Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

"Но вместо него ще се издигне един отрасъл от корените й; и като дойде против войската, ще влезе в крепостите на северния цар, ще действа против тях, и ще преодолее; също и боговете им ще докара пленници в Египет, с леяните им идоли и с отбраните им сребърни и златни съдове; и той ще се въздържа няколко години да не напада северния цар. А оня ще влезе в царството на южния цар, но ще се върне в земята си." (7-9)

"Отрасълът от корените й" е братът на Вереника Птолемей III, наречен Евержет (246-221). Докато Вереника е била затворена, брат й е изпратил армия, за да я освободи, но пристига твърде късно. Сега идва часът на отмъщението. Войските от Азия и тези от Египет се съединяват и под ръководството на Птолемей превземат Сирийското царство. Той умъртвява Лаодикия, после се провъзгласява за господар над цяла Сирия и Киликия. Преминава р. Ефрат, подчинява всичко чак до Вавилон и р. Тигър и ако не е бил един бунт, който го заставил да се върне в Египет, е щял да завоюва напълно всички провиции на Сирийското царство. Птолемей III се завръща в Египет, натоварен с плячка: около 40 хиляди таланта сребро, огромно количество златни и сребърни вази и около 2 500 статуи, една част от които са били египетски идоли, отнесени от Камбиз в Персия. От благодарност египтяните, славещи се със своите идолопоклоннически традиции, го наричат Евержет - благодетел.

Селевкий Калиник, след като научава за връщането на Птолемей в Египет, предприема два похода, за да си възвърне Мала Азия - единия по море, а другия - по суша. Флотата му бива унищожена от буря, а армията - напълно разбита. Самият той едва се спасява с бягство.

При Птолемей Евержет Египет достига най-високата точка на своето развитие. Той е наследен от жестокия и своенравен Птолемей IV Филопатър (221-206). По време на неговото царуване Селевкидите възобновяват своя опит да откъснат Келесирия и Юдея от Египет. Ето как става това:

"И синовете му ще воюват, и ще съберат множество от големи войски, които ще дойдат с устрем, ще нахлуят и ще заминат; а завръщайки се, ще воюват дори до крепостта му." (10)

Първата част на стиха говори за синове, а последната - само за един син. Селевкий II Калиник има двама сина. Първият син, Селевкий III Сотер (226-223), има голямо желание да нападне Египет, но по природа е мекушав и неспособен да ръководи войска. Той е отровен и в 223 г.пр.Хр. на престола се възкачва вторият син, Антиох III Велики (223-187). След омиротворяване на смущенията в царството си Антиох обявява война на Птолемей Филопатър, отнема му Келесирия, разбива войските му близо до Берита и става господар на част от Финикия. Тогава Птолемей му предлага изгоден мир.

"И южният цар ще се разсвирепее, и като излезе, ще се бие с него - със северния цар, който ще опълчи едно голямо множество; и множеството ще се предаде в неговата ръка." (11 ст.)

В 217 г.пр.Хр. Птолемей тръгва на поход със 75 000 войници срещу Антиох, който предвожда 78 000 души. Срещата става при Газа. Антиох е напълно разбит. Той загубва повече от 10 000 пехотинци и дава 4 000 души пленници.

"И като закара множеството, сърцето му ще се надигне: и при все че повали десетки хиляди, пак няма да преодолее." (12)

След победата при Газа Птолемей IV посещава Ерусалим по покана на еврейските старейшини. Изведнъж пожелава да влезе във вътрешното отделение на храма - Светая Светих. Неговото намерение не може да бъде отклонено нито от настойчивите молби на свещениците, нито от ропота на народа. Когато стъпва на прага на свещената стая, краката му се подкосяват и той пада примрял на земята, така че е трябвало да го извадят. Този случай променя отношението на Птолемей към евреите. Той започва да ги ненавижда, тъй като се чувства унижен от техния Бог. Издава заповед за задължително участие в египетското идолослужение, в противен случай на непокорните се отнемат гражданските права. Повечето евреи се отказват от египетските привилегии и загубват имота си, стават най-долната и безправна каста в Египет. Но според царя това не е достатъчно. Той нарежда да бъдат избивани по особено жесток начин - стъпкване със слонове. По не много точни данни от неговите репресии са загинали около 40 000 евреи.

"Защото северният цар, завръщайки се, ще опълчи множество, по-голямо от първото, и в края на определените години ще дойде с устрем, с голяма войска и с много имот." (13)

Птолемей IV е можел да лиши Антиох от владенията му, но се задоволява да си върне Келесирия и Финикия и после жадно да се отдаде на удоволствия и разврат. По този начин не става "по-силен". След смъртта му наследник става Птолемей V. Той е на пет години. Сключеният мир трае "няколко години" (14 години). През това време Антиох си възвръща всичките източни провинции (чак до Вавилон) и се сдобива с титлата Антиох Велики. Той вече е сформирал армия, калена в битки, много по-страшна от първата. Научавайки за смъртта на Птолемей IV, Антиох разбира, че сега е най-благоприятният момент и за нищо на света не трябва да го изпуска. Една голяма армия, съпровождана от 151 слона, потегля към Египет. Но на сцената ще се появи друга сила, която ще обърка неговите сметки.

24. СЛУГА НА ТРИМА ГОСПОДАРИ

(коментар върху кн. "Даниил" 11:14-20)
"Никой не може да служи на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да служите на Бога и на мамона." (Мат.6:24)

В първите три периода от историята на еврейския народ след вавилонското пленничество съвсем ясно проличава грижата на великия Йеова за това беззащитно поколение. Намиращо се в центъра на тогавашния свят сред непрекъснати политически конфликти между царе и областни наместници, заселило се по тези запустели земи единствено от желанието да възстанови храма, нацията и да изповяда вярата си според Божиите изисквания, то остава запазено от превратностите на времето. Разбира се, има и години, в които верността е подложена на сериозен изпит, но те са преходни - в повечето случаи жадните за територии и слава царе са принудени да гледат на еврейския Бог с подобаващо страхопочитание, а това води до толериране на Неговия народ. В периода на владичеството на персите последните пророци на библейския канон - Ездра, Неемия и Малахия - поставят началото на едно велико дело: те успяват в значителна степен да подчинят социалните отношения на боговдъхновените откровения. Свиканият от тях събор на народните представители (Неемия 9 и 10 гл.) прераства във върховен ръководен орган, известен като "Великия събор" или "Великата синагога". Той се занимава със съдебна, религиозно-законодателна и възпитателна дейност. На него се дължи канонизирането на Стария завет и заместването на еврейско-финикийската писменост с по-разбираемото за народните маси асирийско квадратно писмо. Полагат се изключителни грижи за възпитанието и образованието на народа. И резултатите не закъсняват. Еврейският народ се радва на спокойствие и мир, независимо от нескончаемите конфликти между династиите на Птолемеите и Селевкидите. Служейки единствено на своя Бог, юдеите в Палестина, Вавилон и Египет живеят добре. Запазени от ветровете на времето, развиват култура и религия, радват се на обилни материални и духовни благословения. Без цар, приобщени към една от провинциите на Птолемеите, на пръв поглед съвсем беззащитни и във всеки момент готови да се превърнат в ябълка на раздора между воюващите царства, те като че ли са оградени с някаква невидима стена, която не допуска алчните страсти на Селевкидите да въвлекат малката държавица в нескончаеми войни. Докога еврейският народ ще продължава да просперира и да предизвиква удивление и завист у околните народи? Отговорът е съвършено прост: докато бъде верен само на един Господар, докато служи само на своя Бог. За съжаление обаче от края на трети век, под влияние на елинската култура и мироглед, на предизвикателството на Птолемей IV Филопатър, а и вследствие разгорелите се лични амбиции на водачите на народа, Юдея рязко сменя поетия курс, като решава да служи и на амбицията на световните господари. От този момент всяко спречкване, всеки конфликт между Сирия и Египет ще засяга и еврейския народ. С навлизането в политиката на Древния свят Божият народ загубва най-ценното нещо на този свят - мира.

I. Под владичеството на Селевкидите

(202-168 г.пр.Хр.)

"И в онези времена ще въстанат против южния цар; ще се повдигнат и насилниците от твоите люде, за да потвърдят видението; но ще паднат." (14 стих)

Антиох не е единственият, който тръгва на война срещу детето Птолемей Епифан. Първият министър на Египет, настойник на царското дете, е жесток и несправедлив. Като реакция на неговото управление, подчинените от Египет провинции вдигат бунт. Въстания има и в самия Египет. Антиох сключва съюз с македонския цар Филип. Походът му се подкрепя и от евреите. Силно възбудени и ядосани от тираничното управление на Птолемей IV (221-206), те доставят продоволствие на сирийските войски, прогонват от Ерусалим египетския гарнизон и улесняват Антиох да завоюва Келесирия. Благоприятни за целите на Антиох се оказват и семейните раздори между синовете на влиятелния бирник в Келесирия и любимец на египетския двор Йосиф бен-Товий. Предпочитанието, което Йосиф оказва на най-малкия си син Хиркан, прави другите братя да го намразят. Тази омраза се усилва особено след смъртта на бащата, когато хитрият и подмазващ се Хиркан спечелва доверието на египетския цар и придобива високата финансова длъжност на баща си. От омраза към него по-големите му братя, наречени Товиади, преминават на страната на Антиох и му помагат да завоюва Юдея. Така в 202 г.пр.Хр. Юдея става сирийска провинция и преминава под владичеството на Селевкидите.

Какво обаче спечелва? На пръв поглед би трябвало да спечели доста, защото срещу Египет е насочил оръжието си почти целият тогавашен свят. Но се появява нова сила - "насилниците на твоите люде". Тя обърква сметките на всички.

Далеч от сцената на разглежданите събития, на бреговете на река Тибър се появява ново царство. Отначало слабо, то расте с голяма бързина и вече крои планове да погълне бившата империя на Александър Македонски. Сирия и Македония съвсем скоро ще разберат за съществуването на Рим - в 200 г.пр.Хр. "Докато Филип и Антиох се съвещават да ограбят царството на детето, провидението изпрати срещу тях римляните." [1.8]. Виждайки опасността, египетският двор търси помощ. Той изпраща посланици в Рим, за да предложат на римляните да станат настойници на малолетния още цар, както и да поемат регентството на държавата му. Сенатът изпраща трима посланици. Първите двама заявяват на Филип и Антиох да престанат да безпокоят владенията на малолетния цар на Египет - в противен случай Рим ще им обяви война, за да го защити. Третият посланик Емилиус Лепидус според получените от Сената наставления отива в Александрия, за да поеме настойничеството на Птолемей. Той поставя работите в ред и се завръща в Рим.

Години преди тези събития, още в самото начало на историята на еврейския народ (малко преди неговото влизане в Ханаан), Моисей разкри трите варианта за развитието на народа в зависимост от избора, който ще прави през вековете. Когато евреите започнат да се опират на чужда помощ, да обслужват интересите на световните владетели и да възприемат култовете на силните народи, тогава ще станат играчка в ръцете на великите сили и ако не се опомнят, нещата все повече ще се усложняват, докато накрая евреите бъдат пръснати по целия свят. Силата, която ще ги разпръсне, е представена като "народ отдалече, от края на земята, ще дойде с крила на орел, народ, на когото езика не знаеш, народ със свиреп поглед" (Вт.28:49,50). До този момент всички поробители живеят сравнително близко до техните земи и езиците им са познати за евреите. Изключение прави само един народ - римският. Затова изразът "насилниците на твоите люде" трябва да се отнася за римляните, тъй като е в пряка връзка с пророческите изявления на Моисей.

"Но ще паднат" - някои тълкуватели отнасят тези думи за първата част на стиха, а именно: "за онези, които ще се повдигнат против южния цар", т.е. Сирия, Македония и Юдея; други ги вземат за "насилниците на твоите люде"- римляните. И в двата случая пророчеството се сбъдва. Ако се е отнасяло за противниците на Египет - те падат много скоро, а ако се отнася за Рим - и него го сполетява тежка съдба по време на Великото преселение на народите.

"За да потвърдят видението" - намесата на Рим в историята на елинистичните борби трябва да е сигнал за Божия народ да внимава, защото, ако продължава така, всичко лошо, предсказано от Мойсей, е на път да го сполети.

"И така, северният цар ще дойде, ще издигне могила и ще превземе укрепените градове; и нито мишците на южния цар, нито отбраните му люде ще могат да му противостоят, нито ще има сила да противостои." (Дан.11:15)

За кратко време Птолемеите (с помощта на етолийския пълководец Скопа) успяват да си върнат Юдея. Дивите пълчища на етолийците превземат с пристъп Ерусалим, разрушават града и избиват всички, за които се е знаело, че са привърженици на Селевкидите (201 г.пр.Хр.). Към ужасите на войната се прибавят и вътрешните смутове в Юдея, раздорите между партиите на Товиадите и на Хиркан. Край на това безначалие слага решителната победа на Антиох над Скопа при град Панион, при изворите на Йордан (198 г.пр.Хр.). Една след друга важните крепости на Египет падат в ръцете на сирийския цар, "южният цар" не може да му противостои. Но срещу него застава Рим. В 190 г.пр.Хр. Антиох претърпява поражение и отстъпва на римляните всичките си европейски владения и всички области на предна Азия до Тавар, като е задължен да предаде флотата си и да заплати огромна военна контрибуция. За гаранция на тази контрибуция той изпраща като заложник в Рим своя син Антиох Епифан. А какво е положението на Божия народ? След победата на Антиох над Египет евреите получават доста привилегии. Разрушените стени на Ерусалим са възстановени и всяка година от царската хазна се отделя сума за поддръжка на храма. Но след разгрома от Рим Антиох решава да отнесе съкровищата, пазени в храма на Ерусалим. Възмутените от това светотатство жители убиват царя и неговите спътници.

"Но оня, който иде против него, ще действа според волята си, и не ще има кой да му противостои; и ще застане в славната земя, и в ръцете му ще бъде разрушителна сила." (16)

Положението на еврейския народ се влошава твърде много, когато на сирийския престол се възкачва Антиох IV Епифан (175-163). Първата му работа е да удовлетвори исканията на водача на елинската еврейска партия да го направи първосвещеник. От този момент еленизмът ще прониква по един насилствен начин в живота на юдеите. В съседство с храма е построен стадион, където еврейските младежи ще се състезават голи. Но Антиох е ненаситен. Той иска още по-радикални промени. Затова назначава за първосвещеник Менелай. Но понеже новият първосвещеник на два пъти ограбва храма, за да поднесе подаръци и подкупи на Антиох, в страната започват бунтове, които са жестоко смазани от сирийските войски. Ерусалим отново е изложен на опустошения. В 169 г.пр.хр. 40 хиляди души са убити и още толкова са изпратени на пазарите за роби. Антиох нахлува във вътрешното отделение на храма, и изнася оттам всички скъпоценни съдове и свещените дарове. На следващата година подновява войната си с Египет. Когато е завоювал значителна част от страната, при него изведнъж се явява Попилий Лен начело на римски пратеници с декрет от римския Сенат: незабавно да върне провинциите на Египет и да се оттегли. Познавайки силата на римските легиони, Антиох Епифан се подчинява на нареждането. Това унижение изглежда е предизвикало радост в Ерусалим. Тогава Антиох излива всичката си злоба срещу Юдея. Внезапно напада жителите в съботен ден, изтребва хиляди евреи, а мнозина заповядва да продадат в робство. По-голямата част от града е в развалини, здрава остава само частта, където се намира сирийският гарнизон. После той обнародва указ, според който на всички евреи строго се забранява да изпълняват своите религиозни закони и са задължени да почитат гръцките богове. Навсякъде в Юдея са издигнати статуи на богове и олтари, на които се принасят в жертва само нечисти животни. Свитъците на Писанието се оскверняват с изображенията на езически богове. В 168 г., за ужас на евреите, върху свещения олтар на Ерусалимския храм е издигната огромна статуя на Зевс и е въведено богослужение.

Това унижение надхвърля всякакви граници. Под ръководството на Юда Макавей, син на свещеника Мататия от рода на Хазмонеите, юдеите се вдигат на въстание. То се превръща в общонародна война, отбранителна и нападателна, която трае много години. В 140 г.пр.Хр., т.е. след двадесет и осем години, Юдея най-после става независима.

II. Юдея и Хазмонеите

(140-37 г.пр.Хр.)

Новата държава се крепи най-вече на националното въодушевление и на военния гений на своите водачи. Но в устройството й е пренебрегната една много важна Божествена разпоредба: религиозната и царската власт да бъдат разделени. Хазмонеите са едновременно и управители, и свещеници. Това явление винаги носи в себе си зародишите на разложението. Решенията, взети от царя - първосвещеник, много често дават поводи за религиозни конфликти на политическа основа, причиняващи силни сътресения в държавата. Хазмонеите се оказват неспособни да обединят трите враждуващи партии на фарисеите, садукеите и есеите. Те не съумяват да потиснат и династичните разправии - нещо, което довежда работите дотам, че на престола се настанява династия от нееврейски произход, изцяло подкрепяна от Рим. Тази династия идва от Ирод Велики - идумеянин, който чрез хитрата политика на баща си и с личното си угодничество пред Рим успява да се възкачи на престола. Тук е мястото да се отбележи, че идумеяните са насилствено поеврейчени от Аристовул в 104 г.пр.Хр. Още една грешка, която струва доста скъпо на Божия народ!

III. Господството на Рим

"Ще действа според волята си и не ще има кой да му противостои." През 67 г.пр.Хр. Рим изпраща на Изток консула Помпей, за да освободи морето от киликийските пирати - задача, с която той се справя отлично. На следващата година Помпей е упълномощен да води война с царете на Понт и Армения. Той победоносно ги отблъсква към Каспийско море и присъединява Мала Азия към Рим. През 64 г.пр.Хр. Помпей започва поход срещу Сирия, който слага край на монархията на Селевкидите. След това се обръща към "земята на славата" - Палестина.

По това време Юдея е изпаднала в династични раздори, които вещаят гражданска война. Овдовялата царица Саломея Александра (79-70) предоставя управлението на големия си син, слабия и добродушен Хиркан, а по-малкия Аристовул държи встрани, страхувайки се, че неговият честолюбив и буен характер може да навреди на Юдея. След провъзгласяването на Хиркан за цар, Аристовул събира войска и веднага потегля към Ерусалим, за да отнеме престола със сила. Следва смяна на престолонаследниците, после примирие и след това опит за контрапреврат, разпалвани от идумеянина Антипатър. Кой ще бъде цар на Юдея, в крайна сметка трябва да реши Рим. Хиркан и Аристовул се явяват със своите оплаквания при Помпей, който е в Дамаск. Под влиянието на други партии, искащи републикански характер на управление, римският консул изпраща обратно каращите се братя с обещанието, че като приключи походите си към Арабия, ще дойде да разреши проблема в Ерусалим. Осъзналият се Аристовул опитва да му окаже съпротива, заедно с жителите на Ерусалим. Три месеца Помпей обсажда Храмовия хълм, но безуспешно. Най-после (в 63 г.пр.Хр.) римляните успяват да нахлуят през един отвор в крепостта. Наказанието за оказаната съпротива е повече от жестоко: 12 000 души са изклани, храмът и пазените в него съкровища - ограбен и всички крайморски градове са обявени за свободни търговски пристанища. Така Юдея загубва своята независимост и териториите, които са били приобщени към нея по време на Макавейските войни. "Ще дойде с разрушителна сила". Помпей нарежда стените на Ерусалим да бъдат сринати, за да няма никаква съпротивителна сила. В тази история има една твърде интересна подробност. Когато Помпей влязъл в храма и видял, че няма никакво изображение на Бога на евреите, той дълго съзерцавал Светая Светих и пощадил храма. Какво ли му е нашепвал Божият Дух? А колко по-добре би било истината за великия Йеова да стигне до него по друг начин, не чрез разправиите между двама братя!

"И ще насочи лицето си да дойде със силата на цялото си царство, и ще му предложи справедливи условия, и ще действа според тях; ще му даде най-отбраната дъщеря между жените, за да го разврати, но това не ще успее, нито ще го ползва." (17 ст.)

По-точният превод гласи: "ще утвърди лицето си, за да влезе със сила в цялото царство". От бившата империя само Египетското царство е останало незавладяно от Рим. В 51 г.пр.Хр. умира Птолемей Авлет, оставяйки короната и царството на най-големия си син Птолемей и на дъщеря си Клеопатра. В завещанието му е било определено те да се оженят и да царуват заедно. Поради своята младост обаче са поставени под опекунството на Рим. Но войната между Помпей и Цезар превръща Египет в конфликтна територия. Младият Птолемей убива Помпей, своя опекун, и се подчинява на Юлий Цезар. Египет е разтърсван от стълкновения, причинявани от поддръжниците на брата и сестрата. Тогава Цезар издава заповед двамата престолонаследници да се явят пред него. Това се приема като оскърбление за Египет, който е все още независимо царство. Войната става неизбежна. Юлий Цезар е с много малко войска. Конфликтът достига връхната си точка, когато Клеопатра тайно влиза в стаята на римския завоевател и чрез прелъстителната си сила налага волята си да остане на престола. Първият министър Потин не се съгласява с това и тръгва срещу Цезар с 20 000 войници. Двете армии взаимно подпалват флотите си. От техните пламъци изгаря прочутата Александрийска библиотека със своите 400 000 тома книги. Цезар получава помощ от съседните страни - в това число и от евреите. В 47 г.пр.Хр. Египет е вече под властта на римляните. "Ще му даде най-отбраната дъщеря между жените, за да го разврати" - връзката между Цезар и Клеопатра и раждането на техния син се сочи от историците като единствена причина за предприемане на такъв опасен поход - срещу целия Египет с толкова малко войска. Връзката на Цезар с Клеопатра го задържа по-дълго, отколкото интересите му налагат. Той прекарва по цели нощи в пиршества с развратната царица. Но последната част на стиха загатва за влюбването на Клеопатра в Антоний - нещо, което става по-късно. Затова по-точният й превод е: "Тя не ще устои, нито ще е откъм него".

"После ще обърне лицето си към островите и ще завладее много от тях; но един военачалник ще направи да престане нанесеният от него укор; дори, при това, ще възвърне укора му върху самия него." (18)

След войната с Фарнак, царя на Кимерийския Босфор, Цезар се завръща от Египет. Историкът Придо описва нападението на Цезар като безжалостно. Там прочутият пълководец казва: "Вени, види, вици" ("Дойдох, видях, победих"). Отсъствието на Цезар е довело до големи бунтове в Испания и Мала Азия. Над него надвисва справедливият укор, че заради една жена занемарява управлението, но блестящата битка с кимерийския цар отново връща славата му.

"Тогава ще обърне лицето си към крепостите на своята земя, но ще се препъне и ще падне, и няма да се намери". (19 стих)

(фиг.21)

"Тогава вместо него ще се издигне един, който ще изпрати бирник по най-славната част на царството; но в малко време ще загине, и то не чрез гняв, нито чрез бой." (20 стих)

След размирици и кръвопролития племенникът на Юлий Цезар, Октавиан, поема управлението на Римската империя в свои ръце. От 31 г.пр.Хр., когато спечелва битката със своя опонент Антоний, той е избиран пет или шест пъти за консул, като споделял властта си с консули, които сам назначавал. В 28 г. е избран за председателстващ Сената и оттогава се появява принципат като форма на управление. Около 23 г.пр.Хр. получава пълномощия над цялата империя, а в 19 г.пр.Хр. е обявен за пожизнен консул.