Ана диана Петрова 1

След няколко дни, в които Мая се разхождаше из улиците на град Пуне и жадно попиваше всичко, което видеха очите й, Боян Калугеров я намери в бунгалото рано сутринта. Тя вече беше станала и беше измила косата си. Сушеше я с кърпа, когато чу почукването по вратата си.

– Имаш работата – рече той и я изгледа отгоре до долу.

– Благодаря ти – отвърна Мая.

Боян я хвана през кръста и я целуна. Тя отговори на устните му колебливо, но след това прокара ръце по врата му, а той затвори вратата след тях с крак. Любиха се цяла сутрин бавно, с тих копнеж по тялото на другия. Когато най-накрая легнаха уморени, Мая проговори първа:

– Дойдох тук, за да избягам.

– Сигурно си разбила десетина сърца и си изпратила притежателите им в гроба. А сега бягаш от местопрестъплението – рече Боян.

– Много мило, но всъщност бягам от друго. Майка ми почина наскоро.

– Съжалявам.

– А аз не. Имам чувството, че и мъртва ме преследва.

– Тук никой никого не преследва, Мая. В Индия най-лесно може да се освободиш от себе си. Хайде, да се разходим. Ще те заведа на едно място, което ще ти хареса.

Мая се усмихна и стана. Ребрените й кости хвърляха сянка в сумрака на стаичката. Боян се наслаждава безмълвно на този безименен път, който го беше отвел към вратите на рая, всъщност, като се замисли тогава, точно както беше очаквал. Той прехапа устни и примижа от удоволствие, а после рече:

– Мога да гледам гърба ти цяла вечност.

– Недей – засмя се отново Мая.

Боян й беше намерил работа в християнската църква Св. Дева Мария – древна постройка, издигната окончателно през 1825 година. В нея, както той каза, тя нямаше да се потопи в индийската атмосфера, което всъщност той предполагаше, че тя желае. Но Мая много се зарадва на новината и излязоха да отпразнуват повода в индийски ресторант.

Мая не беше яла почти нищо през деня и си поръча няколко неща, чиито имена трябваше да произнася буква по буква. Когато отпиха от червеното вино, Боян каза:

– Църквата е построена от британци, а самата сграда представлява смесица от британски и индийски архитектурни стилове. Останките на Сър Робърт Грант – той е поет, пише религиозна лирика... останките му лежат под пода на църквата. Представи си само – ще слушаш музика от орган, който, който... е на около 130 години.

– Спри... спри. Искам да ти кажа – не съм се чувствала по-добре, откакто се помня.

– Не знам... аз...

– Не казвай нищо. Да пием – рече Мая и надигна чашата си.

Двамата продължиха да си говорят до късно вечерта, ядоха и се веселиха, смяха се и се целуваха. Мая най-накрая чувстваше, че е надзърнала в другия, в някой друг, който и да беше той. Беше й толкова уютно, не любовно, а уютно с Боян. Улегналата, тихата страст за нея беше залог за истинност. Не си приличаше изобщо с увлечението й към Спартак – детска история. Била е малка, влюбила се е, избягала е от вкъщи. За първи път през живота си Мая се чувстваше готова да го забрави. Беше й леко, беше й домашно, беше й такова, каквото трябваше да й бъде преди много години у дома с майка й.

След няколко дни тя отиде за първия си работен ден в храма Св. Дева Мария. Трябваше да чисти пода рано сутрин, преди да отвори църквата. Когато клисарят я посрещна и я въведе вътре, Мая отново и отново се почувства по същия начин като преди години, когато болна пресрещна свещеника в близката църква. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите прозорци и осветяваха стенописите с призрачна светлина. Листата от високите дървета навън се вееха от лекия ветрец и разиграваха лъчите. Мая се вгледа в лъчите: най-сетне се беше приближила до слънчевия си многопът. Той започваше и свършваше в този храм, така, сякаш животът й беше започнал и щеше да свърши тук. Сама под лъчите, тя изпита щастието в цялата му пълнокръвност – такова, каквото дори не си беше представяла. Отново усещаше своя бог – този, който даряваше, а не онзи, който или не забелязваше какво се случва с нея, или отнемаше.

В този миг неканен в главата й изплува спомен за едно нейно пътуване в сутрешния автобус в София. Тогава беше студено и можеше да се види дъхът на пътниците – всеки, замислен за своите неща. Никой не поглеждаше към останалите, никой дори не виждаше какво се случва навън. Автобусна медитация. Тогава изведнъж й беше станало много студено. Беше се почувствала като човек, отишъл на гробищата през нощта – сама сред мъртъвци. Щастието днес беше измеримо само със самотата, която се разтваряше и изчезваше заради другия.

Мая искрено се наслаждаваше на безлюдните утрини, в които трябваше да работи сама в църквата. След като привършеше, се чувстваше уморена, но тази умора й доставяше удоволствие – не я гнетеше, макар трудът й да изглеждаше безсмислен. Виждаха се всяка вечер с Боян, разхождаха се из индийските улици, вечеряха навън, а после се любеха в квартирата му. Боян се беше свързал с бившия си шеф от вестника и беше преназначен като техен постоянен кореспондент от Индия – колкото и да се беше старал да избяга от професията си, отново го теглеше натам. Възнаграждението за статиите, които пишеше за индийската култура – храмове, религии, обичаи, беше нищожно, но стигаше, за да преживява. А и имаше събрани пари отпреди да се пресели в Индия – „пари за черни дни”, както сам казваше. Той беше разказал на Мая за сумата, която най-добрият му приятел му беше дал, за да пристигне в Индия.

– Защо точно тук? – попита го веднъж Мая. – Можеше да идеш, където си поискаш.

– Аз дойдох, където искам.

– В страната на промяната?

– Да, макар да звучи банално, това е страната на промяната. Но може би някой ден ще се върнем в България заедно.

Мая не отговори. Тя изключваше всички мисли за бъдещето. Опитваше се да задържи настоящето така, както преди се стараеше да живее в бъдещето.

*

Един ден Спартак се обади на Боян. Беше решил да го посети след около седмица. Мексико не можело да му предложи вече нищо. Искал да намери провинциално индийско село, край което живеели слонове-убийци. Гледал филм по National Geographic и решил да отиде там, за да се срещне със слоновете. Когато Боян го попита какво се случва с него, Спартак му отговори, че не може да спре. След Кристалната пещера той търсел преживявания, които да го доближат максимално до предишното. Скачал с парашут, катерил се по ледени водопади в Алпите, спускал се в пещери... а сега решил да опита и това. Във филма казвали, че човек не може да избяга от слон, който го преследва.

– Заради храна.

– Спартак... приятелю... Ела, ще се радвам да те видя. Но не отивай там – има и по-лесни начини да загубиш живота си.

– Има ли? – потрепери гласът му през телефона.

Боян разказа на Мая за приятеля си, но тя почти не го слушаше. Вглъбена във вътрешните си преживявания, тя се държеше така, сякаш външният свят не заслужава нейното внимание.

От известно време Мая се беше сближила със съпругата на Прадип. Индийката не я разпитваше за нищо, но сподели желанието си да общува с нея, като предложи да я научи да готви индийски ястия. Мая прие с удоволствие и започна често да посещава дома на Шри. Двете жени не разговаряха много, но прекарваха часове в кухнята, експериментираха, като сглобяваха индийските традиционни рецепти с европейски. Понякога, когато децата бяха на училище, прекарваха часове с чаша в ръка, докато съзерцаваха голямото смокиново дърво в двора. Ficus bengalensis беше дървото, чиито клони се вкореняваха в земята. Тези корени израстваха в нови стволове и клони. Поради тази своя особеност и заради дълголетието си, това дърво се считаше за безсмъртно и бе неразделна част от индийските легенди.

– Кажи, Шри, може ли човек да се помири със себе си? – попита веднъж Мая.

– Животът е мост. Премини, но не строй къщи по него – отвърна Шри.

– Възхищавам ти се. Сякаш никакво зло не може да те застигне.

Шри не говореше много и не споделяше активния живот на мъжа си. Харесваше й да бъде негова сянка и да се грижи за домакинството. Това за нея беше дар и тя изглеждаше щастлива. В редките случаи, когато говореше, тя спираше да върши работа, сядаше, поглеждаше Мая право в очите и отваряше душата си. Шри не приказваше от свое лице, нейните отговори бяха като цитати. Понякога Мая се бореше за всяка нейна дума, сякаш удряше в стената, зад която Шри се беше оградила. Но Мая харесваше тази стена, огледалната стена, в която можеше да огледа себе си.

– Четири дни – лунна светлина, след това – тъмна нощ.

– Какво се опитваш да ми кажеш, Шри? Че терзанията ми са напразни ли? Аз не мога да спра да мисля за миналото си.

– Да мислиш значи да спориш със себе си. А да спориш със себе си носи само болка.

– И въпреки това не мога да спра, Шри. Опитвам се, но не мога.

– Не се бой. Когато правиш крачка към бог, той прави седем към теб.

– Зарязах детето си, Шри, а майка ми не ме обичаше...

– Знаеш ли, Мая, преди Прадип да започне работа, не бяхме добре финансово – като повечето ни роднини и приятели. Мислех си, че никога няма да се измъкнем, щяхме да живеем във все същата мизерия като нашите майки и бащи... Тогава един ден срещнах просяк на улицата – крайниците му ги нямаше. Панталонът му се развяваше свободно. Казах си: Оплаквам се, че нямам обувки, а този човек няма крака...

– Но, Шри, сърцето ми кърви...

– Понякога болката е за предпочитане пред лечението.

– Не ме разбираш, Шри, не можеш да ме разбереш. Аз съм виновна за всичките си неудачи.

– Махатма Ганди казва, че човекът е велик не защото може да сътвори цял свят, а за това, че може да изгради себе си отново.

– Сънувам кошмари, Шри, не се понасям, не смея да се обърна назад, за да не изгубя и Боян.

– Опасявам се, Мая, че ако ти не идеш при миналото си, то ще дойде при теб. Трябва да си простиш. Дължиш това не толкова на себе си, дължиш го на детето си.

78.

Спартак пристигаше същия ден. Боян Калугеров се приготвяше да отиде да посрещне приятеля си на аерогарата. Навън беше валяло. Рикшите разпръскваха калта по улиците, полуголи деца притичваха от едната страна на пътя към другата. Мая спеше след уморителната сутрин в храма.

– Скъпа, тръгвам. Ще се видим по-късно у дома.

– Мда – промърмори Мая и се обърна на другата страна.

Аерогарата беше като оазис насред Индия – оазис, който я свързваше със света. Лъскаво, чисто, делово, почти европейско, като се изключеше облеклото на по-голямата част от пътниците, което издаваше индийския им произход.

Боян присви очи към таблото за пристигащите полети. Погледна часовника си, имаше около половин час до пристигането на Спартак. Онова, което се случваше с приятеля му, не му харесваше. По телефона Спартак му прозвуча унил, но не с онази унилост при смяната на настроенията, а с увереността на един болен човек, който знаеше, че дните му са преброени. От висините на екзалтираното си състояние Спартак пропадаше в дупката на безнадеждността. Мисълта за приятелката му, онази, която го беше напуснала преди години, го крепеше в трудностите, които беше преживял – следователно не тази мисъл му тежеше. Това може би, мислеше си Боян, беше единствената мисъл, върху която Спартак надстрояваше живота си.

Тялото му беше силно и здраво, то не можеше да бъде причина за душевното му състояние. В желанието му да иде в селото на слоновете Боян разчиташе не търсенето на по-интензивни усещания, а неосъзнат, но упорит порив да прекъсне безсмислието на живота си, да сложи край, да почине. Онова, което сигурно гнетеше Спартак, беше несъразмерността между физическата му енергия и желанието да я използва. Не само че нямаше за какво, по-лошото беше, че нямаше за кого да го стори.

Спартак се зададе с малка раница на гърба. Лицето му беше посивяло, очите – облещени, а усмивката – измъчена.

– Здравей, приятелю – разтвори ръце за прегръдка Боян, като се опита да скрие притеснението си от вида на приятеля си.

Боян беше в апогея си, чувстваше, че едва сега започва да сглобява картината на своя живот. А Спартак, с когото споделяха самотата си преди време, гинеше. Нямаше по-силен стимул за журналиста да помогне на приятел от този да знае, че може да е на неговото място. Внезапно поривът на Боян да подаде ръка на приятеля си доби самопожертвователни размери. Трябваше да му помогне, както Спартак му беше помогнал да дойде в Индия, където срещна късната любов на живота си.

– Здравей, Бояне – рече Спартак.

– Хайде, имаме да видим толкова неща – отвърна Боян.

Журналистът се опитваше да влезе в бъбривото си състояние, да говори, като така искаше на първо време да заблуди приятеля си, че не забелязва промяната му, но колкото и да се стараеше, не можеше да се отърси от усещането си, че говори с мъртвец. Представяше си как стои край смъртния му одър и шепне, а Спартак, със студени ръце и със същото сиво лице, не отговаря. На няколко пъти Боян разтръскваше глава, за да прогони тази абсурдна картина в ума си, но тя отново и отново се връщаше към него. Не знаеше защо е толкова важно да показва на Спартак, че не забелязва какво се случва с него. Очевидно Спартак се движеше с увереността на човек, който бе наясно със себе си и нямаше илюзии за бъдещето. Никога в дългогодишната кариера на Боян той не беше срещал човек, който с такава сигурност да знае, че наближава смъртта. Беше интервюирал болни от рак, инвалиди, пострадали от бомбени експлозии, възрастни хора, но в очите им винаги можеше да се разчете надеждата или отчаяната молба за живот. Веднъж дори беше разговарял с потенциален самоубиец, който свалиха от перваза на общинска сграда. Проиграл жилището си на хазарт, изгонили го от работата му и болната му жена и двете му деца оставали на пътя. Веднага след като го бяха „спасили”, Боян пръв се беше домогнал до него, за да му зададе няколко въпроса. В очите на онзи човек играеше несигурният пламък на догаряща свещ, която бърза да довърши сама себе си, за да не би вятърът или човешка ръка да я изпреварят. Но у Спартак нямаше пламък, нито догарящ, нито какъвто и да било друг. Този човек беше свършил с живота си, далеч преди тялото му да беше готово да се предаде. А къде беше жената, която се появи за него в самото начало – онази от дома за изоставени деца в квартал Надежда? Нея трябваше да търсят. Боян се закле пред себе си, че ще направи всичко по силите си, за да му помогне да я намери. Сега единствено тя можеше да го съживи. Да, трябваше да се върнат в България, непременно трябваше да убеди Мая да го сторят.

Боян не беше вярващ, никога през живота си не се беше молил, но онзи ден по пътя от аерогарата към паркинга, където се намираха такситата, той за първи път изрече наум молитва за приятеля си. Това беше нещо средно между молба за живот и надгробно слово за мъртвец.

– Така и не ми каза как си се сдобил с толкова пари – рече Боян, който се опитваше да говори с приятели си по теми, които бяха далеч от емоционалните.

– Много просто. Намерих едно от парчетата диамант в един от страничните си джобове. Не ме бяха отръскали хубаво. Онзи панталон с многото джобове, нали се сещаш.

– Егати. Ония бабанки не те ли преследваха след това...

– Не. Явно са били достатъчно тъпи да не се сетят.

– Тогава ако се показваш много-много в медиите... нищо чудно да те намерят.

– Нека ме намерят. Все едно – въздъхна Спартак.

Двамата замълчаха.

– Не те ли е страх, че ще ти вземат парите и... – Боян не довърши, но искаше да довърши „и ще те убият”.

– Не. Не ме е страх. Даже искам да ме открият.

– Добре, Спартак, вече сериозно. Какво става?

– Нищо.

Спартак сви рамене.

Влязоха в сумрачното антре и Боян разтръска ръцете си като куче, намокрено от дъжда. Спартак го следваше. Той се залови да събува обувките си, които веднага оставиха стъпки кал при входната врата.

Миришеше на вкусна индийска манджа. Първа ги посрещна Шри. Тя се поклони и застана встрани.

– Идваааам – провикна се Мая от кухнята. – Изпреварихте ни.

Тя дотърча със светнал поглед и разрошена коса, вързана с ластик.

– Заповядайте – рече тя и подаде ръката си на Спартак.

Спартак я пое и в този миг очите им се срещнаха. Мая го позна първа. Ръката й се разтрепери, а очите й мигновено се напълниха със сълзи. Спартак я гледаше, неспособен да продума.

– Мая – откърти той, без да пуска ръката й. – Мая.

Шри и Боян ги наблюдаваха в недоумение и не знаеха какво да направят. Трябваха няколко секунди, в които Боян да направи връзка с всички събития, разказани му от Спартак. Значи това беше онази Мая, в която приятелят му се беше влюбил преди повече от четвърт век в дома за изоставени деца. Прозрението го прониза в болезнен стомашен спазъм. Какво си беше въобразявал – че животът му започва отначало?! Всички прекрасни жени, разбира се, вече бяха запазили сърцето на някой мъж, който никога нямаше да ги забрави. Цялата история с установяването му в Индия беше замъглила предишния му остър журналистически разсъдък. Как можа сам да се направи на глупак? Какво щеше да последва? Боян мислеше трескаво, неспособен да скрои план за действие, мъчително разкъсван между желанието си да помогне на приятеля си и това да запази жената на сърцето си. „Искаше саможертва – ето ти я сега, дърт изкуфял дъртак”, премяташе той в главата си, докато Спартак и Мая, неспособни да помръднат, все още държаха ръцете си с погледи, впити един в друг.

– Нека влезем – рече Шри. – Първо ще хапнем, всичко останало може да почака.

Всички влязоха във всекидневната, Мая с очи, забити в земята, Спартак – неоткъсващ поглед от нея, Боян – следящ и двама им, и Шри, която, за всеобща изненада и противно на природата си, взе нещата в свои ръце.

– Надявам се, че сте пътували добре – рече тя. – Тук в Индия казваме, че най-прекият път до човека е околосветският. Боян ми е разказвал за Вас... вие сте изключителен човек – Шри кимна към Боян да преведе.

– Не, по-скоро съм човек с изключителен късмет – взе да се съвзема Спартак. – Случват ми се неща... разни неща...

– Нещата не се случват, вие ги случвате – отвърна Шри, след като изслуша превода.

Мая благодари на Шри наум хиляди пъти, че водеше разговор.

– Определено. Особено това, което туко-що случих, бие класацията – подсмихна се иронично Спартак, който започваше да осъзнава, че Мая сега бе новото гадже на Боян. Журналистът не преведе думите му.

Но Шри не се предаваше лесно. Тя беше решила да отклони болезнената тема, която така или иначе щяха да разискват по-късно, когато всички може би щяха да мислят малко по-разумно.

– Сивананда казва, че въображението обгражда света. Може би има предвид и човека в този свят.

– Мая – обърна се отчаяно Спартак към нея. – Мая, търсех те цял живот...

– Ще дойдете у нас. Нека идем да ви покажа къщата – включи се Шри, която и без превод сякаш разчиташе думите на Спартак.

– Не – отвърна Боян и стана. – Ще дойда аз.

– Моля те, скъпи – вкопчи се Мая в него с невиждащи очи. – Не ме оставяй.

Боян хвана ръцете й и ги помръдна от себе си. След това стана и направи знак на Шри да тръгват. Тя се подчини и двамата излязоха.

Мая не направи опит да ги спре, но продължаваше да гледа след тях, обезумяла от ужас.

– Ти! Ти си виновен за всичко – изсъска тя, стиснала зъби във внезапно избликнала злоба срещу миналото. – Разруши живота ми тогава и не ти стигна. Сега идваш да направиш същото. Махай се! Не искам да те виждам!

– Но, Мая, Мая, моля те, любов моя, никога не можах да те забравя – мълвеше Спартак.

– Родих дете – изкрещя тя извън себе си, неспособна да понесе повече. – Родих твоето дете, нещастник такъв. И го зарязах.

Изражението на Спартак се смени за пореден път. Наклонената пързалка, по която се спускаше, изведнъж се беше обърнала нагоре, може би за да го изстреля във въздуха и той да падне от по-високо.

– Как...

– Махай се! Не искам да те виждам – отсече тя.

Спартак стана, обърна се и тръгна към вратата. Преди да излезе, все още застанал с гръб, попита:

– Къде е?

– Осиновен е – каза Мая, която сега се ненавиждаше заради смесицата от омраза и страх към тази отломка от миналото си, която искаше да прогони точно толкова, колкото искаше да задържи. – Не бива да разрушаваме и неговия живот...

Мая се надигна като актриса на сцена в театър, вперила поглед нейде между вратата и стената.

– Момче или момиче?

– Момче е. Има си родители....

Спартак се обърна светкавично. Направи няколко крачки и сграбчи Мая за раменете:

– Нека се съберем тримата. Имам пари, много пари – ще си го вземем, ще живеем заедно, където пожелаем – Мексико, Канада, Москва – очите му засвяткаха налудничаво.

– Пусни ме! – изстена от болка Мая.

Спартак се подчини, отпусна ръце, обърна се и тръгна да излиза. С всяка стъпка, която правеше към външната врата, той се смаляваше, докато накрая излезе и се загуби.

– Не се връщай повече! – изкрещя подире му Мая, след това падна на фотьойла и се разтресе в ридания.

81.

Ана трепереше над бремеността си. Третият месец й се струваше определящ за бъдещето – както нейното, така и на мъничето, което растеше в корема й. Беше се затрупала с женски списания и книги за бременността и когато не ходеше на работа, гледаше да си почива и да чете блудкави статии. Представяше си бебето си – мъничко човече с огромна глава. Вътрешните му органи бяха вече изградени и вероятно вече беше нямо, ако такова е трябвало да се роди. В списанията го наричаха не „зародиш”, а „фетус”. Оттук насетне то щеше да расте по-бързо, отколкото в началото, а чертите на лицето му щяха да се изчистват. Тя все още нямаше да може да разбере пола му и това я изпълваше с тайни мечтания. С нетърпение очакваше да усети първите му движения, сякаш все още не вярваше в чудото, че е забременяла. Детето щеше да помръдва ръцете и краката си, да върти глава, да свива юмручета, да мисли и чувства заедно с нея. Представяше си го като герой от приказките – палечка или палечко, голямо колкото показалеца й. Скоро вече нямаше да й се повръща и щеше да се наслади на най-прекрасния период от бремеността – между третия и шестия месец. Тогава бебето й нямаше да й създава неудобства – нито твърде малко, за да се бои за него, нито твърде голямо, за да й тежи. Ана все още не го усещаше да се движи, но отлично знаеше, че то е там, вътре. Един ден, в утринните часове, когато си позволяваше да се поизлежава, тя почувства трепване в стомаха си, което не наподобяваше нищо познато. Цял час не можа да свали усмивката си, макар все още да беше изпълнена с колебания дали това случайно трепване беше нейното бебе, или така й се беше сторило.

По време на прегледите при гинеколожката си тя можеше да чуе как бие сърцето му. Истински галопиращ кон! От нея научи, че бебетата, в това число и нейното, имаха собствен ритъм, който беше подчинен на състоянието на майката. Ако тя се стресираше или изпиташе гняв, адреналинът в кръвта й се увеличаваше и преминаваше през плацентата, а това повлияваше на сърдечния ритъм на бебето. Ана трябваше да осигури сама спокойната атмосфера, от която се нуждаеше. Не смееше да разговаря повече с Илия за бремеността си. Страхуваше се от реакцията му, но имаше нужда от него. Копнееше той отново да я прегърне, както преди, да я приласкае, тя да се смали в ръцете му, да почувства топлината и сигурността, които те можеха да й дадат.

Страхуваше се от отговорността, която лежеше на плещите й – струваше й се непосилно да я поеме сама. Пъпната връв свързваше кръвта й с тази на бебето и тя не искаше то да усеща несигурността й. Колкото повече списания четеше, толкова повече се страхуваше. Беше започнала да сънува кошмари и понякога се будеше вечер, крещейки.

Струваше й се, че успя да си върне Илия едва в една от тези нощи, когато беше плакала насън. Събуди се, като трепереше цялата, чу собственото си скимтене. Илия държеше главата й в ръцете си и за първи път, откакто се върна при нея, отново й повтаряше колко много я обича. Двамата останаха прегърнати до сутринта, като си шепнеха за въжделенията си. Илия поглади корема й:

– Непослушно бебе. Как тревожиш мама, ако знаеш...

Очите на Ана се напълниха със сълзи при тези думи – откакто беше бременна, тя се разплакваше за какво ли не. Най-сетне. Най-сетне малкото същество в нея се срещна с татко си.