КАКВО ОЗНАЧАВА ДНЕС ДА БЪДЕШ СОЦИАЛДЕМОКРАТ?

КАКВО ОЗНАЧАВА ДНЕС ДА БЪДЕШ СОЦИАЛДЕМОКРАТ?

Сузане Милер

Смея да твърдя обаче, че историците не бива да се опитват да прогнозират. Защото обикновено грешат. Днес например се оспорва дали Версайлският договор е резултат на диктата на победителите. И дали точно това не е причината за появата на националсоциализма в Германия. След Втората световна война на победените бяха дадени шансове – като равноправни държави те станаха членове на ООН. Ето, опитът от Първата световна война в случая е оползотворен. Привеждам този пример, за да потвърдя извода, че правият път минава през старанието да не повтаряме грешките от миналото. Ако познаваме добре историята, ще имаме и по-голямо основание за оптимизъм в днешните реалности.

Затова аз бих искала да споделя с вас моите спомени за това как германската социалдемокрация стигна до своя Годесберг и да откроя историческата значимост на този процес за модерната социалдемокрация, която днес отново е изправена пред предизвикателството да търси своята нова идентичност.

На Берлинския конгрес на ГСДП през 1954 г., състоял се след загубата на изборите, нямаше настроение. Но председателството натовари формираната комисия със задачата да разработи проект за Принципна програма на партията.

Като сътрудничка на Вили Айхлер, председател на тази програмна комисия, като протоколчик на пленарните заседания и като член на ръководството на ГСДП в област Мителрайн, аз непосредствено преживях различните фази на подготовка на програмата и на нейната редакция от страна на членовете и на обществеността. Много пъти съм се съмнявала дали в духовната и политическата криза, която преживяваше партията, е възможно да се роди една програма и дали въобще има нужда от нея.

Противоречията и проблемите в ГСДП по онова време не бяха свързани с теми от политиката или теорията. В много по-голяма степен те произтичаха от разочарованието от изхода на парламентарните избори през 1953 година. Ръководството на партията не беше единно и спореше по въпроса как да се достигне до целта ГСДП да вземе властта – какви промени в партията са необходими за това.

В тези вътрешнопартийни, но в никакъв случай не и затворени само в рамките на ГСДП противоборства на 50-те години на миналия век, се роди разграничението между “традиционалисти” и “реформатори”. Едните представляваха партийните функционери от Ваймарския период като например председателят на партията Ерих Оленхауер, неговият приятел Фриц Хайне, който отговаряше за пресата и за международните връзки, ковчежникът на ГСДП Алфред Нау и ръководителката на направлението за работа с жените Херта Готхеф. Тези хора, както и още няколко други членове на ръководството на партията, се наричаха “изпълнително председателство” или “бюро”, което притежаваше неограничени пълномощия на висш партиен орган между конгресите.

Сред “реформаторите” не съществуваше съпоставимо с “бюрото” организационно обединение. Те се представляваха от брилянтния оратор и юрист Карло Шмид, от високоуважаемия преди всичко в сферата на външната политика Фриц Ерлер, от кмета на Берлин Вили Брандт и от Хелмут Шмидт, по-късно канцлер на Германия. Нито един от тези “реформатори” обаче не се ангажира в програмната комисия или в нейните подкомисии.

Изборното поражение на ГСДП от 1953 г. се повтори през 1957 година. На парламентарните избори ХДС/ХСС имаха абсолютно мнозинство. На въпроса на един журналист какви изводи ще направи партията председателят Оленхауер отговори: "Ние подготвяме нова програма”. Той помоли програмната комисия да побърза и постигна успех. На конгреса на ГСДП през май 1958 г. проектът на програмната комисия бе остро дискутиран и силно критикуван.

На този конгрес бе отстранено изпълнителното бюро на ГСДП и бе заменено с изборно ръководство – президиум. Херберт Венер и Валдемар фон Кньоринген бяха избрани за заместник-председатели. Това символизираше широтата на нашата партия – Венер, левицата, а фон Кньоринген, десницата. Тези структурни и персонални промени в никакъв случай не бяха свързани с програмния проект. Но техният състав е доказателство за многообразието на лицата и мотивите, които по това време определяха реформаторските концепции.

Последната Принципна програма на ГСДП бе още от времето на Ваймарската република. Тя бе приета през 1925 г. в Хайделберг с активното съдействие на Карл Кауцки, който бе най-известния тогава наследник на теорията на Карл Маркс. Този документ пък сам по себе си представляваше връщане към станалата “класическа” Ерфуртска програма на партията от 1891 година. Тази програма не можеше да бъде полезна на тогавашната социалдемокрация с нейните разнообразни проблеми. Тя не бе в състояние да я изведе от кризата.

Проектът за нова партийна програма, горещо оспорван на конгреса през 1958 г., съдържаше още тогава някои от най-важните постановки, които залегнаха по-късно в Годесбергската програма, приета през следващата година. Още във фазата на нейното раждане бе ясно, че новата програма ще се отклонява решително от изминатия традиционен, духовен и политически път на германската социалдемокрация. И действително беше така.

Ако трябва да характеризираме без­по­койс­т­во­то, обхванало партията след 1953 г., с една изхабена дума, бихме могли да кажем, че тогава въпросът стоеше за справяне с миналото на партията. Лансираната от Карло Шмид идея за необходимостта да се “изхвърли идеологическият багаж” бе бързо възприета и остро дискутирана вътре в партията и вън от нея. Към този “баласт” спадаха партийните символи и навици - червеното знаме, обръщението “другарю”, използването на формата “ти” при общуване в партията. Зад тези външни белези обаче се имаше предвид и цялостният комплекс на формиращата съзнанието роля на марксизма.

Най-забележителното в Годесбергската програма бе нейният отказ да се определи в мирогледно и историко-теоретично отношение. Тя се обявяваше за основни ценности и основни искания, които можеха да бъдат обосновани религиозно или философски по различни начини. Тази откритост позволи да бъдат премахнати бариери, които до тогава запречваха пътя на германската социалдемокрация към спечелване на привърженици, по-специално от свързаните с религията кръгове.

От програмата лъха волята на ГСДП да бъде народна партия. Тя извежда като централен въпросът по-скоро да се поеме управлението на страната. Този програмен проект мобилизира партийните членове по начин, какъвто историята преди, а и по-късно, не познава. На всички равнища в ГСДП той бе страстно дискутиран, оспорван или защитаван.

Новата програма бе единствената тема на конгреса на ГСДП в Бад Годесберг през 1959 година. Това не бе скучен конгрес. Особено напрегнато стана, когато Херберт Венер изненада конгреса с една блестяща пледоария за новата програма. С думите “Повярвайте на едно дете, което се е опарило” той призова конгреса да подкрепи програмата. Неговото поведение на конгреса реши изхода на дебатите по програмата.

Напрежението по време на конгреса бе огромно. В нощта преди гласуването на програмата ръководството свика разширено заседание, за да обработи постъпилите през деня предложения на делегатите. Аз бях протоколчик на това заседание и не смогвах да се оправя с многото реплики и гласове, които идваха от различни страни на залата. Очите ми се напълниха със сълзи на безсилие. Ерих Оленхауер видя това и ме попита: “Момиче, какво ти е?” и аз честно си казах болката. Тогава той ми каза: “Седни до мен и всеки път, ако не разбираш нещо, прекъсвай и питай”. По този начин протоколът от това тежко заседание бе готов до сутринта. А аз бях горда, че съм член на една партия с човешки облик. На другия ден Програмата бе приета с 16 гласа против.

Несъмнено приемането на Годесбергската програма допринесе много за вътрешно партийно успокояване и изясняване, но тя допринесе преди всичко и за промяна на имиджа на ГСДП пред обществеността. С това бе създадена предпоставката за постигане на поставените от нея цели, а именно да се превърне в избираема от различни слоеве “народна партия”.

Разбира се, за да се излезе от “затвора” на 30% изборни гласове, след Годесберг бе необходимо да се вземат многобройни важни персонални и политически решения. Но Годесберг създаде едно съществено отличие на ГСДП след 1945 г. от партията по време на Ваймарската република и монархията. Старата социалдемокрация предлагаше на своите членове “бащина къща и смисъл на живота” (според едно сполучливо изказване на Ото Бауер). Това ставаше под формата на всеобхватни работнически организации и съюзи - гимнастически, спортни, туристически, хорове и оркестри, театри, шахматни клубове и други. С това обаче социалдемократите същевременно се изолираха от останалото население. След Втората световна война тези съюзи или изобщо не се възстановиха, или съществено промениха характера си. Така социалдемократическата “субкултура” до голяма степен бе разградена. За сметка на това дори в един регион като Рурската област, където социалдемокрацията преди 1933 г. бе по-скоро слаба, се разви широка, определена от со­ци­ал­де­мок­ра­ци­ята, жизнена и трудова култура на “малките хора”. Тя се основаваше на тясното преплитане на завод и община и намери своя най-ярък израз в близкия до хората “мултифункционер”, който помагаше със съвет и действия на хората в техните ежедневни проблеми. Това доведе до дълбоко вкореняване на социалдемократите в целия обществен живот.

За имиджа на ГСДП като “народна партия” бе важно да издигне личности, които от гледна точка на тяхната позиция са независими от “апарата” и които поради своите действия и изяви бяха познати и обичани от широки слоеве от населението. В сравнение с другите партии ГСДП разполагаше на лендерско и общинско равнище с най-много такива политици. Но и на федерално равнище - с Брандт, Ерлер, Мьолер, Хелмут Шмидт и Карл Шилер, на преден план все повече излизаха личности, които не се оставяха да бъдат напъхани в “корсета” на апарата и чрез своето обаяние, компетентност и енергия си изградиха профил пред обществеността. Трябва да се благодари на Ерих Оленхауер и на мъжете и жените, които след 1945 г. създадоха с него основите на ГСДП, че тя можа да се промени, без при това да се превърне в нотабилна партия или в предизборен съюз. Тя не само остана членска партия, но дори успя значително да разшири своята база през следващите години.

Когато днес говоря за този процес от дистанцията на времето, аз съм оптимист за бъдещето на съвременната социалдемокрация. И в момента се водят остри теоретични дискусии. Спори се и по понятието “демократичен социализъм” и дори по понятието “социализъм”. Но трябва да мине време, за да се открият и утвърдят тези опорни точки от програмно естество, чрез които партиите ще се впишат в новите реалности и ще отговорят на предизвикателствата в началото на 21-и век. Но при всички промени за мен е важно да се запази онова човешко лице, което историята е завещала на социалдемокрацията като политическо течение.

Ако се опитам да формулирам моето виждане за контурите на днешния европейски социализъм, то бих казала следното: много е важно да се спазват принципите на социално справедливата държава и да не се пренебрегва историческият опит. Същевременно лидерите трябва да са готови да се нагърбят с наложителната структурна, политическа и социална промяна. По време на предизборните кампании бъдещите социалдемократически правителства се представят като нещо положително за всички хора. Но след това идват разочарованията на тези, които са подкрепили реално социалдемокрацията. Практиката показва, че социалдемократите обикновено идват на власт тогава, когато са се натрупали много нерешени социални проблеми. Обстоятелствата често ги принуждават да вземат властта. Но скоро след това идват разочарованията на техните избиратели, тъй като не достигат средства за реализация на социалните програми.

Чувството за дълг е част от портрета на социалдемокрацията. Вили Брандт например казваше, че ГСДП взе властта, защото е трябвало да се изтегли колата от калта. Той винаги подчертаваше, че ние, социалдемократите, сме израствали с това чувство за дълг, което искаме да завещаем и на нашите наследници.

Днес ние сме в дълг и към новите явления, свързани с процеса на глобализация. Безсмислено е негативното отношение към него. То е като борбата на Дон Кихот с вятърните мелници. Като имаме предвид неговия пример, а и целия исторически опит, можем да кажем още сега, че шансовете на подобна позиция са нулеви. Глобализацията не е нещо ново. Тя е позната и има своите форми и измерения още през 19-и и 20-и век. И те са свързани с развитието на работническото движение. Интернационализмът е същностна черта от неговото самоопределение. Глобализацията днес не е тъждествена с тези исторически процеси, но има много общи неща. Има големи групи от хора, които държат властта и са свързани с нея. И те са заинтересовани от глобализацията. Но работническото движение в неговите съвременни измерения може да преследва своите цели като участва в това ново развитие. Проблемът е адаптация или нов проект. Времето ще покаже. Важно е да не се губи човечността.