План за управление на природен парк "странджа"

1.15.2.Гръбначна фауна

1.15.2.1.Риби

Ихтиофауната в р.Велека е неколкократно изследвана и се състои от 35 вида. Като резултат от проучванията на малките реки, вливащи се в Черно море в границите на парка (1993-1999г.) са установени 17 вида, разпределени както следва: в река Варвара – 2 вида, в река Наков кладенец и река Скопчановска - по 1 вид, в река Бутамята – 7 вида и в река Силистар - 14 вида. Шест от видовете не са установени в река Велека. С тях общият брой видове, срещащи се в реките на парка, е 41 (Приложение 24). В р.Резовска в миналото не са намирани други, освен някои от тези видове. Реките Двойна, Папийско дере, Листи и Кастрич са маловодни и пресъхват напълно през лятото. В тях са намерени само личинки от проходни риби, които измират или се изяждат от рибоядните птици. В залива Силистар са намерени 3 вида, невключени в парковата ихтиофауна, но които може би проникват и в едноименната река за размножаване.

Постоянни обитатели на странджанските реки са 24 вида риби, временни са 13 вида и случайно срещащи се - 4 вида. Видовете се отнасят към 12 семейства, от които само две са представени с повече видове – сем. Шаранови (Cyprinidae) с 13 вида и сем. Попчета (Gobiidae) с 10 вида. Първично сладководните видове са 16.

Броят на реликтните видове при първично морските е голям – 9 понто-каспийски (шест вида попчета, карагьоз и резовски харип) и 5 бореални реликта (черноморска пъстърва, змиорка, триигла бодливка, писия и морска бяла риба) или 34% от видовете в реките на парка. Останалите 11 първично морски риби са атлантико-средиземноморски имигранти в Черно море.

Ендемични видове за Черноморския басейн са 7 вида: лупавецът (Rutilus frisii), черноивичестата морска игла (Syngnathus abaster), широкоглавото попче (Neogobius cephalarges), речното попче (N.fluviatilis), стронгилът (N.melanostomus), лихнусът (Mesogobius batrachocephalus) и малкото плоскоглаво попче (Mesogobius gymnotrachelus). Мраморното попче (Proterorchinus marmoratus) и морската бяла риба (Stizostedion marinus) са ендемични за Черноморския и Каспийския басейн. Балканските ендемити са преставени единствено от малкия щипок (Cobitis peshevi). Резовският карагьоз или харип (Alosa caspia bulgarica) е локализиран единствено по Южното българско крайбрежие. Ендемични за Черно море са и 7 подвида риби. С 44 процента ендемизъм ихтиофауната на Странджа превъзхожда многократно всички останали биологични групи.

Според формираните от рибите ценози, река Велека се поделя на 3 зони. Пъстървово-мряновата зона се простира до водослива на р.Велека с р.Младежка. Тук, освен речната пъстърва и приморската мряна (Barbus tauricus), се срещат речният кефал (Leuciscus cephalus), лешанката (Phoxinus phoxinus), говедарката (Alburnoides bipunctatus), кротушката, обикновеният и малкият щипок (Cobitis taenia, C.peshevi), малкото плоскоглаво попче (Mesogobius gymnotrachelus) и по-рядко - други видове. Мряново-кефаловата зона се простира от водослива на Велека и Младежка до естуара на Велека при местността Царското кладенче (под с.Бродилово). В нея се срещат голям брой от установените за реката видове. Освен приморската мряна и речният кефал, по-чести са брияната (Chalcalburnus chalcoides), малкият морунаш, говедарката, горчивката (Rhodeus sericeus amarus), малкото плоскоглаво попче, стронгилът (Neogobius melanostomus), а в миналото и шаранът (Cyprinus carpio). Шарановата зона обхваща лиманната част на Велека и тя е най-богатата на видове и ихтиомаса зона.

В Световния червен списък са включени 12 вида (30% от всичките видове), но всичките са в категорията “липса на (достатъчно) данни”. От тях 6 вида са понто-каспийски реликти (пет вида попчета и карагозът), а един вид е бореален реликт (морската бяла риба). Другите 5 вида от Списъка са лупавецът (Rutilus frisii), малкият речен кефал, брияната, черноивичестата морска игла (Syngnathus abaster) и атерината (Atherina boyeri), а на шарана е включена местната форма в Югоизточна Европа. В Европейската Червена книга е записана дивата форма на речната пъстърва (Salmo trutta fario), а в националната Червена книга - 8 вида, от които 4 са и в Световния червен списък. Видовете, застрашени в световен, европейски или национален план представляват 41% от ихтиофауната на парка.

Оценката за значимостта на популациите на рибите в парка, много повече, отколкото при някои други биологични групи, е свързана с големината и качеството на обитаваната от тях акватория, а не със запаса, който те имат в световен и европейски (и дори в национален) план, тъй като такива данни могат да бъдат събрани само при специално проучване от международен характер. Като световно значима е оценена акваторията в парка, обитавана от резовския харип (над 1%) и от малкия морунаш (над 0.01%). Над 5% от националната акватория имат лупавецът, брияната, малкият речен кефал (Leuciscus borysthenicus) и приморската мряна (Barbus tauricus), а за 8 вида оценката е 1-5%.

Предвид консервационна значимост на биотата в прилежащата към парка морска акватория и връзката й с тази на реките в рамките на ПУ на ПП “Странджа” са събрани сведения в ивица с ширина 1 км, където ихтиофауната и останалата биота са най-разнообразни. От установените в морето 65 вида риби, в реките проникват 21 вида - 7 вида от Световния червен списък и 6 вида - от националната Червена книга.
Степен на проученост

Рибите (както и птиците) са най-добре проучените биологични групи в границите на парка. Сведенията обаче за река Резовска са много стари и следва да се осъвременят. Мониторингът на тази консервационно и стопански значима група винаги следва да включва и биомасата на рибните популации, особено предвид сегашното им застрашително състояние, дължащо се на антропогенния фактор.

1.15.2.2.Земноводни и влечуги

В парка са установени 9 вида земноводни и 23 вида влечуги. Те представляват 56% от амфибийната, съответно 70% от рептилийната фауна на България. Земноводните са представени с по 2 вида тритони (Triturus), крастави жаби (Bufo) и жаби от рода Rana, с жълтокоремната бумка (Bombina variegata), сирийската чесновница (Pelobates syriacus) и жабата дървесница (Hyla arborea). От влечугите 10 вида са змии, 9 - гущери, 4 -костенурки, от които два вида сухоземни и два вида блатни (Приложение 25).

Видовото богатство при влечугите следва да се свърже със зоогеографската принадлежност на видовете, която за разлика от тази на останалите класове гръбначни животни, показва “по-южен” характер. Преобладават южноевропейските видове – 6, средиземноморските и средиземноморско-предноазиатските – също 6 вида, предноазиатските – 4 и иранотуранските – 3 вида. При земноводните само 2 вида имат подобен тип на разпространение, докато останалите видове са основно средноевропейски елементи.

Ендемизмът е слабо проявен в групата и е на подвидово, при това субендемично ниво: сирийска чесновница (Pelobates syriacus balcanicus), горски гущер (Lacerta praticola pontica) и геконче (Cyrtodactylus kotschyi danilowskii). Изключение прави тракийската черноврата стрелушка (Coluber rubriceps thracius), локален ендемичен подвид за Южното българско крайбрежие.

Разпространението на херпетофауната е добре проучено по морското крайбрежие. Там са установени 24 вида (7 земноводни и 17 влечуги), като всичките са намерени и в защитените местности “Устието на река Велека” и “Силистар”. Най-важните биотопи по крайбрежието са приустиевите части на 5 реки – Резовска, Силистар, Бутамята, Велека и малка река, вливаща се в морето южно от Ахтопол.

Влечугите са биологичната група в парка с най-значими популации. Със световно значение за опазването им са популациите на 11 вида и 2 подвида, като тази на тракийската черноврата стрелушка вероятно съставлява около половината от световната. Европейски значими популации имат 9 вида от влечугите. При земноводните със световно значение на популацията е 1 вид, а с европейско значение – 5 вида.

Световно застрашени са два вида земноводни – големият тритон и жабата дървесница и три вида влечуги – обикновената блатна (Emys orbicularis), шипобедрената и шипоопашатата костенурка (Testudo graeca и T.hermanni). В Европейската червена книга се намират сирийската чесновница, смокът мишкар (Elaphe longissima), змията червейница (Typhlops vermicularis) и черновратата стрелушка, а в националната Червена книга освен тях са включени каспийската блатна костенурка (Mauremys caspica) и жълтокоремникът (Ophisaurus apodus).
Степен на проученост

Първите сведения за херпетофауната на Странджа датират още от началото на 30-те години, но изследвания са правени на случайни места и затова и находищата на видовете са твърде разпръснати. Изключение правят посочените по-горе защитени местности, но дори и в тях има вероятност да бъдат намерени още 3 вида земноводни (намерени другаде в парка) и 5 вида влечуги, включително леопардовият смок (Еlaphe situla). Част от парка бе проучена през 1999г. за нуждите на Плана за управление най-вече по дължината на шосейната мрежа, поради което локализацията на установените видове не дава достатъчна представа за видовия състав в съответните местности. Не е известна и плътността на популациите на повечето видове. Остават почти напълно непроучени северозападните и югозападните части на ДЛ “Царево”, южната половина на ДЛ “Кости”, западната половина на ДЛ “Граматиково”, югозападната част на ДЛ “Малко Търново”, източния и западния край на ДЛ “Звездец”.

1.15.2.3.Птици

В границите на парка са установени 265 вида птици, което се равнява на две трети от цялата българска орнитофауна. Гнездящите в парка видове са 129 (Приложение 26). Те спадат към 15 разреда и съставляват почти половината от размножаващите се в страната видове. Най-многоброен е разред Врабчоподобни (Passeriformes) – със 74 вида, следван от Соколоподобни (Falconiformes) с 10 вида и Кълвачоподобни (Piciformes) с 9 вида. Със 17 вида водолюбиви птици и с 34 вида, чиито гнездови ниши рядко достигат в страната 1000 м н.в., странджанската орнитофауна показва големи различия от тази на парковете във високите български планини. Така от десетките видове с планински тип на разпространение в Южна Палеарктика, в Странджа се срещат едва 5 вида. Същевременно делът на птиците с южен тип на разпространение (медитерански, медитерано-уркестански, палеоксеромонтанен, индо-африкански) надхвърля 20% и е по-голям, отколкото този във високите планини на страната.

Над Странджа преминава международната прелетна магистрала на птиците – Via Pontica. Липсата на големи водни площи във вътрешността на планината чувствително намалява ролята на парка за водолюбивите прелетни птици, но горите и селскостопанските земи са изключително важни стации за грабливите, пойните, гълъбовите и синявцовите прелетни видове. Странджа няма особено значение и за зимуващите водолюбиви птици, а установените през зимния период 43 вида от различните разреди, са в незначима численост. Общо, по време на прелетите, на летните скитания и на зимуването в парка, са установени 136 вида, които не гнездят на територията му (Приложение 27).

От гнездовата орнитофауна 73 вида са обитатели на горите и храсталаците. Освен тях други 12 вида имат главните си гнездови ниши в горите, включително скалният орел (Aquila chrysaetos), който на Балканския полуостров гнезди по дърветата предимно в Странджа и много рядко на други места (един известен случай в Босна и Херцеговина). В заблатените, обрасли в тръстика и шавар части на естуара на р.Велека гнездят 10 вида от водолюбивите птици в парка. Със селскостопанските земи е свързано гнезденето на 8 вида, от които някои имат голямо консервационно значение, като полската яребица (Perdix perdix), пъдпъдъкът (Coturnix coturnix), ливадният дърдавец (Crex crex), полската чучулига (Alauda arvensis), полската бъбрица (Anthus campestris) и черноглавата овесарка (Emberiza malanocephala). Броят на чисто синантропните видове е 16. Пет вида гнездят по скалите в парка, като египетският лешояд (Neophron percnopterus), бухалът (Bubo bubo), скалният дрозд (Monticola saxatilis).

В парка гнезди един световно застрашен вид – ливадният дърдавец. С неблагоприятен статус в Европа са 40 вида: два са застрашени от изчезване (египетски лешояд и полубеловрата мухоловка (Ficedula semitorquata), 15 – уязвими (бял щъркел (Ciconia ciconia), лятно бърне (Anas querquedula), полска яребица, пъдпъдък, бухал, горска чучулига (Lullula arborea) и полска чучулига, полска бъбрица, червеноглава и белочела сврачка (Lanius senator, L. nubicus), градинска червеноопашка (Phoenicurus phoenicurus), скална овесарка (Emberiza cia) и др.), 6 редки вида - черен щъркел (Ciconia nigra), четирите вида орли и големия маслинов присмехулник (Hippolais olivetorum). Останалите 17 вида са “намаляващи” в Европа. В националната Червена книга са записани: червеновратият гмурец (Podiceps griseigena), осоядът (Pernis apivorus), големият и малък ястреб (Accipiter gentilis, A.nisus), соколът орко (Falco subbuteo), горският бекас (Scolopax rusticola), гълъбът хралупар (Columba oenas), черният кълвач (Dryocopus martius) и южният белогърб кълвач (Dendrocopos leucotos lilfordi), чийто подвид следва да бъде записан в Световния червен списък, и за който България е най-важната страна, а паркът - втората по важност защитена територия в целия ареал на подвида. Освен въпросните видове в Червената книга са записани и 8 от застрашените на международно ниво видове или общо 17 вида.

За някои от консервационно значимите видове е известен броят на гнездящите в парка двойки: черен щъркел 25 двойки, осояд – 16, египетски лешояд – 5, орел змияр (Circaetus gallicus) – 6, голям ястреб -18, малък ястреб – 3, малък креслив орел (Aquila pomarina) – 20, скален орел – 6, малък орел (Hieraaetus pennatus) – 5, сокол орко – 1 и бухал – 8 двойки. Някои от тези данни трябва да бъдат осъвременени. От световна величина са популациите на южния белогръб кълвач, полубеловратата мухоловка, големия маслинов присмехулник и жалобния синигер, а от европейска – на близо 50 вида.

Степен на проученост

Птиците са най-добре изследваната в Странджа група от биоразнообразието. Липсва обаче необходимото орнитоценологично проучване на големите масиви от стари гори. Необходим е също така периодичен мониторинг на орнитоценозите, както и на приоритетните за консервацията видове птици.

1.15.2.4.Бозайници

В границите на парка се размножават 62 вида или 68% от всички видове сухоземни бозайници на България (Приложение 28) и 43% от автохтонните видове от този клас в Европа. Не са включени в списъка на размножаващите се в парка видове мечката и рисът, унищожени от човека в края на ХІХ, съотв. в началото на ХХ век, още трите вида черноморски делфини, срещащи се в прилежащата на парка морска акватория и тюленът монах (Monachus monachus), който спорадично посещава подводните пещери на клифа на Силистар.

Относително най-голямо видово разнообразие имат прилепите и групата на едрите бозайници. Прилепите са 21 вида, което съставлява 66% от българската и 60% от европейската прилепна фауна. Едрите бозайници (хищници и копитни) са представени от 14 вида и съставляват 64% от автохтонния видов състав на групата в Европа. Дребните бозайници (насекомоядни, гризачи и зайцеподобни) са общо 27 вида, което се равнява на 35% от автохтонния видов състав на групата в Европа. По–слабото представяне на дребните бозайници се дължи от една страна на техния по-малък ареал, а от друга – на недостатъчно пълните изследвания. Очакваните като обичайни видове лалугер (Spermophilus citellus) и сляпо куче се оказват сред най-редките бозайници в парка, а неотдавна откритата в България сляпа къртица (Talpa levantis) – твърде често срещана. Изненадващо е намирането на малката кафявозъбка (Sorex minutus) и на подземната полевка в Странджа и още повече формирането на мезофилни съобщества от дребни бозайници в райони със стари гори от източен бук (резерват “Тисовица”, защитена местност “Парория” и др.).

Обичайни за парка са чакалът (Canis aureus) (численост около 300 индивида), лисицата (170-180 инд.), язовецът, дивата свиня (500 инд. в държавната ловностопанска територия и силно преувеличена численост в предоставените на ловните дружинки територии) и сърната (над 1000 инд.). За чакала паркът е единствена по значимост в Европа защитена територия. Благородните елени са около 150 и плътността на популацията е много ниска. Видрата (Lutra lutra) е обикновен вид за източната половина на парка, поради привързаността й към долните и средните течения на големите реки и морското крайбрежие. Според неотдавнашните изследвания броят на индивидите от този вид възлиза на 30, което придава европейска значимост на микропопулацията в парка. За разпространението и срещаемостта в парка на видове като златката (Martes martes), бялката (Martes foina), черния пор (Mustela putorius), европейския пъстър пор (Vormela peregusna peregusna) и дивата котка (Felis silvestris) данните са допълнени от местните ловни дружинки и информация от горски служители (анкета). Популациите им изглеждат на места силно намалели. Причина за това са, както бракониерството, така и прогресивното намаляване на старите гори, към които част от видовете са тясно привързани. Златката е рядко или много рядко срещана в парка. Бялката и черният пор са също рядко срещани в парка. Европейският пъстър пор е най-редкият хищник в парка. Същевременно заради малочислеността на подвида в целия му ареал относителната големина на популацията му в парка е със световно значение. Дивата котка се среща из целия парк, но се смята за обикновен вид приблизително върху половината територия на парка. Числеността на вида възлиза на около 100 животни. Ловците нямат интерес към вида, нито към останалите дребни хищници. Таксацията през 2000г. сочи вълка (Canis lupus) като рядък вид, при това с несигурно размножаване в парка. Към края на 2001г. се отчита рязко увеличаване на популацията на около 25 животни, преувеличена около два пъти при дублиране на данни в гранични между лесничействата райони. Въпреки това съотношението с дивите копитни, наброяващи 2200 индивида, остава по-малко от нормалното в природата, а именно – 1:100.

В Световния червен списък се намират 12 вида прилепи: четирите вида подковоноси, 2 вида вечерници, широкоухият прилеп, пещерният дългокрил (Miniopterus schreibersi) и четири вида нощници – дългопръст (Myotis capaccinii), трицветен (M.emarginatus), голям (M.myotis) и дългоух, 8 вида гризачи – лалугер, малко сляпо куче, трите вида сънливци (Dryomis nitedula, Glis glis и Muscardinus avellanarius), катерицата (Sciurus vulgaris), гюнтеровата полевка и малката оризищна мишка (Micromys minutus) и 3 вида едри бозайници - пъстър пор, видра и тюлен монах. На европейско ниво на застрашеност се намират, освен част от горните видове, още 4 бозайници – средиземноморско прилепче, вълк, дива котка и чакал. На национално ниво е застрашена златката. Световно значими популации (над 0.01% от световната) имат гюнтеровата полевка, европейският пъстър пор, дивата котка, дългоухият нощник, обикновеният и лешниковият сънливец. Значими популации в европейски план имат 13 от видовете, а златката и средиземноморското прилепче са с национално значими популации.

Степен на проученост

Проучеността на бозайници следва да се оцени на 50%, както с оглед на разпространението на видовете в парка, така и по отношение на тяхната екология. Могат да се очакват още 6 вида: етруска земеровка (Suncus etruscus), обикновена и голяма кафявозъбка (Sorex araneus, S.major), мишевиден сънливец (Myomymus roachi), сив хомяк (Cricetulus migratorius) и голяма водна земеровка (Neomys fodiens).
КУЛТУРНА И СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

Каталог: uploads
uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014
uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта!

Изтегляне 6.26 Mb.

Сподели с приятели: