедневник Globe and Mail177 отделя специално внимание на близостта на Станли с майка му: Станли и майка му имаха изключителна връзка, която личеше във всички аспекта на живота им до смъртта ѝ. Вече семеен мъж с малки деца, Станли полагаше старание всеки ден да вечеря с родителите си, докато съпругата му Лиза и четирите им деца го чакаха вкъщи. А после се прибираше, за да бъде посрещнат от следващата приятна трапеза и компания. Не искаше да разочарова нито една от двете жени в живота си и години наред вечеряше по два пъти, докато теглото му не започна подозрително да нараства178.
Друг некролог отдава почит на жена, която въпреки метастатичния си рак не се отказала от нито една от ролите си, включително тренировките по хокей, училищното настоятелство, оркестъра и други занимания, че дори се захванала с нови – до едно насочени към помощта за други хора. Аз съм горещ поддръжник на участието в живота на общността. Но страстта за живот е едно, а нуждата да търсиш смисъл за собствения си Аз в постоянна дейност до степен, в която не можеш да спреш и да се погрижиш за себе си, дори да си в беда – съвсем друг.
И последен пример: вдовец, който си спомня за жена си, починала от рак на гърдата на 53 години, със следните думи: През целия си живот не се скара с никого... Тя нямаше его, просто ненатрапчиво се сливаше със средата. Думите нямаше его би трябвало да ни накарат да се замислим. Макар целта им е да внушат достойна за възхищение липса на надменност и самомнителност, за мен те издават по-дълбока история. Здравото его – не в смисъл на превъзходство, а на стабилна идентичност, самоуважение, саморегулация, способност за вземане на решения, работеща памет и прочее – е жизненоважен фактор за човешкото същество. Без да съзнава, натъженият съпруг описваше дългогодишно потискане на чувствата и най-вече на здравословния гняв, което неминуемо уврежда имунната система и съставлява риск за злокачествени и други заболявания.
Откъде това отричане на Аза? Тип С – пише Лидия Тимошок – не е темперамент, a по-скоро поведенчески модел, подлежащ на промяна179. Напълно съм съгласен с това схващане. И тъкмо защото никой не се ражда с такива качества, човек може да се отучи от тях. Това е път към изцелението – в никой случай нелек, както ще видим по-нататък. Но нека първо се опитаме да проследим произхода на тези характеристики.
Често повтаряща се – може би основна – тема във всяка беседа и семинар, на които говоря, е неминуемото напрежение, обикновено завършващо със сблъсък, между две водещи потребности: привързаност и автентичност. Техният конфликт е отправна точка за най-разпространената травма в нашето общество: а именно, травмата с малко т, изразяваща се в откъсване от Аза дори при липсата на насилие или непреодолима заплаха.
Привързаността, както я дефинира моят колега и някогашен съавтор психологът д-р Гордън Нюфелд, е нуждата от физическа и емоционална близост с другите. Главната ѝ цел е да улесни грижата. При бозайниците и дори при птиците тя е необходимо условие за живот. За човешкото бебе, което е едно от най-незрелите, зависими и безпомощни същества при раждането си и остава такова за най-дълъг период от време, привързаността е задължително условие за оцеляване. То не би изкарало и ден без възрастни, които да се грижат за него, и без собствения си импулс да бъде близо до тях. Както ще видим в следващата глава, всички се появяваме на този свят с очакването за привързаност, също както дробовете ни очакват кислород. Тази потребност е вградена в мозъка и сложни невронни връзки, които управляват и насърчават поведенчески модели, предназначени да ни държат близо до хората, без които не бихме могли да живеем. У мнозина тези връзки надделяват над онези, които отговарят за рационалното мислене, обективното вземане на решение и съзнателната воля – факт, който обяснява голяма част от поведението в различни сфери на живота.
В невръстна възраст зависимостта е задължителна пропозиция с дългосрочни последствия. Всичко – от плача до миловидното изражение – две присъщи на бебетата умения, които не могат да останат незабелязани – са вградени поведенчески модели, които Природата е измислила, за да ни гарантира грижа и топлина. Но нуждата от привързаност не приключва с прохождането, а продължава през целия ни живот. Както видяхме в Глава 3, неудовлетворената привързаност може да нанесе вреди и на физиологията ни като възрастни. Отличителното при най-ранните отношения на привързаност и стиловете на справяне, които развиваме, за да ги съхраним, е, че те формират модела, по който подхождаме към всички важни връзки в живота си много след израстването на фазата на физическа зависимост. Пренасяме ги в отношенията си с интимните партньори, шефовете, приятелите, колегите, във всички аспекти на личния, професионалния, социалния и дори политическия живот. Следователно привързаността е основен фактор в нашата култура (както впрочем си личи и в най-тривиална форма от клюките за знаменитости в медиите). Привързаността – заедно с фрустрацията и удовлетворението, което всички ние заедно с Мик Джагър не успяваме да получим180 – никога не е далеч от съзнанието ни.
Другата фундаментална потребност е автентичността. Дефинициите варират, но ето една, която ми се струва най-подходяща за нашата дискусия: качеството да бъдем верни на себе си и способността да градим живота си върху дълбокото съзнание за собствената си същност. Не толкова очевиден е фактът, че автентичността не е някакъв абстрактен стремеж или нюейджърска измислица за самоусъвършенстване. Също като привързаността, тя е подтик, вграден в инстинктите ни за оцеляване. В най-конкретната си и прагматична форма тя означава просто да разпознаваме вътрешните си чувства и да ги уважаваме. Представете си някой от африканските ни предци, който усеща присъствието на хищник в саваната: колко дълго, смятате, ще оцелее с потисната интуиция?
Думата автентичност произлиза от гръцкия корен автос, който означава Аз (и с който са свързани и думите автор и авторитет). Да бъдеш автентичен, означава да бъдеш верен на усещането за собствения си Аз, на уникалната си и оригинална същност, да следваш навигацията на вътрешния си джипиес. Здравословното чувство за Аз не накърнява способността да се грижим за другите, да им влияем и да се влияем от тях. То не е твърдо и сковаващо, а великодушно и приемащо. Автентичността единствено повелява ние (а не външни фактори) да бъдем авторите и авторитетите в собствения си живот.
Проблемът не е в наличието на тези две базови потребности, а във факта, че животът твърде често ги противопоставя. Какво се случва, когато привързаността ни е застрашена от автентичността, от връзката ни с истинските чувства? Какво става, когато в резултат на обстоятелствата възникне противоречие между две фундаментални потребности? Въпросните обстоятелства могат да включват зависими родители, психични заболявания, насилие, бедност, конфликти или дълбоко нещастие – стрес, наложен от обществото върху децата или възрастните. Дори без тях може да се появи трагично напрежение между привързаност и автентичност: достатъчно е да не ни виждат и приемат такива, каквито сме.
Децата често получават посланието, че определени части от тях са приемливи, а други не – дихотомия, която ако бъде интернализирана, неизбежно води до разрив в усещането за собствения Аз. Думите: Добрите деца не крещят, изречени с досада, съдържат в себе си неволна, но изключително ефективна заплаха: Никой не обича гневните деца. Старанието да бъде послушно и приемливо за родителя може да се превърне в стратегия за оцеляване. Или детето да възприеме представата, че заслужава обич само когато върши нещата добре, която го обрича на доживотен перфекционизъм и строга ролева идентификация, потискащи уязвимите аспекти на личността му и разбирането, че има право да греши – или да бъде най-обикновено – и пак да бъде обичано.
Въпреки че и двете потребности са фундаментални, те имат йерархия и в първата фаза от живота привързаността взема надмощие. Затова, когато възникне конфликт между тях, резултатът е предопределен. Ако изборът е между Да крия чувствата си, дори от себе си, и да получа необходимата ми базова грижа и Да бъда себе си и да се оправям сам, всеки път ще избирам първото. Така истинският ни Аз малко по малко отстъпва в трагичната сделка, чиято цел е да осигури физическото и емоционалното оцеляване, макар и с цената на дълбоката ни същност и чувства.
Фактът, че не избираме съзнателно механизмите за справяне, ги прави още по-опасни. Когато спрат да ни служат, не можем да се отървем от тях, защото не знаем, че те съществуват. Слели са се като тапет с фона, станали са новото нормално, нашата втора природа, насложена върху автентичната ни същност. Тези модели се вграждат в нервната ни система и стремежът да бъдем такива, каквито светът изисква, се преплита с усета кои сме и как да търсим любов. Започваме погрешно да отъждествяваме неавтентичността с оцеляването, защото двете са били синонимни във формиращите ни години или поне така е изглеждало на тогавашния ни Аз.
Тук виждаме опасен аспект на възхвалената и прекрасна способност да се адаптираме към разнообразни и трудни условия. Повечето адаптации са предназначени за конкретни ситуации, а не са вечно приложими във всички възможни случаи. Ето една аналогия, заета от заглавията в пресата. Към момента, в който пиша този текст, Тексас е скован от студ181. Хората вече се адаптират – обличат повече дрехи; отопляват домовете си, когато има ток; увиват се в дебели одеяла – все необходими стратегии за оцеляване в тежките зимни условия. Ако се запазят в изпепеляващата жега на лятото, същите адаптивни модели обаче биха застрашили здравето и живота им. Вътрешните адаптации на личността, за да оцелее в началния етап на живота си, носят същия риск с промяната в условията, само че без да съзнаваме опасността. Колкото и да се стопля времето, ние не сваляме защитните облекла, които сме навлекли в студа.
Добре е да осъзнаем, че много от чертите на характера, които сме свикнали да възприемаме като част от себе си и с които дори се гордеем, всъщност са белези от загубата на връзка със самите себе си. Източниците на белезите често личат, образно казано, по формата им: в много случаи определени качества водят към определен тип рани. Ако не получаваме безусловното внимание, от което всички се нуждаем, един от начините да се предпазим от лишението е да се фокусираме върху физическата си привлекателност и други качества или постижения, с които да привличаме внимание. Дете, което не се чувства постоянно и безусловно обичано, спокойно може да израсне необикновено харесвано и обаятелно, какъвто е случаят с много политически и медийни личности. Човек, който в детството си не се е чувствал оценен и признат такъв, какъвто е, може да развие свръхапетит към обществено положение и богатство. А ако не са ни помогнали да се почувстваме важни такива, каквито сме, може да търсим значимост с постоянна помощ за другите – синдром, който добре познавам от личен опит.
А ето го и гвоздея в програмата: както вече споменахме, в нашата култура много от тези компенсационни механизми се възприемат не просто за нещо нормално, но дори достойно за възхищение. Ценят се като силни качества, но в действителност често капсулират и издигат стена около автентичния Аз.
Въпросните черти на характера и произтичащите от тях поведенчески модели са пристрастяващ опит за бягство, по израза на Гордън Нюфелд. Колкото и да е иронично, притегателната им сила се дължи именно на факта, че не работят – или по-точно, работят само за кратко. Много харесвам проницателната забележка на лекаря, изследовател на травмата, Винсент Фелити по повод зависимостите: Трудно е да си набавиш достатъчно от нещо, което почти работи. Подобно на опиянението след дозата, облекчението, което си купуваме с компенсаторните си псевдосили, е мимолетно; то само ни кара да копнеем за още и още, отново и отново. Аналогията е напълно уместна и във физиологичен аспект, защото едни от веществата, които мозъкът ни отделя, когато се чувстваме обичани, ценени или приети, са вътрешните ни опиати, наречени ендорфини. И също както опиат като хероина не може да ни насити, така и временният прилив на ендорфини, предизвикан от усещането за признание, одобрение или успех, не може да излекува болката в душата. Изпитваме нужда да търсим нови и нови външни източници на мимолетно облекчение. Оттук и привидната стабилност на характера: ние преживяваме едни и същи емоции и свързаните с тях състояния на тялото, поради което упорито повтаряме модела. Но по-близко до истината би било да разглеждаме характера като повтарящо се, а не фиксирано или перманентно явление – също както бързо прожектираните кадри на екрана създават оптичната илюзия за единен, непрекъснат наратив.
Повечето хора се нуждаят от някаква криза, която да ги накара да поставят под въпрос истинността и основанието на концепцията за собствената си същност; преди изобщо да им хрумне, че тя може да крие нещо по-вярно за нас самите. Кризата може да приеме формата на катастрофа във връзката – развод или надвиснала заплаха от такъв; тежка зависимост, която пречи на живота ни до степен, в която не можем повече да я игнорираме или толерираме; объркването на средната възраст, което замъглява 40-те и 50-те ни години; внезапна депресия, която ни обхваща, както си живеем весело и доволно; медицинско страдание, подобно на Анита Мурджани. Всички те могат – и често изглежда така, сякаш са изрично замислени – да ни насочат към нуждата от фундаментална преоценка на представата за самите себе си.
Поразително е, че самата Сюзан Зонтаг в интимните си размишления разпознава емоционалната динамика, която ракът ѝ олицетворява като съвършена метафора. Разяжда ме самосъжаление и самопрезрение – пише в дневника си182. Ракът е разяждаща болест, унищожаваща тялото отвътре. Тя открива и източника на себененавистта в измъченото си детство: Всеки, който е имал лошо детство, таи гняв. И аз трябва да съм била гневна (в началото). После „направих“ нещо с него. Превърнах го в... какво? В омраза към себе си. Зловещо е, че Зонтаг се докосва до забранената връзка веднага след първата си диагноза за рак на гърдата през 1971 г. – цели 8 години, преди да напише есето Болестта като метафора, цитирано по-горе. Първата ми мисъл бе: с какво съм го заслужила? Живяла съм погрешно, била съм твърде потисната. Трябва да се отнесем деликатно към думата погрешно, в тясна връзка с духа, в който е употребена. Зонтаг не е живяла неправилно – това би било обвинителното гледище, което намирам за едновременно некоректно и неприемливо, но и не е водила живота, който би желала за себе си.
Когато препрочитам Болестта като метафора днес, със сегашните си знания, ме обзема тъга. Зонтаг отхвърля връзката между емоцията, характера и болестта по-злостно и красноречиво от всеки друг – при това с горчива и непреднамерена ирония. Има много какво да научим от живота и смъртта на тази могъща мислителка и отпечатъка на трагедията върху тях.
Изоставена от майка си като бебе и после още веднъж след кратко събиране няколко години по-късно, Зонтаг от малка се научава да потиска гнева си: Вечно и намирах оправдания. Никога не допусках гняв или ярост. Вече възрастна, ще признае: Кипя от негодувание. Но не смея да го покажа. Компенсира факта, че е била дълбоко неглижирана, пренебрегвана, незачетена като дете, и развива черти на характера, които да ѝ помогнат да успее в света. Едно от най-здравословните неща у мен – способността да приема нещата, да оцелея, да отвърна, да постигам, да преуспявам – е тясно свързано с най-големия ми невротичен недостатък: умението да се откъсвам от чувствата си... Като малка се чувствах изоставена и необичана. В отговор исках да бъда много добра и послушна.
Сподели с приятели: |
