Ана диана Петрова 1

Сутринта се събраха на кафе в лобито на малкото, но сравнително чисто хотелче, в което бяха отседнали. Илия изглеждаше блед и недоспал. Той си взе двойно чисто кафе и се настани по-близо до прозореца. Сервитьорите се движеха безшумно, почти като сенки.

– Ще подкупим пазача – рече Спартак и се облегна назад, като вплете ръце зад врата си.

– П-п-познаваш ли го? – заискриха отново очите на Илия.

– Хей, по-полека... Ще видя какво мога да направя... Ама ти защо изведнъж полудя по тая пещера?

– Да, интересен въпрос – включи се Боян Калугеров, който беше напълнил догоре чиниите си с мексиканска храна и мляскаше шумно. – Мислех да го задам и на двама ви.

– Ще наемем хеликоптер.

– Хеликоптер?! Не може ли да се стигне дотам с джип?

– Ти знаеш ли къде се намира тази пещера?!

– Това е третата по големина пустиня в света – закашля се Боян Калугеров, което значеше, че се кани да говори. – Известна е още с името Ел Деспобладо, или иначе казано – безлюдната земя. Започва от Аризона, пресича Тексас и стига дълбоко в Мексико. Температурата там не пада под 38 градуса, навсякъде е пълно с кактуси и кости от стари койоти. Платата й са формирани от години и това е идеалната граница между Мексико и Америка. Повечето, които са тръгнали да я пресичат нелегално, са намерили края на живота си там.

– Н-н-нямаме толкова п-п-пари – прекъсна го Илия, на който светлината в погледа бавно угасваше.

– Имаме, приятелю, имаме – прегърна го Спартак и изпи колата си на екс.

– С-с-с-с-прял си да пиеш ли? – изуми се Илия.

– Мисля, да!

Няколко дни по-късно тримата приятели летяха с хеликоптер над пясъците на Чихуахуан. Под тях се виждаха пустинните плата, огромни долини и отвесни скали. Ята лешояди кръжаха на места и посочваха местностите, където лежаха убитите животни. Бяха наели хеликоптера от Циудад Хуарес – град, в близост до пустинята с население от около два милиона жители. Към десет вечерта при пещерата трябваше да ги очакват двама от пазачите, които да организират спускането им до преддверието на пещерата. Единият трябваше да слезе преди тях с подвижна платформа, подобна на строителен асансьор, а другият – да се погрижи за издърпването им. Пазачите обясниха на Илия, че използването на костюм е от изключителна важност за здравето му, но той отказа. През последните дни беше станал по-мълчалив. Гледаше втренчено във всички посоки и единственото, към което се стремеше, беше да влезе в Кристалната пещера. Той така и не разкри на приятелите си истинската причина, поради която искаше това. Боян Калугеров сериозно се съмняваше, че самият Илия изобщо е наясно защо и какво прави. Като журналист обаче той се вкопчваше в приумиците на обезумелия си съгражданин, защото надушваше сензационен материал. Иначе едва ли щеше да пропътува дотук, макар и на разноските на довчерашния клошар, който му изпрати пари с молба да се разходи с него. Беше се заредил със скъпа камера, която обаче така и не можа да стартира в горещото преддверие.

„Чакалнята”, както я наричаха, беше осветена с неонови лампи. През стъклената врата в дъното зееше тъмна дупка. Пазачът включи осветлението вътре и пред тях се разкри невероятната гледка на най-големите кристали в света. Подобно на ледени скулптури те изумяваха със своята блестяща красота, но като се има предвид, че температурата в помещението беше около 50 градуса по Целзий, тази красота излъчваше единствено смърт.

Бяха долу от десеттина минути, а от лицата им вече капеше пот. Спартак потупа Илия, преди да го пусне вътре. Илия на свой ред го погледна с влажни очи, обърна се и пристъпи. Вратите след него се затвориха.

Отвътре го обгърна горещина. Въздухът сякаш вреше, а ако се събуеше бос, сигурно краката му щяха да се изпържат върху кристалите. От тавана се спускаха огромните бели колони, които изглеждаха като изкъпани под неоновата светлина. В единия край се пресичаше гора от образувания, подобни на гигантски насипани перли. Илия пристъпваше бавно напред, като се оглеждаше. Остави първоначалния си захлас да се измести естествено от все по-тежкото усещане за космична тишина. Никой не я нарушаваше и той я почувства като тежък товар върху главата си, докато не му се зави свят. Потъна в тишината досущ като онзи път, когато беше с вуйчо си на Бяла река. Понякога го придружаваше през ваканциите по местата, където вуйчо му обичаше да лови риба. Там, насред дивата прелест на почти непосещаванато от никого река, веднъж скочи от скала във вир. След първоначалния си страх да не потъне той се отпусна във водата – искаше да види дали щеше да стигне до дъното. Отвори очи, а подводната тишина го огради, все едно беше нахлул в орбитата на чужда планета. Спомни си, че трябваше да положи усилие да изплува. И сега, в Кристалната пещера, Илия почувства същото. Не се страхуваше вече от непознатото в себе си. С всеки изминал миг той се прехвърляше от вселена във вселена, едни от онези безбройно възможни светове, в които му се струваше, че винаги бе живял. Там той не заекваше, там спермата му можеше да опложда, там наистина имаше картини с кървящи вени... Да, той избираше във всеки квант от време съдбата си. Неговият малък свят беше точно такъв, какъвто го правеше с действията и бездействията си. Но само тук, в непоносимата жега, която проникваше в дробовете му, тук той спираше да отглежда вината си. Можеше да се остави да потъва, да потъва... Стори му се, че вече няма мисли в главата си, няма дух в тялото си – едновременно осъзнаваше всичко и не разбираше нищо. Тук и сега, стига да пожелаеше, можеше да се материализира в друга форма, като митологично същество или Бог. Това го опияняваше и едновременно с това го плашеше. Възможността реално да съществува друг свят, роден от представите му, беше съвсем истинска, но липсваха наблюдатели и видимост. Сега той знаеше с всяка фибра от тялото си, че живее в тази многолика реалност. Въпросът беше не дали тя съществува, а би ли могъл да се върне в предишната. Изпита меланхолия към всичко, което представляваше преди – нещастен пелтек, който не можеше да оплоди жена си. След това отстъпи пред обземащата го мисъл за безсмъртието.

Беше дошъл тук, за да съпреживее усещанията на древните траки, които пътуваха към царството на Хадес, защото внезапно реши, че това е единственият възможен път за него. Искаше да изпита границата на живота, да стъпи с един крак в изпепеляващите владения на нищото, там, където свършваше или започваше животът – все едно. Стигнеше ли до портите на Хадес, Илия щеше да усети и да разбере как именно се заражда животът – чудото, на което никога нямаше да бъде проводник. Защото къде започваше раждането, ако не там, където свършваше смъртта?

Илия чуваше другите капки, които се образуваха по висулките в пещерата. Самият той беше капка и едновременно с това човек. Ако имаше безкрайно много светове, то беше проблем да останеш в един-единствен. Съществуването в различна действителност отвъд познатите явления не можеше да му донесе повече от това, което вече имаше. Така пред него не се очертаваха никакви привлекателни възможности, освен онази да се раздроби и изчезне. Мисълта за смъртта отново се появи, този път като вик на ранено животно. Знаеше, че не може да свърши тук, защото все още не беше готов да възприеме своя мит за смъртта, но почувства, че не всички негови копия в безбройните многолики реалности го знаеха. Мислите му в миналото пораждаха настоящето, но то кипеше едновременно с новите му копнежи по бъдещето. Най-глупавото нещо, което можеше да направи сега, бе да се завърне от пещерата, да прекъсне прекрасното изживяване посредством намесата на старата груба реалност. Илия се затътри към изхода по навик, изграден от дългогодишното му заекване – да преодолява себе си отново и отново всеки ден. Като заекващ, той можеше да устои на всякакви гадости, такива, в които другите биха рухнали. Затова сега понасяше и решението за това завръщане. Илия изплува от невидимата гореща вода, в която се беше потопил, краката му се раздвижиха и той се олюля обратно към изхода на пещерата. През стъклената преграда Спартак и Боян Калугеров го гледаха и му правеха знаци да се връща по-бързо. Последното, което си помисли, преди да излезе, беше дали приятелите му подозират за милионите светове, в които живеят.

След това вратата се отвори и Илия рухна в ръцете им.

Трябваше да го охладят възможно най-бързо. Прехвърлиха се в импровизираната манипулационна и го поставиха във ваната. След това пазачът посочи на Спартак хладилника. Оттам взеха торби с лед и внимателно ги поставиха навсякъде по тялото му.

Илия гледаше неподвижно. Дишането му беше повърхностно, а лицето му –кървавочервено.

Изплашени от безучастния му вид, тримата мъже го извадиха, преметнаха го през рамото на Спартак и се насочиха към платформата, с която трябваше да се изкачат. Пазачът изгаси всички лампи по пътя си, като не забравяше за предпазливостта. Каквото и да се случеше, никой не трябваше да разбере, че е пускал външен човек долу. „Ама и тоя глупак, за какво му трябваше да влиза сам в пещерата – луда работа.” Той натисна бутона за изтегляне нагоре и платформата се задвижи.

След седмица, прекарана под зорките грижи на медицинската сестра, която Спартак беше наел, Илия показа, че се възстановява. Нямаше и следа от предишното му налудничаво отчаяние – сякаш някой го беше изтрил с мокра кърпа. Сега очите му светеха поновому, даже с риск да преувеличи, Спартак ги сравни с очите на бебе.

Треската на Илия беше спаднала и апетитът му се възвръщаше. Двамата му приятели го посещаваха редовно в хотелската стая. Боян Калугеров беше обещал, че няма да споменава Илия в материала за Кристалната пещера, който подготвяше. Макар да знаеше, че разказът за младия българин, посетил пещерата нелегално, би могъл да преобърне кариерата му със стрелка нагоре, той се отказа от тази находка съвсем доброволно и несвойствено на себе си.

Начинът, по който сега ги гледаше Илия, като човек, който започваше живота си отначало, беше заразителен. Дори той, Боян Калугеров, дългогодишният ловец на сензации, не искаше да замърсява това начало с репортерските си истории. Откакто се беше запознал със Спартак, а след това и с Илия, Боян Калугеров не беше същият.

Острият му ироничен език се беше смекчил и той констатираше с безразличие, немислимо преди година, че журналистическият му талант отива по дяволите. Не беше решил какво да прави, след като предадеше материала за Кристалната пещера. Може би статията му, а не репортажът, защото не успя да заснеме нищо с камерата си, нямаше да се забележи сред новините за убийства и изнасилвания в родния печат. От горещо Мексико софийските медии му заприличаха на селски панаир със захарни памуци.

Искаше да предаде материала си като завършек на един твърде дълго продължил етап от живота си, защото обичаше завършеците. После щеше да се сбогува с приятелите си. Спартак му бе обещал да го спонсорира за едногодишно пътешествие в Индия в ролята му на първи приятел, приятел, който никога не бе имал. Боян Калугеров беше решил да се възползва на всяка цена. В тази далечна страна, която сега се намираше по-близо до него от България, може би щеше да смени името си, да брадяса и да напише книга.

45.

Последната вечер, преди Боян Калугеров да замине, двамата със Спартак излязоха навън. Искаха всичко да бъде по-специално отпреди, защото знаеха, че се виждат за последен път. Спартак, който не беше близвал алкохол след приключението си в Кристалната пещера, имаше много по-здравословен вид. Единствено лъскавият костюм, с който излизаше, можеше да подскаже какво беше миналото му. Сякаш беше прескочил двайсет години от живота си и започваше оттам, откъдето беше спрял. Но времето не беше спирало за другите и ако един достопочтен господин на средна възраст тогава носеше костюм, то сега всички обличаха дънки и фланелки с надписи.

– Беше най-красивата жена, която някога съм срещал – рече той и отпи дълга глътка от безалкохолното си. Бяха се настанили в малка кръчма в една от тесните улички на Мексико и си бяха поръчали обилна вечеря. Боян Калугеров искаше да опита от мексиканското вино, а Спартак упорито отказа няколко пъти да му прави компания. – С бяла блуза и лилава пола. Косата й, прибрана в кок – тогава бяха модерни. Заряза ме с тези дрехи и никога повече не я видях. Не че не можех да я намеря, не смеех. Един ден просто изчезна. Майка й, учителката в дома, се стопи през последните години... Какво нещо е животът, а? Днес си на върха, а утре си нищо...

Спартак поклати глава. Кожата около очите му се надипли, сякаш и тя преодоляваше хилядите пластове време, което делеше Спартак от любимата му.

– Не си ли мислил да я потърсиш сега? – попита тихо Боян Калугеров.

– Да я потърся ли? – някак унесено отговори Спартак. – Че за какво... нима вече има значение?

– Но, Спартак, сега имаш пари и си свободен като птичка. Всеки мъж би дал всичко да е на твоето място.

– Говориш глупости. Какво съм аз? – един дърт пияница, на когото му се усмихна късметът. Но за какво ми е, няма с кого да го прахосам – разхили се той.

– Виж, само да решиш, мога да ти помогна в издирването. Може да е омъжена и да има деца.

– Едва ли си спомня за мен...

– Хайде... щом се върна от Индия догодина... как се казва тя?

– Мая.

– Става – усмихна се печално Спартак.

„Само най-горещите и най-студените ще се спасят.”

Ана трябваше да подготви Дани за поредната оперативна корекция на окото през октомври. Лекарите я бяха предупредили, че бе възможно по време на детския растеж да има сраствания на меките тъкани и състоянието на окото да се променя. След повишена честота на подобен тип намеси често се случваше клепачите да се обърнат с миглите навътре и да се предизвика повишено дразнене и инфектиране на тъканта, не беше изключено да навлязат прашинки и да предизвикат усложнения. Ана вече знаеше, че изпълнението на очната протеза бе десетки пъти по-сложно от изпълнението на която и да било друга. Освен опитен хирург, се изискваше и невероятна прецизност – обемното тяло трябваше да се съобрази не само с части от мускулатурата, но и да се предвиди нейното развитие в процеса на растежа, какъвто беше случаят с Дани. Беше чела, че е необходимо лекарят да установи добър контакт с детето, защото освен козметичния резултат от протезирането, беше също толкова важно и отношението на лекуващия екип и семейството. Без втория фактор ефектът от усилията никога нямаше да доведе до траен резултат, както всъщност беше и при всички останали медицински интервенции.

На село, където прекарваха последните си дни, двамата се чувстваха по-добре от всякога. Дани беше започнал да придружава редовно Мутия по къщите, а Ана не се опита да се съпротивлява на това необичайно приятелство. Момчето помагаше на немия, като му подаваше необходимите инструменти, миеше червата наравно с жените и скоро никой вече не се учудваше на уникалната комбина между едноокото хлапе и касапина. По света се случваха какви ли не щуротии, та това ли трябваше да учуди селяните от плевенското село.

Един ден Мутия реши да посвети Дани в тайните на заколението. Жертвата щеше да бъде козле, което Дани нахрани за последен път, преди да го поведат към лобното му място. Поднесе шепа с жито към муцунката му, а животното плахо се приближи. Хапна от ръката му, а после преживя няколко пъти. Дани го гледаше известно време, но не като мило животинче, в отнемането на чийто живот се страхуваше да участва, а като цел.

На село дете да заколи животно не беше нещо необичайно. Още повече ако Мутия щеше да ръководи цялата работа. Селяните бяха любопитни как това щеше да се случи и се уповаваха на Мутия. Той нямаше да ги подведе. Щом това беше волята на немия, нека бъде както кажеше – никой не смееше да му противоречи. Хората се страхуваха от извънречевия отговор – не като нещо равностойно на произнесените думи. И двете бяха израз на човешка воля, но да не говориш винаги имаше по-голяма стойност на село, отколкото да дрънкаш врели-некипели. Мълчанието бе злато, и в случая на Мутия.

Всички се бяха отдръпнали, за да направят място на Дани, който се приближи до козлето с шиш в ръка. Двама души бяха хванали краката на животното, а Мутия държеше главата му, допряна в земята. Дани коленичи, а ръцете му трепереха. Мутия показа на детето мястото, където трябваше да намушка, обърна лицето на Дани към своето с едната си ръка и го погледна в очите. Дани се обърна и наръга животното точно където трябваше. След това, все едно бе вършил тази работа всеки ден, извади шиша и го подаде на Мутия. Козлето потръпна и след няколко секунди умря.

През целия ден след това Дани, който вече беше свикнал да участва в приготовленията на месото, остана мълчалив с едва забележима усмивка на лицето. Може би никой нямаше да я види, освен Ана, когато го прибра в ранната вечер.

47.

Макар да знаеше, че трябва да обърне цялото си внимание към Дани, за първи път Ана беше неспособна да се съпротивлява на себе си. Тя отлагаше с всеки изминал ден разговора за предстоящата операция с детето си, защото и върху нейното лице стоеше подобна усмивка, каквато забеляза у сина си през една от вечерите.

След първото посещение на Дани при Мутия тя прибра момчето у дома и го сложи да си почива следобеда. Същия ден родителите й бяха отишли на лозето и нямаше да се върнат до късно вечерта. В тихите следобедни часове на вратата се почука и Ана се показа полугола, както се размотаваше из къщи. Беше Мутия, който беше дошъл да донесе забравена дреха на момчето. Щом го видя на прага си с влажен поглед и с изпотени устни, Ана се поколеба само миг. Хвърли се на врата му и бързо го поведе навътре в къщата. Любиха се страстно през целия следобед до малко преди да се събуди Дани. Всяко негово докосване я изпружваше като настръхнала котка. Ана не помнеше откога не се беше чувствала така. Възбуждаше се, щом се сетеше, че Мутия не говори, че убива животни – прецизно и бързо. Той беше далеч от нейния свят и същевременно представляваше всичко, което някога бе желала и търсила в любовниците си.

Преди да си тръгне, Мутия постави отново пръста си до устата й в молба да замълчи за онова, което бяха сторили. Мълчанието отново беше злато. След това се облече и се изниза безшумно. Ана не беше на себе си цяла вечер. Тя опипваше гърдите и корема си, усмихваше се като малко дете и се разходи из нивата с царевицата. Листата жулеха лицето й, беше задушно, но тя не спираше да се усмихва на себе си.

През идните дни се срещаше с Мутия в една от крайните ниви на селото. Пътят й дотам не беше дълъг и малко хора можеше да срещне. Но дори и да видеше някой, вече не се впечатляваше. И без това говореха за нея като за лоша майка, която нехаеше за осиновеното си дете. Все се намираше някоя старица, която да се възмущава как Ана е допуснала детето й да се размотава с Мутия по къщите. Мутия старши също не беше на тяхна страна.

Той се опита да се възпротиви на сина си, но без успех. Резултатът беше почупена посуда и няколко вечери, в които старият мъж се поболя от притеснение, защото синът му излезе и не се прибра. След тази случка човекът се оттегли и все си намираше работа в задния двор. Нито откликваше на повикванията на съселяните си, които идеха при него през ден-два, нито излизаше от вкъщи, освен ако крайно не се наложеше. Той единствен подозираше какво се случва, но от страх да не загуби единствената опора в живота си, не намери сили да се опълчи на сина си.

Ана не се беше чувала с Илия цяла седмица и когато му позвъни, се включи телефонният му секретар, през който съпругът й я уведомяваше, че е заминал за известно време и ще се завърне след седмица. Ана се притесни, но макар че се питаше къде би отишъл и защо внезапно бе зарязал ремонта, няколко часа по-късно почти забрави за грижите си. Реши да не казва на Дани, нито на родителите си, че причината за престоя й вече не беше оправдана. Ремонт, изглежда, нямаше да има, а тя продължаваше да стои на село със сина си, нещо, което нямаше как да се оневини в очите на когото и да било от селската общност. Тревожеше се за Илия, беше изненадана от постъпката му, но повече се тревожеше и изненадваше от себе си. За първи път от известно време тя се чувстваше в цветущо здраве, имаше добър апетит и се усмихваше. Безсилна да се противопостави на себе си, тя се отдаде на удоволствието от срещите си с Мутия през малкото дни, които им оставаха.

48.

Илия подготвяше завръщането си у дома: купуваше подаръци за Ана с парите, които му беше дал Спартак, и редеше обяснения пред огледалото. След като излезе от пещерата, сякаш започваше живота си отначало. Искаше му се да излиза, да се весели с приятели и да целува любимата си жена. Нямаше търпение да се върне при нея, но реши да не й се обажда, преди да пристигне в София. Спартак щеше да му даде пари, за да довърши ремонта, а самият той планираше да го придружи обратно.

Няколкото сметки, които бившият просяк си беше открил в различни банки, сега се управляваха от адвокат, назначен да се грижи за доброто управление на средствата му. Това решение не беше взето от него, а от приятеля му, Боян Калугеров, който го посъветва да уреди нещата си по този начин. Вече бившият журналист му съдейства да намери подходящ човек в Мексико, макар да не можеше да се гордее с испанския си. Малко преди да замине, Боян Калугеров беше пуснал връзките си в българското посолство, откъдето му изпратиха координатите на свестен адвокат.

– Е, нека и моята работа бъде полезна някому – рече му той тогава. – Поне веднъж, преди да се откажа от нея.

Сега, когато Спартак изпращаше и Илия, той отново даде воля на словоохотливостта си.

– Не мога да се позная, та аз доскоро бях само клошар, на когото се присмиваха децата, а сега... виж ме.

– С-с-само така, приятелю.

– Решил съм... да построя корито на язовир Спартак – това ще направя с част от парите.

– Н-няма да е лесно – отвърна му Илия. – Фирма „Д-д-д-дид-д-дира” едва ли ще се с-с-съгласи.

– Зависи колко пари им набутам в устата – ухили се Спартак.

– Н-н-не си струва.Т-т-т-така и не ми р-р-р-разказа как з-з-з-з-забогатя – Илия заекваше повече сега, понеже се притесняваше от интереса си.

– Може би друг път, приятелю...

– Може би друг път – повтори Илия.

49.

Дани не искаше да се прибира обратно в София. Ставаше все по-добър в коленето на животни и с Мутия бяха почти неразделни. Единствено следобедите майка му настояваше той да си почива – наистина не разбираше защо се беше вманиачила в тази следобедна дрямка. Но не смееше да й се противопостави, защото се страхуваше, че можеше да го отведе от село.

Когато го предупреди, че остават само няколко дни до края на престоя им, той се затвори в една от стаите и се разплака.

– Какво има, миличък? – опита се да го погали тя.

Дани се отдръпна рязко.

– Искам да остана тук, искам да живея при баба и дядо.

– Не може, Дани, с какво ще се прехранваме?

– Аз вече мога да коля животни.

– Детето ми, знам, че си истински мъж, но е време да се прибираме. След три дни започва училището и трябва да се подготвим. А и операцията...

– Не искам да ходя на училище! Не искам операция!

– Знам, но всички трябва да правим неща, които не харесваме...

Дани не я изчака да се доизкаже, разплака се на глас и излезе навън. Пред вратата вече го чакаше Мутия. Той носеше малко кутре в скута си.

– Къде го намери? – рече тихо Дани, докато бършеше сълзите си.

Мутия му го подаде.

– Мама няма да даде...

Мутия поклати показалец в знак на несъгласие и се усмихна.

– Ти си супер! – възкликна Дани, почти забравил за страданията си отпреди малко.

Мутия махна на Ана, която ги гледаше отдалече. Косата й се поклащаше на вятъра като разкошния Титаник малко преди да потъне. Приближи се и взе детската раница, която тя му подаде. После той с кучето в скута си и Дани тръгнаха по селския път надолу. Днес щяха да се разходят в гората – Мутия беше обещал да заведе момчето до реката, където щяха да ловят жаби. После щяха да си стъкнат огън и да си направят жабешко угощение.

Двата върха, които се издигаха край селото, бяха покрити с рядка широколистна гора. Имаше много поляни и рекичка, която проправяше пътя си през долчинките. Дани поиска от Ана да го заведе там, още щом пристигнаха на село, но тя му отказа. Предложението на Мутия да разходи момчето й, преди да си заминат, й се стори тъкмо навременно. Дани щеше да се разсее и може би тъгата му щеше да постихне.