СЪЮЗ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ В БЪЛГАРИЯ (СЕПЦ)

1.4. СЪЮЗ НА ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПЕТДЕСЯТНИ ЦЪРКВИ В БЪЛГАРИЯ (СЕПЦ)

Петдесятното движение в България възниква непосредствено след края на Първата световна война. За разлика от представените до тук деноминации, петдесятното движение няма продължителна традиция и изградена структура и практика.

За негово начало се счита 1900 година, когато в Топика, щата Канзас, група християни, обучаващи се в Библейския колеж на Чарлс Паркам⁸, проговарят непознати езици в молитва, по аналогия с описаните на няколко места в Деяния на апостолите събития⁹. В същината си петдесятната опитност е проява на приемане на цялостното библейско послание и стремеж за пълно препокриване между новозаветен модел и християнска практика. Поради това петдесятничеството може да бъде разгледано и като реакция срещу либералното богословие.

Евангелистите, изповядващи реално приемане и присъствие на Божествената личност, чрез Третото лице на Святата Троица във вярващия намират основание за своята вяра единствено в Библията и в този смисъл това е най-радикалната проява на реформаторския дух, родил протестантизма. Петдесятното християнство не е формирано под влияние на някаква историческа или социална конюнктура, а е следствие единствено на религиозно търсене и опит.

Посланието на кръщение със Светия Дух, с външен белег проговаряне на непознат език, се разпростира бързо и представлява една истинска революция, своеобразна реформация на реформираните християни. Напълно спонтанно десетки хиляди християни преживяват "духовно кръщение", първо в САЩ, а след това в Южна Америка и Северна Европа. Поради конфликти в евангелските църкви между приемащите петдесятната опитност и отхвърлящите я, изниква необходимостта от създаване на църковна структура, която да обедини петдесятните евангелисти. Другият проблем е, че поради липса на подобна структура, която да организира духовния живот на петдесятните християни и поради самата същност на тяхната концепция за християнски живот, изградена върху изцяло духовни опитности и преживявания, описани в Деяния на апостолите и посланията на апостол Павел¹⁰, някои от тях изпадат в богословски крайности и практики, които нямат основание в Библията. Този факт застрашава цялостното развитие на петдесятният евангелизъм.

В отговор на тази нужда през 1914 година в щата Арканзас е учредена организационна структура с името Асамблея на Бога¹¹, която успява да организира голяма част от петдесятните християни и да поеме инициативата за петдесятните евангелски мисии в голяма част от света. Днес Асамблея на Бога е мощна християнска църква, отстъпваща по брой единствено на Католическата църква. Както вече споменахме петдесятното християнство се основава върху непосредствения личен опит, което предполага една спонтанност и неформалност. Тази предпоставка влиза в конфликт с организационната структура, необходимостта от ред и йерархия. Много от петдесятните християни считат организирания църковен живот за противоположност на реалния духовен живот, намират че структурите и регламентите убиват духовността. Това е причината голяма част от петдесятните християни да не се присъединят към Асамблея на Бога или някоя от другите организационни структури и да водят духовен живот, неорганизирани в църковни тела в юридически план, но на практика представляват действащи църкви. Съществена роля играе и ролята на държавата изобщо, като определяща регламента за функционирането на една църква. В началото на века традиционните църковни организации играят все още голяма роля в обществения и политически живот и неустановените и проблемни отношения на петдесятните със заварените църкви, включително и протестантски, представлява проблем за легитимирането на движението¹.

Тук отново се открояват два подхода към този проблем - от една страна Асамблея на Бога и другите организирани петдесятни църкви изграждат доктрините си, съобразявайки се с другите протестантски църкви и разграничават кръщението със Светия Дух от човешкото спасение, както и водното кръщение. Тази позиция присъединява петдесятните църкви към палитрата евангелски крайни реформаторски движения и превръща духовното кръщение просто в една специфика. На тази база Асамблея на Бога и други църкви получават една легитимност в Християнския свят, а оттам и пред светските власти.

Другата позиция е на несъобразяване с външната конюнктура, тъй като държавата, според новозаветния модел е нещо външно на църквата, част от "света". Така историята на петдесятното движение е изпълнена с голямо разнообразие от неформални групи вярващи, които имат различен социален опит и съдба. Нужно е да уточним, че това са принципно очертани позиции на петдесятните християни, докато на практика така очертаните граници се размиват. Така някои от най-големите водачи на Асамблея на Бога отхвърлят участието във война напр., тъй като считат че държавната кауза е нещо чуждо на християните². От друга страна някои от неорганизираните групи се превръщат в регламентирани църковни структури.

Петдесятното християнство получава ново развитие през втората половина на века, от така нареченото харизматично движение, което се характеризира с приемането на петдесятната опитност от стотици хиляди християни, включително и католици, които обаче остават в своите църкви³.

Това представяне на петдесятното движение е необходимо, за да бъдат разбрани неговите специфики на местна почва. Учението за кръщение със Светия Дух с външен белег говорене на непознат език достига до България, без това да е плод на усилията на мисионерски борд или някакъв църковен център.

През 1920 година украинците Иван Воронаев и Дионисий Заплишни с малка група заминават от Ню Йорк за родината си с цел да проповядват учението и практиката на кръщението със Светия Дух⁴. Няма данни, че тези мисионери са изпратени от Асамблея на Бога или която и да е друга църковна организация. Това е времето, когато стотици вдъхновени петдесятни християни поемат към различни части на света, като техните усилия довеждат до сериозни резултати.

Докато групата изчаква в Истанбул разрешение да продължат пътуването си, Дионисий Заплишни със съпругата си заминават за Бургас, откъдето е родом Олга Заплишная. В Бургас те са посрещнати от роднини на Олга, които се черкуват в конгрешанската църква. Междувременно останалите в Истанбул мисионери са изгонени за религиозна пропаганда и пристигат в Бургас. Първото място, където е проповядвано кръщението в Светия Дух в България е Бургаската евангелска църква, където посланието получава радушен прием сред някои вярващи.

Иван Воронаев и Доинисий Заплишни предприемат пътешествие в страната. Местата, които със сигурност посещават са София, Стара Загора, Сливен, Пловдив, Варна⁵. През 1921 година Иван Ворониев заминава за Одеса⁶, а през 1924 година Доинисий Заплишни е принуден от властите да напусне България и се връща в САЩ, където е избран за председател на руските и украински петдесятни църкви там⁷.

Вследствие на тяхната дейност обаче, значителен брой евангелисти приемат учението за кръщение в Святия Дух. Тъй като дейността на Воронаев и Заплишни не цели създаването на петдесятна деноминация, тези християни остават в своите църкви. От друга страна това са едни от най-енергичните и отворени за духовна работа членове на евангелистките църкви и пропагандирането на духовната опитност среща опозиция от църковните ръководители и онези евангелисти, които не са склонни да доизграждат убежденията си. Като пример за това ще посочим, че един от най-изтъкнатите дейци на баптистката църква и бъдещ нейн председател Никола Михайлов заедно със съпругата му Регина са сред първите приели духовно кръщение. Такъв е случаят и с конгрешаните Агоп Куриян, Донка Кинарева от Сливен, чийто баща Иван Кинарев пък е енергичен противник, Спас Стефанов и синът му Стефан, ръководители на свободните братя, методистката Сийка Дрянова от Варна, впоследствие видна деятелка на петдесятното движение, Стоян Тинчев, методистки служител от село Долни дъбник, впоследствие ръководител на свободните петдесятни църкви, Костадин Томов и Йончо Хинков - едни от най-популярните пътуващи проповедници в България, необвързани с никоя деноминация до този момент и дали много за петдесятното движение в България¹.

Въпреки оскъдната информация е известно, че в периода от 1920 до 1927 година са организирани десетки общества, изповядващи кръщение в Светия Дух². Тези общества не са свързани в някакъв съюз или структура, но явно поддържат по места тесни контакти помежду си. За събрания между водачи на такива общества съобщава пастир Иван Зарев в книгата си "История на Евангелистките петдесятни църкви в България"³. Същевременно те не са на национално ниво, като например в Северозападна България се издига личността на Стоян Тинчев, а Костадин Томов от София, без да е подкрепян финансово от някой или изпращан от някакъв център, обикаля много населени места и поставя основите на нови общества. Същата дейност извършва и Йончо Хинков, който е най-яркия представител на българския свободен евангелизъм и служи на благовестието още от времето на османското владичество. След 1922 година Йончо Хинков заминава за Аржентина, където създава множество църкви сред българските емигранти.

Не липсват проблемите от типа на споменатите при представянето на световното петдесятно движение⁴. Петдесятните християни след заминаването на Воронаев и Заплишни трябва сами да се справят с всякакви спорни доктрини и практики. Онези общества, които са изградени от евангелисти, дошли от съществуващите деноминации, чувстват необходимост от изграждането на организирана църква, с регламентиран устав и ясна доктрина. Не е ясно какви връзки поддържат петдесятните християни с централи извън странта до 1926 година, когато в страната пристига Николай Николов⁵, заедно със съпругата си Марта Негел. Николай Николов приема петдесятната опитност в Ню Йорк и завършва Библейския колеж на Асамблея на Бога.

Последвалите събития подсказват, че по всяка вероятност Николай Николов е изпратен в България като мисионер на Асамблея на Бога с цел да организира петдесятните християни в структура, по доктрината и практиката на Асамблея на Бога. Тази негова мисия довежда до създаването на Съюза на Евангелските петдесятни църкви в България, който за кратко време се превръща в най-голямата протестантска църква в България, но и до разделение сред петдесятните християни в страната. На практика на местна почва се развива процесът, който бе показан при представянето на световното петдесятно движение. Следва и хронологията на създаването на петдесятния съюз и свързаните с това събития.

След като пристига в Бургас през 1926 година пастир Николай Николов оглавява църквата там. Сред петдесятните вярващи в Бургас е Мария Иконописова, майка на Николов, която е бивша конгрешанка, както и болшинството от членовете на новата църква⁶. Николай Николов влиза във връзка с някои петдесятни вярващи и след едно предварително събрание от 28 до 31 март 1928 година в Бургас, се провежда учредителен събор на новата евангелска деноминация - Съюз на Евангелските петдесятни църкви. Съборът изгражда управителните органи на съюза - Общ съвет и Изпълнителна комисия и формира духовната доктрина на съюза⁷.

Преди да се спрем на устава е необходимо да уточним, че Иван Зарев в своята история посочва едва 13 делегати на учредителния събор, двама от които са Николай Николов и съпругата му⁸. Този факт показва, че учредителния събор на СЕПЦ страда от недостатъчна представителност. Към времето на неговото провеждане петдесятната общност в България има своето значително разпространение. Следователно съборът в Бургас през 1928 година не е акт на петдесятната общност съществуваща към момента, а на онези нейни представители подкрепящи идеята за създаването на регламентирана структура със съответната доктрина, която да бъде част от Асамблея на Бога. Цитираните от Иван Зарев 13 делегати не са в състояние да "произведат" структурата и доктрината, а приемат тази на Асамблея на Бога. На практика от този момент новоучредения съюз става част от Асамблея на Бога и нейно поделение за България.

Това събитие се явява и повратна точка от развитието на петдесятния евангелизъм в страната. Както видяхме от възникването му до този момент той се развива спонтанно, като се създават естествени взаимоотношения, според необходимостта, която чувстват вярващите. След учредяването на СЕПЦ, е създаден ръководен орган, който като начало няма достатъчно местни структури, но разполага със солидна външна подкрепа, включително финансова и има ясна програма за своите бъдещи действия.

Голямата част от петдесятните общества в България, остават на първо време извън новоучредената деноминация, като една значителна част, групирана около Стоян Тинчев, се обявява категорично против така създадения съюз⁹. Така учредяването на СЕПЦ в България се превръща в начало на разделението в петдесятната общност в страната. Нужно е отново да подчертаем, че и до този момент петдесятните християни не са единни, но различията между тях след 1928 година са институционализирани, при това инициативата идва от външен фактор.

Приетият от събора устав, с частични корекции издаден през 1938 година, регламентира изграждането на поместните църкви¹, както и създаването на ръководство на църквите². За целта се въведени характерните за евангелизма избор на Духовен съвет, дякони и настоятелство. Изпълнителната комисия трябва да бъде уведомена за учредяването на новата църква и да изпрати ръкоположени презвитери, които да ръкоположат избраните дякони³.

Нови членове се приемат след като се запознаят с устава и приемат водно кръщение⁴. При омъжените жени членство в църквата се допуска при представяне на писмено съгласие от съпруга, ако е невярващ или принадлежи на друго вероизповедание⁵.

Характерна особеност на ЕПЦ е вътрешното диференциране на презвитерската служба, като наред с пастирите има и проповедници, които са своеобразни "вътрешни" пастири, като имат права да свещенодействат при причастие, кръщение и погребение, помазание, но не могат да представляват ЕПЦ пред гражданските власти, т.е. не могат да извършват ръкополагане и венчавка⁶. Тази особеност е следствие от трудността ЕПЦ да получава лицензи за нови пастири от Дир. изп. към МВнР, които да удовлетворяват потребностите на организацията за новооткриващите се църкви, както и невъзможността всички служители да получат на първо време изискваното според устава образование⁷. По този начин се удовлетворяват потребностите на петдесятните вярващи от служители без това да води до издигането на ръководни постове на недостатъчно подготвени и зрели хора.

Върховно управително тяло на ЕПЦ е Общия съвет⁸. Той се състои от делегати на църквите и пълномощници на изпълнителната комисия⁹. Самата изпълнителна комисия¹⁰ се избира от Общия съвет и ръководи съюза до следващия събор. Председателят на изпълнителната комисия ръководи заседанията на общия съвет¹¹ и комисията по ръкополагане¹², както и получава входящата и подпечатва изходящата кореспонденция на съюза¹³.

Оригинален е и начинът по който се осигурява обратната връзка между пастирския състав и църковното членство - ръкоположените пастири са пожизнени, като след ръкополагането получават свидетелство за ръкополагане¹⁴, но то е валидно само в комплект с "братско свидетелство", което се преиздава всяка година от църквата в която пастирят служи¹⁵.

Петдесятният съюз отхвърля развода¹⁶, който се допуска само при прелюбодейство, но дори тогава невинната страна не може да встъпва в брак до смъртта на виновната¹⁷. Уставът допуска разлъчване при непреодолими конфликти¹⁸.

Не се допуска ръкополагане на разведени и повторно женени, с живи първи съпрузи¹⁹, както и венчаването на разведени вярващи, чиито първи съпрузи са живи²⁰. ЕПЦ счита за нередно сключването на брак на вярващи с човек "нямащ опитност за спасение"²¹, както и с "лица от друго вероизповедание или други църковни групировки, или между лица чиято духовна опитност е съмнителна"²². Уставът не допуска кръщение на невръстни деца²³, а причастието е за кръстени или "изявили желание да се кръстят"²⁴.

Приетата на бургаския събор Духовна доктрина на съюза представлява кратък катехизис на основните моменти от веруюто на ЕПЦ в 18 точки. Доктрината потвърждава ортодоксалните изповедания на християнството в областта на христологията, сотирологията и есхалогията, като е изложено и специфичното за петдесятния евангелизъм учение за кръщение в Светия Дух, като опитност, последваща спасението, т.е. избягва се противопоставянето на другите деноминации¹. Тази позиция проличава и във факта, че до причастие се допускат и некръстени вярващи. В първите години на съществуване на СЕПЦ е изготвен и разширен вариант на приетата духовна доктрина наречен “Кратко вероучение на евангелските петдесятни църкви в България”², където по-подробно са обяснени най-важните доктрини, както и парктическата организация на църковния живот.

Пред новосъздадения съюз стоят задачите, така сформираните структура и учение, да бъдат разпространени сред петдесятната общност в България, да разпространява енергично петдесятния евангелизъм по недостигнатите селища, да получи легитимност пред българските власти и във вързка с това да постигне задоволителна степен на взаимодействие с по-старите протестантски деноминации в България. Една от първите постъпки на ръководството на СЕПЦ, оглавено от пастир Николай Николов, е за членство в Обединените евангелски църкви, която цел е постигната през 1932 година на редовния събор на обединението. Взаимоотношенията на СЕПЦ с другите евангелски деноминации ще бъдат разгледани подробно в съответната глава, но постигнатото приемане от другите църкви се дължи на признаването на духовното кръщение за нещо второстепенно и поемането на ангажимент да не развиват дейност в селищата, където другите църкви имат поделения.

Независимо от това, че кръщението в Духа и духовните дарби (пророчества, тълкувания на непознати езици, изцеление чрез вяра) си остават централна част в учението и практиката на СЕПЦ, компромисът останал само декларативен е цена, която голяма част от петдесятните общества от периода до 1928 година отказват да приемат и заплатят. От друга страна създаването на съюзната организация с конкретно ръководство и ясно формирано учение дава силен тласък на църковната дейност. Не на последно място за това спомага и финансовата помощ осигурена чрез Николай Николов от Асамблея на Бога.

Същевременно СЕПЦ не изоставя свойствения за петдесятното християнство ентусиазъм в евангелизирането³. Може да се каже, че приемането на структурата и духовната доктрина се отразява положително на разпространението на петдесятния евангелизъм, тъй като това от една страна спомага за координирането на дейността⁴ и предпазването от грешки в учението, като всички служители чувстват сигурна защита и опора в съюза, а от друга страна продължава безкористното и спонтанно благовестие и служение на десетки дейци⁵.

Организираният съюзен живот обезпечава по-успешно различните необходимости, които изпитват вярващите, или поне така както ги разбират по-голямата част от тях и през следващите години голяма част от петдесятните общества се присъединяват към СЕПЦ⁶, като през 1934 година в съюза членуват 30 църкви. Не на последно място в този процес значение има и тормозът, който властите осъществяват над нерегистрираните общества и частичната защита, която СЕПЦ успява да обезпечи. Най-после ставайки член на ОЕЦ, СЕПЦ осигурява необходимата приемственост с историческото християнство (не метафизическото подражание на новозаветния модел, а връзката с християнската църква през вековете), което за много от жителите на големите градове има своето значение.

Всички тези предпоставки превръщат за по-малко от десетилетие СЕПЦ в най-голямата протестантска деноминация в България. На 11-ия събор на СЕПЦ в София през 1938 година 70 църкви изпращат свои редовни делегати, което го прави най-добре представената, в национален план, евангелска църква. Едно от решенията на събора е създаването на финансов комитет, в съответствие с нарастващите нужди на съюза.

Като цяло, започнато от пастир Николай Николов дело, се оказва успешно и полезно за евангелизма в България. Създаденият съюз става ефективна и работеща организация, която обезпечава на своите членове реален духовен живот и живо християнско братство. Ръководството на съюза успява да предпази своите членове от криворазбрани духовни практики, без да отрича новозаветните дарби на Светия Дух. Пример за тази политика е изискването приемането на свидетелство за изцеление чрез вяра, да става само когато свидетелството е заверено и подписано от пастира на църквата⁷.

Разбира се бързото развитие и събирането на много последователи довежда до възникването на някои конфликти. През 1936 година Павел Рахнев, председател на Изпълнителната комисия, след като пастир Николай Николов преминава на друго служение в Асамблея на Бога, прекарва отпуската си четейки лекции в оглавявания от пастир Николай Николов Библейски институт на Асамблея на Бога в Данцинг. В негово отсъствие пастири от България пишат до мисията в САЩ писмо, в което обвиняват пастир Рахнев в неправилно разпределение на изпращаните помощи⁸. Оскърбен пастир Рахнев не се завръща в България и прекарва остатъка от живота си в САЩ, където създава и семейство.

Малко преди този инцидент в София група млади вярващи ръководени от Ангел Динов започват събирания в квартал Подуяне, като тяхната дейност се оказва успешна. Тези събрания обаче явно не са били съгласувани с ръководството на съюза, защото пастир Рахнев се опитва чрез официални постъпки на религиозното представителство пред Дир. изп. да попречи на тяхното провеждане⁹. Органите на полицията са въвлечени в решаването на вътрешноцърковни спорове и в град Кърджали, където някои от основателите на църквата се опитват без да имат подкрепата на болшинството църковни членове да се противопоставят на изпратения от Изпълнителната комисия пастир.

Като цяло обаче добрата организация на съюза спомага конфликтите да бъдат избягвани и преодолявани. Изборността на всички длъжности, от пастирите до финансовата и изпълнителната комисии, осигурява спокойствие и сигурност на църковното членство, че са в състояние да се грижат за най-доброто за своята църква. От друга страна Изпълнителната комисия има достатъчно правомощия да ръководи църковните дела и да се намесва в конфликтни ситуации, практически съборите се провеждат под ръководството на председателя на комисията и решенията на съборите се дирижират от същия орган.

След началото на Втората световна война правителството забранява провеждането на общите събрания на църквите и съюзните събори. На практика единствен ръководен орган на СЕПЦ остава Изпълнителната комисия, която успешно ръководи съюза в този период. Тя взима всички решения, които касаят съюзния живот като цяло, но и такива, които се отнасят до живота на отделни църкви, като местенето и назначаването на пастири на съюзните църкви. Съюзът преминава относително безболезнено периода на ограничения от страна на държавата и след края на войната преживява успешно развитие до 1948 година.

СЕПЦ издава вестник "Петдесятни вести" и за известно време списание "Благовестител", които се издържат от външни помощи и пожертвования на съюзните членове, а първоначално се разпространяват безплатно. Тези издания са с изключително богато духовно съдържание и срещат добър прием и сред непетдесятните евангелисти.

СЕПЦ полага значими усилия за обучение на своите проповедници. В първите години на създаването му Николай Николов организира курсове за обучение. След приемането на съюза в ОЕЦ, петдесятни проповедници се обучават в евангелската семинария в Самоков, а някои заминават за Данцинг където се обучават в Библейския институт ръководен от Николай Николов.

СЕПЦ има трудни взаимоотношения с останалите евангелски деноминации. Както вече бе споменато петдесятното движение е посрещнато със смесени чувства от евангелската общност. Тези сложни отношения се принасят и към СЕПЦ. Темата ще бъде подробно разгледана в съответната глава, но трябва да се подчертае, че благодарие на ръководителите си Николай Николов, Павел Рахнев и други СЕПЦ членува в ОЕЦ, участва в дейността на БЕД и другите общоевангелски младежки, въздържателни и пастирски сдружения.

СЕПЦ има сложни отношения с властите, като практически не постига до 1944 година своето официално признание, но благодарие на членството си в ОЕЦ се ползва с известни права. От своя страна ръководството на СЕПЦ отстоява лоялна позиция към българската държава.

СЕПЦ се оказва онази евангелска църква, която има най-успешно развитие през разглеждания период. Тя изгражда най-добре представената национална структура, има най-голямото членство и предстои тепърва да разгърне своя сериозен потенциал. Благодарение на учението си и своята организация СЕПЦ заема водещо място в евангелската общност и през периода на тоталитарния комунистически режим и е единствената църква в България, която увеличава членството си.

1.4.1. Дейци на Съюза на евангелските петдесятни църкви

Пастир НИКОЛРАЙ НИКОЛОВ¹

Николай Николов е роден на 15.03. 1900 година в Бургас. Като младеж заминава за САЩ, където живее заможния му вуйчо. В продължение на няколко години изучава музика, когато приема лично християнското спасение и петдесятната опитност в една от църквите в Ню Йорк . За тази своя позиция вуйчо му се отказва от него и Николай Николов е принуден да работи и да прекъсне музикалното си образование. Завършва Библейския колеж на Асамблея на Бога и след брака си с Марта Негел, посветена християнка от немски произход, през 1926 година заминава за България.

След основаването на СЕПЦ и укрепването на неговата структура Николай Николов заминава за Данцинг, където ръководи открития Библейски институт на Асамблея на Бога от 1935 година до 1939 година. Поради настъпващите трагични събития институтът е закрит и Николай Николов се завръща в България като служител на Асамблея на Бога и ръководител на нейната източноевропейска мисия. Тук семейството му претърпява тежка загуба, губи по-малката си дъщеря. След година престой Николай Николов е принуден да напусне страната, поради американското си гражданство².

Макар и в емиграция Николай Николов поддържа тесни контакти с ръководството на СЕПЦ в България, което след процеса от 1948 година става невъзможно.

Защитава докторска дисертация в Нюйоркския библейски колеж върху богомилското движение, а от 1952 година е преподавател в института на Асамблея на Бога в Сирингфийлд. Напуска този свят през 1960 година.

Николай Николов оставя солиден отпечатък върху съдбата на българския евангелизъм. Може би организирането на българското поделение на Асамблея на Бога е обективен процес, но в България създадения съюз заема водещо място в евангелската общност, нещо което не се случва в други страни. Този успех се дължи до голяма степен на личните качества на Николай Николов. Тези негови способности са оценени по достойнство от Асамблея на Бога и той заема високи длъжности в нейните структури, рядко заемани от български духовни дейци в международни организации.

Пастир ПАВЕЛ РАХНЕВ¹

Павел Рахнев е другият деец на СЕПЦ, който има решаваща роля за успешното развитие на съюза. Той е роден в Пловдив в евангелско семейство. Баща му работи в параходно дружество, което позволяна на Павел Рахнев да пътува. В Ню Йорк се среща с познатия си от България Николай Николов от когото приема петдесятното християнство. Павел Рахнев следва в института на Муди в Чикаго и завършва библейското училище на Асамблея на Бога. През 1929 година е изпратен от мисията като представител за Източна Европа в България.

Пастир Рахнев оглавява петдесятния съюз през 1931 година и благодарение на неговите отлични контакти с ръководителите на евангелските църкви, СЕПЦ е приет в ОЕЦ. Този факт позволява на съюза да разгърне своята дейност. Пастир Рахнев е изключително талантлив проповедник и надарен пастир, притежава ведър и общителен характер, жъне впечатляващи успехи като евангелизатор.

Напуска България през 1936 година, огорчен от възникнало недоразумение с колеги пастири. Остатъка от живота си прекарва в САЩ, където създава семейство и служи в евангелските църкви и във въздържателни организации. Публикува статии в различни списания. През 1973 година посещава България със своята съпруга. Напуска този свят през 1987 година.

Пастир ГЕОРГИ ЧЕРНЕВ²

Георги Чернев е роден през 1902 година в Ямбол. Приема евангелската вяра и кръщението в Светия Дух като ученик в бургаската търговска гимназия. Георги Чернев е един от спътниците на Йончо Хинков при неговите обиколки в Северна България. Свързан е с тясно приятелство с Дионисий Заплишни, Николай Николов и Павел Рахнев.

Учи в Библейски институт в Данцинг и семинарията в Лондон. Създава семейство с Надежда Добрева от Пловдив, която му ражда двама сина. След завръщането си от Лондон, ръководи Софийската петдесятна църква. През 1937 година оглавява СЕПЦ след напускането на Павел Рахнев. Периодът на неговото ръководство е сложен и драматичен - управлява авторитарно правителство, България участва във Втората световна война, започва установяването на сталинистка диктатура. В тази враждебна обстановка СЕПЦ продължават своето възходящо развитие.

През 1948 година пастир Чернев е арестуван и е сред главните обвиняеми по пастирския процес. Осъден е на доживотен затвор и конфискация на имуществото. При воденето на следствието е изтезаван и по-големият му син Вениамин. След 13 години по затворите и лагерите пастир Чернев е освободен и ръководи църквата в Бургас. Напуска този свят през 1986 година.

Пастир ДИОНИСИЙ ЗАПЛИШНИ³

Дионисий Заплишни е роден през 1888 година в село Пугачовска, Киевска губерния. През 1913 година емигрира в САЩ, където започва работа. През 1918 година приема Христос за личен спасител и записва Духовна семинария в Ню Йорк. След завършването й за кратко служи в Стамфорд, където се жени за българката Олга Праматарова.

Следва пътуването му за Русия, което го довежда до България. След успешна четиригодишна дейност е принуден от властите да напусне страната и ръководи съюзът на руските и украински петдесятни църкви в Америка.

През 1930 година отново пристига в България и ръководи Бургаската петдесятна църква до кончината си на 12.01.1935 година.

КОСТАДИН ТОМОВ⁴

Костадин Томов е роден през 1881 година в село Лясковец, Асеновградско. Завършва 4-ти клас в съседното село Асеново. През 1900 година се оженва за Калудка Томова, която му ражда 4 деца. През 1911 година се преселват в София. До войните работи като гостилничар. Участва в Балканската и Първата световна война. По време на последната вярата в Бога и търсенето на Неговото царство стават централна тема в живота му. Като участник в боевете при завоя на река Черна по свърхестествен начин опазва живота на ротата, в която е зачислен⁵. По-късно, когато като началник-взвод на фронтовата линия забранява на подчинените си войници да стрелят по противника, е изправен пред военен съд. Случаят със спасената по свръхестествен начин рота го спасява от присъда.

Самото обръщане на Костадин Томов към "личното" християнство е необяснимо със социални и психологически фактори. Костадин Томов сам започва за изучава Библията и неговите религиозни убеждения се формират изключително върху прочетеното в тази книга.

След войните посещава за една година баптистката църква в София, но скоро среща мисионерите Воронаев и Заплишни, които насочват вниманието му към новозаветната практика на кръщение в Светия Дух. Костадин Томов изследва проблема и скоро самостоятелно, както всички най-важни стъпки в религиозния си живот, изживява по внушителен начин новозаветната опитност. От този момент нататък той става един от най-успешните служители на българския евангелизъм.

По един неподправен начин и със самостоятелен стил Костадин Томов посещава десетки селища и в много от тях основава църкви. Благовестието му е съпътствано с изключително лично обаяние и искрено вдъхновение, което му осигурява възможност да проповядва и в православните храмове.

След учредяването на СЕПЦ, макар и да не участва в този процес, Костадин Томов се присъединява към съюза и е избран в Изпълнителната комисия. Факт е обаче, че болшинството създадени от него общества не се присъединяват към СЕПЦ и остават в независимото петдесятно движение.

Самото служение на Томов си остава близко до това, като в независимите църкви - не получава заплата, а своите пътувания заплаща с труда на цялото семейство. Костадин Томов практикува уверено новозаветните духовни дарби и страни от административни и формални дейности. Верен на своя стил Томов не полага усилия да учи в семинария, а активно се занимава с Библията и усърдно се моли.

Първата петдесятна църква в София е събранието организирано от Костадин Томов на улица "Зайчар". Напуска тази земя на 21.01.1967 година. Костадин Томов е изключителна личност и мощен деец на българския евангелизъм. Неговата дейност е изцяло духовна и това е причината да бъде сред малцината незасегнати от пастирския процес през 1948 година.

ДОНКА КИНАРЕВА¹

Донка Кинарева е родена в Сливен, в семейство на конгрешани. Тя е сред първите запознала се с петдесятното учение и първоначално като конгрешанка се отнася скептично. Скоро обаче анализа на новозаветните текстове и мощното служение на Воронаев и Заплишни я кара да промени позицията си. Това й създава сериозни проблеми в отношенията й с баща й, който е един от авторитетните членове на сливенската съборна църква.

Донка Кинарева завършва славянска филология, владее отлично английски език. Не създава семейство и посвещава живота си на християнско служение. Тя е сред учредителите на СЕПЦ и е сред най-активните му дейци. Донка Кинарева е водеща фигура в редактирането на "Петдесятни вести" и "Благовестител", превежда от английски "Библейски речник" и фундаменталните за петдесятното учение трудове от Доналд Джи "Духовните дарби" и "Духовните служения". Участва в издаването на съюзния сборник "Духовни химни", на различни библейски уроци и друга литература.

Донка Кинарева е инициатор на женското движение към съюза, тя е прекрасен организатор и пламенен благовестител. Напуска тази земя през 1971 година.

Други видни петдесятни дейци от периода са пастир Агоп Куриян, пастир Грую Кузманов, пастир Харлан Попов, пастир Емануил Манолов, пастир Йончо Дрянов, пастир Желязко Врачев, Сийка Дрянова и други.

Изтегляне 2 Mb.

Сподели с приятели: