Ана диана Петрова 1

Мая си беше взела куче от приюта за кучета, чиято порода беше крайно съмнителна. Единствено то не й се подмаза, дори не завъртя опашка, когато отвориха клетката му. Просто си лежеше на пода и я гледаше с големите си тъжни очи. Кръсти го Рошко заради щръкналата му козина, която му придаваше вид на стара плюшена играчка. Прибра го у дома – изкъпа го, а следобед го заведе на ветеринар за обезпаразитяване. Кучето понасяше стоически всички процедури и показваше признаци на живот едва когато му се припикаеше. До следващата утрин навсякъде в дома й вонеше на кучешка пикня. Мая трябваше да го приучи да изпразва мехура си навън и нямаше понятие как да го стори. Реши, че още на следващия ден ще се въоръжи с литература по въпроса, а докато постигне забележими резултати, щеше да го държи в коридора си.

През следващите вечери и особено уикендите, тя го водеше в парка, където се срещаше с Ана, Дани и Скипър. Двете кучета привикнаха едно към друго и се търсеха при всяка от разходките. Ана се беше сприятелила с Мая и постепенно й разказа всичко за объркания си живот. Имаше нужда да го стори, защото й се струваше, че ако не сподели с някого, ще се пръсне. Мая беше идеалният мех за тази работа – тя не говореше много, но за сметка на това я изслушваше. Ана не знаеше почти нищо за нея, но някак й се стори близка – като човек, на когото можеше да се довери. Ден след ден Ана изливаше насъбралата се злъч в себе си – срещу съдбата и света, такъв какъвто й се поднасяше. Мая я слушаше безмълвна и само от време на време очите й се пълнеха със сълзи. Ана забеляза това и го разтълкува като знак за зараждащата се близост между двете. Онова, което убягна на Ана обаче, беше, че тези пълни със сълзи очи не гледаха към нея, а към Дани.

Наближаваше денят за поредната корекция на окото му и Ана искаше да го извежда колкото можеше повече навън – за да го разсее.

В един душен септемврийски ден, когато Дани беше тичал с кучетата, той се върна при двете жени с мокра от пот глава. Ана съблече блузата му и понечи да изтрие гърба му.

Тогава Мая видя родилния белег на лявото му рамо и едва не припадна. Хиляди мълнии! Тя се изкачи високо в небето, а после започна да пада, пада надолу – дори се побоя да не би да получи инфаркт или прединфаркт. Трябваха й всички сили, които притежаваше, за да се овладее и изтърпи разходката до самия й край. От този момент нататък тя не можа да слуша излиянията на Ана. До края на разходката тя беше вперила безумен поглед в Дани, а пред очите й преминаваха всички събития от живота й. Без мисъл в главата си, тя едва се прибра у дома.

От този момент нататък започна да ходи късно на работа и се връщаше рано – колегите й бяха заподозрели, че с нея се случва нещо необичайно, и когато този ден тя се обади, че не може да отиде, вече всички бяха сигурни, че това беше така, като се имаше предвид доскорошната й амбициозност. Никой досега не беше чувал Мая, главната редакторка в издателството, да се обади, че няма да дойде на работа. Колегите й се шегуваха, че може би настъпваше краят на света и само Мая го знаеше със сигурност, за да не дойдеше онзи ден. Болна, с температура, по време на празници и през уикендите – тя винаги беше в офиса, първа сутрин и последната, която си тръгваше вечер.

Този болничен ден Мая затъмни с щорите вкъщи, седна на дивана и прекара часове, вперила поглед в стената. Без сълзи, без гримаси, без да вдига телефона си и без да става. Цял ден тя не хапна, нито стана да иде до тоалетната. Мая чакаше, чакаше първите си мисли, ослушваше се за първите си чувства – като новородено бебе, което не познаваше нито себе си, нито света, в който бе попаднало.

Илия се върна точно ден преди операцията на Дани. Съпругът й не я беше предупредил нито за деня, нито за часа на завръщането си. В десет сутринта той позвъни на външната врата. Беше неделя и Ана приготвяше закуската, превъзбудена от събитието, което ги очакваше през следващия ден. Тя изтупа ръцете си и отвори. Щом видя съпруга си, Ана мигновено рухна в обятията му. Беше се старала толкова дълго да крие притесненията си за предстоящата операция, за детето, което носеше в утробата си, за нещата, които беше извършила през последните месеци. Не можеше да продължава повече така – разбра го още в мига, щом почувства потната топлина от гърдите на мъжа си. Без да го гледа в очите, това беше първият път, когато Ана не видя отражението си в него, а човекът, който стоеше срещу нея. Този човек също страдаше и се радваше, също таеше мислите и чувствата си, също полагаше усилия да сглобява отново и отново семейството им. Може би и на него му се беше приисквало да я смени с друга жена – така, както се сменя повредена стока. Може би той също имаше своите любовници, в които се утешаваше за безплодието им. Бяха отминали толкова години, в които и двамата се подлагаха на какви ли не процедури за оплождане, без да съберат смелост да потърсят психологическите причини за проблемите си. Тогава обаче не би имала нито Илия, нито Дани – нейното единствено семейство. Опустошена от годините лъжи и безсмислените опити, тя трябваше да щади силите си за новия живот, който нарастваше в нея. Но не и днес...

– Пусни ме да вляза, де – рече Илия и едва тогава Ана се отдели от него, за да го огледа.

Кожата му беше придобила неравномерен матов цвят като на пътник, който бе кръстосвал планините седмици наред. Очите му грееха по непознат начин – така, все едно беше първият турист, стъпил на чужда планета. Това не беше нейният Илия, онзи свит и обичлив мъж, готов да стори всичко в името на разбирателството им. Нещо в него завинаги си беше отишло, защото вместо да почувства предишната сигурност, или по-скоро осигуреност, Ана сега се усети съвсем несигурна.

Дани втори увисна на врата му и го засипа с хиляди въпроси.

– Бях в Кристалната пещера, едно в-вълшебно място – каза му Илия и Ана забеляза, че говори почти гладко. – Ще ти разказвам дълго.

– Кристалната пещера? Не бях чувала за нея – изуми се Ана.

– Да, както виждаш, ремонтът не се състоя. Но скоро ще го направя – връщам се с повече пари, отколкото когато заминах.

– Как е възможно? – ахна Ана.

– В-всичко е възможно – рече Илия, а съпругата му неволно настръхна от увереността, с която той го изрече.

До края на деня Илия и Дани бяха заедно. Илия разказваше на детето си за приключенията в мексиканската пустиня, докато Ана приготвяше багажа за болницата и разопаковаше този на съпруга си. Тя бе решила да му разкрие новината за бременността си по-късно, може би когато операцията преминеше.

60.

Болничният мирис беше еднакъв, където и по света да се намираше човек. Някои болници миришеха на застояло, други на нови мебели, но миризмата на дизенфектанти пропиваше навсякъде.

– Знаеш ли кой е Гео Милев? – попита Илия Дани, който трепереше в болничната стая.

– Кой?

– Така ли? – размърда се Дани.

– Да, това не значи, че ти ще станеш поет – опита се да го разсмее Илия. – Но след време никой няма да забелязва разликата. Изкуственото око на Гео Милев не му е попречило да пише стиховете си, даже напротив.

– Просто сега трябва да изтърпиш няколко корекции – заради порастването. После всичко ще се нареди, миличък – включи се Ана.

– Ще щипе като предния път.

– Да, ще щипе – рече Илия. – Но ти пък не си малък като миналата година. Сега си истински мъж!

– Мъж! – повтори Дани и се сгуши в скута на баща си. Мислите му препуснаха към Мутия – единствения човек, който искаше да види сега. Без да прави нещо, единствен немият можеше да внесе спокойствие в подплашената му душа.

Лекарят, който щеше да извършва коригирането на очната протеза, се зададе от дъното на коридора. Млад рус мъж със сини очи, той изглеждаше ведър и вдъхваше надежда.

– Здравей, юначе – поздрави той Дани. – Готов ли си?

Дани се усмихна насила. Малкото му сърце препускаше в гърдите така, че му прилошаваше при приближаването на човек в бяла престилка. От тях не можеше да се очаква нищо добро – те вършеха неща, от които после болеше или щипеше. На всичкото отгоре родителите му трябваше да им се усмихват и да им благодарят за нещастията, които причиняваха.

Лекарят направи знак на Ана и Илия да се отдръпнат встрани и тримата го сториха под зоркия поглед на Дани, който беше заел такава позиция, сякаш се канеше да улови всяка изречена дума.

– Вижте – рече лекарят и усмивката му веднага се стопи. – Тези корекции се отразяват неблагоприятно върху психическото състояние на детето, затова трябва да го подкрепяте, особено първите дни. След това насърчавайте детето да носи окото, ако по някаква причина не желае. Такива случаи са редки в нашата практика, но не могат да се изключат. Изкуственото око повдига клепача, възвръща нормалната му форма, улеснява влизането на сълзите в слъзните канали. Предполагам останалите неща ги помните от предния път... Добре е в началото след корекцията окото да се носи само по няколко часа на ден, докато орбиталната празнина свикне с него. После – то не трябва да се носи повече от 12 часа, а ще трябва да го изваждате, особено през нощта. Промивките с 3% боров разтвор са задължителни като предния път. Ще го изпишем два дни след корекцията, ако всичко е наред. После ще дойдете на контролен преглед след седмица. Това е от мен. Не се безпокойте – всичко е наред.

– Благодаря ви, докторе – рече Ана и стисна ръката на Илия.

61.

Съблякоха Дани чисто гол – такава беше практиката при хирургична интервенция в болница „Тариба” – най-модерната болница в София. В нея се приемаха болни с направления от личните лекари, но всички до един се принуждаваха да преведат пари във формата на дарение в зависимост от операцията, която предстоеше да се извърши, особено ако се отнасяше за козметични намеси като тази при Дани. Сложиха го да седне на инвалиден стол, покрит с прозрачна зелена болнична дреха. Ана и Илия можеха да го съпроводят до предоперативната зала. Там големите тежки врати се затвориха пред тях и последното, което Дани видя, бяха окуражителните им усмивки и сълзите в очите на майка си. След това се прехвърли от стола върху легло с колелца и луминисцентните лампи по тавана запрепускаха пред здравото му око. В операционната цареше тишина, смущавана само от тихото кикотене на сестрите, които си разказваха истории от изминалия уикенд. Те сновяха край него, сякаш беше жив труп, овързваха го в системи... Минаха повече от петнайсет минути, през които Дани имаше чувството, че замръзва. Ръцете и краката му се вкочаняваха от студ. След това до него се приближи мъж с тъмни очи, анестезиологът.

– И на колко години си? – попита той.

– На осем и половина.

– Охо, ти си истински мъж – рече той, докато държеше ръката му.

– Ходиш ли на училище? – продължи, без да отмества поглед от системата.

– Да.

– Кое училище? – попита отново.

*

Тъмнина. Пълна и безпаметна тъмнина. Нямаше образи, нито усещания. Той не беше себе си, но това нямаше значение. Всичко, изглежда, бе в реда на нещата.

Дани се събуди едва привечер, когато оранжевите отблясъци на слънчевия многопът се изливаха щедро в болничната му стая. Ана стоеше от едната му страна, а Илия от другата. Макар в този момент да трябваше да мисли само за себе си, за начина, по който щеше да изглежда, Дани не можа да не забележи дивия ужас в очите на баща си и безпомощното отчаяние на майка си. Първата му мисъл беше, че нещо лошо се бе случило, но след това чу мекия топъл глас на майка си, която го уверяваше, че всичко отново ще бъде наред, как операцията бе преминала успешно и че той бил истински герой. Тогава каква беше причината те да го гледат така? В душата му се загнезди мътно подозрение. Възрастните бяха като отворена книга за него – истински деца, които мислеха единствено за собствените си игри. Нещо страшно трябва да се беше случило, нещо, след което семейството му вече нямаше да бъде същото.

*

В чакалнята пред операционната Ана и Илия за първи път останаха сами след завръщането на Илия от Мексико.

– Т-ти също – отвърна й той, сам потънал в собствените си мисли.

– Кой ще започне пръв? Хайде ти – във временен изблик на слабост тя си позволи лукса да отложи присъдата си.

– Ами... добре. Аз вече не съм с--същият, Ана – Илия направи блок само на буквата „с”. Моето пътуване... – аз съм по-различен, отколкото можеш да си представиш.

– Казвала ли съм ти, че откакто се върна, заекваш по-малко... – прекъсна го тя.

– Не, но това вече няма значение.

– А какво има тогава?

– Ти, Дани – нас тримата. Не искам нищо повече.

– Да, наистина си се променил.

– Ще напусна работа. Ще започна на чисто – после той се обърна към нея, погледна я в очите и рече. – Само бъди до мен.

– Скъпи – пое дълбоко дъх тя. – Бременна съм.

63.

Мая имаше среща с адвоката в четири. Колегите й, които напоследък се учудваха все повече на несвойственото й поведение, бяха започнали да свикват с промяната. Оказа се, че такава Мая им допадаше повече. Тя се обади на шефа си, че й се налага да излезе, и побърза да напусне офиса.

Кантората на адвоката беше на Стамболийски, близо до един от столичните молове. Мая слезе една спирка преди своята, за да се разходи дотам. Искаше да събере мислите си. Есенното слънце бледнееше, сякаш някой беше изтрил ярките му цветове с кърпа. Хората, които я подминаваха, изглеждаха посърнали и угрижени. Лятото отдавна беше свършило, но не и копнежът по него. Все още се срещаше по някоя жена с къса пола или открити обувки. Мъжете ходеха навъсени и току се загръщаха в саката си, през които студът ги смразяваше.

Защо й трябваше да се среща със спомена за майка си? Беше се старала толкова години да я изхвърли от паметта си, но безуспешно. Тя и детето й обитаваха сънищата й и всеки път когато поглеждаше към привлекателен за нея мъж, в нея се надигаха вълни от вина, идещи от миналото. Мая не можеше да създаде нормална връзка, не искаше и да има други деца. Тя все си представяше как съобщава: „Изоставих братчето ти преди време. Мога да направя същото и с теб”. Сама й беше по-добре, дори констатираше, че откакто беше вдовица, не се беше чувствала по-близо до майка си – сега, когато беше с починал съпруг и изоставено дете.

Кантората се намираше в стара кооперация в уличките зад площад Славейков. Мая позвъни на домофона и дебел мъжки глас се обади:

– Моля, заповядайте.

Адвокатът беше висок, около стокилограмов мъж, който се крепеше на офис стола си като захарен памук на клечка. Мая си помисли, че бе възможно да падне всеки момент. От другата страна се беше настанил средно висок мъж, около четирийсетгодишен.

– Да, да, седнете.

– Потърсих ви по повод завещанието на майка ви... Вие не сте се срещали с нея от години...

– Така е – отвърна Мая.

– Соня Табакова ме беше потърсила, за да предаде саморъчното си завещание...

– Вие адвокат или нотариус сте? – скастри го Мая.

– Адвокат съм... – продължи мъжът, без да отбелязва враждебността й. – Саморъчното завещание може да бъде предадено за пазене от нотариус, може да бъде съхранено и от негово доверено лице.

– Заведено ли е в регистъра? Какво ме гледате, направила съм си домашното, преди да дойда! – стисна зъби тя, сякаш адвокатът бе виновен за отношенията й с покойницата.

– Госпожо – обърна се спокойно към нея адвокатът, като направи знак на другия мъж да не ги прекъсва. – Всичко, което е трябвало да направи майка ви, е сторено.

– Не стори най-важното – вкисна се още повече Мая. – А сега иска да ми вмени и вина. Първокласна кучка!

Мая го погледна в очите.

– Вижте, аз съм само изпълнител. Чувствата ви не ме касаят.

– Добре тогава, вършете си работата – усмихна се иронично Мая.

– Поканил съм господин нотариуса, пред когото майка ви го подписа – посочи той към другия мъж. – Той ще го обяви и ще изготви протокол след това. Вие сте единственият й наследник.

– Изглежда, майка ми е била близка с вас.

– В интерес на истината – не – адвокатът я погледна косо, а след това посочи към нотариуса, който се размърда в стола си.

– Ще ви прочета завещанието, а после ще обсъдим подробностите – рече той.

– Нужно ли е? – отпусна рамене Мая. – Нека преминем по същество. Не искам да я чувам как говори, ако ще това да е през лист хартия.

– Добре тогава. Тъй като предмет на завещанието ви е недвижимо имущество, ще издам препис, който ще се впише в Службата по вписванията към Районния съд. Едва след това ще можете да се снабдите с нотариален акт. Ако желаете да ви предам завещанието, отново ще се наложи да направя бележка в регистъра с вашия подпис, като ще са нужни и двама свидетели...

– Да, искам да го взема – отвърна лаконично Мая.

Щом срещата приключи, тя излетя от старата кооперация като пеперуда, случайно попаднала във вход. Пред нея се разминаваха и блъскаха хора. В далечината се чуваше псувня, някой бибиткаше. Почувства отчаяна нужда да остане сама. Вмъкна се в колата си на отсрещния тротоар, подпря глава на кормилото, както правеше обикновено, когато беше разстроена, и се разплака с глас.

64.

Магистрала. Автомобилът се движеше с около 120 километра в час. Мантинелите на пътя се разделяха като змия, разцепена на две – от главата до опашката. Вятърът се хвърляше срещу предното стъкло, а тревите в полето се огъваха до земята. Дани бършеше потните си ръце в панталона, главата му се пръскаше от тревожност. Апокалипсисът наближаваше. Изведнъж от банкета се надига великан, висок около пет метра. Ръцете и краката му бяха накичени с мускули, но не декоративни. Времето спря и настана страховита тишина. Единият му крак тупна върху магистралата, хоп и другият. Всеки момент колата им, в която Дани бе с родителите си, щеше да се блъсне в него.

*

Дани се разтресе, а зъбите му се разтракаха. Събуди се ужасен и видя и двамата си родители до леглото му. Блед и с превързка около окото си, той приличаше на смъртник.

– Сънуваш, миличък, успокой се. Операцията приключи, всичко е наред.

Мина половин час, докато треперенето се успокои.

– Не го разстройвай – пошепне Илия на Ана. – Не трябва да плаче сега.

Ана кимна и се опита да прегърне мъжа си, но той се изхлузи и се върна от другата страна на леглото.

65.

Апартаментът, който Мая беше наследила, се намираше на гърба на галерията за чуждестранни изкуства – старият им дом, там, където Мая и майка й се прибираха да спят – това беше причината да разговаря с онзи плужек, адвоката. Мая изпитваше смесени чувства към мястото. От една страна, навремето тя го обичаше, защото това беше единственото пространство, където можеше да остане с майка си насаме, далеч от всички изоставени деца. От друга, го мразеше, защото там майка й отново и отново й доказваше, че не я обича. Щом се върнеха, Соня рухваше пред телевизора и стоеше там с часове. Сякаш децата от дома изсмукваха цялата й енергия и у дома от нея не оставаше и частица живина.

Мая се изправи пред вратата на апартамента си, а зад гърба й стоеше човек. Нямаше да чака официалната заповед, за да влезе в проклетата дупка след толкова години. Ключарят извади инструментите си и отвори вратата.

В сумрака, който цареше вътре, сякаш мъртвата все още беше там, вероятно в компанията на още дузина мъртъвци, вонята беше непоносима. Мая присви устни, за да запуши носа си.

По стената, залепена за галерията за чуждестранни изкуства, имаше следи от мухъл. Леглото на старата, което изглеждаше малко и неугледно, се гушеше посрамено в ъгъла. Може би последната мисъл на майка й бе била за нея, за дъщеря й, но какъв беше смисълът, след като през целия й живот тази мисъл я нямаше. Ако беше видяла трупа й, безжизнен върху това смачкано легло, Мая щеше да я хване за врата и да души, души това отвратително тяло, което никога не туптя за нея, така както за всички останали деца от проклетата й работа. Лицето й се изкриви, очите й се напълниха със сълзи. Колкото повече се удържаше да не заплаче, толкова по-бързо го стори. Тази майка бе изрод, който изхвърляше плода от утробата си и дори не намираше сили да го изостави. Държеше го пред себе си, за да го измъчва още повече, за да вижда всеки ден, то, момичето й, колко малко я обичаше тази глупава жена. Мая не знаеше кой е баща й, онзи, който беше насилил майка й и я беше изоставил. Чувстваше се като дете на престъпник и студена кучка. Да я беше захвърлила, за да изтрие срама си – така, както Мая положи детето си върху стълбите пред дома, да я беше убила, да я беше продала – по-добре щеше да бъде. Може би никога самата тя нямаше да мине през... С-с-с. Белите патки, изпружили назъбените си езици. Мая тръсна глава, за да пропъди мисълта за тях. Майка й, да. Майка й, садистката, я остави при себе си – за да измъчва и двете им, без да й дари нито за миг онази любов, която майките даваха на децата си. Имаше ли по-голямо падение от това майка ти да не те обича? Децата от дома бяха щастливи поне с едно – имаха надеждата да бъдат осиновени. А тя, затворена в убийственото малодушие на майка си, трябваше да расте като цвете под похлупака на буркан. Самата тя не се чувстваше способна да заобича собственото си дете. Не виждаше слънчевия многопът може би защото беше твърде близо до нея, под нея или вътре в нея. Не познаваше слънчевата топлина на майчината ласка, не познаваше уюта и сигурността на майчината прегръдка.

А днес тази нещастница й завещаваше апартамента си. Кучета го яли! Майка й искаше да освободи съвестта си на смъртното си легло. Мая нямаше да й го позволи. Не и в този си живот.

Тази неудачница, не спираше да си повтаря Мая, не заслужаваше пощада. Сигурно сама си бе изпросила да я изнасилят. Беше флиртувала, беше се закачала, а после не беше могла да спре онази свиня, баща й. Като малка Мая се опита да я разбере, да премине през унижението й, като поиска пари за секса, който щеше да предложи. Не искаше да я съжалява, дори сега. Трябваше да мисли за себе си, само за себе си, защото никой друг не можеше да се погрижи за нея в този ден.

Тя изведнъж рухна върху малкото легло в ъгъла и лежа с отворени очи, без да премигва в продължение на часове. На върха от купчината мъртъвци, сред които майка й, вероятно баща й и съпругът й, съвсем сама, Мая за първи път се усети свободна.

Привечер, когато сенките от булеварда се изместиха към малкото прозорче, а шумът от улицата се усили, тя стана.

Беше взела решение – първото в живота си, което й се стори правилно.

Преди да иде в дома на майка си, Мая беше убедена, че ще го продаде и ще си купи с парите друг в блока на детето си. Беше мислила да се сближи с него, а кой знае, може би да можеше да си го върне след време. Не знаеше как стои въпросът със законодателството, нито можеше да предположи как би приел подобна идея Дани, но си втълпяваше, че е длъжна да опита – длъжна пред вината си. Може би не беше чак толкова лоша майка като своята и се надяваше да постъпи правилно.

Но докато цял ден лежа върху леглото на покойницата, тя започна да осъзнава, че ако стореше онова, което бе замислила, тя се превръщаше в същото чудовище като собствената си майка. Да се появи изведнъж в живота на едно хлапе, да преобърне целия му свят и да се опита да задържи този, когото беше изоставила – това не можеше да бъде добър изход просто защото не беше игра. Мая не желаеше да наранява никого, още по-малко себе си. Всичко беше безвъзвратно отминало и връщане назад нямаше. Беше изпуснала толкова щастливи мигове с единственото същество, което обичаше. Знаеше, че някой ден Дани щеше да я разбере.

Гърдите й преливаха от любов към хлапето, но тя не трябваше да допуска той да разбере коя беше всъщност. Ана, изглежда, се грижеше добре за него, а Мая, натрапницата – кому беше нужна.

„Какви са тия майки, дето изоставят децата си!”, беше се възмущавала неколкократно Ана пред нея, а Мая поглъщаше слюнката си и само повдигаше рамене, без да знае как да прикрие ужаса си.

Изтощена от драмите на живота си, Мая копнееше единствено за спокойствие. Него тя не можеше да има вече тук, в София, толкова близо до собственото си дете. Трябваше да отлети. Да отлети като враната, която падна със счупено крило на терасата й, пък ако щеше това да означава край на всичко.

Индия – страната на мира и утехата. Може би щеше да започне пътешествието си оттам. Беше чувала за толкова много хора, които го правеха. Беше ги виждала с очите си – зарязваха семейство и богатство и отиваха там, за да получат просветление.

Но сега й предстоеше много работа – трябваше да продаде апартамента на майка си и да разкара Рошко.