Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 9

- Ако го застреляш, тези, които са в къщата, ще чуят - прошепнах толкова тихо, че едва разбрах думите си.

Намирахме се на пет метра от верандата, лежахме неподвижно по корем с повдигнати глави. И двамата бяхме мръсни, придобили приблизително същия цвят, като тъмно-сивия чакъл наоколо. Сталкерът (вече нямаше съмнение, че този е човек от групата, която беше в базата до Прилят) седеше на ръждива туба, а ние виждахме лицето му в профил. И той беше още по-мръсен от нас, а освен това, по челото, бузата и шията му се виждаха струйки пот, малки ранички и циреи. Въобще, той беше много странен тип. Спомних си, че и тези в базата бяха, меко казано, необичайни, макар че нямах много възможности да ги разглеждам. Не само външността, но и поведението, жестовете, начинът на движение... Не бяха зомбита, но...

- Ако се обърне, ще ни забележи - прошепнах аз. Шепата леко мръдна с глава, кимайки. После с изкривени устни прошепна през зъби:

- Като че ли няма оръжие?

- Дявол знае, не виждам.

Той преценяваше нещо и накрая реши:

- Продължавай да лежиш тук, без да отпускаш оръжието. Аз тръгвам към стената, ще мина покрай нея и ще го сваля безшумно, с ръце...

Това беше опасно, но не виждах друг начин и затова кимнах. Шепата запълзя странично - много бавно и много тихо. Седящият на тубата човек неподвижно гледаше в краката си, приличаше на някакво чучело или статуя. Интересно, какво ли му минава през главата? И изобщо - това действително ли е тъмен, обитаващ центъра на Зоната, същество с променена психика, което вече не би могло да се нарече човек в пълна степен, или все пак е зомби?

В този момент той вдигна глава и известно време гледа в направление на склона - изражението на смуглото лице остана предишното, по-точно, предишното пълно отсъствие на каквото и да било изражение на това лице - след това се обърна с гръб към мен и показа обръснатия си врат.

Не, не е зомби, разбира се. Те изобщо не се движат така. Но и не е нормален човек. Неочаквано ми мина мисълта, че той прилича на насекомо. Не само този, който беше на верандата, но и тези, които видях по-рано в бараката, въпреки че не можех да, точно кое в тяхното поведение беше, като при мравките или скакалците... Или скорпионите?

Тъмният завъртя глава.

Застинах, дори престанах да мигам. Зениците му се раздвижиха, след което очите му се вторачиха право в мен. Гледах ме се един друг, той продължаваше на седи, а аз лежах на чакъла... Не, той все още не беше ме забелязал. В края на краищата физиономията ми беше мръсна, тялото и дрехите също. А и не лежах до самата веранда.

Отляво в полезрението ми се появи Шепата. Той се промъкваше покрай стената, притиснат с гърди към нея. От тази страна на къщата нямаше прозорци, така че партньорът не рискуваше да го забележат отвътре, но беше напълно възможно пазачът на тубата да го чуе.

Сталкерът се обърна и аз въздъхнах безшумно. В този момент Никита се добра до ъгъла на къщата. А ги виждах и двамата, а те все още несе виждаха един друг. Без да променя позата си, партньорът отпусна картечния пистолет и с ремъка го нагласи на гърба си. След това леко приклекна, направи крака встрани и скочи. Длъгнестото му тяло се изви във въздуха и ръцете му се хванаха за дъска от покрива на верандата. Шепата се заклати напред, изпъна крака и с колене стисна шията на тъмния. Аз скочих. Вратата зад тях се открехна.

Като маймуна, Никита се завъртя покрай надлъжната си ос и пусна дъската.

Сталкерът отхвръкна от тубата, шийните му прешлени отчетливо изхрущяха, вратът му се изви под неестествен ъгъл, и той падна на верандата.

През открехващата се врата се промуши мургава плешива глава. Партньорът още във въздуха хвана картечния пистолет с лявата си ръка, усука се, завъртайки се като свредло, и падна на дясната си страна, без да пуска с краката си сваления от тубата сталкер. „Ефенът” започна да стреля. Шепата вдигна ръка и куршумите съединиха слабините и шията на втория сталкер с редица неравни дупки.

Аз скочих на верандата. Разтворил крака, партньорът се повдигна на колене, продължавайки да държи вратата под прицел. Главата на показалият се през нея човек се отметна, лицето му се обля в тъмно червено, и той рухна по гръб.

Вратата се разтвори. Никита скочи, приведе се и насочи пред себе си картечния пистолет, като сега го държеше с две ръце, и влезе през нея.

Прескочих през трупа на сталкера със строшения врат и последвах примера му, макар че, може би нямаше нужда да го правя: В мига, в който едва бях стигнал до прага, а партньорът вече беше вътре, от къщата се чу кратък откос. Миг пауза, звук от падащо тяло и пак изстрели.

Приклекнах на прага, шарейки с цевта по просторното помещение с нисък таван. Никита беше отляво, застанал на колене ад едно кресло без крака и се целеше. Един тъмен лежеше по средата на помещението в локва кръв, а друг се беше притиснал до стената. Насочих „ефена”.

- Този е готов, готов е! - високо каза партньорът. Сталкерът се свличаше с гръб по стената и оставяше широка кървава следа. Гърдите и коремът му бяха станали на каша, ръцете му висяха покрай тялото, а дясната все още стискаше рязана ловджийска пушка. Двамата с Шепата го наблюдавахме мълчаливо, но не забравяхме да контролираме и останалото пространство. Странично, полуприклекнал заситних надясно, за да не се откроявам на светлия фон на отвора на вратата: от другата страна на помещението имаше още една врата, затворена, и от там всеки момент можеше да се появи някой.

Краката на тъмния се подгънаха, той се пльосна със задник върху петите си, след което плавно се свлече настрани и падна до стената.

- Успа се! - въздъхна Шепата и се изправи зад креслото. - Така, хайде сега да огледаме по-нататък.Само че бъди внимателен, движи се зад мен.

* * *

- Ама ти си голяма работа - казах му аз, докато пресичахме следващото помещение. - Скокове с превъртания, изстрел от въздуха... каубой.

- По-скоро Джеки Чан - намръщено възрази партньорът. - Виж, що за странна къща е това?

Къщата наистина изглеждаше необичайно, върху всичко имаше следа от нещо нечовешко, макар че ми беше трудно да кажа, в какво точно се изразяваше, това нечовешко. Мебелировката беше почти обичайна, дървена и грубо скована, само че по някаква причина цялата беше без крака. Под, стени, таван... Но нещо витаеше във въздуха, някакви сенки сякаш се мяркаха в ъглите. Не, в действителност нямаше никакви сенки, по-скоро се появиха в главата ми, след като влязох тук.

- Усещаш ли? - промърмори партньорът, отвори шкафа и разгледа напуканата глинена посюда. - Все едно... трите мечета са живели тук, нали? Само че не тези от приказките, а от филмите на ужасите. А момичето, което е дошло при тях и заспало в леглото, са го изяли живо, когато се върнали.

- Според мен, тъмните не са живели тук - казах аз. Никита закима енергично.

- Аха! Тъкмо щях да кажа същото. Не знам, поради какво и защо реших така, но... Накратко, те са дошли тук, както и тези в базата.

- А защо? - попитах.

- Това вече не зная. Но, вероятно, те са се изкачили до тук от долината или от каквото се намира там, в подножието на планината. Влезли са вътре, оглеждали са всичко, точно както правим сега и ние. Или пък, може би, са причаквали някой... А! Значи, причаквали са стопанинът, нали? Засада са му направили... Точно така! Но, кой е стопанинът? Изглежда, че май не е съвсем човек...

- Защо реши така? - попитах и го погледнах с любопитство.

Шепата разтвори ръце.

- От къде да знам! Имам такова усещане. Не мога да го обясня, но тук има нещо необичайно. И има течение, нали? Усещаш ли го?

Усмихнах се насила.

- И още как! Ти, Никита, си пеленаче в тънкостите на душевните възприятия, за това по-слабо усещаш нещата, радвай се. А аз ги усещам още, откакто влезнахме тук. Присвива ме корема, а в главата ми, както ти се изразяваш, е... размътено. Все едно, че в тази къща има постоянно течение, но не е от въздух, а... Е, ментално течение е, накратко: тук духа и то силно духа. Вее от другите пространства през някакви невидими пукнатини. Странно място.

- Аха, потискащо...

- Представи си: ти си в къща - на пръв поглед е нормална къща, но след това откриваш мазето, отваряш капака в пода и виждаш, че долу всичко е наводнено. Само че не с вода, а с кръв. Дълбоко е човешки ръст. И стъпалата на дървената стълба слизат право в кръвта. Дори не можеш да си представиш, колко много е. Тя е гъста, тъмна, почти черна, спокойна, като вода в езеро, и не изтича нито капка. И ето ти нагазваш до колене, протягаш ръка и пръстите ти докосват повърхността. Какво виждаш? Червено. Гъсто. Не си се объркал...

- Стига бе, Химик! - каза Никита. - Кво ти става? Какви ги говориш? Съвсем ли ти се разхлопа дъската? Направо си за психиатрия, събирай си багажа, санитарите идват да те приберат!

- Добре де, отпусни се. Шегувам се. Присмивам се и над моите страхове, за да ... неми се струват толкова страшни.

- Ясно, но се присмивай само на себе си, защото аз се плаша още повече. Да вървим нататък. А и изглежда, че тук изобщо няма мазе.

- Няма, няма, успокой се!

- И освен това, кръвта ще се съсири, няма как да стане дълбока цял ръст, както ти го измисли. Пълен психар си!

- Не е задължително, ако са изсипали в нея нитрати.

- Тогава ще започне да гние...

- Възможно е и антибиотици да се изсипят в нея, за да не гние. И освен това...

- Добре де, стига!

- Щом стига, значи стига - съгласих се аз - А това какво е...

- Мамка му, мазето е! - изплаши се Шепата.

- Къде? Нямах предвид това, виж, куршумите ти май са пробили стената изцяло?

Той се приближи до стената и я огледа. Учудено погледна към мен, поколеба се и изведнъж с всичка сила я изрита с крак.

Раздаде се трясък и част от стената рухна. Повдигнах вежди, приближих се, застанах до Шепата и започнах да разглеждам. В действителност стената беше от фазер, а отгоре беше обкована с дъсчици за маскировка. Зад нея имаше малка стаичка, почти като ниша. Две табуретки в нея. И на едната имаше лаптоп.

Клекнах до него и казах:

- Много любопитно.

- Какво му е любопитното? - попита той.

- В Зоната много рядко се среща такава техника. Кога за последен път си виждал комп, без да броим нашите ПДА?

- Ами отдавна. Въпреки, че според мен, в задната стая при Пушача имаше един, и може би, още си е там.

Никита се наведе и погледна през рамото към ми слабо проблясващия екран. Прокарах пръст през черния правоъгълник на тъчпада, преместих курсора и разгледах изображението: някаква карта, но много необичайна, с непознати условни знаци и надписи, приличащи на кирилица, но въпреки всичко, с непознати букви, сякаш дете беше решило да си поиграе, измисляйки собствена азбука.

И изведнъж екранът премигна и лаптопът се самоизключи.

- Какво става? - натиснах копчето на захранването, но нищо не се получи.

- Някакъв боклук е - каза Шепата и се изправи. - И заради това е бил направен цял тайник? О, има люк в ъгъла, до вратата. А под него е точно мазето.

- С кръвта ли?

- Не зна..., не!Каква кръв?! Иди и провери, сам ще видиш, че няма никаква кръв.

- Аз и така знам, че няма - разсеяно му отговорих аз, оглеждайки лаптопа от всички страни. - Нали ти казах: шегувам се. Тук не би могло да има голямо мазе, най-много някаква дупка, нали къщата е построена направо върху камъните. Но ако искаш, погледни вътре, разбира се ...

- Ще погледна - отсече партньорът, излизайки от тайника.

Той тръгна към вратата, през която влезнахме тук, а аз се опитвах да включа машината, но не успявах. Дяволски лош късмет. Току що си работеше и изведнъж - на ти. Картата в него беше странна: като изображение на част от Зоната, но с пунктирни кръгове, овали и червени стрелки. И нещо, струва ми се, написано на кирилица, но не успях да го прочета, само видях познатите букви.

И още един детайл: отстрани на лаптопа стърчеше USB/VGA преходник, и на него, като на пирон в стената, висеше броеница. Взех я и я повъртях в пръстите си - не можеше да се разбере от какво са направени мънистата, като че ли бяха от пластмаса. Но топла и май едва забележимо светеше. Изправих се и излязох навън.

От съседната стая се чуха стъпки и скоро се появи Никита с пушката на тъмния в ръце.

- Виж каква е - каза той, показвайки ми оръжието. - Това е италианска „Benelli nova”. Яка работа, и патроните са мощни, супермагнум. Пълнителят е с удължител и за това събира цели седем парчета. Но, не намерих резервен. Все едно, с това нещо е по-добре да се мотаеш из стаите. Зад зеблото на стената има прозорец, погледни какво видях там.

Премятайки топлите мъниста на броеницата, заобиколих табуретката, върху която беше лаптопът. Отзад стърчеше дебел усукан кабел, спускаше се към пода, виеше се по него, след това се издигаше по стената, закрепен с изкривени пирони, стигаше до дупка в тавана и изчезваше в нея. Интересно, към какво ли е включен? А, ясно, перката подава електрозахранване. Явно тук постоянно духа вятър...

- Ела тук, де - повика ме партньорът, който отново беше влязъл в съседната стая.

Когато се приближих, той отмести зеблото с цевта. Погледнах. Същите камъни, на които до задната стена на къщата, стоеше нисък мотоциклет с кош, някакъв непознат ми вносен модел, със спуснати гуми и прострелян резервоар. А до него имаше малка платформа с вериги. В средата й се виждаше основата на кръгла купола, чиято горна част беше демонтирана.

- Майната му на мотоциклета, но ето тази машина не ти ли напомня нещо? - попита Шепата.

Вгледах се и помислих.

- Не видяхме ли такова нещо в бетонния кратер в блатото?

- Точно така. Само че на онази имаше и оръжие. Излиза, че това е самоходно електрооръдие...

- И как е попаднало тук?

Той сви рамене.

- Добре, искам още веднъж да огледам мазето - той пусна зеблото в предишното му положение.

Когато се върнах в стаята с тайника, Шепата слизаше в мазето по стръмната стълба - бавно, с напрегната изражение на лицето. Сигурно все още очакваше да види басейн с 666 литра кръв...

Отправих се към втората врата, но на половината път се огледах: Никита се беше спусна две стъпала надолу, приклекна и започна да гледа надолу.

- Какво има там? - попитах го.Той отговори:

- Виждам прекъсвач. Но е един такъв... стар, ръчката му е черна, пластмасова. От него излиза проводник и отива към... аха, лампа!

- Ами, включи осветлението - посъветвах го аз.

- Ама той е най-отдолу на стълбата, прекъсвача, де.

- Аха, Ясно. Тогава изчакай за минута, аз само ще погледна покрива и се връщам.

Никита вдигна глава и ме погледна многозначително. Кимнах с кисела усмивка.

- Знам, знам. Във филмите на ужасите, на непознато място, героите, по някаква тъпа причина, винаги се разделят и ги трепят поотделно. Така че, не слизай без мен, ей сега ще се върна.

Когато излязох на верандата, прекрачих през тялото на сталкера и като се придържах за един от стълбовете, които крепяха навеса, погледнах отгоре. Така си беше: в далечния край на покрива, от към склона, имаше антена, доста скъпа чиния. Всичко това ми беше някак си неразбираемо. От къде на къде, тук ще има лаптоп, и на всичко отгоре, свързан с такава антена. За какво служи той? И изобщо, къщата е твърде необичайна, странен човек е живял тук. Ако, разбира се, е бил човек...

Постройката беше разположена така, че от края на верандата до склона имаше неповече от метър; по-нататък беше рампата от тънки дъски с широки процепи между тях. Стъпих на дъските и застана до самия край. Наведох се малко напред и погледнах. Топлият сух вятър подухна в лицето ми. Много светло беше там, в подножието, светло и горещо. Мъглата лежеше като дебел слой вата и сриваше низината. Погледнах нагоре: същата мъгла висеше над главата ми и слънцето се криеше в нея, като в купа сухо сено. Струваше ми се, че в нея или зад нея, трябва да се крият зловещи опасни твари, не от тези, които обичат тъмнината, а такива, които нападат посред бял ден, в горещината на следобеда, и движението им е съпроводено с шумоленето на пясъка, хрущенето на дребни кости и подрънкване на вериги... Някакви, дявол ги знае какви... слънчеви демони се криеха в светло-жълтата мъгла. Изплюх се към склона, обърнах се и влязох в къщата.

* * *

- Химик... - каза той с блеснали очи. - Знам кой е живял в тази къща.

- Трите мечета ли?

Когато лицето му придобиваше такова изражение и гласът му ставаше такъв, това беше сигнал: към думите на партньора трябва да се отнасяш с повишен скептицизъм. И както очаквах - пропускайки покрай ушите си моето предположение, той обяви:

- Картографа!

- Кой? - учудих се аз. - Този пък що за измислица е?

- Ама недей така! Наричат го и Пътеката, защото той знае тайните пътеки. Нима ти не си чувал за него? Легендарна личност, като Доктора.

Тук започнах да си припомням нещо, но много смътно.

- Никита, вече ти казах: Доктора не е легендарен. В смисъл, че не е от легендите, такъв човек действително съществува, живее в наше време, и никой не се съмнява в това. А и аз съм го виждал. Но този твой Картограф...

- Приказки, нали?

- Да. Зоната е странно и тайнствено място. Заради изхвърлянията понякога цели области се преобразяват, от само себе си се образуват нови пътеки, хълмовете се приплъзват от място на място, руслата на реките се преместват... Да се ориентираш тук е трудно дори и за опитните сталкери-скитници. Като цяло разположението на големите райони, като Свалката, Милитари, Агропром си остава същото, но всякакви дреболии... Какво означава това? Означава, че е било неизбежно да се роди легендата за Картографа. То ест, за човека, който най-добре от всички се ориентира във всичко това, почти като магьосник. Човешката психика има потребност от това, разбираш ли? Било е необходимо да се обясни, от къде се е появила вселената - и вместо да се ровят в това от научна гледна точка, са измислили Бог. Необходим е бил някой, който добре да разбира географията и топографията на Зоната - измислили са Картографа.

- Пътеката съществува - отряза Никита. - Слез и виж!

Недоволно пристъпих към стълбата.

- Е, и какво има долу при теб? Труп с табелка на китката „Това съм аз, Картографа”?

- Не, има карти!

Стълбата водеше в квадратно помещение с каменни стени, покрай които бяха разположени криво сглобени от летвички стелажи. По тях стърчаха пирони, на които висяха множество карти. По-точни висели са някога, а сега бяха останали само две, останалите някой ги беше скъсал - най-вероятно в бързината, защото на някои пирони белееха късчета хартия.

Но тези двете, които бяха останали тук, ги разгледах внимателно заедно с Шепата. Самоделни, рисувани на ръка, без каквито и да било линийки или кривки, върху неравно отрязани парчета мукава. На едната разпознах план на сградите в Агропром, а на другата...

- Виж, според мен, това са катакомбите, които започват от Милитари - каза Шепата, посочвайки картата с цевта на пушката. - Необичайна е. Какви са тези червени кръгчета. А и това кръстче...

- И някакви пунктирни стрелки - добавих аз и свалих картата от пирона. Вземи другата и я сгъни. Ще ги вземем със себе си, аз ще ги изучавам по пътя.

В помещението имаше и маса с високи крака и наклонен плот, на който в малки вдлъбнатини по краищата лежаха няколко молива и цветни тебешири.

- Той е рисувал тук - важно поясни Никита.

- Пътеката, нали? - уточних аз.

- Аха. Ама ти все още ли се съмняваш в човека?

- Партньоре, картите не са доказателство.

- А това, че в тази къща по странен начин се усеща... нечовешко присъствие?

- И какво от това?

- Това, че Картографа наистина не е точно човек! Както и Доктора - той, според теб, нормален ли е? Те са... едни такива, нови същества, разбираш ли? Които са произлезли от човека под влиянието на Зоната, и техните мозъци работят по друг начин. Например Пътеката. За него такива неща разказват... Той не е като Доктора, почти на никого не се показва пред очите, а за да го откриеш, трябва доста да се потрудиш. Кво мисля аз?Мисля, че той с тези... пространствени мехури се е захванал. Започнал е да ги изучава и да ги нанася на картите си. И когато тъмните са се появили тук, е избягал.

- Защо? Нали ти казваш, че той е толкова могъщ...

- Е, могъщ... Първо на първо, той не е боец, неговото могъщество е в друга - той умее да общува с пространството, открива всякакви тайни пътища и ходи по тях ... А второ, защо му е да се бие с тъмните? Може би, му е било време да се премества на друго място, и тогава е видял, че те идват... Събрал си е нещата и е заминал. Може и сам да си е тръгнал, а те чак след това са дошли. Или пък са го наблюдавали тайно и са се появили, след като е заминал. Всичко може да се е случило.

- Къде? - попитах аз, докато се качвах обратно по стълбата. - Къде е заминал? По кой път и как? Шепа, аз също искам да се замина където и да било от тук - не ми харесва това място. Добре, ей там има още някакво помещение, хайде да го проверим.

Докато партньорът излизаше от назето, аз внимателно отворих поредната врата, застанах встрани от нея, първо мушнах цевта и след това погледнах. След като огледах стаята, извиках:

- Ей... партньоре!

В този момент този момент той скърцаше с нещо зад мен, явно се опитваше да затвори капака, и аз повиших глас:

- Никита!

- Кво ти трябва? - отвърна той.

- На мен? На мен - нищо? На теб ти трябва. Нали обичаш оръжията, малкия? И ето, излезе ти късмета, толкова много играчки ...

* * *

На по-долния рафт бяха положени три браунинга „Хай пауер”, при вида, на които, очите на партньора заблестяха и дишането му се учести, както на момиче при първа целувка, пълнители за винтовките и пистолетите и в специален продълговат чохъл⁶ с кожени ремъци - петнадесет гранати.

- Модел седемдесет и три - обяви Шепата, като взе една и я претегли на ръка. - Погледни, малка е, нали? Само че вътре има пласт готови осколки, които се разпръскват при взривяване. Закъснението е три секунди и половина. Добра е! Обичам ги! Ще ги вземем с нас!

- Останалото също ли ще го вземеш? - попитах аз и отидох до шкафа в другия край на стаята. Оказа се, че в него има дрехи: комбинезони, куртки, неколко чифта панталони, плащове. На закачалките висяха колани, отдолу имаше обувки, ботуши и боти, на горния рафт лежаха шапки: няколко военни фуражки без кокарди, каски, плетени и шити шапки.

Вдясно от шкафа имаше армейски сандъци, в които намерихме консерви, бутилки с минерална вода, пакети сухари и прецизно опаковани спецдажби.

- Добър схрон има Картографа - одобрително произнесе Никита зад мен, и аз се обърнах. Петнадесет гранати тежат три килограма, но той беше решил да не оставя нито една, беше преметна чохъла през рамо и закопчал каишките към колана си отпред и отзад. - Или все пак не е негов? Може Картографа да го е обитавал неотдавна, но преди него да е живял някой друг? Защо м е трябвало толкова оръжие? Виж, рамото нещо пак ме заболя. Остана ли ти от лекарството? Подейства ми много добре, когато...

- По-късно - отговорих аз. - Трябва да мине време между двете инжекции, иначе ще те направя наркоман. Хайде да хапнем и да се преоблечем, виж какво богатство има тук. А след това ще решаваме, какво да правим по-нататък.

* * *

Докато сме се намирали в къщата, отвън нищо не беше се променило: същата пухкава жълта мъгла отгоре и отдолу, същите светлина и тишина.

- Тук е като в онази база - произнесе Никита, оглеждайки се замислено. - Кво каза тогава? Все едно времето е спряло? - Той погледна часовникът си. Виж, минали са пет часа, откакто попаднахме в базата. Какво мълчиш?

Известно време гледах в краката си с празен поглед, след това трепнах и казах:

- Мечока сам ги е убил.

- Какво? Кои е убил?

- Тези, които Пушача е изпратил с него.

Шепата опули очи към мен.

- Андрейка, какви ги приказваш?

- Според мен, Мечока нарочно ги е прекарал през капаните.

- За да се отърве от тях, ли?

- Да. Нали той е познавал този район най-добре, ти знаеш, че заедно с Дрипавия и Турчина доста са обикаляли тук и са пътували с камиона си. Разбира се, аз не съм наясно, откъде са му попаднали сведенията, че Полето на артефактите е някъде около Чернобил, но спомни си - тази идея му се въртеше в главата повече от половин година.

- Мечока се беше смахнал на тема Полето - съгласи се Шепата.

- Това е ясно, но имах предвид друго: той е разбрал от някъде, че Полето е именно в района на Чернобил. В такъв случай какво се получава? След като е изгубил партньорите си, Мечока пак е дошъл тук сам и зомбитата едва не са го убили. Но тогава той е търсил нещо тук и го е открил. И е искал да се върне за него, но след сблъсъка със зомбитата, а и след като попаднал в ръждивите коси, е останал, на първо място, без нищо, а на второ, ранен. Били са му нужни средства, за да се върне пак до Чернобил, всякакво снаряжение и оръжие. От къде да ги вземе? Разбира се от Пушача. Но Пушача също не е тъп и е прикрепил към Мечока свои хора. А Мечока не е искал те да узнаят това, което той знае. И не е искал да дели с никой. Тогава какво? Тогава той дошъл с всичките при кулата. По някакъв начин ги е заставил да отворят вратата, а той е избягал... но е бил сам, до кулата са „загубили” само един човек, а още петима ги е излъгал на ферибота. Избягал е и от там. А във военната база тъмните са убили последният - Гърбуна. Излиза, че той е помогнал на Мечока да се измъкне от тях, а самият е изиграл ролята на примамка... Казвам ти, че този Мечок е пълен изрод.

- И къде е той сега? Също ли е в този мехур? Твърде много съвпадения стават, ако и той, и ние сме попаднали в една и съща въртележка.

- Ами ако в базата не е само една от този вид? Макар че той може да си е останал до Припят. Продължава да си търси Полето или вече го е намерил, ако, разбира се, то изобщо съществува.

- Аха... Значи, нека за сега да оставим Мечока на страна - заключи Никита. - Какво ще правим сега?

- Продължаваме нататък.

- И какво има там? Непознати мутанти, ужасни аномалии, тъмни групировки?

- А по-спокойно ли ще ти бъде да си стоиш на едно место?

- Не.

- Ами тогава да тръгваме.

- На къде по-нататък, Химик?

- По-добре надолу, отколкото нагоре.

- Ясна работа. Там, колкото е по-високо, толкова по стръмен е склонът. Жалко, че бинокълът е съвсем строшен, нищо не се вижда през него...

Ако не намерихме нещо в схрона, това беше нормална оптика. Единственият бинокъл, който открихме, беше без една леща и с пукната втора.

Огледах партньора: той приличаше на ходещ оръжеен магазин. Самият аз взех само картечен пистолет, обикновен пистолет и резервни пълнители. И още нещо, което намерихме в шкафа - особен контейнер, който както се говореше, се произвежда от скоро от някаква японска фирма. Май струваше едва ли не десет хиляди евро, не знам точно, преди не бях виждал такива, само съм чувал да разказват за тях. Дълъг, гъвкав, с множество клетки, различни по размери и форма... Носеше се на гърба и почти не пречеше. В него можеше да се поставят до петнадесет различни артефакта, при което се предполагаше, че преградите между клетките нема да им позволят да си взаимодействат. В интерес на истината, тежеше доста, така че не бях сигурен, дали ще успея да го нося продължително време заедно с оръжието.

- Крайна сметка, на къде? - попита партньорът и аз станах от тубата. За миг ми мина мисълта да запалим по цигара, но веднага премислих, защото ситуацията беше още по-неподходяща, отколкото на хълма до водонапорната кула. Вместо това извадих броеницата и започнах да броя мънистата между пръстите си.

- Добре, да тръгваме надолу. Надолу е правилно, нали?

Шепата кимна. Слязохме от верандата и започнахме да се спускаме по сипещите се камъни.

Част II. ДВАМА НЕГОДНИЦИ В СКРИТАТА ДОЛИНА