Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Слушах спокойното му дишане и с противоречиви чув­ства мислех за него... Как бързо заспа! Подържа малко ръката ми, после се отпусна и заспа. Това се случваше много рядко. Винаги аз заспивах, а той се въртеше цяла нощ, все нещо го убиваше, нещо не му беше точно... Що за човек беше Боги?! Имаше толкова добро сърце и импулси, а бе така опърничав. Как да му се помогне?! Не вярваше в Бог, но имаше страх и респект от него, значи има надежда. Бог! Няма нищо по-велико от Бога и щастливи са ония, които го знаят със сърцата си. Бог не трябва да се пропагандира, трябва да се почувства. Рано или късно в живота на всеки човек идва момент, когато сам стига до това. Или поне започва да иска да го почувства. Боги беше още далеч от тази фаза.

Чудото с мен в Цюрих страшно го изплаши, но не успя да го насочи по пътя на вярата. Не искаше и да знае защо се случи, само му беше необяснимо и страшно, че стана. А чудеса се случват... Само на онези, които вяр­ват в тях. Всеки от нас може да прави чудеса, ако силно вярва, че може. Само че тая вяра и убеждение не идват току тъй от въздуха, а са резултат от много натрупана опитност, от опита на много животи.

Чудеса се случват на силно вярващите в Бога не когато ги търсят, а когато ги заслужат. Такъв беше и моят случай.

Имахме много отговорен ангажимент в Цюрих. Гастролирахме в „Hazyland" - от веригата вариететни клу­бове на известния, може би най-известния, по това вре­ме в Западна Европа музикант Хази Остервалд. Бяхме между най-авангардните групи в Европа и с името ми често се спекулираше заради успешните ми гастроли в Лае Вегас.

Тази вечер, за която разказвам, щеше да бъде преми­ерата ни, а аз не бях добре. Още по пътя за Цюрих имах всички симптоми за моята студова алергия.

Събудих се с потиснато настроение. Отидох в банята и започнах да си говоря сама, за да видя мога ли, или изобщо не мога да издавам звуци. Започнах да правя гаргара с лайка, а после приложих една интензивна йогийска гимнастика за прилив на кръв в гърлото. Беше винаги много успешна и я използвах вместо разпяване. Тъкмо се уморих от гимнастиката и Боги влезе начуме­рен в банята.

- Изчезвай! Едно от твоите хобита е да ме будиш с трясъци.

- Не съм вдигала никакъв шум - отбранително отго­ворих, но при ужасно хрипкавите звуци на думите, които произнесох, той съвсем помръкна.

- И не си въобразявай, че няма да пееш тая вечер!

- Ще пея... ако мога.

- Ще пееш, мамка ти мръсна! Ще пееш! Да не си приемала този отговорен ангажимент! Не излизам на сцената без теб! - и трясна вратата след себе си.

Отпуснах се на цимента в банята и горчиво заплаках. Това не беше за първи път, нито щеше да е за последен. Той изпитваше панически ужас, ако не бях на сцената при отговорни ангажименти. Всеки нормален човек би разбрал и извинил някого, ако е болен. Но не и Боги! Аз трябваше да бъда там и да пея! Нямах право да съм болна! Не на такъв ангажимент!

Миналия месец същата история се случи във Вийсбаден. Беше карнавал, много силен сезон и от нас се очакваше максимум. Точно тогава, на едно от матинетата загубих гласа си, а Боги се разсърди и не ми проговори. Към десет часа вечерта, когато беше време да открия с моето първо шоу, аз лежах по гръб на кревата, още с дрехите от матинето, обзета от пълно отчаяние. Той изрита вратата, разкряска се истерично и ме извади с неистова грубост от стаята, напъха ме с удари в асан­сьора и ме качи на сцената. Представете си състоянието ми, когато след интродукцията на една прекрасна песен аз отворих уста да пея и успях да произведа само някак­ви хрипове. Публиката ме гледаше в недоумение, Боги се намеси с флейтата на мястото на моята партия, аз, разплакана, избягах от сцената и се скрих в гримьорна­та. Бях безутешна и обезумяла от срам. Такова излага­не, и то само заради този умопобъркан истерик!

Там ме намериха в полунощ г-н Хази Остервалд -звездата, и г-н Мюлер - собственикът на клуба, който ни бе ангажирал. Обясних им шепнешком и през сълзи случилото се, а Хази ме прегърна и започна да ме уте­шава. Г-н Мюлер страшно се разсърди на Боги. Взеха ме под тяхна закрила, влязохме в залата, където собст­веникът смъмри Боги и даде категорични нареждания да свирят и правят каквото могат без мен, да не е посмял да ме закача и че ще пея, когато мога. Даде ми отделна стая в хотела и след като и ме нахраниха - по липса на време не бях яла абсолютно нищо от два дни, пожелаха ми лека нощ и „горе главата". Рано на другата сутрин лично г-н Мюлер ме заведе при някакъв известен профе­сор по гърлени болести, при когото за визита се чакаше повече от месец. Професорът ме прегледа, пъхна едни лампички в носа ми и се засмя: „Алергия. Два-три дни, моето момиче..." Даде ми някакви таблетки и след два дни наистина пях.

Но сега, тая вечер, пак ли ще се повтори вийсбаденската история?! Не бих могла да го понеса!

Чувах как Боги шумно се облича, удря с юмрук каквото ми се изпречи на пътя, маси, столове, гардеро­би, после тръшна вратата след себе си.

Телевизията предаваше международни състезания по фигурно пързаляне, а аз гледах, но нищо не виждах.

Умът ми беше зает с моите грижи.

И пак упражнения. От едно минавах на друго. Инхалации, гаргари... всичко, каквото знам. Дори близах нишадър... Знаете ли какво значи да се ближе нишадър? Ами опитайте! Може би тогава ще разберете, че живо­тът на певците не е чак толкова за завиждане.

След всички терапии, които си приложих, в осем часа вечерта положението ми беше отчайващо. Можех да говоря, но хрипкаво. Думите не излизаха със звук, а с едно свистене от гърлото. От сутринта до осем вечерта бях се упражнявала, близала нишадър, пила всичко, ко­ето знаех и имах под ръка за лечение, но без успех. За пеене и дума не можеше да става!

В осем и половина Боги се появи като чер облак на вратата и грубо каза: „Тръгвай!"

- Къде да тръгвам бе, Боги?! Виж в какво състояние съм! - изхриптях отчаяно.

Това съвсем го подлуди. Без думи, грубиянски ме избута през вратата и право в колата. Обзе ме апатия. Имаше граници на човешката мъка. Не можех повече да плача, душата ме болеше. И този истерик? - мислех си. Само да мине и следващият ни ангажимент в Базел и веднага се развеждам. Аман от него! Жената ражда, мъжът плаче!

В гримьорната седнах пред огледалото с изражение на сфинкс и започнах да се гримирам. Музикантите весело си говореха и се шегуваха, обаче само след ня­колко въпроса към мен, като чуха как говоря, посърнаха.

- Ау! Ама ти не можеш да говориш, как ще пееш? -попита наивно и нетактично китаристът ни Вальо.

- Питай оня истерик, който ме насилва! - изхрип­тях аз.

- Той не може да те задължи. Като не можеш, значи не можеш! - отсече разумно барабанистът Пепи.

Боги слушаше, обикаляше в кръг огромното поме­щение като кон преди състезание, дума никому не каз­ваше, само тряскаше с юмрук по каквото му се изпречи на пътя.

Когато те излязоха на сцената, атмосферата беше много потискаща. До моята поява имаше още час и петнадесет минути. Аз не се предавах - пак гимнастики, пак упражнения на езика и току се поглеждах в огледа­лото. Бях се гримирала великолепно. Като ирония на съдбата изглеждах чудесно, пък и роклята, която бях облякла, беше толкова красива и разкошна, че едва ли и най-критичният и зъл език би могъл да каже нещо лошо. Но каква полза?! Какъв срам ме очакваше! Очите ми плувнаха в сълзи само при мисълта...

Пет минути преди да ме обявят, застанах зад тежката завеса с разтуптяно сърце. „Господи, Велики Боже, по­могни ми!" - изплаках мислено аз. Забих нокти дълбоко в дланите си и продължих френетично да се моля.

- Велики Боже, направи нещо, не ме оставяй да се изложа! Направи чудо, Господи! Направи го заради мо­ята вяра! Знам, че е невъзможно, но нали за теб няма невъзможни неща?! Помогни ми заради моята силна вяра в теб! Само ти можеш да ми помогнеш! Направи чудо! Направи чудо! Моля ти се от все сърце! Не ме оставяй в този момент! Моля те направи чудо!

Колко съм се молила - не знам. Не може да е било повече от четири минути, но интензивно и силно съсре­доточено.

Когато чух звуците на тържественото откриване, оповестяващо моята поява, аплодисментите на много­людната публика, събрах целия героизъм, смелост и рутина, на които бях способна. Започнах да слизам с елегантни, заучени движения по една ужасно стръмна стълба, цялата в усмивки - просто олицетворение на щастието и самоувереността! Махах с ръка на приветствуващата ме тълпа, а в главата си имах само една мисъл: „Сега, както си се олезила в усмивка, само след две минути ще тичаш обратно по стълбите, обляна в сълзи... Какъв идиот съм, че излизам! Какъв идиот съм наистина!"

Събрах цялата си воля, за да не избягам, взех микро­фона в ръка... и... започнах да пея! Да! Започнах да пея и с всяка следваща дума удивлението ми нарастваше до еуфория, защото пеех така, както най-добре мога... Об­зе ме истински екстаз! Чудото стана! Усещах, че цялата ми кожа беше настръхнала, чувствах косите си изправе­ни нагоре, а цялото ми тяло се тресеше от лек електри­чески ток. Разбрах, че зад мен стои Някой! Някой или Някаква сила - от нея излизаше тази странна радиация, от която ме тресеше. Обзе ме неописуемо щастие! Не ми достига дарбата, за да го опиша с думи, но се съмня­вам, че и най-великият писател би могъл да пресъздаде със земни думи това чувство на щастие! Това трябва да се почувства, да се разбере! Желая ви искрено да имате този шанс поне веднъж в живота! То не се описва!

Екзалтацията ми растеше с всяка секунда и за мен нямаше и съмнение, че Някой стои зад мен. Някой, чието присъствие ме излекува за миг. От очите ми блик­наха порой сълзи, но странно - гърлото ми не се стяга­ше... Пеех си като едно ангелче.

Инстинктивно се обърнах към Боги, исках да му кажа с очи: „Видя ли чудото?!" Когато обърнах главата си към него, той вече ме гледаше и както свиреше на сак­софона, погледът му недвусмислено говореше: „Прест­руваш се значи през целия ден, мамка ти!" Това обаче си го е мислил само до мига, в който погледите ни се срещнаха, след това изразът му веднага се промени. Кой знае какво невероятно излъчване съм имала, окрилена и озарена от тази сила, която „стоеше" зад мен! Под сил­ните разноцветни прожектори обляното ми в сълзи лице трябва да е излъчвало божествена екзалтация, защото за миг изразът в очите на Боги се смени. Той разбра! Разбра! Разбра истерикът, че ставаше чудо! Очите му изразяваха смут и... страх. След това продължи да сви­ри, но гледаше не в публиката или в мен, а в земята.

Завърших песента при нечувани овации. Мина ми бързо през ум: дали „силата", която ми се даде, беше само за една песен, за малко? Лекият ток, който ме тресеше, не се разсейваше, а продължи, докато изпях целия блок от седем песни и нещо на бис при голям успех. Между артист и публика много често се създава един магнетичен контакт, когато артистът пусне „фе­нерчето си" на излъчване. Така се получи и сега, но заслугата не беше моя. Сълзите, които блестяха под прожекторите, и щастливото ми, необикновено озарено лице също изиграха роля. Успехът ми беше огромен, но кой мислеше за това!

Щом свърших, бързо изтичах по стълбите нагоре, пресякох бара, където всички ръкопляскаха, а някои по­смели младежи се опитаха да ме задържат. „После! По-после!" - виках аз тичешком и успях да се добера до гримьорната.

Там дадох воля на сълзите и вълнението си, проснах се в цял ръст на пода, без да ме е грижа за скъпата рокля и започнах екзалтирано да благодаря на Бога за голяма­та милост, която ми бе оказана.

Така ме намери оркестърът и при все че чудото беше ясно за всички, те пак решиха, че съм „изплискана".

- Видяхте ли! Чудо стана с мен! Чудо стана! - силно развълнувано виках аз с вече напълно чист глас.

Момчетата ме гледаха сериозни и объркани: „Да бе, не можеше да говориш, а как така изведнъж пропя!" Само китаристът ни Вальо, който единствен между тях беше набожен, дойде при мен, хвана ме за ръката и каза разтреперан:

- Страшно! Невероятно! Си е ебало майката! - тол­кова му позволяваше речникът, за да изрази истинския си възторг и респект към Бога.

Пях и по-късно тази вечер без никакъв проблем, все едно, че никога не съм била болна. На другия ден съ­що... И най-интересно е, че след този случай никога повече не се оплаквах от моите студови алергии.

Помня, че написах до много мои приятели екзалтира­ни писма относно „чудото", а моят професор от Лондон, мистър Майо, ми писа: „Мила Лиана, трябва наистина да си много щастлива, че си имала възможността да преживееш лично такова чудо. Обаче нито за миг недей да мислиш, че поради случката си нещо по-различна от другите хора или Богоизбрана. Просто е трябвало да ти се помогне и си го заслужила заради силната ти вяра. И все пак, радвай се, че си преживяла такова чудо, това не се дава всекиму!"

Зимните месеци в началото на 1976 година прекарах в България и ще останат паметни за мен. Не само че се радвах и пълноценно използвах моята заслужена и дъл­го мечтана почивка, но сигурно пак по волята Божия имах ваканция и от присъствието на Боги. Викна го някакъв западногермански състав и той, понеже имаше валиден за още половин година паспорт, спешно замина за Мюнхен.

Духът ми бе толкова приповдигнат, че с когото и да разговарях, на каквато и да била тема, ни в клин, ни в ръкав обобщавах: „Най-важното нещо на този свят е свободата!" Някой винаги възразяваше: „А-а, как така? Най-важното нещо е здравето."

Естествено съгласявах се моментално, че здравето е на първо място, но понеже, докато е здрав, никой човек не си дава сметка, че е най-важното нещо в живота, приемаме го като нещо естествено. Но свободата! Как ще се радваш на здравето си, ако нямаш свобода? Сво­бодата да мислиш, да говориш, да четеш каквото искаш, да пътуваш, където искаш, и да твориш свободно, а не като у нас, под хиляди запрещения и указания.

Друг пък казваше, че най-важното нещо в живота е любовта.

- Да! Но представи си, че обичаш чужденец! Живеете в две различни страни и не ти дават паспорт да идеш да живееш с него... - остроумничех аз.

- Ама това е проблем, познат само в източния блок, не си обективна.

- Добре де, ти на Луната ли живееш? Не си ли от източния блок? Щети дам и друг пример. Ето, аз имам мъж, когото много обичам, а съм щастлива по един непознат за мен начин, че го няма в момента. Защото той винаги ограничава желанието ми да правя това, което ми е на сърцето - продължавах да споря най-прис­трастено и не съвсем обективно.

Сутрин се събуждах, поглеждах празното легло на Боги и се усмихвах. Какво щастие! Нямах нищо належа­що за вършене. Нямаше кой да ми нарежда да бързам, защото ме чака това или онова и денят ми да започва със стрес, както обикновено.

Обръщах глава на възглавницата и прекарах дълги, приятни, неброени минути в съзерцание на красивия пейзаж с изглед към Витоша. Свикнала на оскъдното слънце из скандинавските страни, Германия и Швейца­рия, не можех да се нарадвам на силното слънце, което ме огряваше и будеше през ранните утринни часове, макар че беше зима.

- Слънчо! Пак ли се закачаш? - весело казвах аз, протягах се мързеливо и доволно и се затътрях по нощ­ница в кухнята.

Там стоеше и неодобрително ме гледаше стрес № 2 -майка ми. Стреса, който тя създаваше, смятах за бял кахър или за ветрец, действащ дори освежително.

Намествах се на миндерчето, облакътявах се на ма­сата и питах в добро настроение: „Маман, кафето готово ли е?"

Знаех, че тя ме е чакала с нетърпение да стана и водата за кафето отдавна е кипнала. Стрес № 2 ми сервираше веднага кафето, но с обидена физиономия и подхвърляше:

- Възпитаните хора казват „добро утро".

- Аз не държа да съм възпитана.

- Така ли съм те учила?

- Ами, много години живях без теб и твоите съвети и съм забравила.

Тук тя въздъхва, поклаща глава и продължава да нарежда.

- Дядо ти беше най-добрият човек, когото познавах. Сутрин се събуждаше с усмивка.

- И аз досега се усмихвах на слънцето, което ме събуди.

- Няма ли да се умиеш първо? Ужасно изглеждаш.

- Не, няма и хич не ме е грижа. Това щастие да се събудя, за нищо да не мисля и да не бързам за никаква работа няма да е задълго. Не ми го разваляй! Или както казва Боги: „Дай спокой!" - на полски значи „Остави ме на мира!"

- А ако дойде някой?

- Няма да дойде. Никого не чакам.

- Може да е някой съсед.

- Няма да му отворим.

. - Как така няма да му отворим?! Ами ако е нещо важно?

- Чони! - предупредително повишавах глас, за да млъкне. Името й беше Мария, но аз от дете й казвах Чони.

След това подхвърлях въпрос за последните новини, тя винаги охотно започваше да говори и мирът биваше неусетно възстановен.

Горе-долу, с малки варианти, така протичаха сутри­ните ми. Вечерите прекарахме в тихо семейно щастие, най-често аз и майка ми пред телевизора.

Срещите с „кръжока" също отбелязваха подчертано зачестяване. По моя инициатива и организация на всяка сбирка канехме нови хора, които внасяха разнообразие и нова информация в дискусиите ни.

Все по-чест гост в дома ми бе и Милан Колев, мла­дият мъдрец, и за голямо неудоволствие на майка ми прекарвахме в разговори цели вечери и нощи. Неведнъж от нас отиваше направо на лекции. Часовете с него летяха неусетно.

Странното е, че от толкова много хора, с които се срещах тогава, все изтъкнати и известни личности на възраст, близка до моята, най-много или може би един­ствено от него научих доста неща. Той се беше занимавал с теология и теософия и както казваше на четири очи, беше си дошъл „с много от знанията на миналото" си. Донесе ми разни книги на български език, издадени в края на миналия век, а също успя да ме снабди с други, които бяха рядкост. Аз пък му дадох да си преснима моите учебници и отбрани книги по астрология и му предадох първите уроци в тази наука.

Елена също ми идваше на гости и преспиваше у нас. Прекарвахме прекрасни вечери с нея и майка ми, но в по-късните часове Чони предпочиташе да се оттегли, защото гръмогласната и буйна Елена я изтощаваше. Но не и мен. Двете се забавлявахме истински и дълги нощи разговаряхме за поезия и прочетени книги. Тя бе пре­търпяла някаква операция от гинекологичен характер и не се чувстваше добре. Бях я убедила да спре да се раздава на хората. През вечерите, в които бяхме заедно, независимо че често се „появяваха" разни духове и ис­каха да ни говорят, не й разрешавах. Наистина беше отслабнала и сърцето й й създаваше проблеми. Тщесла­вието й беше задоволено от моето абсолютно призна­ние, нямаше какво да се доказва повече пред мен.

Ех, случваха се разни инциденти и „посещения", до­като бяхме заедно, но не мисля, че са тема на това, което искам да кажа на хората в тази книга. Единственото помрачение на този щастлив период бе абсолютният Еленин антагонизъм спрямо Милан. Изобщо не го пона­сяше и в случаите, когато бивахме тримата, разговорите представляваха по-скоро агресии от нейна страна към него и непрекъснати словесни атаки между тях двамата. Елена го обвиняваше за прегрешения спрямо нея от миналите им прераждания, а също, че не бил истински окултист, защото чувствата му към мен били земни. Той й отговаряше, че не може да се бори срещу кармата между мен и него. В този живот ни било предопределено само „да си дадем" каквото можем и че ме обичал чисто и без задни помисли.

Веднъж отегчена им казах, че ми омръзва да ги слу­шам и двамата, но че най ми е неприятно да се спекулира с думата карма. Добавих, че в случаите на неоспорими кармични отношения между мен и други хора (които досега съм установила), при такива „кармични срещи" аз обикновено се разболявам - не физически, а душевно. И странното е, че почти винаги в началото ги отбягвам. В отношенията ми с Милан е обратното, аз го търся за контакти и се чувствам прекрасно. Каква е тая карма тогава между мен и Милан?

- Но срещу онези, другите хора, за които спомена­ваш, си се борила, нали? Отказвала си да имаш взаимо­отношения и да се срещаш с тях...

Милан се усмихваше загадъчно и знаещо. Удивена, вторачих очи в него.

- Да! Защо е така? Помня преживяванията ми с пър­вия ми съпруг — първа кармична сцена... Нямаше човек да не го харесва. В лицето беше копие на Пол Нюман на младини, имаше тяло на спринтьор, ръст 1,88 и беше голям оригинал. Тогава, по това време, дори и не пред­полагах, че е изключителен интелект. И все пак не мо­жех да го понасям и упорито отказвах да се срещам с него. Бях обезпокоена от това противоречие на чувства у мен, но на седемнадесет години кой мисли по-дълбо­ко?! Той ме търсеше, аз се криех... Докато един ден изведнъж изчезна. Тогава се разболях. Ей тъй на!

Посред разгара на лятото, без никаква причина, ле­жах в кревата и мислех, че умирам. Това продължи две седмици, да, за мой и на майка ми ужас цели две седми­ци, в края на които аз си дадох сметка, че причината трябва да е у Жоро. Мислех само за него. Не със страст и любов, а някак объркано, някак „той ме дърпаше"... На петнадесетия ден станах от кревата, краката ми не ме държаха от слабост, успях да се облека и приведа в приличен вид и отидох у тях. Заварих го да учи за изпити с още двама младежи. Това беше причината за изчезва­нето му. Зарадва ми се много, а аз от тоя ден промених поведението си. От моята болест нямаше и следа. След това, години по-късно ми се е случвало абсолютно съ­щото с други хора, но винаги след като, кой знае защо, избягвам да се срещам с тях.

- Но винаги, когато отказваш да се срещаш с тях... -повтори загадъчно усмихнат Милан.

- Да! Просто усещам, че не желая да ги виждам, избягвам ги и... тогава...

- Душата ти ги разпознава и помни миналото между вас, затова инстинктивно не искаш да се срещаш с тях, искаш да ги избегнеш, но душата помни. И по закона на кармата вие трябва да „се разплатите" за каквото е необходимо и тъй като ти отказваш подсъзнателно да го сториш — разболяваш се. Трябва да се виждате, да имате някакви взаимоотношения, за да се разплатите.

- Ами с тебе? Как ще обясниш тази силна връзка между мен и теб сега, при такава разлика в годините?

Милан направи жест и една лека гримаса, като че се отегчаваше да обяснява толкова елементарни неща.

- Остави годините. Откъде знаеш колко съм стар?

- Знам. На двадесет и една си.

- Това е и така, и не е. Остави този факт, който има съвсем относително значение! Възрастовата разлика на Земята няма значение иди може да има само за непосве­тените хора. По-важно е кой колко стар дух е. Оттам идва мъдростта. Откъде знаеш, че не съм много „по-стар" от тебе?

Гледах го замислено и се чудех как досега не ми е минала през ума тази толкова логична мисъл.

- Да, разбирам. Сега, след като ми го казваш, просто с душата си усещам и намирам, че е съвсем приемливо.

- Да! Милан откри Америка! Много сложно за разби­ране! - жлъчно се намеси в разговора Елена. - Че си стар дух е ясно. Аз съм стар дух и щом виждам такива стари прераждания между мен и теб, значи, ясно, и ти си такъв. Но признай, че Лиана те привлича по земен на­чин! Искаш да легнеш с нея, нали?

Милан я гледаше спокойно, погледът му не изразява­ше нищо друго освен съжаление и снизхождение.

- Нямам никакви такива желания и намерения, поне на този етап. Толкова ли е чудно? Признавам, че срещите с нея ми доставят удоволствие и с тъга си мисля, че скоро ще прекъснат. За нея аз съм само период в този живот.

- Имаш предвид Боги ли? Че като се върне Боги, трябва да спрем да се виждаме ли? - учудих се аз.

- Не! - тихо отвърна Милан и тъжно продължи: -Просто в тоя живот се разминаваме с теб. Това сега е период, в който трябва да си „дадем нещо" - ти на мен, аз на теб, под формата на знания, книги... приятелство, обич. Ние нямаме кармични разплащания.

- А имали ли сме и какви са били нашите отношения с теб в миналото? Ти знаеш ли?

- Това никак не е важно... Можем да го узнаем, ако искаме, но уверявам те, няма смисъл да ровим и да събуждаме миналото. По-добре е да се концентрираме сега, как да преживеем по-добре този период и да си „дадем" каквото трябва - тихо говореше Милан-мъдрецът.

- Ти по-добре стой на нивото, на което се поставяш! Аз ти обещавам, че ще те наблюдавам през цялото време, през целия „ваш период", както ти го наричаш -злобно приключи Елена.

Стрес № 2 - майка ми, също създаде много ненужно усложнение ситуации, от които загуби само тя - изчез­вах от вкъщи и тя ме виждаше по-малко. Горката, никак не й беше възможно да приеме, че ние с Милан стоим цяла нощ и само си говорим. Сутрин, когато ставаше в 7 часа и ме заварваше да правя кафе и закуска на Милан, преди да отиде на лекции, избухваше гневно.

- Срам нямаш ли?! Омъжена жена си, а по цели нощи прекарваш с тоя млад мъж! Какво ще кажат хората, ако го видят да излиза от нас? Ох, Господи! Сърцето ми! Ще умра от срам!

Отговарях й презрително, че ако имаше поне малко мозък, нямаше да говори глупости - бях облечена и с грим на лицето от предната вечер. Ако искахме да си лягаме с Милан, какво ни пречеше да прекараме цялата нощ в кревата заедно и той да си иде, преди тя да е станала!...

Нейните глупави съмнения не само ме дразнеха - най-вече дълбоко ме огорчаваха. Беше ми майка, но никога не можа да разбере моите окултни занимания и интереси. Нямахме духовен разговор и не се движехме по една и съща пътека.

— Като си помисля само как си губиш времето с тези глупости! - презрително казваше тя, а аз страдах, че бяхме толкова близо, а същевременно така далеч.