Апокалиптичните пророчества Сред пророчествата на Библията Ключът на откровението Между две съдби

(фиг.22)

С 20 стих приключва цяла една епоха. Еврейският народ вече няма да бъде Божи представител на земята, ще бъде заменен от Христовата църква. Но нека да се върнем на мисълта, с която започнахме: "Никой не може да служи на двама господари!" От 202 г.пр.Хр. еврейският народ се опитвал да служи и на Бога, и на силните на деня, но винаги бил губещ. В крайна сметка се оказало, че той служи на трима: на Бога, на Селевкидите и на Рим. Но своя Бог разпънал, защото не искал да има друг цар, освен Кесаря (Йоан 19:15), а на Селевкидите и на римляните обявил война. На кого служел еврейският народ? На Дявола. Само че не го разбирал. Защото Дяволът умее изключително коварно да прикрива своите планове и влияние. В историята, която разгледахме, се вижда, че той му дава и спокойствие, и привилегии, но те засягат преди всичко материалната страна на живота и имат краткотрайно съществуване. Само привидно еврейският народ има трима господари. Той става слуга на един - на големия противник на Бога.

(коментар върху кн. "Даниил" - 11:21-38)

В 20 стих се визира управлението на римския император Октавиан Август (31г.пр.Хр. - 14 г.сл.Хр.) и е съвсем естествено предположението, че 21 стих сигурно говори за следващия император - Тиберий (14-37). В полза на това становище тълкувателите обикновено цитират изказванията на историка Тацит, описващи Тиберий като лицемерен и коварен човек. Но новите изследвания показват нещо съвсем друго. Тацит несъзнателно се е подвел от управлението на император Домициан и е наложил неговия образ върху Тиберий. Разполагаме със сигурно установени факти, че първите години на Тибериевото управление са преминали в пълно съгласие между принцепса и сената. Повлиян от идеите за република - нещо, което майка му не могла докрай да унищожи - той не приемал никакви нови титли и пълномощия. Титлата император не влязла в състава на името му, отклонил и почетното звание баща на отечеството. Позволявал само на робите да го наричат господар. Силно се възмущавал от ласкателството и роболепието. Но обичал твърде много удоволствията и разврата. И заради тях доста охотно предал управлението на империята в ръцете на своя приятел - префекта на преторианската гвардия Сейан. Това коствало смъртта на сина му и едва не го детронирало. Вижда се, че управлението на Тиберий не подхожда на описанието в двадесетия и двадесет и първия стих. Но тогава какво да правим? Накъде да тръгнем? Нека да погледнем развитието на теологичната линия. Наслова на пророческото видение са проблемите на Божия народ сред политическите конфликти на света (Дан.10:14). По време на Тиберий изтича благодатното време на еврейския народ да бъде представител на Бога в този свят (виж Дан.9:24). От този момент във фокуса на библейското пророчество застава току-що образуваната Христова църква. Тя обаче е наднационално явление и затова нейните врагове нямат географски ограничения, тоест, и те като нея са наднационални! Според еклезиологичния принцип прерогативите на еврейския народ се прехвърлят на църквата. По същия начин и библейските пророчества, отнасящи се до еврейския народ, могат да се прехвърлят като пророчества за развитието на църквата. Но това прехвърляне на наследството и перспективите е подчинено на известни закономерности: първо - когато пророчеството говори за еврейския народ, трябва да разбираме Християнската църква (Гал.3:7,28,29), и второ - когато се говори за враговете на еврейския народ, като "южния цар", "северния цар", Египет, Вавилон, Едом, Моав или пък се посочват реки, местности, племена, свързани с познати случки от Стария завет, не трябва да ги обвързваме с географски очертания, а да ги възприемаме като обобщени образи, като нарицателни понятия. И като вземем под внимание факта, че с притчата за наемателите на Господнето лозе, които погубили Неговите слуги, а накрая и Сина Му (Мат.21:37-43), Исус на практика прекратява пълномощията на еврейския народ, то оттук нататък трябва да се занимаваме с проблемите на образуваната от Него организация, наречена християнска църква.

Тогава кой е този нов цар, на когото "няма да отдадат царска чест", но в спокойствие и чрез ласкателство ще завладее цялото царство? Под напора на Великото преселение на народите Западната римска империя е раздробена на части. В 476 г. короната на римските цезари пада от главата на Ромул Августул - акт, който слага край на Римското господство. Но след като преселническите вълни позатихват, се появява нова политическа сила - християнската църква в Рим. Чрез своята далновидна политика и чрез удивителната си способност да влиза под кожата на варварските крале, тя съумява да наложи своя авторитет на духовен и политически водач на целия западноевропейски свят. Според пророчеството отличителните особености на нейното управление са две. През цялото Средновековие тя е имала претенции за господство, но никога не е искала да гледат на нея като на император или цар, защото като духовна институция би трябвало да стои над светската; винаги е била принуждавана да прави мили очи на кралете и помазаните от нея императори, за да осъществява целите си. Като царство е била "нищожно", защото никога не е имала на разположение голяма войска и никога не се е разполагала на голяма територия. Силата й се е криела в нещо съвсем друго - в духовното въздействие, което е упражнявала върху народните маси.

"И със силата на потопа ще бъдат пометени и строшени пред него, да! Още и сам Вождът на завета. И след като сключи с него съюз, ще постъпва измамно, защото ще се възкачи и ще вземе връх с малко люде." (22,23)

Тук са очертани трите посоки на действие на новия цар. Той ще помете някои, които пророчеството не наименува, считайки ги за познати. Такива могат да бъдат само представители на Божия народ, тъй като те стоят в центъра на пророческото видение. Новата политическа институция ще се превърне в истински потоп за верните Божии люде. Второто действие е насочено срещу "Княза на завета" - Господ Исус Христос. Той ще бъде детрониран, авторитетът Му - заличен. Третото действие е насочено към осъществяване на съюзи с "него". Местоимението показва, че "той" също би трябвало да ни е известен. Според стих 21 "него" се отнася за Октавиан Август, основателя на римския принципат, на императорската институция. Това означава, че новият цар ще се опитва да угодничи и да ласкае кралете и императорите, докато ги покори. Подхождат ли тези изказвания на папската институция? Да! Най-жестоките гонения са били предизвиквани от нея. С претенциите си да прощава грехове и да спасява, тя на практика обезличава Христовото спасително дело и най-вече Неговата ходатайствена служба. А що се отнася до политиката на папите, тя и досега е на такава висота, че с много малко администрация, с шепа хора, успява да дърпа нишките на световни политически събития.

"Във време, когато са най-спокойни, ще дойде в най-плодородните места на областта и ще извърши това, което не са извършили бащите му или прадедите му: ще раздели между тях грабеж, корист и имот; даже ще измисли хитростите си против крепостите, но само за време." (24)

От 752 г., когато с помощта на папската политика Пипин Къси става крал на франките, отстранявайки предишния крал Хилперих, и за да се издигне над останалите варварски крале, получава миропомазване от папа Бонифаций заедно с титлата "крал по Божия милост", Католическата църква получава правото да поставя и да сваля корони. Тя постепенно се превръща във върховен арбитър за подялба на земи и определяне на територии, дори кралските бракове са зависели от нейното одобрение. За да поддържа обаче това владичество, папската институция е принудена да изгражда мрежа от посланици (кардинали и нунции), които да дават съвети на царете и да контролират политиката им, спазвайки принципа "разделяй и владей". И което е най-парадоксално: съвсем мирно, без никакви сблъсъци и конфликти франките предоставят на папството възможността да поставя и да сваля корони. Точно както е предсказало пророчеството.

"И ще повдигне силата си и мъжеството си против южния цар с голяма войска; и южният цар ще се повдигне на война с голяма и много крепка сила; но не ще може да устои, защото ще измислят хитрости против него. И онези, които ядат изрядните му ястия, ще го погубят; и от войската му, макар и многочислена като потоп, мнозина ще паднат убити." (25,26)

След дълга пауза пак имаме среща с "южния цар". Сега обаче сме в християнската епоха и следователно няма да гледаме на юг от Палестина, а преди всичко трябва да вникнем в нарицателното значение на понятието "южен цар". В Стария завет то се отнася за Египет. А Египет от времето на Изхода на еврейския народ е станал символ на поквара, робство и религия, съвършено чужда на еврейската. Съгласно църковния принцип под "южен цар" трябва да разбираме сила, изповядваща религия, доста далечна на християнското мислене. Излиза, че пророчеството предсказва голяма битка на този нов цар с народи и царе, изповядващи друга религия. Имало ли е такива борби през Средновековието? Да! Кръстоносните походи! Това са завоевателни войни, продължили почти два века - от 1096 до 1270 г. Наречени са "кръстоносни", защото техният вдъхновител и организатор, Католическата църква, им придал характер на религиозни войни - борба на християнството (символизирано с кръста) против мюсюлманството. През 1095 г. папа Урбан II свиква събор в отговор на искането на император Алексий, източните християни да бъдат защитени от турските нашествия. На събора се взема решение за организиране на кръстоносен поход. Папата излиза с тържествена реч пред огромните тълпи на обикновения народ, пред рицарите и духовенството, в която призовава да грабнат оръжието, "за да изтръгнат от ръцете на неверниците Божия гроб". На всички участници в похода се обещава пълно опрощаване на греховете, а на онези, които загинат - рай на оня свят. Вълна от фанатичен мистицизъм залива Европа и отнася всяко благоразумие. Дърводелци захвърлят чука и триона, за да тръгнат по най-близкия път към Изток. Децата, заразени от младежкия плам на християнското си благочестие, искат да избягат в Палестина, за да накарат турците да коленичат.

През ХI в. в Мала Азия били образувани няколко селджукски държави, които враждували помежду си. Главната от тях била Руският (Иконийският) султанат. Тази липса на сплотеност помага на кръстоносците. Селджуците непрекъснато ги нападат, опустошават и засипват кладенците. Кръстоносците са подложени на глад и жажда. Хора и коне падат от слънчев удар. Но накрая успяват. В 1098 г. предводителят на един от рицарските отряди - Балдуин Фландърски - завладява Едеса (в Северна Месопотамия). Тук е основана първата държава на кръстоносците, влезли в Сирия. Повече от половин година е изгубена за обсадата на Антиохия, един от най-големите и добре укрепени градове в Източното Средиземноморие. И обърнете внимание - той е превзет благодарение измяната на началника на една от крепостните кули. Кръстоносният предводител Боемунт Тарентски влязъл в таен сговор с него и измамникът пуснал кръстоносците в града. Превземането на Антиохия е съпроводено с диво клане на населението й. При това победителите не правят разлика между мюсюлмани и християни. Така се основава втората държава на кръстоносците - Антиохийското княжество. В 1099 г., след петседмична обсада и ожесточен щурм, кръстоносците превземат Ерусалим, който преди това е бил под властта на Египет. Те извършват в града клане, пред което бледнее разгромът на Антиохия: унищожават мъже, жени, дори и деца, главите на които разбиват в камъните. Почти десет хиляди мюсюлмани са убити в главната джамия, където потърсили убежище; стотици евреи са изгорени в синагогата. След голямото кръвопролитие кръстоносците се пръсват по домовете на гражданите и заграбват всичко, каквото намерят в тях. Всеки, който пръв влезе в дома, присвоява и самия дом (или дворец), и всичко, което се намира в него. По този начин в началото на ХII в. на Изток се образуват четири държави на кръстоносците: Едеското графство, Антиохийското княжество, Ерусалимското кралство, графство Триполи. В тези държави църквата получава огромни поземлени владения. Католическите йерарси стават влиятелна част от феодалите на Изтока и събират големи средства под формата на десятък, като са освободени от плащането на данък. С цел да се заздрави положението на кръстоносните владения, наскоро след Първия кръстоносен поход се създават специални рицарски организации (военно-монашески ордени): на тамплиерите (храмовниците) и на йоанитите (хоспиталиерите). В края на ХII век възниква и още един - Тевтонският орден, обединяващ германските рицари. Възглавяваните от "велики магистри" ордени са под прякото подчинение на папата и не зависят от местните светски и църковни власти. Те имат много привилегии и с течение на времето стават най-богатите земевладелци не само на Изток, но и в Западна Европа.

"А сърцата на двамата тези царе ще бъдат предадени на зло, и ще говорят лъжи на същата трапеза; но това не ще успее, защото краят е в определеното време." (27)

Двамата царе са папската и императорската институции. Стихът ни отвежда в началото на папската автокрация. Тя започва с понтифакта на папа Григорий VII (1073-1085), но докато се утвърди, има доста лъкатушения. Фридрих Хохенщауфен, известен под прякора Барбароса, застава срещу претенциите на Григорий, че папата стои по-високо от краля, защото в деня на Страшния съд ще отговаря пред Бога за делата на всички пасоми от своето папство. Според Фридрих империята е била поверена на предшествениците му от самия Бог, а понеже Рим и Италия са били част от нея, той възнамерява да предприеме поход, за да присъедини отново тези области към своята държава. Барбароса се удавил в Мала Азия по време на Третия кръстоносен поход, но неговият син Фридрих II (1220-1250), който се запознал с мюсюлманската култура на младини в Сицилия, продължава борбата. Папата го обвинява в ерес. Той обаче заминава на кръстоносен поход, отнема Ерусалим от неверниците и се коронясва за крал на Светия град. Тези добри дела не укротяват гнева на папата. Наследникът на Григорий VII сваля от престола Фридрих и дава италианските му владения на Карл Анжуйски, брат на френския крал Людвик IХ. Но и това не е в състояние да прекрати борбата. Последният Хохенщауфен, Конрад V, син на Конрад IV, се опитва да си възвърне кралството, но бива обезглавен в Неапол. Само двадесет години по-късно и французите, успели да си спечелят ненавистта на сицилийското население, биват избити до последния човек през прочутите "Сицилийски вечери". След това събитие се наблюдава затихване на борбата между двамата силни противници.

"Тогава ще се върне в земята си с голямо богатство; и сърцето му ще е против светия завет, и ще се върне в земята си." (28)

От 1202 до 1204 се провежда Четвъртият кръстоносен поход. Той е организиран от френските феодали по призива на най-силния папа на Средновековието, Йнокентий III (1198-1216). Той се стреми да създаде световна монархия под властта на "апостолския престол". Но пречка за това са не само мюсюлманите, а и източноправославните християни. Макар че организираният поход има за цел превземането на Египет, чрез серия от политически ходове кръстоносците са тласнати да превземат Константинопол. Това става в 1204 г. Нахлули в покорената столица, те се втурват да грабят къщи, да разоряват църкви, да разрушават паметници на изкуството. На огъня са подложени цели квартали, в пепелища са превърнати най-богатите константинополски библиотеки, безпощадно е разграбен и храмът "Св. София". Много произведения на изкуството са задигнати и занесени на запад. След падането на Константинопол последва завземането на половината от Византийската империя, главно на териториите й на Балканския полуостров. Кръстоносците основават тук своя държава - Латинската империя. Завръщат се с големи богатства и авторитетът на Католическата църква достига своя апогей. Чрез двете мощни оръжия, изключването и интердикта, Инокентий III превръща Петровата катедра в светски престол, от чиито канцеларии ежедневно заминават многобройни писма до крале и князе, кардинали и епископи. Той непрекъснато утвърждава тезата, че не само цялата църква е поверена на Петър, но и целият свят, което ще рече, че папата е не само Христов наследник, но и Божи наследник на земята. В качеството си на Христов наследник той получава духовната власт над душите, а като наследник на Бога получава власт над цялата земя. Чрез изключването човек губел всякакви граждански права, а интердиктът преустановявал всички религиозни обреди и по такъв начин прекъсвал връзката между човека и Бога. Но тази връзка според Библията е вечна, защото е основана на вечен завет, подпечатан с кръвта на Бога (Йоан 3:16; 2Кор.5:18,19,21). Затова пророчеството казва, "че ще е против светия завет". Папството измисля друг договор между човека и Бога, зависещ от решението на църковния прелат.

"В определеното време ще се върне и дойде към юг, но последният път няма да бъде като първия, защото китимските кораби ще дойдат против него, поради която причина, огорчен, наново ще се разяри против светия завет; като се върне, ще се споразумее с ония, които са оставили светия завет." (29,30). Латинската империя не просъществува дълго. През 1261 г. никейският император Михаил Палеолог с паричната помощ и с флота на генуезците, главни търговски съперници на Венеция, превзема Константинопол и възстановява Византийската империя. През ХIII в. се предприемат още няколко значителни кръстоносни похода, но те не променят почти нищо. Седмият кръстоносен поход завършва с пълен неуспех. Такъв е и резултатът от последния - Осми кръстоносен поход, осъществен през 1270 г. Призивите за следващ поход не увличат никого. Едно след друго владенията на кръстоносците на Изток преминават към мюсюлманите.Споменаването на китийските кораби (в Библията под китийци се разбират критяните - Бит.10:4; Числа 24:24) отново насочва вниманието ни към църковния принцип. Ясно е, че става дума за силна флота, която очевидно е имала решаващо значение за изхода на битките. И наистина - Византия стъпва на краката си едва когато влиза в преговори с флота на Генуа, а мохамеданите използват гръцки кораби, за да възвърнат земите си. Стихът намеква и за борбата, която папството повежда с верните на Бога хора, за организираните походи срещу албигойците, катарите, хугенотите и др.

"И от него ще се повдигнат сили, които ще омърсят светилището на силата и ще отнемат всегдашната жертва, и ще издигнат мерзостта, която докарва запустение." (31)

Връзката с девета глава е очевидна. "Мерзостта на запустението" е система на фалшиво богослужение, почиваща на идеята за оправдание чрез дела и лични заслуги. Премахването на "всегдашната жертва" е премахване първосвещеническата роля на Исус. След въвеждането на изповедта тя е прехвърлена на свещениците на Католическата църква.

"И ще изврати с ласкателства онези, които беззаконстват против завета: но людете, които познават своя Бог, ще се укрепят и ще вършат подвизи. И разумните между людете ще научат мнозина; при все това ще падат от меч и от пламък, чрез пленение и чрез разграбване, за много дни." (32)

Едва спечелило сила, папството простира ръцете си, за да смаже всичко, което застава против неговите интереси. Църквите една след друга му се подчиняват. Църквата във Великобритания е подчинена на папата по насилствен път. Подобна е съдбата на ред други църкви. Но тъкмо в страната, където папството е разположило своя трон, лицемерието и развалата срещат най-голяма съпротива. Столетия наред църквите в Пиемонт поддържат независимостта си, но най-после идва време, когато Рим решително настоява да му се подчинят. След несполучливи борби против тиранията му водителите на тези църкви признават върховенството на папата. Но някои решават да са откъснат и да не правят компромис със съвестта си. Те се оттеглят в уединени и пусти места, за да запазят своята свобода. Валдензите първи в Европа получават превод на Свещеното Писание. Стотици години преди Реформацията те притежават Библията в ръкопис на своя роден език. Основават в непристъпни места училища за разпространяване на библейските истини. Децата им знаят наизуст цели пасажи от Божието слово, за да подарят своя свитък на хората, които нищо не знаят за Библията. Със смирение, искреност, ревност и пламък те разнасят факела на истината през тъмните векове. Серия от кръстоносни походи слага край на тяхното съществуване като евангелизационен център. Но щафетата се поема от други. И за да се справи с тези "ереси" и "секти", папството учредява инквизицията - най-страшната машина за терор и насилие, за аутодафета, за прекарване на хората през "меч и огън".

"И разумните, когато паднат, ще им се достави малко помощ, обаче мнозина ще се присъединят към тях чрез ласкателства. Дори някои от разумните ще паднат, за да бъдат опитани, та да се очистят и да се избелят до края на времето, защото и то ще стане в определено време." (34,35)

Кръстоносните походи и инквизицията смълчават почти всеки глас. Южна Франция - центърът на албигойците и катарите - е подложена на пълно опустошение. Но и в църковните кръгове започват да се надигат гласове. Хус и Саванарола са изгорени, но това не е в състояние да спре протеста. Стига се до едно епохално събитие, което обхваща цяла Европа - Реформацията от ХVI век. Тя идва, за да спре насилието и да даде "малко помощ" на верните люде. Но вместо да се организират в църкви на покаяни вярващи и да не приемат в средата си непокаяни души, поддръжниците на Реформацията оформят църкви и засягат интересите на различни кралски особи и съсловия. По този начин в църквите се вмъкват хора, имащи вид на протестанти, както и доста папски шпиони. Реформацията предизвиква и контрареформация, пак гонения, пак клади, пак кръвопролития. Това е сериозна проверка за Божия народ.

"И царят ще действа според волята си, ще се надигне и ще се възвеличи над всякакъв бог, и ще говори чудесно, надменно против Бога на боговете; и ще благоденства, докато се изчерпи негодуванието; защото определеното ще се изпълни. И няма да зачита боговете на бащите си, нито желанието на жените, нито ще зачита някакъв бог, защото ще направи себе си по-велик от всички тях. А вместо Него ще почита бога на крепостите; да! със злато и сребро, със скъпоценни камъни и с желателни вещи, ще почита един бог, когото бащите му не са познавали." (36-38)

Папството приема титли и изявява дръзки претенции, които никой дотогава не е изявявал. "Няма да зачита бога на бащите си" (по-точен превод - няма да зачита авторитета на Христос), потъпквайки Неговите принципи. Еврейската дума, преведена като "желанието на жените", има смисъл на безбрачие, целибат - нещо, което се свързва с реформата на Григорий VII. От негово време свещеникът не трябва да има жена или семейство, защото служи на цялото човечество и не трябва да се обвързва с отделни хора. "Ще почита бога на крепостите, или на силите" - наистина, непрекъснатите войни, които папството води с крале, мохамедани и еретици, са сполучливо илюстрирани с почитание на бога на войната, което езичниците са практикували при обявяване на военно положение. "Ще почита един бог, когото бащите му не са познавали" - целият католически свят обръща поглед и се моли на Дева Мария, явление, съвсем непознато на апостолската църква. В католическото богослужение Дева Мария е повече от обожествена: тя е закрилница на майките, по-близка е за грешниците, отколкото Исус и чрез нея Бог изпраща Светия Дух. На нея са посветени молитви, песни, ритуали и церемонии. През ХIХ век Дева Мария става догма на църквата. Освен свръхестественото зачатие, на нея се приписват нови характеристики - че тя е родила без грях и следователно е безгрешна (1845 г.). А през 1950 г. се появява нова догма: Мария се е възнесла на небето.