Ана диана Петрова 1

Мая и Боян пътуваха за България. Мая се чувстваше гузна до известна степен, защото знаеше, че това пътуване можеше да означава край за кариерата на Боян навън. Не бяха предупредили никого от работата му, че щяха да сторят това. Даваха си сметка, че освен колегите на Боян нямаше на кого друг да се обадят, че се връщат.

Мая не обичаше пътуванията със самолет. Прималяваше й при всяко излитане и кацане – това я уморяваше и навеждаше на мрачни мисли за живота и смъртта. Толкова крехък беше човешкият живот – човек можеше да умре там горе просто защото се изкачваше или слизаше. Човек наистина отдаваше голямо значение на пътуването в живота си. Е, Мая не правеше така. Тя обичаше повече застиналите моменти, дори те да бяха неприятни за нея. Умрялата гарга в банята й. Първата й среща с Дани в парка. Спартак – когато го видя в Индия на вратата. Първата целувка с Боян. Тези картини тя нареждаше като тесте карти в ума си и предпочиташе да ги запазва в този им вид. Така винаги, на различни етапи от живота си, тя можеше да направи различни връзки между тях. Мъртвата гарга свързваше с картата от първата им среща с Дани, както направи в началото. По-късно със срещата си със Спартак, а сега със завръщането си в България. Обобщенията, тайната страст на Мая, страст, към която тя се държеше критично, но на която не можеше да устои, я преследваха навсякъде като жаждата за чаша вода, като навика да се пие кафе сутрин. И днес, в самолета, загледана в прозореца навън в облаците, между тях и рамката на прозореца, тя намираше пролука, в която пространството се изместваше. Можеше да пристъпи някъде там и да се озове в друг свят. Свят, който инак би решила, че си измисля сама, но всъщност свят, който милиардите родили се и умрели бяха омесили за нея в топка тесто. Тя можеше да променя формата на тестото, както си пожелаеше, но нямаше продукти. Брашното, водата, маята – всичко това не беше нейно. Тя не можеше да увеличи количеството на душевното си съдържимо. Не можеше и да го намали. Дори да захвърлеше части от това тесто през това малко самолетно прозорче, неотварящо се самолетно прозорче, надолу към земята, количеството отново оставаше същото. Част от нея отиваше на боклука, но не се губеше, никога нямаше да се загуби. В този свой свят тя намираше единствено почивка – докато месеше тестото в различни форми, докато свързваше картите си по различни начини, докато редеше обобщенията си от връзките, които правеше.

– Coffee, baveries, tea – произнасяше на висок глас една от стюардесите.

Жена с тъмна коса и изписан грим, с кафеникава кожа, като кора от дърво, белязана от непрестанното издигане и кацане, сякаш на челото й пишеше, че е стюардеса. Винаги се беше чудела как бе възможно работата да бележи някои хора до такава степен, че да си личи при първа среща с какво се занимава човекът. Но това само при някои хора, продължаваше да обобщава Мая. Може би те обичаха работата си по праволинеен начин, така че умееха да свързват карта едно с карта две. Не поглеждаха встрани, не правеха това усилие, в началото от небрежност, а после вече защото се пристрастяваха към този път, към този тип свързване. Едно разбъркване на картите би могло да им струва инфаркт, а можеше да изглежда и като фокус. Фокусът с карти за тях би означавал сигурна смърт.

– Едно кафе със сметана и три захарчета – рече Мая на Боян, който преведе на английски.

Тя искаше да слуша думите си на български сега. Боян преведе и тя пое чашата с горещото кафе. Той можеше да я разбере, без да разпитва, без да държи непременно на валидация на собствените си предположения. Любовта му го правеше толкова сигурен, че знаеше какво иска тя. Ето тази сигурност беше търсила цял живот. Мая се притисна до него и го целуна. Той отговори на целувката й и двамата се загледаха отново навън.

– Ще кажеш ли на Ана?

– О, да. Трябва да знае, че аз съм родила Т О В А дете.

– Дани – рече Боян.

– Него, да.

– Защо не го наричаш с името му?

– Защото никога не съм му давала това име.

– А какво име му даде?

– Не му дадох име. Ако именуваш нещата, можеш да ги убиеш.

– И иначе правиш същото – предпазливо додаде Боян, който моментално съжали заради журналистическата си склонност към ровичкане.

– Не ме дразни, моля те – без злоба отрони Мая.

– Няма, извинявай.

През останалата част от полета те се държаха безмълвно за ръце. България идеше. Картата България. Ана си представи как размахва тази карта и повея, лекото размърдване на въздуха пред нея... вече го усещаше в първото смело обвинение на Боян.

Всички имигранти бягаха от тази карта, но залъхаше ли ги, отново се връщаха при нея, не спираше да обобщава Мая. Глупава работа бяха тия обобщения. Наистина глупава работа.

На терминал 2 цареше спокойствие. Обичайната организирана суматоха беше изсмукана от застиналата картина през прозорците на кафето към парка. Никой не знаеше за този парк, не спираше да си мисли Мая, а и да знаеха хората, едва ли щяха да бият път до аерогарата, за да се разходят в него. Един от абсурдите на държавата ни, един от абсурдите, които толкова й липсваха. Когато живееше в България, абсурдите бяха част от нея. И да заминеше човек навън, той несъзнателно ги търсеше отново, колкото и да му се искаше да избяга от тях. Беше минало време. Достатъчно дълго, за да се наложи да се върне обратно вкъщи. Ето корена на меланхолията към България – неосъзнатия глад за абсурди. Защото за Мая подредено тесте карти не съществуваше. Картите никога не бяха в онази перфектна подредба, както ги получаваше при закупуване. Не можеше, колкото и да искаше, да ги подреди така. Отпечатъците, потта от пръстите, която човек оставяше навсякъде, заставаше между картите и те никога не се подреждаха отново.

Хванаха си такси до Слатина. През града и двамата жадно гледаха в различни посоки. Бяха построени бизнес сгради, докато ги нямаше, движението се отклоняваше, защото навсякъде правеха ремонти. Съчленяваха се отново износените кости на асфалта.

Когато пристигнаха пред блока на Боян и се разплатиха с таксиметровия шофьор, ушите им забучаха. Нямаше вече самолет, такси и странични шумове, освен обикновените градски – тупане на чаршаф, палене на кола, разговор между обедните пияници пред блока.

Днес щяха да си починат, а на следващия ден – да потърсят Спартак.

117.

През това време Мутия, преоблечен и сресан, с хлътнали от недоспиване очи, стоеше и чакаше пред вратата на Ана.

Няколко пъти недоверчиво го заглеждаха преминаващи съседи. Всички те бяха чули за трагедията с Илия, но споделената отговорност на тълпата и тук означаваше безотговорност. Никой не го попита за нищо. Само го оглеждаха и отминаваха.

Мутия слушаше гласа на Ана, който се чуваше от време на време в коридора сред домакинските потраквания. Сърцето му препускаше. Искаше само да й зададе въпроса, който го мъчеше. Направеше ли го, щеше да си иде завинаги. Така поне си мислеше пред вратата й.

– Кого чакате? – попита го средно висок мъж с тъмносини очи.

Мутия взе да ръкомаха, непознатият го изгледа недоверчиво и отмина. Мутия понечи да тръгне по стълбите, а мъжът го последва. Слизаха мълчаливо, само Мутия ускоряваше крачката.

– Бира?! – пресегна се Спартак и го хвана през рамото.

Мутия се закова на място. Никой не му беше предлагал да пие бира с него. Ракия, вино и всякакви други бъркочи от селския казан – но бира не. Не че никога не беше пил, просто не беше пил бира с никого. Страхът му, Ана, Дани и целта на посещението му – всичко се разля в безформена маса. Внезапно почувства любопитство, а след това и желание да се съгласи. Като улично куче, което лаеше срещу непознат, но ако непознатият му поговореше и протегнеше ръка да го погали, той бе готов да се сприятели.

В пицарията, която се намираше до блока на Ана, сервираха бирите в големи запотени халби. В десет и половина заведението беше празно – единствено сервитьорите се разминаваха като тъжни гарги. Навън пееха птици, лятото беше в разгара си, но все още носеше онази ледена непостоянност на месец март.

– Ти, предполагам, си някакво гадже на Ана – рече Спартак, след като отпи.

Мутия го гледаше в устата, за да разчете думите му. След това поклати отрицателно с показалец. Двамата се подсмихнаха.

– Е, и аз не съм.

Мутия не написа въпроса, който и двамата очакваха той да зададе, а именно: кой всъщност бе Спартак. Само оглеждаше дрехите му – мръснобял панталон и сако, усещаше мириса му – мирис на скъпо.

– Тук съм, за да видя детето си.

Мутия потъна в хиляди пластове. Значи всичко беше напразно. Беше убил човек, защото си беше помислил, ах, той, глупакът, как можа да си го помисли, че Ана бе носила неговото дете в утробата си. А тя, разбира се, бе забременяла от този добре изглеждащ мухльо. Той самият, глухонемият селяндур, беше само мимолетно лятно удоволствие. Част от извратените й фантазии да спи с местния куку.

Мутия стана да си върви.

– Хей, къде така? Тъкмо поръчахме бирите. Седни...

Но Мутия вече излизаше от заведението. Той се заскита из улиците на квартала – вървя така до вечерта, а накрая се загърна в шубата си и легна на една пейка.

Сутринта, когато отровнорозовият цвят на изгряващото слънце разтвори клепките му, първото, което видя, бяха комините на Топлофикация. Те бълваха отрова в ранните часове на утрото и цапаха по слънчевия многопът като дете, което се учи да рисува. Този ден Мутия се предаде сам в полицейското управление.

118.

Новините в шест. Новините в седем. Навсякъде показваха Мутия – предал се за убийството на Илия. Публикуваха негова снимка, на която той беше зад решетките. Някой от пазачите беше подкупен да го снима за един от големите ежедневници. В продължение на два-три дни убийството и самопризнанията на Мутия след това бяха сред водещите новини. Българското публично пространство не можеше да се нарадва на този самоубийствен акт. Мутия, загледан пред себе си, отговарящ с мълчание. Говореха за него като за немия убиец, докато не запъплиха журналисти и към родното му село. Село Зорница не се беше радвало на подобен медиен интерес, откакто съществуваше. Половината от населението беше ромско и когато медиите, групирани по двама-трима, може би от страх да не бъдат убити от камъни в това забравено от бога място, нахлуха по тесните кални улички, малките циганчета не им простиха. Те ги следваха навсякъде, пипаха ги, просеха, подскачаха пред камерата, макар тя през повечето време да беше изключена. Там журналистите научиха прозвището на Мутия и оттогава насетне то загърмя по кабеларките през следващите дни. Фактът, че убиецът бе ням, и неизяснените причини около престъплението подклаждаха любопитството. Никой в селото не можеше да предположи какво се беше случило, освен бащата на Мутия. Но той не искаше „да говори” по този въпрос. Мутия старши за първи път беше погледнал на факта, че бе ням, като на дар божи. Беше благодарен, че не може да чуе какво му говорят, нито да отговори на разпенената тълпа журналисти, освирепяла от преследването на малките циганчета и глада. Глухонямостта му беше щит срещу тях, чиято цел смяташе, че бе да разкъсат бащинската му душа на парчета. Гостите на селото бяха настървени, защото не бяха закусвали, а и нямаше къде да обядват. В селото имаше само един магазин, а в него продаваха хляб и кисело мляко. Никой от журналистите не се беше запасил с кроасани, сокчета и всевъзможните боклуци на съвременния си начин на живот. Мобилните им телефони също нямаха обхват, което допълнително ги изнервяше. Бяха като група придворни, попаднали сред простолюдието.

Но всъщност не село Зорница, а София беше откъсната от света като малък остров насред море. Всички софиянци познаваха бреговете на своя остров, някои дори излизаха да ловят риба далеч в дълбоката провинция, но никой, никой не беше плавал в откритото море, по онези места, където рибите не достигаха острова. Ако не беше телевизорът, който да свързва това село с останалия свят, може би обитателите му щяха да развият племенни черти, досущ като в антиутопията на Уилям Голдинг „Повелителят на мухите”.

Тълпата с журналисти пред схлупената къща на Мутия старши беше като сън за него. Той не беше гледал телевизия, не знаеше къде бе синът му. Досещаше се какво би могло да се е случило – заловили го бяха след убийството, но се затваряше в глухонемия си свят, затваряше дори очите си. Никога вече нямаше да може да се наслади на пълния си покой. Там, където нямаше светлина, звуци и дори мисли. Образът на сина му, който той самият научи да борави с ножа си, да коли прасета, а сега очевидно и да убива хора, щеше да бъде с него до края на дните му. Знаеше, че повече няма да го види. Нямаше да иде в затвора при него. Нямаше да се бори. Тъмнина и единствено тъмнина.

Отпуснат пред прозореца, там, където намираше детето си да се взира в посивялата градина навън, Мутия старши за първи път пожела смъртта си от сърце. И тогава покоят, такъв, какъвто го познаваше от самото си раждане, дойде отново.

– С какво, казвате, се занимавал?

– Коли прасета – отговори един от селяните. Тълпата от циганчета се беше оформила в непробиваем пръстен около камерите и журналистите.

– Това някаква професия ли е?

– Не, не е професор, госпожо, той само коли добитъка.

– Абе, вие май всички сте глухи в това село – раздразни се журналистката, учудена от собствената си реакция. Нямаше нищо по-дразнещо от това да видиш себе си в подобен, мръсен, глупав и жаден за сензация селянин.

– Не, госпожо, само той е глухоням. И баща му – продължи с овчо смирение селянинът. Всичко си струваше, ако довечера щеше да се види по националната телевизия.

Скоро след като журналистите разпитаха двадесетина души, напуснаха селото, съселяните на Мутия старши нахлуха в къщата му с намерението да го разпитат и да споделят случката – със знаци, както правеха досега. Мутия старши, с посивяла коса, все така стоеше пред прозореца. Един от съселяните му го побутна и той падна от стола на една страна. Устата му беше широко отворена, а очите му – лишени от блясък. Сплъстената му коса се спускаше на змийски вълни по лицето му. Според древногръцката митология, след като убил Медуза, Персей използвал отрязаната й глава като щит, с помощта на който превръщал своите врагове в камъни. Тогава, през XVI век, било възприето Медуза да се счита като символ на триумфа на разума над чувствителността. В село Зорница не съществуваше Персей, но главата на Медуза, макар и неотрязана, зееше пред очите на всички. Съселяните мълчаха пред смъртта на мълчаливеца досущ като камъни.

Ана не спираше да следи събитията по телевизията. Отново сутрешните новини, обедните, вечерните – Мутия беше навсякъде. Особено се харесваше фактът, че е ням – поне така явно си мислеха всички. Умееше да се прикрива добре, би могъл да излъже всеки, повтаряше си Ана. Струваше й се, че ако не беше ням, тежестта на убийството му щеше да се счита за по-малка. Мутия даваше изключителната възможност на родните медии да се представят в детективската си светлина – по един толкова селяндурски начин, може би защото нямаха опит в представянето на профили на убийци. В България можеше да се шири престъпност, но не и от онази величина, каквато се виждаше в САЩ например. Да, имаше серийни убийци, жестоки и брутални убийци, но никога в такъв огромен размах и никога толкова изобретателни в замисъла на убийствата. Биографиите на българските серийни убийци не бяха нещо изключително, не носеха белега на извратеното общество просто защото такова нямаше. Нямаше майки, които да ги бяха пробождали с шишове или да бяха рязали части от тялото им – най-много такива, които ги биели, пренебрегвали или изоставяли.

Историята на Мутия от плевенското село представляваше истинска свежа струя, която прескочи махленското си естество единствено и само благодарение на факта, че той беше ням. Щяха ли да го признаят за невменяем или щяха да го осъдят на доживотен затвор – предстоеше дело, чийто изход беше почти ясен.

Журналистите разпитваха профайлъри от полицията, даваха воля на психолози да споделят теориите си за случая му. Но никой не стигна до историята с Ана. Журналистите не бяха разбрали, че нейното дете бе и негово. Няколко пъти я причакваха пред блока, но Ана не разговаряше с тях и те скоро се отказаха, неподозиращи, че сензацията, която търсеха, а именно любовния триъгълник, стоеше в основата на събитията. Ана потръпваше от ужас при мисълта, че тази история можеше да бъде проследена – да узнаеше и баща й. Детето й, кръвното й отроче, трябваше да се опази от този ужас. Едва на второ място тя си помисли и за Дани.

Дани продължаваше да приема спокойно новините за Мутия, което беше най-притеснителното за Ана. Вместо да се разсърди или натъжи, той сякаш не се интересуваше. В спокойствието му напоследък, в уморената му примиреност с абсурдите на живота, имаше нещо неестествено, болезнено и зловещо. Това униние не вещаеше нищо добро.

Дани правеше фокуси по цели дни, не беше спирал от раждането до този ден. Ставаше, измиваше се – някак ритуално напоследък. Подреждаше старателно всички необходими неща за изпълнението на съответния фокус. След това ги изпълняваше.

Беше най-стриктен относно посещенията си при Ненчо – веднъж, когато беше с висока температура, болен от грип, въпреки настояването на Ана да си остане у дома, той я умолява, вика, плака, само и само тя да го закара при Ненчо. Изплашена от реакцията му, Ана го надруса с лекарства за сваляне на температурата и го закара при учителя.

Понякога Дани викаше Марина и й заповядваше да записва как прави фокуси на видеоклип с мобилния си апарат. Тя беше единственият му досег със света на останалите хлапета. Дани почти не излизаше, беше станал мълчалив, не участваше в игрите на децата, а често те му се смееха, когато минаваше край тях. Сутрин броеше лъчите, които падаха нахално в стаята. Вадеше лупи и филтри за фотоапарати и ги насочваше към слънчевия многопът. Ана не забелязваше какво прави синът й, а Дани упорито настояваше в изучаването на слънцето – да разбере кой бе родил тази звезда, кой я бе захвърлил в безмилостната тъмнина. Това слънце сигурно светеше, подклаждано от вулканите на своята самота, гняв, злъч към всичко заобикалящо го. То унищожаваше и в унищожителната си мощ твореше живот.

Децата пред блока по-бързо от всеки друг усещаха, че нещо нередно се случва с Дани – първи и най-точни. Реакцията им беше само една – подигравката – поради незнание как да се държат с дете като него. Без щит от нередността, надежденското дете нямаше как да се разграничи, да се опази от лудостта на квартала, в който живееше. Всички се подиграваха на Дани, плюеха го, щом минаваше край тях, подлагаха му крак, за да се спъне, обиждаха го. Но за разлика отпреди, той беше като стоманена статуетка. Не отвръщаше, не ги поглеждаше, не говореше. Ето точно колко можеше да понесе едно дете. С новината за убийството, извършено от Мутия, убийството на собствения му баща осиновител, Дани приши най-външната граница на поносимостта си.

Оттук насетне... следваше само лудостта.

121.

Ана беше задържала Скипър след раждането. Въпреки неудобствата, които кучето й носеше, тя се беше привързала към него като към човек от семейството.

Един ден, когато го изведе на разходка, докато майка й приготвяше храната на бебето, тя забрави да си вземе телефона. Върза го на пейката и се върна до горе. Щом слезе отново, Скипър го нямаше. Това първоначално не я притесни особено – беше се случвало и друг път да изчезва за ден-два. Щом му харесваше да ходи в някоя посока, отиваше, както и да го привикваше обратно Ана. В началото тя дори му се ядосваше, но с времето свикна с характера му. Не знаеше как да го възпита, а и нямаше желание да го обуздава. Не намираше смисъл в това – в крайна сметка идеята да си вземе куче беше да си имат някой, който да лудува на воля. С едва прикрита досада от собствената си констатация, тя се насилваше да следва предписанията си относно кучето, които сама си беше възложила. Разбира се, че й беше по-удобно кучето да бе възпитано, но за Ана ексцентричните й убеждения, като това да остави Скипър да прави каквото си иска, бяха неотменимо средство за разтуха. Щом й се стовареше прекалено много, тя черпеше сили от своите странности – нещо, което едновременно я успокояваше и опияняваше. Но тя наистина не би могла да подари Скипър. Един ден, след смъртта на Илия, той изчезна, както правеше обикновено, и не се завърна. Изостави ги точно когато никой от семейството им не беше на себе си. Ана се страхуваше най-вече от реакцията на Дани, но като че ли това не го притесни особено, сякаш по тялото му вече нямаше място, на което да се нанесат рани – точно както се беше чувствала Ана преди години в село Зорница.

Тъй като Ана смяташе, че го разбира, тя се опитваше да потиска собствените си емоции. Самата тя не беше в много стабилно състояние. Превърташе нещата, които й се бяха случили, отново и отново, като филм на ужасите, който не харесваше особено, но от който не можеше да излезе. Пренавиваше се след всяко гледане. Уютно застанала на фотьойла, тя се чувстваше най-здрава. Случваха се истински неща в живота й, макар и толкова ужасни, което я караше да го мисли за пълноценен. Раждане, смърт, затвор, любовник. Ана наблюдаваше себе си като главна героиня на филм, който най-сетне започваше да й допада след твърде дългия скучен увод. Свита на дивана с топло одеяло върху себе си, със спящото бебе в креватчето в ъгъла, тя преглъщаше с упование към самата себе си. Най-сетне беше у дома в живота си, такъв, какъвто се развиваше сега. Мляко с какао и печени бисквитки. Може би някой ден щеше да се умори от случването на нещата в този им вид. Тогава сигурно щеше да плете чорапи и с умиление да си припомня буйната си младост. Ана едновременно копнееше и за двете неща. Тя искаше да препуска със свободно развята коса из житните поля, да се люби с мъже сред слънчогледите, да отглежда децата си, да пие от живота на големи жадни глътки. От друга страна, тя копнееше за спокойствието на добре изживения живот, за който да не съжалява. Не искаше да прескача години, да заспива и да се събужда с двайсет години по-възрастна. А може би двайсет не бяха достатъчно. Искаше да изживее всичко и едновременно, а после да му се наслаждава като страничен наблюдател.

Дните минаваха, а Спартак все не можеше да се накани да иде при Ана. Той я следеше, когато изпращаше Дани до училището с количката и бебето. След това следеше Дани на прибиране към дома. Толкова много приличаше на двама им Лили, сякаш беше подбирал от кошница с общите им черти. Не беше забелязал това, докато живееше зад блока, той, дъртият пияница. Истинското му дете сега го познаваше като клошара пияница. Как стигна дотам?, не спираше да се пита Спартак.

Дани и Ана не бяха усетили, че са следени – всеки, затворен в собствения си свят, те едва си продумваха по пътя. Ана събираше сили да се справи не само с емоционалния си срив, а и да се обърне към този на Дани. Спартак, който сега изглеждаше като голяма бяла птица в квартала, с белия си панталон и сако, с новата тойота, която караше, беше неразпознаваем. Никой не се досети, че под тези дрехи стои същият клошар, когото познаваха преди години.

Първите опити да се доближи до Ана бяха редовните месечни постъпления по сметката й. Беше подкупил банков служител, който да изнамери номера на сметката й, а това се оказа не чак толкова трудна работа.

Ана нямаше представа откъде можеше да идат тези пари, но не отделяше много време да мисли за това. Радваше се като малко дете – пестеше от тези пари, купуваше независимостта от родителите си, от които копнееше да се откъсне – особено сега, след затварянето на Мутия. Всеки път когато погледнеше Лили или чуеше майка си, стомахът й се присвиваше. Срамуваше се от деянието си и не искаше да мисли как един такъв срам можеше да се окаже най-големият извор за нейното щастие.

Църквата, църквата. Незнайно защо напоследък Ана не спираше да мисли за църквата. Да паднеше на колене пред попа, да му разкажеше всичко, да получеше прошка. Едва сега тя разбираше каква бе стойността на прошката към самата нея. Би могла да прости на целия свят, преди да направи същото със себе си. Човекът беше малък и голям едновременно – ето вълшебството на човешкото. Църквата беше сградата, в която хората си прощаваха сами – ако можеха.

Беше понеделник, когато Ана реши отново да стъпи в църква – тази в квартал Надежда. Надяваше се да няма много хора, дори се надяваше да остане сама вътре с малката Лили. Изпрати Дани на училище и се запъти натам. Измъкна се от забързания поток на сутрешната шумотевица – коли, хора, бързащи към автобусните спирки, лениви кучета. Около църквата беше спокойно. Тревите в задния двор, вятърът, който подухваше. Ана поспря, за да ги погледа. Лили спеше кротко след бурната нощ, в която плака няколко пъти. Ана си даваше сметка, че има сенки под очите и прилича на чорлава лелка. Но това отдавна вече нямаше предишното значение. Откакто беше забременяла, а по-късно и когато роди, Ана съвсем се занемари – анцузи, стари пуловери, маратонки – в това се състоеше облеклото й. Не искаше да съблазнява никого, никого, освен себе си. Ако не се страхуваше толкова от себе си, Ана би се погалила сама по главата, както се правеше с малките деца.

Тревите се полюшваха от вятъра – всяка, допираща се до съседната. Всички заедно като разлюляна моминска коса.

– Здравей. Аз съм Спартак. Помниш ли ме?

Ана го погледна с невиждащи очи. Не беше говорила с никого, откакто родителите й се прибраха на село, ако не се брояха няколкото разменени думи със съседите пред блока или в асансьора.

– Клошарът – присви очи тя.

– Да.

– Така ли? Все същото магаре съм.

Настъпи неловка тишина.

– Е, аз ще вървя – рече Ана. – Отивам на църква – не му дължеше обяснение, но искаше да се измъкне мило.

– Постой. Трябва да поговорим за нещо важно – натърти Спартак. – Кога можем да се видим?

– За какво имаме да говорим? – страхът й се промъкна в думите.

– Не се притеснявай. Не е нещо страшно.

– Тогава казвай направо.

– Направо?

– Да. Направо – така е най-добре.

– Ами... ами... става дума за Дани.

– Какво за него? – настръхна като лъвица Ана.

– Дани е мой син.

Ана погледна настрани – тревите все така се полюшваха от вятъра. Опърпани врабчета кацаха в храста до тях. Гласчетата им бяха тънки и слаби, но издаваха трепета им от настъпващия летен ден.

– Върви по пътя си – рече Ана с такава сила, че Спартак без малко да се подчини.

– Не искам нищо... само да ти помагам... Повярвай. Ана вече вървеше с количката и забързваше ход.

– Ще викам, ще се обадя в полицията, махай се оттук!

– Ана, моля те...

Но Ана вече влизаше в двора на църквата. Спартак я зачака да излезе. След около десет минути тя наистина се показа – пребледняла.

– Още ли си тук? – рече тя ядосано.

– Още, и винаги ще съм до теб. Не искам нищо. Нито дори да виждам Дани.

– А тогава какво? – спря се тя.

– Просто ще ти преведа една сума пари по сметката – за да не се налага да работиш известно време. После ще изчезна. Не искам той да узнае, че баща му е пияницата зад блока.

– Ами превеждай парите и изчезвай – почти извика Ана вън от себе си. – Какво ли не се случи напоследък?

– Да...да... Това е всичко, което ще направя. Сбогом, Ана.

Спартак не дочака отговора й, обърна се и се отдалечи бързо. Ана гледа след него, докато той влезе в колата си, паркирана до градинката пред църквата. Лили се размърда, присви коремче и сви вежди в знак, че започва да плаче.

Трябваше да открие Спартак на всяка цена. Каква глупачка само! Ами ако всичко това беше истина? Още на следващия ден тя провери сметката си. По нея бяха преведени сто хиляди лева. Когато видя цифрата в екрана на банкомата, тя се втурна с количката към друг. Без малко да преобърне Лили на един от завоите.

Ден по-късно Ана направи онова, което беше правила винаги, за да спаси кожата си или останките от душата си – излъга. Отиде в банката и поиска да узнае кой бе превел сумата, евентуално негов телефон. Предлогът беше, че човекът бе сбъркал сумата. Дадоха й координатите му. Тя се върна с телефона му у дома като завоевател. Взе Дани от училище, приспа Лили и слезе зад блока, за да се обади. Не знаеше защо точно там, но й се искаше да бе извън къщи – сякаш вършеше престъпление или стените можеха да чуват.

– Да – гласът му беше унил. Глас на човек, който не очакваше чудеса.

– Аз съм. Ана. Не затваряй, моля те... Знаеш ли къде съм? – мълчание в слушалката. – Точно там, където живееше преди. Тук градината е все още изгоряла. Но вече растат жълтурчета.

– Какво искаш? – леденината му я стресна.

– Искам... на първо време да излезеш няколко пъти с него – „Искам да му бъдеш онова, което винаги си му бил – баща”, искаше да му каже тя. Отново пауза.

– Не, Ана. Казах, че ще изчезна, и ще го сторя.

– Недей, Спартак. Уморих се вече. Няма смисъл, знаеш ли? Да бягаш от това, което си, може да ти навлече куп неприятности.

– Спести ми морала си, моля те – вкисна се той.

– Добре. Помисли, умолявам те, заради Дани. Той толкова има нужда от това. Много преживя това момче, много.

– Какво се е случило с окото му?

– Няма да повярваш. Беше се покатерил на клетка в зоологическа градина. Едва го спасихме.

– Виж. Ще си помисля. Не обещавам – рече Спартак и затвори.

Ана се опита да го набере отново. Дължеше поне това на Дани. Но апаратът беше изключен.

124.

За да ускори нещата по новите си планове, Спартак беше наел двама от най-добрите адвокати, които се занимаваха с дела по недвижимо имущество. Искаше да издири собственика на изоставения ров, който продължаваше да се пълни с вода както едно време. Собственикът беше изчезнал безследно, но имаше процедура, по която общината да си присвои обратно отдадената земя. След това можеха да я продадат на Спартак, който освен че щеше да плати солидна сума за нея, трябваше да обезщети и собствениците, и общината за доброто й дело.

Спартак беше изчислил, че това щеше да му коства почти цялото богатство, което беше натрупал от диаманта от Кристалната пещера. Но нямаше да се откаже. Да присвои мястото и да го превърне в парк с езеро беше обещание, което беше дал на сина си, още преди да знае, че му бе син. Не можеше да не спази дадената дума – сякаш ако го направеше, бащинството му щеше да изтече в канавката. Всъщност Спартак наистина се надяваше да бе така, но беше твърдо решен да стори безумието да закупи този никому ненужен имот в квартал Надежда 2 не толкова заради сина си. Спартак криеше истинските си мотиви от самия себе си. Този парк, който виждаше в мечтите си, щеше да бъде паметник на неговото прераждане. Доказателство, че човек можеше да живее два живота в един – може би не чак паралелно, както му се струваше в Кристалната пещера, но един след друг – със сигурност.

Паркът щеше да свърши всичко необходимо – да изпълни едно обещание към отдавна изоставено дете и да валидира двуживотието му.

Ето такива мисли се въртяха в главата му, когато му се обади Ана – развълнувана от сумата, която беше получила по сметката си. А може би и от още нещо. Спартак не разбираше много от жени, но му се струваше, че те вървяха заедно с парите. В съзнанието му Мая беше друга. Да, тя също беше жена, но не и като която и да било друга на света. Прекрасната Мая! Така му липсваше сега – да се разхожда с нея, да докосва косите й, да чертае пътищата на ръцете й. Не си спомняше откога не беше лягал до жена. Спартак сви юмруци. Помъчи се да скрие пътищата на съдбата си в юмрука – не искаше някой да ги разчита, нито той самият. Всичко можеше да се промени. Човек можеше да разчертае по друг начин дланите си... дори ако трябваше да използва нож или игли.

125.

През това време Мая поемаше първата глътка софийско кафе на кухненската маса. Апартаментът на Боян беше поддържан, въпреки дългото му отсъствие. Той изпращаше пари на далечна своя роднина, която да го чисти веднъж на месец и да покрива сметките. Боян стоеше умълчан на масата – беше хванал Мая за ръка и така, дланта й в неговата, приличаше по-скоро на детска ръка. Едва доловима усмивка се плъзна по загриженото й лице. Отново у дома – това дома, което толкова я беше наранило. Връщаше се, за да си припомни за най-голямата си рана – онази, която, колкото и да се опитваше да изтрие, не успяваше. Дани, който беше изоставила, беше белязал целия й живот. Тя може би никога нямаше да забременее отново – дължеше му поне това. Нейната утроба беше изцяло негова – единствено и само празно обиталище след неговото раждане. Ако бе знаела колко много щеше да я боли, как никога сама не би могла да постигне щастието си, как щеше да я гризе съвестта – все по-жестоко с напредъка на времето... Днес може би имаше асоциации, които информираха малолетните бременни за последиците от изоставянето на децата им – кой знае. Но тогава, в тъмните комунистически времена преди 1989 година, за нея нямаше нищо – нито очи, нито уши – откъдето да се промъкне зрелостта.

Сега й беше дори по-тежко, когато знаеше къде живее детето й, знаеше с кого, когато и истинският му баща знаеше. Би прибрала Дани отново при себе си, би коленичила пред него и би го молела в продължение на хиляди безсънни нощи да й прости – на нея – детето, което някога роди дете.

– Открих телефонния му номер – преди два дни е направил огромен превод на сметката на Ана – сто хиляди.

– Как разбра? – изуми се Мая.

– Имам някои приятели – отвърна Боян. – Предлагам да му се обадим.

– Не, ще се уплаши... и кой знае, може да отвлече детето... не, в никакъв случай. Трябва да сме много тихи – говореше насечено Ана.

– Ана, това е почти невъзможно – рече кротко Боян.

– Ако ще ми говориш така, по-добре не участвай – тросна се тя.

– Извинявай.

От доста време насам Боян беше придобил подмазвачески манталитет в стил улична мастия. Не можеше, не знаеше, не си представяше как щеше да постави връзката си с Мая в риск, бил и той минимален. Беше готов да се раздели с всичко – със здравия си разум, с крайниците си, дори със способността си да се надсмива – като художник, който рисува с четките на своята ирония. Макар да смяташе за жизненоважен този свой подход към света, Боян възприемаше околните през призмата на своята ирония. Затова той с радост се отказваше от всичко, за да бъде полезен на Мая. В любовта си към нея той не се чувстваше равностоен човек, а гнило животно, достойно да лиже единствено подметките й. Съзнаваше, че пътят, по който бе тръгнал, съвсем не бе здравословен за него, но очакваше да се излекува някой ден, макар да не придаваше кой знае каква важност и на това.

Мая, от своя страна, се дразнеше от пристъпите му на любовна сервилност, но всъщност нямаше нищо против тях. Нервите й сякаш бяха изтънели до такава степен, че нямаше значение какъв цвят е въжето, което ги връзва отново – дори ако цветът му е лайнян. В този момент тя с удоволствие прие извинението му, макар това да не беше съзнателното извинение на един съзнателен човек. Мая нямаше скрупули над факта, че сама изграждаше своя стъклена кула от кубчета, през чиито стени можеше да вижда света в такава форма, каквато си пожелаеше. Имаше прекалено много болка в този „реален свят” – а и неговата реалност, макар споделена от всички трезвомислещи, като нищо можеше да представлява друга стъклена кула, единствено отразяваща огледалните отражения на измислените човещинки.

– Разбери, това е моят живот преди да те срещна. Не е толкова просто, колкото си мислиш.

– Трябва ти време, миличка. Прощавай, слънчице. Обичам те, обичам те.

Мая не го чуваше. Замисли се – имаше ли начин да стигне до Спартак, без да вдига много шум? Може би това не беше нужно.

126.

Беше хладен летен ден. Навсякъде продаваха бански. Мая прекоси набързо скалъпения пазар за хавлии, очила за гмуркане, шнорхели пред блока с няколкото банки на Ломско шосе. Трикраки и четирикраки сгъваеми масички, платнени столчета, отегчени продавачи по къси панталони. Зад тях стояха пазарски чанти от онези, които продаваха на Женския пазар – пълни с китайска стока. Изрязани бански, които приличаха на ленти, електриковозелени хавлии, които бяха щамповани от едната страна, ластици за коса, слънчеви очила – всичко, което можеше да измисли гладът. Мястото до спирката на Ломско шосе беше отпуснато от общината срещу немалка сума. През зимата тук се продаваха отсечени елхи, през пролетта шарените мартеници придаваха сюрреалистична украска на жалкия пейзаж от раздрънкани улици, унили физиономии и трамваи, които плачеха за рециклиране, а сега – всичко лъщеше в цветовете на проститутската евтиния. Този пейзаж всъщност се понрави на Мая като първата глътка въздух на терасата след дълбок сън. Освежи я, някак специално оздрави начупената й гротескно душевност. Всичко щеше да бъде наред... всичко – не спираше да си повтаря тя.

Блок 258 се извисяваше като тъжен ръждясал гигант заедно със своите братя. Предната площадка беше покрита с дебел мръсен слой прах – дъжд отдавна не беше мил пред блока и там сега се разнасяше миризмата на кучешка урина. Старците пиеха бира, димяха евтини цигари и псуваха политиците.

Звънецът пред входната врата на Ана носеше тъмните белези на дългото занемаряване. Това накара Мая да почувства нервна веселост – занемареността в този случай означаваше, че в апартамента живее някой, но след това коремът й отново се сви от предстоящата среща.

Отвътре се чуваше гласът на бебето, то се смееше, викаше за вниманието на майка си, а Ана вероятно миеше чинии на мивката, защото кънтяха тенджери и капаци. Мая се стресна от гласа на това бебе. Нима Ана беше осиновила още едно дете след смъртта на Илия! Още щом се прибраха у дома, Боян беше накупил вестници и беше прочел за случилото се с Илия. Но не искаше да казва на Мая – страхуваше се незнайно от какво. Може би Мая трябваше да изживее изоставянето на детето си докрай сама. Не биваше да се опитва да скъсява нещата с преразказите си. Любовното сервилничене не беше погубило ума му съвсем.

Мая се озова пред вратата на Ана не съвсем подготвена. Сама си даваше сметка, че нещо като пълна подготовка в случая не можеше да има. Единствено се молеше да не уцели Дани в апартамента.

Треперещата й ръка едва докосна звънеца. Отвътре се чуха успокоителните думи на Ана, която приласкаваше бебето. След това стъпки до вратата. Сърцето на Мая биеше като барабан в гърдите й – истинска племенна музика.

– Хо-хо! Здравей, Мая, откога не сме се виждали – понечи да я прегърне Ана.

– Здрасти, Ана.

– Ама, влизай, имам да разказвам. Няма да повярваш... – подхвана я от вратата Ана. – Имам бебе – тук направи пауза и извика отново: – Мая, Мая, така се радвам да те видя. Родих бебе!

– О, мила, и аз се радвам – Мая беше шокирана.

– Не ме гледай така, прегърни ме. Преживях много, имам да разказвам. Няма да те пусна лесно.

– Аз... аз... – не знаеше какво да каже Мая.

– Виж ме само! – и Ана прекара ръка по отпуснатия си корем. – Аз родих момиче. Родих! Ела да видиш малката Лили – продължаваше да чурулика Ана, сякаш не я беше сполетяла и трагедия.

– Виж, Ана – хвана я за ръката Мая. – Трябва да говорим сериозно.

– Да не би да се жениш? О, много се радвам за теб.

– Ана – раздразни се Мая. – Спри за момент. Наистина е важно.

Ана остана с увиснала усмивка. Секунда преди капката от чешмата да капне – ето това представляваше увисналата усмивка на Ана.

– Дани е и мое дете – рече тихо Мая и преглътна сухотата в устата си. – А баща му е Спартак – той вероятно вече ти се е обадил.

– К-к-какво искаш да кажеш? Ти си майката на Дани?!

– Да.

Последва дълга пауза, в която двете жени се гледаха безмълвно.

– Моля те – прималя Мая. – Моля те. Искам само да помогна.

– Да помогнеш ли?! Двамата със Спартак само искате да помогнете... Абе, вие извънземни ли сте, какво?! Нахлувате изведнъж в живота ми и какво очаквате? А ти, ти се въртиш край мен и сина ми от толкова време, а аз глупачката си мислех какво ли не! Вън! Махай се от дома ми!

Бебето присви вежди, сбърчи чело и заплака. Мая отвори уста да каже нещо, но се отпусна и тръгна към вратата. След като прекрачи прага, се обърна и рече:

– Искам само да знам, че двамата с Дани сте добре.

Ана затръшна вратата пред нея. Мая остана известно време пред затворената врата в сумрачния коридор. Можеха да се чуят разговорите в съседните апартаменти. Асансьорът изтрака. Пред нея застана Дани с прозрачен плик, в който имаше прясно мляко и буца сирене. Мая тръгна с разтреперани ръце.

– Скипър... мама го подари – рече той след нея. Асансьорът тръгна надолу моментално. Мая натисна няколко пъти бутона с трепереща ръка. Но той не идваше и не идваше.

– Дани, синко – продума тя, безсилна да се контролира след изблика на Ана. – Аз съм твоята майка.

Дани я гледаше, без да мига. Очите му лека-полека се напълниха със сълзи. Мая разтвори ръце да го прегърне. Не разбираше как не се удържа да не го заговори. Беше си повтаряла хиляди пъти тази сцена наум, но сега, когато трябваше да подмине детето си, тя не се стърпя. Разбиваше всичко на пух и прах с тези думи – те означаваха нещастие за нея, нещастие за Дани, нещастие за Ана – за всички. Но не можа – тежестта на мълчанието й я смазваше.

– М-мамо – рече Дани, а окото му заблестя със странна светлина. – М-мамо.

– Миличък – рухна Мая върху детските му рамене. – Обичам те. Винаги съм те обичала.

– Мамо, мамо, мамо – не спираше да повтаря Дани. – Защо не дойде по-рано?

– Запомни само, че трябва да останеш с Ана – тя е сега твоята майка.

– Не ме оставяй втори път – викна Дани в коридора, а от окото му рукнаха сълзи.

Но асансьорът изтрака и Мая отвори вратата му. Хлътна вътре като беглец от затвор. Вратата не можеше да се затвори. Дани беше хвърлил чантата с покупките и я бе задържал с крак.

– Вземи ме със себе си – плачеше Дани.

– Прости ми, миличък, сега ти няма да ме разбереш, не можеш, но трябва да си силен.

Дани я гледаше с голямото си насълзено око, без да може да разбере каква е тази жена, какво се случва. И да се забавеше, Ана нямаше да усети – тя като че ли продължаваше да не го забелязва. Вглъбена в грижите около бебето, тя беше изстудяла към целия свят. Не тъгуваше за Илия, не се вълнуваше от съдбата на Мутия. Не спираше да повтаря, че бе родила, сякаш това събитие се беше случило вчера.

Сега Дани следваше Мая по петите. Днес, когато най-сетне беше намерил майка си, нямаше намерение да я пусне. Имаха да си кажат толкова неща – щеше да я обвинява, обвинява, а после да целува ръцете й безкрай. Искаше да й зададе толкова много въпроси, но преди всичко искаше да я помирише, да се сгуши в нея, да се наслади на лицето й, ръцете й, коремчето. Искаше да я удуши. Тази ужасна майка, която го беше родила и захвърлила така безпощадно. Тя не беше намерила любов в сърцето си, така че да може да го задържи – него, нежелания. Този, който се беше появил на света, без майка му да го желае. Сигурно се бе отвратила от вида му... или бе плакал много... или бе й попречил. Цялата му омраза и любов се бяха събрали в едно. Той ненавиждаше тази жена, която го беше захвърлила, която беше причинила всичките му нещастия. Бяха стигнали почти до кофите с боклук пред блока, когато се спряха. Ноктите му се впиваха в ръцете й, а тя не помръдваше – сякаш стоеше, за да поеме, това, което заслужаваше. Искаше да я нахапе цялата, да й остави белези по ръцете, по лицето, по цялото тяло, а после да целува раните, които й бе направил. Дани не беше на себе си.

127.

Мая нямаше сили да го слуша, нито да гледа умолителното му око. В него сякаш се оглеждаше цялата тревога и ужас от постъпката й. Не можеше да обясни на детето си с прости думи защо го беше изоставила. Нямаше и начин да му разкаже защо сега не трябваше да бъдат заедно.

Затова тя пое дълбоко дъх, хвана го за ръката и мълчаливо го поведе обратно. Трябваше да разговаря с Ана на всяка цена, но не днес, не сега. Беше толкова объркана, че едва чуваше собствените си мисли, ако такива изобщо можеше да проследи в този момент. Трябваше много бързо да се отърве от Дани. „Отърве” – настръхна от мисълта за тази дума. Преди години беше направила същото, не биваше да го повтаря сега... И тогава гузната й съвест я заля с неописуема мощ, причерня й. Както крачеха двамата, тя отпусна ръце. Прибледня, а после като че ли лицето й позеленя. Никога не беше знаела колко буквално можеше да се разчита фразата: „омекнаха ми краката”. Виждаше Дани пред себе си, усещаше как я дърпа за ръката, но знаеше, че след даден момент не можеше да направи повече от две стъпки. Започна да потъва в безкрайното тъмно море. Тялото й вече не беше нейно, а на някой друг – можеше да си го възвърне, ако пожелаеше, но за това трябваше да полага неимоверни усилия. И потъваше ли, потъваше... без това да й се струваше опасно. Даже напротив – беше й приятно. Някой я дърпаше нагоре, хванал я през кръста. Ах, че грубиян. Как смееше да прави с тялото й нещо, което тя не желаеше! Но беше безсилна, не можеше да му се опълчи. Вече не потъваше, а излизаше от океана с шеметна скорост. Водораслите се отвориха, за да й покажат пътя към светлината, към слънцепътя. Ръцете я издърпаха и тя се озова в скута на Боян, който не спираше да я вика.

– Мая, Мая! Добре ли си?!

Трябваше й цялата сила на света, за да отвори клепките си. Огледа се с видимо нежелание. Бяха паднали до кофите пред блок 258. Дани го нямаше. Няколко души се бяха струпали и цъкаха с езици. Боян, който трябваше да си стои у дома и да я изчака, явно я беше проследил. „Колко придвидливо от негова страна!”, отбеляза тя с ирония наум.

Край тях мина съседът на Ана, когото всички обвиняваха за лошия си късмет, срещнеха ли го сутрин. Без да знае за етикета, който му бяха сложили, Мая почувства лошия късмет, който той носеше. Искаше й се само да спи, да спи. Боян я вдигна на ръце – в големите му силни ръце тя се усещаше като момиче. Стана й домашно и приятно. Само да не беше онази буца в корема й, буцата на предишния й скапан живот, за който трябваше да плаща и днес. Източи шия, сякаш за да му каже нещо, и повърна. След това се отпусна омаломощена и затвори очи. Не искаше да вижда този ужасен свят, не искаше да бъде част от него. У дома, у дома при Боян.

Нещата между Спартак и Ана се случиха съвсем естествено. Може би ако Ана беше с десет години по-млада, тя нямаше да си позволи разкоша да взима важни решения в живота си според това дали й бе удобно или не. Въпреки всичко тя беше възпитана в духа на селската добродетел и макар цял живот дотук да се беше опитвала да избяга от това, като си повтаряше, че би обичала някого до гроб, независимо от това дали имаше очи, уши или тънък портфейл, всъщност никога не беше имала смелостта да си признае, че тези неща имаха значение за нея. Разбира се, тя не би могла да се влюби в някого, на когото му липсваше екстравагантност. Илия заекваше и бълнуваше за картини с кървави вени, Мутия беше ням. Освен това Ана също така би могла и да не се влюби изобщо.

Хората, които я заобикаляха, онези, с които си почиваше, които обичаше – всички те носеха белега на всепризнатото различие. Дори Дани, който впоследствие щеше да загуби окото си и който не би могла да избере за осиновяване, беше привлечен към нея, макар само Ана да знаеше колко точно й струваше неговото осиновяване. То беше признание за смъртта на нейната неосъществена женственост и същевременно надежда за прераждане. Всичко това Ана съзнаваше, но никога не беше артикулирала нито наум, нито на глас. Неизговорено, то оставаше в мътилката на общите усещания, които трудно се различаваха едно от друго и следователно не съществуваха.

Случващото се между Ана и Спартак не можеше да се нарече любов – всъщност то беше далеч от това. В един жълт ежедневник биха го нарекли взаимна изгода, но то не беше и такова. Не беше също и взаимното съжаление, което изпитваха двама души, които са били измъчвани твърде дълго време, понесли са повече страдание, отколкото са си представяли, че могат. Не беше също и влечение към поредната екстравагантност. То беше като внезапно блеснала светулка в мрака зад селската къща. А на село винаги беше много тъмно през нощта.

Ана и Спартак впиха устни в телата си, като животни от един вид, които се срещаха насред пустиня в разгара на размножителния си период. Като последните останали твари на планетата в последния възможен ден. Те се любиха една сутрин, когато Дани показваше фокуси в Дома на децата заедно с Ненчо, а Лили спеше най-дълбокия си сън – късно сутринния.

Ана беше извикала Спартак да поговорят за Дани. Отвори вратата по халат и боса. Спартак я изгледа от глава до пети, а после й се нахвърли. Хвана я здраво за косата и я притегли към себе си. Студена в големите му горещи ръце, тя се остави да я пренесе до семейната спалня – там, където не беше влизала от смъртта на Илия.

Търкаляха се по килима, Спартак я съблече с едно движение и проникна в нея с още едно. Той я увличаше във въртежа на собствените си емоции, а тя се отдаваше на удоволствието с отворени очи и с безсрамието на родила жена. През първата година след раждането много й се правеше секс. Беше зачестила мастурбациите си до две на ден, за да може да успокоява нервите си, особено след като Мутия беше хвърлен в затвора. Ана си представяше как го прави със затворници, как лази в краката им и носи обеда им върху голия си гръб. Те можеха да се държат както си искат с нея и тя трябваше да ги обслужва един по един. Докато я чукаха по двама едновременно, тя кърмеше не едно, а две бебета – нямаше ерогенна зона, която да не бе запълнена с нечий член или мъжка ръка. Тя раждаше децата на всички тези затворници и беше тяхна робиня. След подобни фантазии оргазмите й следваха мощно, почти до болка. А после се чувстваше не успокоена, а унила, и все пак беше по-добре, отколкото настървената нервност на неудовлетворението й. Понякога й ставаше досадно – мастурбациите отнемаха време, често можеха да бъдат прекъснати от Дани – макар Ана да се прикриваше добре. Правеше го винаги под одеяло и по корем, така че да скрива пръстите си, които обработваха клитора й. Беше стигнала дотам, че на няколко пъти се разрани и трябваше да си купува крем против гъбички от аптеката, защото се срамуваше да иде на гинеколог и не знаеше как да му обясни какво беше направила. Но клиторният оргазъм, макар да вършеше добра работа, не можеше да замести проникването до шийката на матката. Липсваше й мъж. Спартак и внезапното му любовно откровение бяха истински мехлем за изтерзаното й тяло, което копнееше за докосване, за попиване на мъжкото, онова, което тя не беше и не можеше да бъде. Всъщност онзи ден те не си продумаха през цялото време, досущ като първото й сношение с Мутия, отбеляза Ана пред себе си с горчива ирония.

Бяха й казали да се предпазва от бременност в първите месеци след раждането. Не искаше да го прави – да ставаше каквото ще!

Дани беше започнал да участва в илюзионни програми във фирма ПартиСървиз.бг, която организираше партита. Ненчо често заработваше допълнително към тази фирма, а сега, след като Дани напредна толкова бързо, той можеше да „стъпи в света на големите илюзионисти”, както му казваше учителят му. Детските събирания по състезания на училищно ниво бяха вече недостатъчни за Дани. Той се занимаваше по цели дни с фокуси – измисляше си нови сам, Ана му купуваше предмети, които той пригаждаше. Аудиторията му беше всякаква – от деца на 5-6 години в детски парти клубове до изискани партита на големи компютърни фирми.

Ана беше вече спряла да ходи на всичките му изяви, но не беше спряла да се изумява колко различен беше той на сцената. Сякаш вълшебната пръчица, която беше част от антуража му, го свързваше с божественото и там, под светлините на прожекторите, той беше друг. Погледът му издаваше малък буда, който твореше света от топче и го раз-раждаше в хиляди лъчи.

Дани обличаше тъмнолилавото си фокусническо сако и слагаше мръсножълтото си бомбе. Излизаше на сцената, без да се обръща към публиката, която обикновено го окуражаваше с ръкопляскания. След това се залавяше с цялата сериозност, на която беше способен, да възпроизведе подготвената си програма с фокуси. Каквато и да беше реакцията на публиката, Дани сякаш не я забелязваше. Но това, странно, не го правеше да изглежда откъснат от хората, а напротив. Като че ли беше толкова дълбоко свързан с тях, че нямаше нужда да реагира на емоционалните им изблици. Хората, от своя страна, също усещаха тази близост и безсилни да й се съпротивляват, й се отдаваха. Разпитваха за момчето, което не само правеше фокуси, а самото то беше вълшебно. Това момче успяваше да ги укроти до степен, в която му се възхищаваха безмълвно, разпитваха за него, търсеха информация в интернет, предлагаха му нови изяви. В една от фирмите, където отиде да забавлява служителите на фирменото парти, шефът, който беше швейцарец, искаше да предложи на момчето да иде да направи шоу в Швейцария изцяло на негови разноски. Ненчо, който сега играеше ролята и на импресарио на малкия фокусник, обеща, че ще разговаря с майка му относно апетитното предложение.

Дани не се радваше на успехите, не се впечатляваше от въздействието, което упражняваше върху възрастните. Част от харизмата му може би се дължеше именно на този факт. В момента, в който свалеше лилавото си сако и тъмножълтото си бомбе, той отново беше беззащитното надежденско хлапе, което единствено искаше да бъде обичано.

Изявите му не го направиха популярен сред хлапетата – напротив, малките, макар да не знаеха колко добре правеше фокуси, подозираха, че Дани ги превъзхожда, и затова го осмиваха жестоко и го изключваха от игрите си. Но след смъртта на Илия от предишната му агресивност и предприемчивост, с която се славеше, не беше останала и следа. Колкото фокусническата му пръчка раз-раждаше реалности, толкова Дани се самозатваряше. На опитите на възрастните да го заговорят той отговаряше с мълчание. Постояваше известно време на партито, приемаше похвалите с изкуствена усмивка, а после слизаше в лъскав мерцедес с тъмни стъкла и се прибираше у дома. На две преки от блок 258 мерцедесът спираше и стоварваше Дани, който се прибираше пеша с раница на гърба. Ако Ненчо имаше фокусническа кутия, то Дани имаше фокусническа раница – не за друго, а за да не знае никой от блок 258 с какво се занимава.

Наближаваше време за следващата интервенция върху изкуственото му око. Дани растеше, а окото му умаляваше. И да растеше, и да не растеше – всичко, което Дани правеше или не правеше, беше свързано с болка. На моменти му идеше да хване кухненския нож и да се реже жив, за да усети отново нещо, каквото и да било, както усещаше преди смъртта на баща си. Но когато се сетеше за Ана, отново бързо прокуждаше тези мисли. Въпреки бебето, въпреки срещата с Мая, въпреки смъртта на Илия, което можеше да я откаже от него, тя все пак го обичаше. Истински фокус на бога беше нейната любов! Единственият фокус, чиято тайна той не можеше да разгадае...

130.

След едно от ПР събитията, за които беше нает, Дани се прибра изключително уморен. Хвърли раницата си с лилавото сако и жълтото бомбе, вечеря набързо и пожела лека нощ на майка си.

Заспа бързо, така, все едно потъна в друг свят, който никога не беше виждал, но който му хареса много повече от познатия. Там всичко беше същото, но самият той не беше. Сякаш в него бучаха хиляди хора, които се бореха помежду си да излязат навън – ту някой от навалицата изкрещяваше, ту друг унило замълчаваше. Едни правеха фокуси, други си играеха с изкуственото му око, трети убиваха мишки. Тежаха му, а трябваше да ги носи всички в себе си. Гласовете им се извисяваха един през друг, а Дани едва ги удържаше. Надуваше бузи в желанието си да се запази цял, но не успяваше. Пръсна се на хиляди лъчи. Разгоря се, разроди си в хиляди посоки. Изведнъж му олекна, почувства радостта, такава, каквато никога не бе познавал. Събуди се с усмивка. Това беше същият, все същият сън със слънчевия многопът. Той самият беше слънцето, той самият беше пътят. Още щом станеше, щеше да говори с Ана да смени името си. Не знаеше как искаше да се казва, не знаеше и дали Ана щеше да му разреши, не знаеше и дали ако Ана го стореше, държавата щеше. Но днес той се събуди друг. Започваше нов живот.

131.

Лятото беше в разгара си. Пред блок 258 в Надежда 2 всички бяха крайно развълнувани. Усещаше се несвойственото щастие на кварталните обитатели. Пияниците пред блока, или иначе казано надежденският псевдоелит, обсъждаха на висок глас нещо – така, сякаш крояха планове. Децата тичаха пред блока и зад него, подскачаха, обясняваха си едно на друго нещо. По цяла нощ бучаха машини, които наливаха бетон от северната страна на блока.

Съседката от третия етаж не спираше да пие от цяла седмица. Привечер, към седемнайсет часа, тя излизаше на терасата и започваше да крещи: „Язовир Спартак! Язовир Спартак!”.

Носеха се слухове, че незнаен благодетел бе закупил мястото зад блока и смятал да строи парк с малко езерце. Това беше нечувана вест за кварталните. Никой не беше строил каквото и да било в Надежда 2, от последно застроените ЕПК-та, освен една-две дребни кооперацийки. Хората не можеха да се начудят кой и с какъв акъл влагаше толкова пари в това бивше блато, от което нито щеше да спечели, нито щеше да използва. Успокояваше ги само убеждението, че нямаше начин да не се разбере кой бе виновникът за тази суматоха.

Фактът, че никой, дори и от псевдоелита, не знаеше кой беше в основата на цялата тази история, подклаждаше любопитството на всички и от това печелеше най-много местната бакалия. Бирите се лееха, така че зареждането беше почти двойно по-високо. Към мястото се стичаха съкварталци, които притежаваха излишъци от време поради безработие или безпътност, а често поради двете. Консумираше се все повече слънчоглед и бакалинът беше цанил едно циганче да премита по няколко пъти на ден шлюпките под пейките. Даваха се обещания, произнасяха се гръмки речи, а децата не спираха да се радват. Печеше се и завист, все още с незнаен адресат, но с пълната си сила да се изяви, когато такъв се посочеше. В същността си тази завист не носеше злобата, която много хора бяха склонни да й прилепят. И тя, като всичко в квартал Надежда, беше псевдо. Псевдовъздух, псевдопица, псевдозавист. Всъщност надежденци се радваха дълбоко в себе си, че някой ги беше надминал, че някой беше прекрачил от псевдоживота си, в това бяха сигурни, за да направи тъй, че да се случи чудо. Те дори, в крайна сметка, изпитваха удовлетворение, че територията на псевдото оставаше отново единствено за тях. Кой друг, освен тях, можеше да прави големи планове, да вярва в тях, макар да знаеше, че никога нямаше да си мръдне пръста, за да ги осъществи. Да си псевдо всъщност съвсем не беше лека работа. То може би беше по-важно, отколкото да се реализираш, в чисто надежденския смисъл на думата. Защото нямаше по-трудно от това да си останеш дете в света на възрастните – да бъдеш, без да си признат от никого – не беше ли това привилегия единствено на гения? А всеки обитател на блок 258 малко или много се смяташе за изключителен.

И все пак въпреки всичко не беше лесно за обитатели на псевдоелитния блок 258 да станат свидетели на собствения си погром, и то не къде да е, а точно зад блока си. Някой се справяше по-добре от тях – някой, който имаше идея, пари и смелост да я осъществи, а това ги причисляваше в редиците на неудачниците. Отнемаше им надеждата някога да се реализират, стоварваше им огледало, в което те се виждаха точно такива каквито бяха – псевдо-едикакво си: псевдохудожници, псевдописатели, псевдокметове на общини и т.н.

Обитателите на блока не можеха да останат безучастни и към случващото се с Ана. Тя беше влязла в устите на хората и те посвоему бяха започнали да я изолират. Вече не беше псевдомайка, нито пък мъжът й беше псевдо – просто защото вече беше умрял. Случваше се нещо с нея и тя завинаги напускаше псевдопространството. Заживяваше като истинска жена, в един малко или много по-истински свят, където болката бе по-малко и никой никого не обвиняваше за собствения си неуспех, за ужаса от срещата със собствената си душа.

Тя беше започнала да се среща с един господин, който никога не слизаше от мерцедеса си с черни стъкла. Отиваше на тези срещи сама, а понякога вземаше и Дани. Кой знае – може да беше замесен в убийството на Илия, да бе подкупил Мутия – тази версия щеше да ги забавлява известно време. Към това се прибави и фактът, че за малката Лили се грижеше една съседка, която разказваше наляво и надясно колко добре й заплащали.

Дани споделяше с Марина, единственото дете, с което се срещаше от време на време, че скоро щял да се премести да живее другаде – в една далечна страна, в друг континент, където по цял ден щял да прави фокуси и никога повече да не учи. Тя пък разнасяше разговорите им сред всички останали. Напук на предсказанията на обитателите от блока, Дани още отсега печелеше добре с фокусите си. Истинско Пипи дългото чорапче в момчешки вариант.

Изкуственото му око, невидимо на пръв поглед, но все пак не съвсем на втори, правеше Дани още по-атрактивен – като циркаджийски изрод, който печелеше и заради умилението на публиката. Всъщност от известно време Дани се чувстваше и изглеждаше много по-добре.

Мая, биологичната му майка, идваше да го вижда веднъж месечно, като винаги носеше пълна торба с лакомства. Тях Дани, колкото и да обичаше, оставяше недокоснати.

Ана не разговаряше с Мая. Поздравяваше я хладно и викаше Дани на вратата. Понякога й дожаляваше за нея – в очите й се четеше такова желание за взаимност, на което сега Дани отговаряше студено. С всяко посещение Мая изкупваше капка от своята детска вина и наливаше още чаша гузност в разранената си душа. Беше отслабнала, с големи сенки под очите. Страдаше.

Когато обектът зад блока беше готов и в продължение на два дни премахваха загражденията, всички обитатели на блок 258 бяха накацали по терасите и разговаряха оживено. Южните апартаменти с изглед към новопостроения парк приемаха своите гости, някои за първи път от двайсетина години.

Новият парк приличаше на резидентски. Контрастираше рязко със заобикалящите го нахвръляни боклуци и най-вероятно скоро щеше да бъде погълнат от надежденското бунище край себе си. Но дотогава в езерцето плуваха шарени рибки, беше наета денонощна охрана, а по градините растяха екзотични растения.

Мястото беше оградено от шарена ограда и влизането беше забранено за кучета. Оградата бяха оформили във вид на огромни букви: Д А Н И Е Л. Паркът „Даниел” беше построен от един баща за самия него и сина му. След официалното представяне на новия обект литургията от местния поп, който дойде подпийнал на събитието, за да изпълни служебните си задължения, и кратката реч на общинския кмет, историята стана съвсем ясна. Спартак така и не се появи пред множеството и не беше нужно, защото слуховете утихнаха, заглъхнаха злите езици. Вече нямаше върху какво пияниците да вихрят въображението си, защото имаха истинска жива история пред себе си. Животът потече постарому, все едно паркът никога не го бе имало и никога нямаше да го има. Той беше мемориал на една осъществена след дълго чакане бащина любов. Гробен паметник на злото, потънало дълбоко под декоративното езерце, над което грееха единствено лъчите на спасението. Псевдогроб.

Кратко след събитието Дани, Ана, бебето и Спартак напуснаха България. Така и никой от блока не разбра къде отидоха, но самият факт, че го направиха, щеше да вдъхновява много настоящи и бъдещи обитатели на блока да прекрачат от псевдото в градините на по-щастливия живот.

Въпреки официалното наименование на парка, хората го запомниха като „язовир Спартак” и десетки години по-късно, когато младите засадени дръвчета щяха да се превърнат в големи достолепия, а от езерото и пейките нямаше да е останало нищо, по тези места вече щяха да се гонят само кучетата. Но мястото все още щеше да бъде известно с наименованието, което му дадоха надежденци. Псевдогробът щеше да се превърне в истински гроб, гроб, който не навяваше забвение, а стоеше, за да пренася паметта към следващите – които и да бяха те.

Но преди да се случеше този ден и много други, когато слънцето залязваше, то хвърляше многопътните си отблясъци в езерото и рибите пощуряваха. Те тичаха, прескачаха се и правеха виртуозни скокове. Лъчите бавно гаснеха под повърхността и многоцветните им одежди посивяваха, за да приспят слънцепътя. Сивотата не натъжаваше. Тя носеше полъха на ясната, синя, прохладна нощ, в която комините на Топлофикация щяха да продължат да бълват оранжеви отрови.