Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Не, сега не отива поезия

и да искаш, не мож я изпя.

…………………………….

За своеобразния дуализъм в творчеството на Вапцаров. Първата среща с поезията на Вапцаров би могла да създаде усещането, че той е обсебен от мита за Двуликия Янус. Като че ли с две лица в неговата лирика са човекът, животът, заводът, машините. Авторът на “Моторни песни”, съзнателно или не, създава своя версия на мита. Основното в историята за Янус, който е и бог на вратите, е че играе ролята на посредник между живота и смъртта, младостта и старостта, цивилизацията и варварството, бъдещето и миналото. В творчеството на Вапцаров двуликостта е отменена, защото различните лица на актьорите от неговия поетически театър са положени в потока на времето. “Злодеят злосторен” е станал “човек” с усмивка “топла, широка и светла” (“Песен за човека”). Животът “озъбено, свирепо куче” (“Завод”) се е преобразил и “ще дойде по-хубав от песен” (“Песен за човека”). Задушният завод, който трупа “дим и сажди пласт след пласт” (“Завод”) ще бъде заменен от новопостроения “завод за живота” (“Ще строим завод”). Във всички тези случаи поетическото лице на страданието и злото е свързано с миналото и сегашното, а лицето на доброто разчита на бъдещето. Така е поставен акцент върху основополагащата идеята в мита за Янус – идеята за промяна. Всяко преминаване през която и да е врата е преминаване на граница. За митологическото съзнание това премнаване е опасно, но дава шансове за обновление. В този аспект обичаната от Вапцаров тема за прогреса се съчетава с темата за борбата, която ще осигури прехода към новото състояние в полето на социалната утопия. Това е представа, много характерна за футуризма от типа “Комфут” (“Комунистически футуризъм”), свързващ появата на ново качество със социалните вълнения, придружени от насилие, които традиционно са наричани революция. А революцията според метафориката на лявото изкуство е кръчка към новия ден и гаранция за изкачване нагоре по спиралата на прогреса:

Светът е във тебе и мен

и в тази тълпа,

която наричат безлична.

Но аз я обичам,

защото тя крачи нагоре,

към новия ден,

защото се бори!

(“Един сляп”)

Вапцаров предлага и по-конкретна версия на темата за революцията. В “Доклад” е използван метафоричният образ на залостените врати, които трябва да бъдат разбити, за да се проникне в новото време. Същевременно този поетически аранжимент включва и темата за саможертвата: “Ако с главите си/ счупим вратите,/ подпрени със мрака/ на днешното време,/ ако умреме/ на поста си – верни/ на гладния повик/ на нашата ера/ това е прекрасно”. Този вариант на темата за саможертвата е много близък до категоричната констатация от “Писмо”: “За мен е ясно, както че ще съмне –/ с главите си ще счупим ледовете”. Заедно с това заключителната част на стихотворението предлага една от най-поетичните картини на личния подвиг в името на страдащите:

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

(“Писмо”)

Самите човеци от Вапцаровия свят на страданието са гранични. В това отношение в тяхната биография има необичаен символен акцент. В “История” лирическият герой, който е говорител на цяло поколение, споделя: “по синорите сме се раждали”. Тези хора от синорите – от ничието пространство – са обречени да носят “злобата в сърцето” (“Писмо”). Темата за опустошената от омраза душа е широко представена в поезията на Вапцаров: “От мъка –/ очите горят./ Гърдите –/ омраза задавя” (“Рибарски живот”), “Дохождат дни, такива мрачни дни,/ че ще ти се да виеш от ненавист” (“Дохождат дни, такива мрачни дни”), “Погледнах надире/ и плюх озлобено/ и в теб,/ и в самия живот” (“Родина”). Историята на тази омраза, рано отровила младежката душа, е разказана в “Писмо”:

И после… после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцето.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

(“Писмо”)

Злобата разгражда човека, отнема му душата и го превръща във вълк. В стихотворението “Зора. Събужда се града” лирическият човек прави разтърсващото сравнение “и тръгваш като вълк напреко”, което разкрива падението на духа. Вълчият вой като елемент от метаморфозата представя изгубената човешка същност в “Писмо”, “Хроника”, “Дохождат дни, такива мрачни дни”. Разгърнат метафоричен образ на дехуманизацията на човеците чрез превръщането им в хищни животни е представен в “Хроника”:

От глад ще вием в пустите поля,

на глутници ще ви следим в горите.

В гърдите ще избухне дива страст

и мътен блясък ще гори в очите ни.

На тази антиутопична картина Вапцаров противопоставя алтернативата на съхранената човешка същност. Характерно за неговата поезия е, че идеалът се постига тогава, когато злобата се трансформира в градивните сили на борбата за преобразяване на света. Това става благодарение на “вярата в дните честити” (“Вяра”) и истинското изкуство, което е така просто и ясно, “че сякаш живота/ пред него вратите/ разтвори” (“Горки”). Видението на светлото бъдеще “злобата в сърцето/ трансформира/ в една борба/ която/ днес/ клокочи” (“Писмо”). Процесът на тази трансформация е представен с много интересна метафорика в “Завод”:

И в този шум

и трясък на машини

ще трябва непременно да крещиш,

да могат думите

разбрано да преминат

пространството, което те дели.

И аз крещях години –

цяла вечност…

Долавях, че и другите крещят –

машините,

завода

и човека

тъмен кът.

И този крясък стана сплав, с която бронирахме живота си така, че сложиш ли му прът във колелата – ще счупиш своята ръка...

(“Завод”)

Поезията на Вапцаров е завладяваща със своя хуманизъм. Трансформираният крясък се превръща в песен за новия ден, а борецът за мечтания справедлив свят вече не вижда врагове в хората. Свързването на думата враг с човешко същество е изключение. Случаите са само два: “Във гората – враг стаен./ Във гората – мрак и изстрел” (“Песен”) и “чувствам как до родната ми къща/ дебне враг, в ръката с парабел” (“Имам си родина”). Противникът на лирическия човек обикновено е “разкапаният, озлобен живот” (“Двубой”). Често борецът за нов свят се изправя и срещу мрачния и одимен завод, “притиснал с мъка толкоз хора” (“Завод”). Но не може да се открие нито дума за борба с класовия враг, за революционен терор, за насилие над други човешки същества.

Любопитно е, че навремето стихотворението “Двубой” е предизвикало дискусия в средите на поета. Той е обвинен от своите съмишленици, че допуска идеологическа грешка със стиховете: “Извергът,/ мерзкият/ стрелец,/закри следите си/ завчас./ Ти спомняш ли си тоз подлец?/ Това бях/ аз.”. Споровете дали може да бъде оправдано убийство, ако то е на класов враг, много напомнят критическите препирни кои са конниците от стихотворението “Конници” на Фурнаджиев. За Вапцаров убийството си е убийство и духът на неговата поезия ясно доказва това.

Разбира се, би могла да се дискутира и хипотезата, че този стил на поднасяне на темата за революцията е хитроумен ход за спасяване от цензурата. За нея говори откровено късно публикуваното (едва през 1948 г.) стихотворение “Ще бъда стар, ще бъда много стар”. Споделяйки своето желание да помечтае за бъдещето, лирическият герой заключва: “Защо пък не? – В мечтите няма цензура/ мечтите греят с синкава прозрачност”.

Предположението за надлъгване с цензурата обаче не е особено убедително на фона на дълбоко хуманистичния дух на цялото творчество на Вапцаров. Неслучайно първият раздел от стихосбирката “Моторни песни” е озаглавен “Песни за човека”. Опоненти на заявената в тях вяра в човека са хора като истеричната дама от “Песен за човека”, която чистосърдечно си признава: “Аз мразя човека”. Като алтернатива на нейната позиция в “Писмо” са формулирани двете основни ценности на пълнокръвното битие – “вярата/ в доброто/ и в човека” – и без съмнение поетът се придържа към тях в цялото си творчество.

Както вече стана дума, в поетическия театър на Вапцаров животът е представен в две свои въплъщения. Животът в настоящето е “капан” (“Писмо”), “изпечен развратник” (“Епоха”), “озъбено, свирепо куче” (“Завод”), “сив” (“Кино”) или “черен” (“Рибарски живот”), “разкапан, озлобен […] навъсен, мръсен, зъл живот” (“Двубой”). Той “мирише”, “горчи като отрова” (“История”) и “задушава с отровната плесен/ на своята стара ръжда” ("Епоха”). Той бие безпощадно “с тежките си лапи направо по устата гладни” (“История”) и “смазва” (“Доклад”). За този живот в настоящето лирическия герой от “Вяра” споделя: “С живота под вежди/ се гледаме строго/ и боря се с него,/ доколкото мога”. Разгърната картина на тази титанична борба Вапцаров предлага в “Двубой”:

Не вярваш ли? Не те е страх?! – Но аз пресметнах всеки ход, последния кураж събрах и ти ще бъдеш победен, разкапан, озлобен живот.

[…]

Как мислиш, ще ли победиш, навъсен, мръсен, зъл живот? И аз горя, и ти гориш, и двамата се къпем в пот. Но ти изчерпваш свойте сили, слабееш ти, отпадаш ти. Затуй така жестоко жилиш, в предсмъртен ужас може би...

И толкова хубав ще бъде

тогава живота.

И днешната плесен

ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

Ще пеем, когато работим,

но радостни песни,

които ще славят човека”

(“Не бойте се деца”)

Своеобразният дуализъм в поезията на Вапцаров е проявен и в случаите, когато образът на завода метафорично замества темата за живота. Това заместване е разкодирано в “Ще строим завод” чрез формулата “завод за живота”. Заводът в настоящето на лирическия човек е въплъщение на злото. Той е отблъскващ – “над него облаци от дим”, шумен – “във залите плющят каиши,/ трансмисии скриптят”, душен – “и става толкоз душно,/ че да дишаш/ не би могъл спокойно,/ с пълна гръд” (“Завод”). Подобна е картината и в “Горки”, където метафориката на живота се преплита с метафориката на завода: “Аз бях във завод/ с опушено, ниско небе,/ където живота притиска/ с чугунени лапи/ и черния труд/ бразди по челата”.

На този отблъскващ образ е противопоставен мечтаният завод на бъдещето. На него е посветено стихотворението “Ще строим завод”. Това е “огромен завод,/ със яки бетонни стени” – футуристична метафора на прогреса. В “Сън” той много напомня предишния, но е някак си облагороден, дори позлатен:

Работех пак в завода. А пък то

уж същия завод, машини същи,

но частите им блеснали – злато!

И ставите им някак по-могъщи.

(“Сън”)

Цитираната строфа е илюстрация, че разделеността на битието на две обхваща и света на машините. Машините от бъдещето са от благороден метал. Те не ръждясват за разлика от “дните – ръждясали гайки” и “мисълта ръждива” на нерадостното битие на настоящето, описано в “Горки”. В света на лирическия герой на Вапцаров е възможно моторът да започне “подозрително да хърка” (“Спомен”). За разлика от него машините на бъдещето “пеят” (“Пролет в завода”). Те са носители на “смях и оптимизъм” (“Двубой”). За тях в “Романтика” е категорично заявено “романтиката е сега в моторите”.

Пеньо Пенев е роден на 7 май с. Добромирка, Ловешка област. Съучениците му го помнят като особено екзалтирана личност. Пише стихове, рецитира творби на любимите си поети, изучава езика на бъдещето – есперанто. Щастливо влюбен е в съученичката си Светла Спасова, която до края на живота си запазва топли чувства към него. В тази обичайна история за млад и възторжен човек има един детайл, който е като мрачна прокоба. В случаен разговор 17-годишният ученик заявява, че “обича живота, но е влюбен в смъртта”.

Навършил пълнолетие, той пристига в новостроящия се Димитровград. Започва работа като продавач на вестници. След това става отчетник в строителна бригада. Междувременно пише стихове и ги рецитира на работниците. Един ден се събужда прочут – на 10 ноември 1949 г. вестник “Литературен фронт” публикува на първа страница стихотворението му “За комунизма”. Следват литературни утра, поетически вечери, срещи с аплодираща публика и всичко, което гъделичка егото на младия творец. Това обаче е придружено от бохемски гуляи и тежко безпаричие.

В резултат на няколко неприятни случая, свързани с пиянство, поетът е отпращан дискретно, когато търси прилична работа. Стига се до там, че през 1957 г. редактира многотиражката “Добруджанска правда” в ДЗС “Янко Забунов” в района на Тутракан. Тъжни дни за възторжения дух на младия мечтател. Създаденият от партийната пропаганда певец на строящия се Димитровград е захвърлен като дрипа. Никой не се опитва да му помогне истински. Другарският съд не е другарска ръка.

Най-тежък е случаят с краткото му пребиваване като литературен сътрудник на вестник “Стършел”. Неясната история с изчезналите (най-вероятно в джобовете на сътрапезниците му в ресторант “Ариана”) заплати на Павел Вежинов, Валери Петров и Богомил Райнов, които по това време са негови колеги в редакцията, става причина за първия му опит за самоубийство. На 25 години той си прерязва вените. Спасяват живота му, но от пътя надолу никой не може да го спаси.

Първият му брак завършва с развод само след няколко месеца. Следва втори брак. По това време поетът, въпреки че работи в редакцията на вестник “Стършел”, пътува по строителните обекти на страната за литературни срещи с работниците. Никой не се съобразява, че това ще задълбочи неговото влечение към алкохола и суицидните му наклонности. Разговорите на чашка след срещите го довършват. Именно в тези години зрее поемата “Дни на проверка”. Тази творба е тъжна диагноза на една разстроена душа. Надеждата, че всичко е отминало, заявката ”през огън минал, връщам се – стомана!” са само празен звук. Последвалото крушение е още по-трагично.

Последните му отчаяни откровения са към най-близките приятели. „Приятелю стари и насъщни! – пише той на Митко Иванов. – Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан. Помогни и този път… (последен) за погребението. Благодаря за всичко! Сбогом!”. През нощта на 26 срещу 27 април Пеньо Пенев се самоубива в стая 118 на хотел „Москва” в Димитровград. Този път, при третия опит за самоубийство, избира по-сигурно средство – голямо количество таблетки веронал. Така обичаният от него Димитровград става негов ковчег.

Поетическо творчество. Според наложилото се критическо клише Пеньо Пенев е “поетът с ватенката”, певецът на строящия се Димитровград. Този образ обаче е от ония полуистини, които просто служат като леснопреносими във времето етикетни класификатори на нечие творчество, лишени от взор за същината на неговия художествен свят и от усет за сложната му чувствителност.

В поезията на Пеньо Пенев гори възторжен плам, лирическият глас откънтява с мощно струящия себеотрицателен оптимизъм на човека, вградил своето същество и съществование в общия строителен устрем на себеподобните си: “Не мечтая/ безсмъртие/ и пътища леки,/ а ватенка топла/ за зимния ден./ – Безсмъртно/ нека остане/ навеки/ построеното/ тук/ от мен!” (“Аз, един от народа”). Когато “започва/ самото начало” на единствения сезон на човешката пролет и единното множество поема дългия път “нанагорен”, за да иде с няколко века напред, няма кой да го спре; вярата на множеството е “безоблачна”, волята му става “вече/ природен закон” – във властта на тази всемилионна воля е да “разцъфти” пролетта на родината (“Прокламация”).

Но същият този глас по-късно тъжно и самотно ще прошепне: “Няма истина... Няма лъжа! –/ Тежи само небе свечерено./ Нито се радвам, нито тъжа –/ тишина... самота.... и студено” (“Тъжна неделя”). Светът на бетонното изграждане трагично се е превърнал в свят на емоционално рушене – градежът на основите сякаш тайно е взел душите на строителите. Всеобщият възторг на носителите на безоблачната вяра е изместен от потресаващо обезверение на отделната личност: “Няма истина!... Няма лъжа!”. Изгубена е надеждата, че в новото строително време хората ще бъдат “навеки сближени” (“Земята ще бъде родилка”), тя е отстъпила пред отчаянието на самотата, както и гръмките прокламации са отстъпили пред съкровения скръбен монолог, чийто единствен слушател е “чашата горчива”. Светлият поздрав “Добро утро, хора!” е избледняващ спомен от предишни утрини, сегашното обръщение е вечерното “Здравей, чаша! Ний пак сме сами!”.

Лирическият човек на Пеньо Пенев е с душа, еднакво открита както за публичното сливане със съмишлениците, така и за болезненото вглъбение на самотността. За отворената към людското множество страна от душата на лирическия герой дори родното място е отъждествено с пространството на общия градеж, на общите блянове за бъдния ден, чиито основи се наливат. Така в едно от най-хубавите стихотворения на поета – “Завръщане” – е вложена следната изповед:

Добромирка, прости ми

и чуй:

в оня край ми е

Знам, че

първи думи съм в теб изговорил,

но където изграждах завод –

там

Този завод, който изчерпва усещането за родност и синовност (“срещни ти синът –/ на Димитровград”) и обема картината на света, ясно напомня за оня “завод на живота” от мечтанията на Вапцаров. Това е красивият блян на наново сътвореното мироздание, на пречистващото обновление след кървящите рани, получени в противоборството със стария свят. Този общ нов дом хората, които вчера еднакво са гладували и са воювали заедно, днес строят “под едни знамена”. И всички те ще бъдат добри, много добри, като майка (“И добри ще са хората”).

Но жизнеутвърждаващото единение с милионния строй не изчерпва живота. Животът е не само съграждане, не само устрем към бъдещето, той е и всекидневно живеене в настоящето. Реденето на тухли с любов (“Корпус 206”), касичката на честта (“30 стотинки”), задружното изливане на бетонни плочи (“Димитровградско утро”), интимната теснота на общия за сближеното човешко множество дом са само части, съединяването на които не попълва мозайката на битийните тайни и необходимости.

Освен от споделените пространства на “нашия” труд, хранене, слушане на доклади и речи, освен от общежитието на колективното съграждане човек изпитва нужда и от интимно-личното спокойствие на “своя” дом – от “къща/ и незаключена врата, /където можеш/ да се върнеш” (“В дъжда”), от “тиха радост и жал непрежалена” по милоока жена (“Признание”). Натам е обърната другата, нежна и ранима страна от душата на Пеньо-Пеневия лирически герой. И тъкмо от тези съкровено желани пространства го лишава с тровещо лицемерие животът от героичната летопис: “Студена, непозната, мълчалива –/ една ръка ограби моя ден” (“Злочеста песен”).

В цялата поезия на Пеньо Пенев двете метафизични пространства – публично- бетонното и интимно-нежното – са в неразрешимо противоречие. В поредица от стихотворения е изповядана невъзможността от завръщане у дома, при любимите хора, споделено е отчаянието от грабителския жест на “лицемерната длан”, положена от живота върху младото рамо (“Бетон и нежност”, “Пътека”, “Откровение”, “След залез...”, “Елегия” и др.). Невъзможността на завръщането към нежните ласки и топлия майчин скут е видяна и рационално осмислена като лична жертва пред идеала, като историческа необходимост (“Приеми ти/ от мене/ в наследство/ вместо роден дом – / родна страна!” – “Рожбо моя!”), но тя неумолимо превръща лирическия Аз в “прокуденик прокуден” с озлочестен живот (“Злочеста песен”), в лишен от всичко бездомен друмник, изпълнен с усещането за всепроникваща горест и битийна празнота.

Всяко от двете противоположни пространства привлича около себе си в устойчиви орбити коренно различни мрежи от образи и метафори. Публичното пространство е изпълнено с бетон, желязо и стомана, с дим и сажди, с пламъци, лава, строежи, кофражи, “завод до завод”, с пътеки към столовата и широки пътища към бъдещето, които чакат да бъдат извървени в посока от “започващите начала” към обновителното време на единствените пролетни сезони и утрините; цветовете тук са цветове на зората, на слънцето и светкавичното горене; звуците са мощни и громолящи (като от възседнат валяк), както е остър и силен мирисът на машини и вар, на строителни усилия и на словесен апломб. Предметите и явленията в това пространство са с ясни, резки и еднообразни очертания, а обемите са толкова грандиозни, че за възприемането им няма нужда от изострена чувствителност – стигат и сетивата на щастливите хора, упоени от непоклатимата вяра в собствената им безукорна честност, безпределна доброта и безспорна, сверена с компас, правота.

Напротив, за възприемането на нещата в лично-интимната сфера е нужна тънко изострена и сложно устроена сетивност, защото тук властва разноречивото многообразие на емоционалното непостоянство. Приглушените тихи звукове, светлите цветове и гъвкавите меки форми (на пътя към дома, на детските люлки и на мушкатото) са своеобразен хармоничен отглас на яснеещия ден и светлия устрем към високите идеали от публичното пространство; но те постепенно, под въздействието на смрачаващата дните “интрига” на живота, се изгубват в мъглите, дъжда, есента, свечеряването и тъжните залези; “слънчевото чудо” се затваря зад стените на чашата. Тук всеки път е вече “изходен”, всяка пътека е “извървяна”, пътникът е достигнал пред затворена чужда врата. Обитател на това мрачно и опустошено пространство е човекът, посегнал към успокояващата близост на дома и спомените от детството, но загубил надежда да ги докосне. Той се терзае в мрачни съмнения и колебания – непознал радостта, понякога се отрича от всяка вяра и “триж” проклина рождението си за тежък “земен дял и жал дълбока” (“Злочеста песен”) на самотник сред човешкия безброй; друг път с ново упование се врича: “каквото в мен боля – изболедувах! И друговерец аз не станах...” (“Дни на проверка”).

В светлото пространство на всеобщата строителна устременост колективната воля се превръща в природен закон, който управлява началата на живота; в тъмната зона на самотността индивидуалната воля е готова да отмени природен закон, но животът все пак продължава, независимо от нея: “Един ще се ражда, друг ще умира/ в ръка с пистолет...” (“Елегия”).

В двете противостоящи си пространства дори глаголната преходност е с различна активност: в бетонно-огнената зона на колективното строително битие пролетта не разцъфтява сама – разцъфтява я единното целеустремено множество; и денят не идва сам – той бива “разсъмнат от нас” (“Прокламация”); живее се не в дни и епохи – “борба живяхме ний, борба” (“Когато се наливаха основите”). В тъмно- горчивата зона на самотата, напротив, “туй, което цъфти – прецъфтява,/ туй, което се ражда – умира” (“Пътека”), “мечтаното е вече отмечтано,/ изпита чашата, смехът – изсмян” (“След залеза...”) и ничие сърце сега не “боли за мен” (“Злочеста песен”).

Обладан “от болки и съмнения”, останал сам с горчивото си вино, човекът нищо не очаква, не търси брод “към скъпата безсмислица: живот”; той не иска да е отново пътник – душата му сякаш е станала безразлична към веруюто, че “Човекът е човек тогава,/ когато е на път!”.

50-те години и големите епически форми в белетристиката: Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев
Димитър Димов. Роденият на 25 юни 1909 г. в Ловеч писател още от младежките си години е пристрастен към психоаналитическата теория на Зигмунд Фройд, философията на живота на Фридрих Ницше и интуитивизма на Анри Бергсон. Предпочитанието точно към тези автори демонстрира специфична нагласа на духа, която най-вероятно е свързана с някои събития от детството и юношеството на Димитър Димов.