Редът за поставяне под запрещение

С правосубектността е свързано непосредствено и понятието (принципът) за равенство на гражданите пред закона, или юридическо равенство. Правният принцип за равенство на гражданите означава по-специално: първо, еднаква правосубектност на всички граждани (правни субекти), освен случаите на ограничение, предвидени в закона; второ, еднакво притежание на конституционните права, свободи и юридически задължения, изключващо всякакви привилегии, изброени у нас в чл. 6 от Конституцията.

Следователно, равенство на гражданите пред закона е всъщност равенството им в техния правен статус. Конституцията провъзгласява неотменимост на основните права на гражданите (чл. 57, ал. 1).

Принципът на юридическото равенство на гражданите означава тяхната ед наква правосубектност. Всички граждани по начало (освен случаите на ограничения, предвидени в закона) притяжават еднакъв обем на права, свободи и юридически задължения,те са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на признаците, посочени изрично в ал. 2 на чл. 6 от Конституцията (на раса, народност, етническа принадлежностпол,произход,религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние).

Недопустими са ограничения в правата, освен в случаите посочените в чл. 57 ал. 3 от Конституцията. Упражняването на отделни права на гражданите може да бъде ограничено, първо, само временно, второ, само със закон, т. е. от парламента (защото законодателството е негова прерогатива), и трето, само при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение.

Някои от правата, посочени изрично в съответните текстове на Конституцията, не могат да бъдат ограничени никога и при никакви обстоятелства, включително и в условия на война, на военно или друго извънредно положение.(1)

Другото основно деление на правните субекти е тяхното разделение на индивидуални и колективни. В индивидуалните субекти се включва основният, главният юридически субект - човекът.

Правната и държавнополитическата теория влагат различен смисъл в понятията “човек”, “гражданин” и “личност”.

Юридическото понятие “гражданин” обозначава човека, който се намира в политико-юридическа връзка с определена държгва. Гражданството е принадлежност на човека към определена държава. Върху него се разпространява суверенитетът на дадена държава. От друга страна всеки законопослушен гражданин се ползува с всички права, които законите на страната предоставят на всички граждани. Конституцията провоъзгласява равенство на гражданите пред закона. В число на гражданите се включват и биполиди, т. е. лица с двойно гражданство. Техните права в някои отношения могат да се ограничават (например, заемане на определени длъжности), но това ограничение трябва да е предвидено изрично в закона.

Терминът “човек” в юридическия смисъл има по-широко значение в сравнение с гражданина. Под човек с оглед на държавата разбират не само гражданина на дадена държава, но и всеки чужденец, и всеки апатрид. Правосубектност притяжават всички хора: и гражданите, и чужденците, и апатридите. Те се различават само по обема на правосубектността, като единствено гражданите я притяжават в пълен обем, а за другеите категории (чужденци, апатриди, в някои случаи и биполиди) са възможни едни или други ограничения, главно във връзка с осъществяването на политическите права. Тези ограничения, както вече бе изтъкнато, трябва да бъдат предвидени задължително в закона.

Понятието “личност” в юридическия смисъл е по-тясно от понятието “човек”Когато човекът се ражда, той не става веднага личност и не притяжава правосубектност в пълния й обем, но само правоспособност. Личността се формира в процеса на т. н. “социализация” или обществено възпитание, като преминава последователно стадиите от малолетие до пълнолетие. Личността е психически нормален, зрял човек, който се е формирал постепенно под влияние на семейството и обществото.(1)

Колективните субекти на правото имат определени особености в своята правосубектност. Така, при тях няма разрив във времето между правоспособност и деликтоспособност, който наблюдаваме при физическите лица. Правоспособността и дееспособността настъпват едновременно и практически не са различими. Това дава основание на някои да определят тяхната правоспособност и дееспособност с едно обобщено понятие “праводееспособност”. По-нататък, съществува специален режим на учредяването на колективните правни субекти. Общността след като е създадена не се превръща автоматически в правен субект. . За да придобие качеството на правен субект, тя се нуждае в официалното признание от страна на държавата. Моментът на такова признание, който не е еднакъв за различните общности, е акт на нейното “официално раждане” като субект на правото с присъщата му праводееспособност.

Следващата особеност се състои в това, че праводееспособността на колективните правни субекти е специална и следователно е ограничена по своя обем. На тях се предоставят само такива права и задължения, които са свързани с предмета на тяхната дейност. Принципиалната разлика е тази, че на индивидуалните субекти се предоставят всякакви права и задължения, освен изрично забранени със закон, докато на колективните субекти се определят само изрично, т. е. нормативно разрешени, или целеви права и задължения, необходими за осъществяване на определените за тях цели и задачи.

Държавата като субект на правото. Най-широкото, най-всеобхватно и в този смисъл универсално политическо и юридическо обединение на хората е държавата. Тя е най-голям колективен субект на правото, който притяжава редица специфични признаци. Тези признаци са толкова своеобразни, че обикновено в теорията държавата се обособява в самостоятелен правов субект, различен от другите колективни общности на хората. Фактът е обаче, че държавата също е колективна общност от хора, която отговаря на всички изисквания на правния субект. Трябва да се има предвид също, както бе посочено по-горе, че не всички обединения (колективи) от хората са субекти на правото, докато държавата е такъв субект, въпреки нейното голямо своеобразие.

Държавата като субект на правото притяжава субективни права и юридически задължения. Тя може да бъде субект не само на публично, но и на частното право, да встъпва не само в публични, но и в гражданските правоотношения: да притяжава собственост и най-разнообразни други граждански права и задължения, да поема върху себе си имуществена отговорност, например,. да отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица и пр.

Държавата е многоотраслев субект на правото, т. е. може да бъде участник в най-различни отраслеви правоотношения. Макар че тя създава правните норми, в същото време тя е ограничена от правото, което установява и действува само в рамките, определени в закона. С други думи, тя е не само правосъздаващата, но и правноограничена политическа организация на цялото общество. Държавата, както и други организирани общности на хора, може да бъде носител на субективни права и юридически задължения само във връзка с осъществяваните от нея функцшш.

Съвременната правова държава е изградена върху принципа на равнопоставеност в отношенията си с гражданите, ако въпросът се отнася до правата и законните интереси на гражданите и техните обединения. Тези права и законни интереси имат приоритет пред всякакви институции, включително и държавата, които са създадени с единствена цел да служат на човека.

Държавата като субект на правото се представя във външния свят в две качества. От една страна тя е равноправен участник (заедно с другите правни субекти) в частноправните отношения в гражданското общество и може да бъде страна не само в конституционноправните, административните, финансовоправните отношения, но и в облигационни, авторски, изобретателски, наследствени и др. правоотношения.

От друга страна, тя действува като публичноправна организация, която осъществява държавната власт, и следователно притяжава качеството суверенитет, т. е. представлява върховна власт, която стои над всички други видове социална власт в обществото. В това си качество държавата има изключителни права (прерогативи), свързани с монополното осъществяване на държавната власт., но точно определени в конституцията на страната. Така, държавата е изключителен собственик на някои обекти, посочени в чл. 18 ал. 1 на Основния закон: подземни богатства;републикански пътища; водите, горите, парковете с национално значение и т. н. Тя може със закон да установява държавен монопол върху железопътния транспорт, използването на ядрена енергия, производстнвото на радиоактивни продукти, оръжие, взривни вещества и т. н.

Ако физическото лице е човек, индивид,т. е. биологическо същество, комуто правото предоставя определени субективни права и юридически задължения и по такъв начин го превръща в същество юридическо, то под юридически лица в собствения смисъл на думата, като социални същества, различни от физическите лица се разбират онези правни субекти( сдружения, фирми, учреждения, държавни органи, предприятия и т. н.), които притяжават обособено имущество и могат да носят самостоятелна имуществена отговорност. Заедно с физически лица и имущество юридическото лице представлява единна съвокупност. На нея от държавата (от законодателя) са предоставени нормативно съответните права и задължения с оглед реализацията на едни или други социални интереси и цели.

Юридическото лице е самостоятелен носител на правата и задълженията, независимо от физическите лица, влизащи в неговия състав и притяжаващи собствени права и задължения. То представлява специална правна конструкция (фигура), създадена от правото (от законодателя) за колективно притежание на специалните права и задължения. В определен смисъл може да се твърди, че юридическите лица ( и така са мислили юристите в миналото) са своеобразна юридичесдка фикция (fictio juris).

Между физическото и юридическото лице като субекти на правото има съществена разлика. Ако физическото лице по своята природа е биологическо същество, на което законът придава юридическо качество, то юридическото лице е само социално същество, определено социално образувание, т. е. продукт на социалния живот на хората и на правото. С други думи юридическото лице е същевременно и социално и правно явление.

Юридическото лице придобива и осъществява субективни права и юридически задължения чрез своите ръководни органи, създадени по законоустановен ред. Органите са официални изразители на волята на юридическото лице и негови законни представители пред обществото.

От съдържателна страна юридическото лице по своята структура се образува от две съставки . Първата е личен състав на юридическото лице, съставен от физически лица. Това е разумът и волята, мозъкът, така да се каже, на юридическото лице. Втората съставка представлява материален субстрат във вид на имущество, което юридическото лице притяжава самостоятелно, като субект на правото,. Имуществото е негов неотменим атрибут, необходим за юридическото лице за да носи правна отговорност за своите действия и е израз и свидетелство за неговата деликтоспособност.

Имуществената отговорност на юридическото лице е самостоятелна и различна от отговорността на неговите физически лица. Те по принцип, освен ако другото не е предвидено в закона, не отговарят имуществено за действия, извършени от името на юридическото лице.

Начини на образуването на юридически лица Начините на образуване на юридическите лица имат пряко значение за определяне на момента, от който започва тяхната правоспособност (праводееспособност), а следователно и юридическата отговорност на новообразуваното лице като субект на правото за своите действия.

Съществуват три основни начина на образуването на юридическите лица, от които зависи техния правен режим.

Първият начин определят като императивен, или разпоредителен : юридическото лице се създава с властнически (разпоредителен) акт на съответния компетентен държавен орган. Така се образуват главно държавните юридически лица. От държавния орган (който говори от името на държавата) изхожда инициатива за създаването на юридическо лице и той преценява целесъобразността на неговото съществуване. Правоспособността (дееправоспособност) започва от момента на влизането в сила на разпоредителния акт на съответния държавен орган.

Другият начин на създаването на юридическите лица е разрешителен. В този случай инициативата изхожда от заинтересуваните физически лица (респективно от техните организации), които желаят да създадат такъв правен субект, но държавата преценява целесъобразност от неговото съществуването, и ако прецени положително дава съответното разрешение за създаване на юридическото лице. Праводееспособността на новосъздаденото юридическо лице започва от момента на получаването на разрешението, което практически става също с издаването на разрешителен акт.

Третият начин е съгласителен. Юридическото лице се образува единствено по инициатива и споразумение на учредителите, не е нужно позволение (разрешение) от страна на държавния орган. Държавата не се занимава с въпроса за целесъобразността от съществуването на юридическото лице. Преценката за неговата целесъобразност е дело на самите учредители. Ролята на държавата се ограничава само с контрола върху законосъобразността на юридическото лице. За да стане лицето праводееспособно е необходимо съдебно решение за неговата регистрация и моментът на неговото официално “раждане” се определя от деня на вписването на решението на съда в регистра при окръжния съд.
24. ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО
Субектите на правото, както вече отбелязохме, притяжават юридическото качество правосубектност, т. е. правоспособност, дееспособност и деликтоспособност. По различни причини обаче те не винаги са в състояние сами, със своите действия (или въэздържане от действия) да реализират своята правосубектност. Например, физическите лица са равни по принцип в своята правоспособност, но тяхната дееспособност настъпва с течение на времето - ограничена дееспособност от 14 -годишна възраст и пълна дееспособност - с навършването на 18 години. До възникването на дееспособността си те не могат сами със своите действия да реализират субективните си права и да носят съответно юридическата отговорност за своите правнозначими действия или бездействие.

Така, правоспособността при хората възниква от момента на раждането ( а в наследствените правоотношения може да възникне и от момента на зачеването), но от себе си се разбира, че децата не могат да сключват сделки, да прехвърлят правото на собственост върху имуществото, да извършват всякакви други юридически действия, които изискват съответната биологическа и социална зрялост, разум и други интелектуални качества. Юридическите лица пък по своята природа като изцяло изкуствени социални същества и продукти на социалния разум на обществото могат да действуват само чрез съответните физически лица, които са тяхната персонификация.

Съществуват и много други причини, по които правните субекти не могат често сами да реализират собствените си субективни права и задължения - поради болест, физическа невъзможност да присъствуват в даден момент на мястото, където се извършват юридически действия (командировка, отпуск, отсъствие от страната и т. н. ), най-после поради липса на необходимите правни, политически и други специални познания, както и поради други възможни обстоятелства и пречки, свързани с участниците в правоотношенията. . Всичко това поражда нужда от специална правна фигура, наречена представител, който да извърши необходимите действия от името на притежателя на субективното право (респективно юридическо задължение) и в негов интерес. Съвокупността от правните норми, които регулират този вид обществени отношения, образува института на представителство.

Следва да разграничаваме две основни разновидности на института на представителството, които са твърде различни по своята форма и съдържание, и които принадлежат към различни отрасли на правото. С основание юристите, особено конституционалистите и специалистите в областта на частно право, говорят за два самостоятелни правни института на представителството - политическо и гражданскоправно. (1)

1. 
   пак там,с. 275.
   

Представителството като юридическа дейност на едно лице (представител) от името и за сметка на друго лице (представляемия) поражда за него, а не за представителя, права и задължетния в отношения с трети лица.

Основното деление на института на представителството, както отбелязахме малко по-горе, е неговото разделение на политическо представителство, - предмет на разглеждането в конституционно и международно публично право - и гражданскоправно представителство, което се изучава главно в гражданското и търговското право. По традиция в Обща теория на правото се разглежда предимно гражданскоправно представителство. Тази традиция не изглежда съвсем безспорна, тъй като и двата вида представителство имат редица общи черти, особено в ранния период на своето развитие.