Нередактиран текст

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Днес бих ис­кал да го­во­ря вър­ху труд­нос­ти­те за про­ник­ва­не­то в ду­хов­ни­те светове. За из­ход­на точ­ка на та­зи те­ма ще си пос­лу­жа с един пример. Всички Вие сте чу­ва­ли за яс­но­ви­де­ца Сведенборг. Аз са­ми­ят чес­то съм об­ръ­щал вни­ма­ние вър­ху Сведенборг и съм подчертала, че та­ка­ва лич- ност, как­ва­то е бил Сведенборг, не мо­же да бъ­де пренебрегната, подцене- на. От дру­га страна, обаче, ко­га­то чо­век ис­ка да вник­не в същ­нос­т­та на пъ­ти­ща­та за ду­хов­ни­те светове, той мо­же да вник­не имен­но в при­ме­ра с един та­къв ясновидец, как по­ра­ди това, че ня­кой не про­ник­ва през све­та на измамата, на илюзията, той мо­же да ста­не жер­т­ва на все­въз­мож­ни илю­зии - въп­ре­ки че в из­вес­т­но от­но­ше­ние ду­хов­ни­ят свят е от­во­рен за него, въп­ре­ки че се на­ми­ра в ду­хов­ния свят.

Сведенборг е бил един ясновидец, кой­то не се е от­дал то­ку та­ка ле­ко­мис­ле­но на яс­но­вид­с­ка­та способност. Той е бил дълбок, зна­ме­нит учен, един от на­й-­ве­ли­ки­те уче­ни на не­го­во­то време. В сво­ята уче­ност той е об­ръ­щал всичко, ко­ето то­га­ваш­на­та на­ука мо­же­ше да да­де на човека. И ед­но го­ля­ма до­ка­за­тел­с­т­во за ос­нов­на­та уче­ност на Сведенборг и за не­го­вия стре­меж към поз­на­ние е това, че за не­го­ви­те чис­то на­уч­ни трудове, ко­ито още не са издадени, е би­ла об­ра­зу­ва­на ця­ла ко­ми­сия от учени, за да ги издаде. Следователно в ли­це­то на Сведенборг има­ме ра­бо­та с ед­на личност, ко­ято пре­ди пос­ти­га­не­то на сво­ята яс­но­вид­с­ка дарба, пре­ди да му се от­к­рие пъ­тя за ду­хов­ния свят е би­ла тол­ко­ва напреднала, че ця­ло­то не­го­во знание, или по­-доб­ре ка­за­но на ця­ло­то не­го­во знание, а са­мо част от не­го е би­ло на­пи­са­но в го­лям брой ръкописи, ко­ито днес не мо­гат да бъ­дат из­да­де­ни от един учен само, но за ко­ито е не­об­хо­ди­ма ця­ла ко­ми­сия от учени. А те­зи на­уч­ни тру­до­ве ня­мат ни­що об­що с ясновидството. Може да кажем, че ед­ва ко­га­то Сведенборг е бил на вър­ха на све­тов­на­та наука, в не­го се съ­буж­да яс­но­вид­с­ко­то сетиво, от­к­ри­ват му се ду­хов­ни­те светове. Така той пред­с­тав­ля­ва за нас при­мер на един човек, кой­то не се е из­диг­нал до яс­но­виж­да­не­то от обик­но­ве­ния вул­га­рен живот, а е сто­рил то­ва на ос­но­ва­та на се­ри­оз­на­та и доб­ро­съ­вес­т­на научност.

Но ко­га­то от дру­га стра­на об­гър­нем с пог­лед ця­ла­та при­ро­да на яс­но­ви­де­ца Сведенборг, намираме, как яс­но­ви­де­цът мо­же да спре на оп­ре­де­ле­на степен, ко­ято не го до­веж­да още до край­ни­те познания. А имен­но при та­ка­ва ед­на из­пък­ва­ща в на­ука­та и яс­но­виж­да­не­то лич­ност ние има­ме един до­бър пример, кол­ко дъл­бо­ко доб­ро­съ­вес­т­но тряб­ва да се постъпва, ко­га­то се ка­сае да чер­пим то­ва или оно­ва от ду­хов­ни­те Светове. Трябва мно­гок­рат­но да се подчертае, че в ли­це­то на Сведенборг има­ме ра­бо­та с ед­на не­обик­но­ве­но доб­ро­съ­вес­т­на личност, а от дру­га стра­на има­ме ра­бо­та с

Така от са­мо­то на­ча­ло Сведенборг е бил съ­вет­ван от ду­хов­ния същества, ко­ито се на­ми­рат във все­ки човек, ко­ито се­га се явя­ват пред Сведенборг при не­го­во­то ясновиждане. Към те­зи същества, ко­ито та­ка да се ка­же при­над­ле­жат на твър­да­та част, на вът­реш­на­та част на вся­ко чо­веш­ко същест- во, са се при­ба­ви­ли дру­ги същества, ко­ито той е познавал, поз­на­вал е чес­то пъ­ти след ка­то се е съ­вет­вал с из­ли­за­щи­те от са­мия не­го еле­мен­тар­ни същества. Така той е поз­на­вал и дру­ги същества, ко­ито един вид са до­ли­та­ли до него, из­пол­з­вал ги е ка­то съ­щес­т­ва на ос­та­на­лия свят, съ­що и ка­то съ­щес­т­ва при­над­ле­жа­щи на дру­ги­те планети.

И така, веднъж, ко­га­то се е съ­вет­вал със сво­ите соб­с­т­ве­ни еле­мен­тар­ни същества, той се за­поз­на­ва с оп­ре­де­ле­ни съ­щес­т­ва от не­го­ва­та околност, ко­ито са про­явя­ва­ли ед­на не­поз­на­та до то­га­ва не­му особеност. До то­га­ва той бе­ше свик­нал да раз­би­ра не са­мо езика, кой­то из­ли­за­щи­те от са­мия не­го еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва говореха, но бе­ше свик­нал да раз­би­ра до оп­ре­де­ле­на сте­пен и дру­ги­те същества, ко­ито ид­ва­ха при не­го от Венера, Меркурий, Слънцето и т.н. Той бе­ше свик­нал да вярва, че ду­хо­ве­те го­во­рят един общ език, кой­то се разбира. Това е ези­кът на идеята, ези­кът на вът­реш­на­та същ­ност на ожи­вот­во­ре­ни­те идеи. За те­зи ожи­вот­во­ре­ни идеи аз Ви раз­ка­зах в пре­диш­ни­те лекции. Този език бе­ше свик­нал да раз­би­ра Сведенборг.

На то­зи език се ос­но­ва­ва съ­що и на­ша­та Евритмия. Когато чо­век го­во­ри на своя език, вър­ху органите, ко­ито със­тав­ля­ват не­го­вия ла­ринкс /гръкля- на/ и свър­за­ни­те с не­го дру­ги органи, е кон­цен­т­ри­ра­но онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то сис­те­ма от сили, за да проз­ву­чи говорът. Тогава це­ли­ят чо­век е един вид ос­во­бо­ден от учас­ти­ето му в говора. С то­ва вът­реш­но­то чувство, съп­ро­вож­да­що го­во­ра ста­ва несъзнателно, подсъзнателно, и се прев­ръ­ща в не­що на­пъл­но земно; чрез Евритмията чо­ве­кът от­но­во тряб­ва да ста­не съ­учас­т­ник в говора. Но за то­зи по­-дъл­бок сми­съл на Евритмията

Непосредствено след то­ва Сведенборг има дру­га ед­на опитност, той има ед­но дру­го преживяване, ко­ето за не­го се прев­ръ­ща в познание. Той се Издига имен­но до познанието, че въп­ре­ки всич­ко съ­щес­т­ва­та от йе­рар­хи­ята на Ангелите раз­би­рат те­зи Марсови същества. Той са­ми­ят и из­ли­за­щи­те от не­го­во­то тя­ло ду­хо­ве не ги разбират, но съ­щес­т­ва­та от ка­те­го­ри­ята на Ангелите ги разбират, то­ва за­бе­ляз­ва той. Това бе­ше за не­го ед­на из­вън­ред­но важ­на опитност. Защото се­га му ста­ва ясно, че не­го­ва­та яс­но-­

Това раз­каз­ва Сведенборг и то тряб­ва пра­вил­но да се разбере, за­що­то мо­же да ни до­ве­де дейс­т­ви­тел­но да про­ник­нем в ня­кои тай­ни на ду­хов­ни­те светове. А сега, за да раз­бе­рем връзката, не­ка си при­пом­ним нещо, ко­ето ве­че съм обяснявал. Аз Ви описах, как за­поч­ва ду­хов­но­то ясновидство, пра­вил­но­то ясновидство, как при то­ва пра­вил­но яс­но­вид­с­т­во тряб­ва да нас­тъ­пи у яс­но­ви­де­ца ед­но съв­сем дру­го от­но­ше­ние към света. Аз казах: ко­га­то на фи­зи­чес­кия свят сто­им сре­щу съ­щес­т­ва­та и предметите, не­ща­та са вън от нас, за на­ше­то поз­на­ние те са навън. Ние сто­им сре­щу не­ща­та и в на­ше­то въз­п­ри­ема­не взи­ма­ме един вид не­що от пред­ме­ти­те вът­ре в нас. Нашият аз знае за нещата, той зас­та­ва пред нещата. А то­ва е ос­нов­но­то пре­жи­вя­ва­не на вся­ко поз­на­ние и въз­п­ри­ема­не на фи­зи­чес­ко­то поле, че аз си об­ра­зу­вам пред­с­та­ви за не­ща­та на фи­зи­чес­ко­то поле, поз­на­вам ги.

Казах, че то­ва ос­нов­но пре­жи­вя­ва­не се из­ме­ня вед­на­га щом чо­век се из­диг­не в ду­хов­ни­те светове. Там нас­тъп­ва съв­сем дру­го отношение: там чо­век сам ста­ва обект. Както не­ща­та сто­ят спря­мо аза на фи­зи­чес­кия свят, та­ка се­га са­ми­ят аз стои спря­мо съ­щес­т­ва­та на вис­ши­те светове: чо­век не въз­п­ри­ема вече, но изпитва, че са­ми­ят той е възприеман. Духовните съ­щес­т­ва на вис­ши­те йе­рар­хии го гледат. И то­ва ста­ва изживяване: аз съм възприеман, гле­дат ме Архангелите и т.н.

Това е ед­но пъл­но об­ръ­ща­не в ця­ло­то от­но­ше­ние към света. И то­га­ва чо­век пос­ти­га съзнанието: ти си раз­ши­рил сво­ето съ­щес­т­во вър­ху сфе­ра­та на йерархиите, йе­рар­хи­ите дейс­т­ву­ват в те­бе и те гледат, как­то ти си гле­дал пред­ме­ти­те в фи­зи­чес­кия свят. без то­ва ос­нов­но из­жи­вя­ва­не вся­ко от­но­ше­ние към ду­хов­ния свят е изопачено, неправилно, как­то без ос­нов­но­то изживяване: аз си пред­с­та­вям не­ща­та­.­.­.­.в­ся­ко от­но­ше­ние към фи­зи­чес­кия свят би би­ло изопачено. "Аз съм гледан, аз съм виждан" е в пос­лед­на смет­ка пра­вил­но­то от­но­ше­ние за ду­хов­ния свят.

Но на прага, при нав­ли­за­не­то в ду­хов­ния свят, има та­ка да се ка­же ед­на област, ед­но течение, къ­де­то чо­век за­паз­ва ця­ла­та конфигурация, ця­ла­та осо­бе­ност по отношението, ко­ето има­ме във фи­зи­чес­кия свят. Човек не се ос­во­бож­да­ва тук от "аз гледам", той не мо­же да се из­диг­не до "аз съм гледан", по си­ла­та на вко­ре­не­ния в не­го на­вик той изисква, що­то ду­хов­ни­ят свят да бъ­де са­мо ед­но копие, ед­но из­тън­че­но ко­пие на фи­зи­чес­кия свят. И не са мал­ко хората, ко­ито са на мнение, че точ­но как­то тук вие сто­ите в та­зи за­ла меж­ду фи­зи­чес­ки­те хора, та­ка мо­же­те да вле­зе­те и в ед­но съб­ра­ние от духове, и че те­зи ду­хо­ве са съ­що как­то хо­ра­та на фи­зи­чес­ко­то поле, но от по­-тън­ка материя, та­ка че мо­жем да си про­му­шим ръ­ка­та през тя­х.­.­.­.­.По­не­же чо­век до­на­ся със се­бе си в ду­хов­ния свят своя на­вик
от фи­зи­чес­кия свят, той жи­вее в та­зи илюзия, че ос­нов­но­то пре­жи­вя­ва­не от фи­зи­чес­кия свят - аз гле­дам ми­ро­ви­те съ­щес­т­ва - остава, че не мо­же да се из­диг­не до дру­го­то пре­жи­вя­ва­не - аз съм гле­дан от ми­ро­ви­те същества.

Именно в та­зи илю­зия бе­ше из­пад­нал на­пъл­но яс­но­ви­де­цът Сведенборг, до­ка­то е бил в то­ва прераждане, за ко­ето ста­ва дума. Той не мо­жа ни­ко­га да се из­диг­не до изживяването: "аз съм гледан". Четете всичко, ко­ето про­из­хож­да от Сведенборг ка­то ясновидец, Вие ще видите, че той опис­ва вис­ши­те све­то­ве дейс­т­ви­тел­но така, че те не са ни­що дру­го ос­вен тън­ка па­ра от фи­зи­чес­кия свят, но ина­че съв­сем при­ли­ча­щи на фи­зи­чес­кия свят.

Без съмнение, Сведенборг опис­ва има­ги­на­тив­ния свят /све­тът на обра- зите, ас­т­рал­ния свят/ съв­сем вярно, но не мо­же да го разбере. Той не мо­же да го разбере, за­що­то по си­ла­та на сво­ите на­ви­ци от фи­зи­чес­кия свят раз­съж­да­ва неп­ра­вил­но вър­ху це­лия ду­хо­вен свят. И та­ка става, че за не­го всич­ки съ­щес­т­ва на ду­хов­ни­те све­то­ве по­каз­ват са­мо онова, ко­ето мо­гат или ис­кат да об­ле­кат във фор­ма­та на об­ра­зи­те ко­ито чо­век до­на­ся със се­бе си от фи­зи­чес­кия свят. с дру­ги ду­ми казано: Сведенборг виж­да от ду­хов­ния свят са­мо толкова, кол­ко­то мо­же да бъ­де об­ле­че­но в "заразените" от на­ви­ци­те на фи­зи­чес­кия свят образи. Без съм­не­ние той виж­да вис­ши ду­хов­ни същества, но ги виж­да в дреха, ко­ято не е тях­на собствена, а дре­ха с ко­ято не­го­ви­те пред­с­та­ви ги забулват. Но ко­га­то нав­ли­за в ед­на област, къ­де­то ду­хо­ве­те се ста­ра­ят имен­но да скри­ват своя вът­ре­шен жи- вот, той не мо­же ве­че да ги разбере. Тогава за не­го те са за­га­дъч­ни същества, как­то те­зи жи­те­ли на Марс, ко­ито са на­учи­ли да скри­ват своя вът­ре­шен живот, да не го из­да­ват в своя говор.

Това стои на ос­но­ва­та на всичко, ко­ето Сведенборг та­ка доб­ро­съ­вес­т­но описва, и ко­ето тряб­ва да се знае, за да се разбере, от как­во ес­тес­т­во е бил виж­да­ни­ят от Сведенборг свят. Следователно ка­сае се за това, що­то този, кой­то дейс­т­ви­тел­но ис­ка да вле­зе в ду­хов­ния свят, да се стре­ми та­ка да отъж­дес­т­ви сво­ето се­бе с не­ща­та /- то­ва е опи­са­но ве­че в пос­лед­ни­те час­ти на мо­ята "Теософия", там са да­де­ни в ос­нов­ни ли­нии всич­ки настав- ления/, да свик­не да се ос­во­бож­да­ва от се­бе си, ко­га­то наб­лю­да­ва по­-вис­шия свят; ка­сае се той да свик­не пос­те­пен­но да про­ник­не в това, ко­ето не­съм­не­но чо­век не мо­же да добие, но за ко­ето той мо­же да до­бие са­мо ед­на пред­с­та­ва­.­.­.­.Д­ру­го­то се по­лу­ча­ва ка­то бла­го­дат от ду­хов­ния свят. Тогава го об­зе­ма мисълта: Сега ти си гле­дан от ду­хов­ни­те съ­щес­т­ва на вис­ши­те йерархии, те гледат. Обаче то­га­ва те не са­мо го гледат, но съ­що така, как­то ако тук бих­ме има­ли пред­ме­ти на фи­зи­чес­ко­то поле, а там един човек, кой­то ги възприема, при­ема го в се­бе си /сим­во­лич­но казано/, при­ема в се­бе си пред­с­та­ви­те на фи­зи­чес­ко­то поле, та­ка и ис­тин­с­ки­ят яс­но­ви­дец свик­ва да виж­да как съ­щес­т­ва­та на вис­ши­те йе­рар­хии се на­ми­рат вън от

не­го и си об­ра­зу­ват пред­с­та­ви за него. Той свик­ва да вижда, как са­мо то­ва възприятие, представа, ми­съл на съ­щес­т­ва­та на вис­ши­те йерархии.

Ако Сведенборг би мо­гъл да сто­ри това, то­га­ва той би мо­гъл да каже: Аз не раз­би­рам те­зи жи­те­ли на Марс, но Ангелите ги разбират. Той не мо­же­ше да поз­на­ва с въз­п­ри­яти­ето не са­ми­те Ангели, а са­мо със сво­ето позна- ние. Обаче чо­век тряб­ва да мо­же това: не са­мо да си об­ра­зу­ва представи, но и да бъ­де пред­с­та­ва за дру­ги същества; той тряб­ва не са­мо да мисли, но и да ста­не мисъл, да ста­не ед­на мисъл, ко­ято съ­щес­т­ва­та от вис­ши­те йе­рар­хии мислят. Както ми­съл­та се от­на­ся към нас, та­ка тряб­ва да се от­на­ся­ме ние към съ­щес­т­ва­та на вис­ши­те йерархии. Това Сведенборг не мо­же­ше да стори. Ако би мо­гъл то­ва той би казал: Да, до­ка­то ос­та­вам в се­бе си, аз не мо­га да раз­бе­ра то­ва на­се­ле­ние на Марс; оба­че в момента, ко­га­то из­ля­за от се­бе си и ста­на обект, мисъл, идея на Ангелите, то­га­ва в мо­ето раз­ши­ре­но чрез Ангелите се­бе аз раз­би­рам жи­те­ли­те на Марс. И то­га­ва в не­го­во­то съз­на­ние би нас­тъ­пи­ло оно­ва разбиране, ко­ето Ангелите са има­ли за те­зи Марсови жители. Но Сведенборг не мо­же­ше да се из­диг­не до там, за­що­то ос­та­ва­ше в сво­ето съз­на­ние и не мо­же да стиг­не до там "да бъ­де виждан, гледан", т.е. да бъ­де та­ка виждан, що­то Ангелите да из­пит­ват сво­ето виж­да­не в него, а той да бъ­де са­мо зри­тел­но по­ле на Ангелите. Тогава, как­во­то зна­ят Ангелите, ще го знае и той; защото, то­га­ва той раз- бира, че вис­ши­те духове, ду­хо­ве­те на вис­ши­те йе­рар­хии живеят, тъ­кат в него. И чрез то­ва той поз­на­ва вис­ши­те йерархии.

Много важ­но е да запомним: в нас­то­яща­та епо­ха чо­век мо­же да поз­нае са­мо оне­зи све­то­ве /та­ка е ор­га­ни­зи­ран той/, ко­ито са дос­той­ни за не­го­ви­те въз­п­ри­ема­тел­ни органи. Ако ис­ка да оти­де по­-на­та­тък със сво­ето позна- ние, той тряб­ва да при­еме в се­бе си съз­на­ни­ето на сто­ящи­те над не­го ду­хов­ни съ­щес­т­ва и това, ко­ето ду­хов­ни­те съ­щес­т­ва изживяват, тряб­ва да ста­не пред­мет в не­го­во­то съзнание. Той тряб­ва да се чув­с­т­ву­ва в хо­ра на ду­хов­ни­те същества. Това е същественото.

Така с при­ме­ра на ед­на та­ка­ва зна­ме­ни­та личност, как­ва­то е бил Сведен- борг, ние виждаме, че въз­ли­за­не­то в ду­хов­ни­те све­то­ве без пос­ти­га­не на ис­тин­с­ко из­ли­за­не от съз­на­ни­ето и фи­зи­чес­ко­то по­ле во­ди до илюзии: чо­век дос­ти­га в един свят от илюзии. И мо­же­те да взе­ме­те бол­шин­с­т­во­то от литературата, на­си­те­на от ясновидци, и да про­че­те опи­са­ни­ята да­ва­ни в нея, в по­ве­че­то слу­чаи ще на­ме­ре­те са­мо та­ки­ва илюзии. Човек не тряб­ва да се ос­та­вя из­ма­мен от те­зи илюзии. Защото да се ос­та­ви чо­век из­ма­мен от илю­зи­ите на пра­га на ду­хов­ния свят е мно­го по-лошо, от­кол­ко­то да се из­ма­ми в не­ща­та от фи­зи­чес­кия свят!

Сега се ка­сае за това, да из­пол­зу­ва­ме дейс­т­ви­тел­но та­ка литературата, ко­ято има­ме на разположение, че пос­те­пен­но да свик­нем да се прис­по­со­бим в ця­ло­то от­но­ше­ние на чо­ве­ка към ду­хов­ния свят. Тогава има­ме въз­мож-­
ност да пос­тиг­нем пър­во чрез това, че има­ме та­ка­ва ед­на литература, и вто­ро чрез това, че та­зи ли­те­ра­ту­ра не мо­же да бъ­де прочетена, без ду­хов­но да се напрягаме. Често ми се е внушавало, че кни­ги­те тряб­ва да бъ­дат на­пи­са­ни в по­пу­ляр­на форма. Аз ви­на­ги съм се опъл­ч­вал сре­щу то­ва за­що­то фактът, че мо­ите кни­ги не са по­пу­ляр­ни е един те­хен съ­щес­т­вен белег: та­ки­ва тряб­ва да бъ­дат те. Когато се из­лее във все­въз­мож­ни не­яс­ни фор­ми това, ко­ето на­ша­та ду­хов­но­на­уч­на ли­те­ра­ту­ра предлага, и след то­ва те­зи не­яс­ни фор­ми се пре­да­дат на публиката, за­що­то как­то се каз­ва те са популярни, от ед­на стра­на се слу­жи за удобство, а от дру­га стра­на ще се при­чи­ни го­ля­ма пакост. Защото винаги, ко­га­то се яви стре­меж да ду­хов­но обо­га­тя­ва­не по­-ле­сен начин, без уси­лие на ми­съл­та се раж­да не­що вредно. Работата, ко­ято извършваме, ко­га­то се стре­мим да раз­бе­рем не­що по­-т­руд­но разбираемо, на­пи­са­но в труд­на форма, то­ва е ед­но вът­реш­но трениране, упражнение; а то доп­ри­на­ся да си из­ра­бо­тим пра­вил­но от­но­ше­ние към ду­хов­ния свят. И та­ка ед­на съ­щес­т­ве­на осо­бе­ност на на­ша­та ли­те­ра­ту­ра е тази, че тя да­ва въз­мож­ност да се пос­тиг­не то­ва по на­й-­об­х­ва­тен начин, а именно: че при въз­п­ри­ема­не­то на про­че­те­ни­те не­ща чи­та­те­лят мисли, пос­та­вя в дейс­т­вие сво­ите мис­ли и съз­да­ва всичко, ко­ето му стои на раз­по­ло­же­ние от не­го­во­то пре­диш­но четене, с това, ко­ето съ­дър­жат ан­т­ро­по­соф­с­ки­те книги. За да Ви дам един пример, за да Ви покажа, как тряб­ва да се изу­ча­ват ан­т­ро­по­соф­с­ки­те кни­ги при пъл­но учас­тие на мисълта.

Има един ци­къл лекции, в кой­то се го­во­ри за начина, по кой­то дейс­т­ву­ват Елохимите. Този ци­къл бе дър­жан в Мюнхен и в не­го се раз­г­леж­да Сътворението на све­та - спо­ред Библията. Тази е те­ма­та на цикъла. Ци- кълът се чете. И мно­зи­на мислят, че ка­то са го про­че­ли и са го схва­на­ли по свой начин, с то­ва са нап­ра­ви­ли не­що особено. Обаче не ста­ва ду­ма са­мо за това. На пър­во мяс­то важ­но е към та­къв ци­къл да се при­ло­жи ед­на вът­реш­на ду­шев­на работа. Тогава ня­кой може, например, да си каже: При те­зи Елохими /на че­ло на ко­ито стои оно­ва същество, ко­ето по­-къс­но се прев­ръ­ща в са­мия Христос/ аз имам ра­бо­та с ед­на ка­те­го­рия същества, ко­ито са има­ли да из­вър­ш­ват не­що осо­бе­но през вре­ме на пла­не­тар­но със- тояние, на­ре­че­но Слънчево съществувание. Главният пред­с­та­ви­тел на раз­ви­ти­ето на те­зи съ­щес­т­ва ни на­соч­ва на­зад към Слънчевото съществу- вание. И при­чи­на­та да се счи­та Христос са­ми­ят ка­то ед­но Слънчево Съ- щество, е тази, че те­зи съ­щес­т­ва са свър­за­ни със Слънчевото съществува- ние. И чо­век ще мо­же то­га­ва да мис­ли мно­го вър­ху това, как Елохимите са срод­ни със Слънцето, на­ис­ти­на род­с­т­ве­ни със Слънцето. Целият тон, в кой­то е дър­жа­на сказ­ка­та ще из­да­де че ви­на­ги се има пред­вид то­ва срод­с­т­во на Елохимите със Слънцето. Тази род­с­т­ве­ност със Слънцето се чув­с­т­ву­ва в сказките. А се­га чо­век ще си изяс­ни не в дъл­бо­чи­ни­те на съня, а

И ко­га­то Боговете го­во­рят за дър­во­то на живота, тряб­ва от­но­во да мис­лим за човека. Чрез как­во чо­ве­кът виж­да та­ка как­то той вижда? Чрез как­во въз­п­ри­ема той един про­пит от Луцифера свят? Чрез това, че не­го­ва­та ду­хов­но­-ду­шев­на съ­щи­на консумира, из­то­ща­ва фи­зи­чес­ко­то тяло. Това не е би­ло оп­ре­де­ле­но от­на­ча­ло ду­ша­та да бъ­де та­ка нас­та­не­на във фи­зи­чес­ко­то тяло, та­ка как­то е нас­та­не­на сега. Физическото тя­ло е дър­во­то на поз- нанието; а дър­во­то на жи­во­та е жиз­не­но­то тяло. След ка­то са се ос­та­ви­ли да бъ­дат съб­лаз­не­ни от Луцифера, хо­ра­та тряб­ва­ше да из­пол­зу­ват сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло за познанието, с ко­ето сме свикнали; но те ня­мат още поз­на­ние чрез етер­но­то тяло; то­ва им е забранено.

Когато чо­век дейс­т­ви­тел­но мисли, той мо­же да стиг­не до та­къв ход на мислите. Но то­га­ва той си казва: Но за­що Боговете на­ри­чат на своя език фи­зи­чес­ко­то тя­ло дър­во на познанието? Защо го­во­рят те за дърво? А за­що
пък на­ри­чат етер­но­то тя­ло дър­во на живота"? Ние не мо­жем да си обяс­ним това, ко­га­то из­би­ра­ме тъл­ку­ва­не­то на обик­но­вен чо­веш­ки език. И мо­жем лес­но да разберем, как­во се раз­би­ра на ези­ка на Боговете, ко­га­то помислим, че Боговете са пре­ми­на­ли ед­но осо­бе­но раз­ви­тие през Слън- чевата епоха,- те са при­ели в се­бе си не­що съ­щес­т­ве­но от Слънчевото естество. Сега помислете: Сатурновата епо­ха се на­ми­ра­ше на сте­пен­та на минералното, а през Слънчевата епо­ха всич­ко стои на сте­пен­та на расти- телното. Ако Боговете, ко­ито на­ри­ча­ме Елохими, са ус­во­или ха­рак­те­ра на своя език през Слънчевата епоха, тогава, ко­га­то се изказват, те не ще го­во­рят за нещо, ко­ето мо­же да се из­жи­вее ед­ва на Луната или Земята, но за това, до ко­ето се е раз­вил Космосът до Слънчевата епоха, ко­га­то го­во­рят на своя език, те го­во­рят за дърво, за­що­то го­во­рят на своя кос­ми­чес­ки език.

Ето до та­ки­ва не­ща мо­же да стиг­не човек, ко­га­то чо­век не пра­ви ни­що друго, ос­вен да пре­мис­ля това, ко­ето е да­де­но в цик­ли­те и книгите; ко­га­то чо­век не са­мо че­те и че­те и чете, и след то­ва ком­би­ни­ра прочетеното, но ко­га­то той мис­ли по-нататък, ко­га­то съ­пос­та­вя нещата, ко­ито чрез сво­ята соб­с­т­ве­на при­ро­да са родствени. Но ко­га­то чо­век вър­ши това, той се напряга, в ду­ша­та се ос­во­бож­да­ват си­ли и те са употребени. Човек вър­ши нещо, той дейс­т­ви­тел­но се напряга. А то­ва нап­ре­же­ние има резултат. Резултатът се със­тои в това, че ду­ша­та ста­ва самостоятелна, чрез вът­реш­но­то нап­ре­же­ние чо­век на­ми­ра пътя, по кой­то ду­ша­та ста­ва самостоя- телна. Но за то­ва се изис­к­ва действителна, пра­вил­на работа. Винаги тряб­ва да се подчертава: чо­век ос­во­бож­да­ва ду­хов­ния свят от фи­зи­чес­кия не ка­то се от­да­ва па­сив­но на нещата, но ка­то дейс­т­ви­тел­но преработва, дей­но пре­ра­бот­ва на­уче­но­то из сво­ите соб­с­т­ве­ни ду­шев­ни сили. Това е имен­но важното: дей­но­то из­ра­бот­ва­не на ду­хов­ния свят. Когато чо­век ис­ка дейс­т­ви­тел­но да про­ник­не в ду­хов­ния свят, той не тряб­ва да се стра­ху­ва да пре­ра­бот­ва това, ко­ето стои пред не­го и да го свър­з­ва с всичко, ко­ето е на­учил от живота. Защото ина­че би мог­ло дейс­т­ви­тел­но да се случи, що­то ня­кой да се смя­та за пре­ро­де­ния Омир, но че той не тряб­ва да нап­ра­ви нищо, за да покаже, че на­ис­ти­на в не­го има не­що от Омира. Такъв би мо­гъл да помисли: Ех, в ми­на­ло­то Омир е бодрувал, а се­га той раз­ви­ва ед­но та­ко­ва прераждане, ко­га­то тряб­ва са­мо да ле­ну­ва в лег­ло­то на мис­тич­ния сън. Когато чо­век се ста­рае да пре­ра­бо­ти активно, дей­но това, ко­ето му предстои, то­га­ва той не ще из­па­да във все­въз­мож­ни мис­тич­ни нелепости, но ще се до­бе­ре до она­зи точка, от ко­ято до­би­ва ед­но пра­вил­но от­но­ше­ние спря­мо това, как се раз­би­ра в по­-дъл­бок сми­съл ис­ти­на в ду­хов­ния свят. Тогава той ще разбере, че тряб­ва да се стре­ми кол­ко­то е въз­мож­но по­-сил­но да не при­мес­ва на­ви­ци­те на мислене, чув­с­т­ву­ва­не и усе­ща­не от фи­зи­чес­ко­то по­ле с осо­бе­нос­ти­те на ду­хов­ния свят.