Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други

Той е съвсем малък, когато на фронта загива баща му. Останал под опеката на властната си майка, става жертва на нейните страхове и амбиции. Не му е разрешено да излиза сам на улицата. В редките случаи, когато играе с децата навън, това става под надзора на майката. Според спомени на близките на писателя при неотложните й отсъствия от дома от съображения за сигурност той е оставян вързан за стол.

Не по-малко травмиращи са амбициите на майката. Веса Харизанова е от рода на Яне Сандански и това според нея е много задължаващо обстоятелство. Нереализираната си страст към изкуствата завършилата само гимназия майка целенасочено се опитва да прехвърли върху сина си. Според нея той трябва да направи всичко възможно, за да стане велик художник или писател. Нейният син обаче е привлечен от природните науки и така в семейството тлее тихо противоборство.

Нищо чудно, че формираният в подобна среда юноша изглежда странен на съучениците си. Той предпочита уединението и заниманията с химия и физика. Тази особеност се запазва до последните му дни. Според дъщеря му от първия брак Сибила той предпочита да живее отделно от семейството си, като шкафовете в кабинета на самостоятелното му жилище освен книги съхраняват химикали и апаратура. Писателят е запален фотограф. Той има собствена фотолаборатория и с часове работи в нея. Пристрастието си към уединението Димов запазва и при следващите два брака, като по-голямата част от времето си прекарва в самостоятелния си апартамент.

Приятелите му от първите години като ветеринарен лекар го помнят като спокоен и неразговорлив човек, който няма влечение към шумните компании. Описват го като малко странен и отчужден от хората. Демонстративно аполитичен. Според дъщерята на хазайката му в Бургас той е “човек задълбочен, възпитан и тих”, който “живее много затворено, като аскет”.

Заедно с влечението към природните науки още в училище у Димитър Димов се формира интерес към литературата и рисуването. Неговите връстници си спомнят, че той е майстор на карикатурите. Потърпевши от това са недолюбваните учители. Дали този интерес към изкуствата е плод на усилията на майката, е трудно да се каже, но творческата линия в живота на Димитър Димов става определяща. Въпреки че през 1934 г. завършва ветеринарна медицина в Софийския университет и започва работа като ветеринарен лекар, той вече е заразен от писателската страст. Любопитни са неговите спомени за работата над първия му роман “Поручик Бенц”:

Романът пишех в кланицата, докато чакам да се приготви месото за преглед, а долу се чува рев на овни, крави, волове […] Освен това трябваше някак скритом да пиша, да дебна да не ме видят другите, че ще ми се смеят.

Така животът на Димитър Димов поема по две линии – на творческата и на университетската кариера. През 1943–1944 г. той специализира хистология на нервната система в института “Рамон-и-Кахал” в Мадрид. Автор е на десетки научни трудове. Професор е по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни. В същото време пише своите литературни творби. Активен член е на Съюза на българските писатели и дори през 1964 г. е избран за негов председател.

Умира ненадейно на 1 април 1966 г. в Букурещ. По това време дъщеря му от третия брак Теодора е на пет години. Тя наследява неговия литературен талант. Авторка е на повече от десет пиеси и няколко романа.

Литературно творчество. За литературните вкусове на Димитър Димов говори много предпочитанието му към творчеството на Октав Мирбо (1848–1917). В България френският журналист и писател е известен с романа “Дневникът на една камериерка” (1900). В него са представени скандалните любовни приключения на висшето общество в Париж. Този интерес към обсебващата и граничеща с патологичното страст, необяснимото привличане, болезнената чувствителност Димитър Димов пренася и в своето творчество.

Много важен акцент в неговия художествен свят е и влечението към екзотичното. То е резултат от особеностите на личността му. Според близки на писателя той е обсебен от мечтата да живее в далечна страна. Фройд вероятно би казал, че това е типично бягство от властната майка. За целта е избрана Аржентина, където има необятни пасища, неизброими стада говеда и възможност за странстване и приключения. Именно в преследване на тази мечта той избира да следва ветеринарна медицина и изучава упорито испански език. Заминаването му на специализация в Мадрид е също част от неговото влечение към далечното и непознатото.

Страстта на Димитър Димов към различното и необичайното се проявява и при избора на сюжети и герои. Още с първия си роман “Поручик Бенц” (1938) той търси скандалното и болезненото в човека. В същото време романът очертава и пристрастието на автора към архетипната сюжетна схема за вечното търсене между мъжкото и женското начало в природата. Смята се, че в световната литература образец за интерпретиране на този органичен мит е античният роман на Лонг “Дафнис и Хлое” (ІІ в.). Основните елементи на историята са неусетно възникналата страст между красиви младеж и девойка, появата на всевъзможни авантюрни пречки пред тази любов, странстването на героите в търсене един на друг и всичко това на фона на бурни събития като нападения от пирати, битки с разбойници, войни и природни катаклизми. В пасторалния роман на Лонг всичко завършва благополучно. Странстванията на търсещите се влюбени приключват със сватба всред природата под покровителството на божествата на земеделието и скотовъдството.

Това може да се случи само в хармонично общество като античното, чийто идеал е калокагатията (kalokagathia), т. е. принципът за единство между духовна и физическа красота. В света, раздиран от постоянни вражди, противоречия и войни, щастливият край е невъзможен. Новото време не търпи идилии. В него от сюжетната схема остава само тъжната история за лутането и болезнената меланхолия от невъзможността да се постигне хармонията на любовта. Тази тема не е нова за българската литература. Невъзможността за истинска среща между жадуващите любов е тема на много писатели. Тя обаче е интерпретирана най-ярко в стихотворението “Сенки” на Яворов:

Важен е и още един детайл. Героите на Лонг са цялостни и хармонични. Те преодоляват пречките пред любовта си благодарение на своята уравновесеност и балансираност. В романите на Димитър Димов подобен тип герои са изключение. В “Поручик Бенц” и Елена Петрашева, и д-р Бенц са интересни личности, но и двамата са обсебени от някаква страст, която ги тласка към саморазрушение. Тя ги е лишила от съпротивителни сили, направила ги е непредсказуеми. И докато страстта на Бенц е Елена и той съзнава, че любовта му към тази прекрасна жена го води към гибел, Елена е движена от автоматизмите на несъзнавания пласт от психиката си, което я прави опасна за мъжете около нея. Нейното непреодолимо влечение към насладите “на това грешно тяло”, както го нарича тя, е всъщност бягство от мисълта за старостта и смъртта. Димитър Димов, придържайки се към психоанализата на Фройд, разглежда този импулс на несъзнаваното като търсещ сублимационен отдушник изтласкан някъде в дълбините на психиката спомен за смъртта на родителите й и особено на баща й:

– Не! Аз се страхувам от смъртта. . . Аз съм виждала смъртта. Точно тъй, както вие в болницата. Аз помня смъртта на майка си. Но пред очите ми е един полски лазарет през турската война. Баща ми лежеше върху походното легло, завит в одеяло, ужасно подпухнал, ужасно неподвижен. Извиках „папа”, но той не отговори. Всъщност знаех преди това, че е умрял. Някакъв лекар с бяла престилка ме гледаше състрадателно. Стените на палатката се люлееха от слаб вятър. Тия неща са врязани в паметта ми. Бях на четиринадесет години тогава. Съзнавах всичко. Поисках да се приближа, но лекарят ми забрани. Не плаках... Не можех да плача. Ужасът ме бе парализирал.

Обсебена от видението на това неподвижно и подпухнало тяло, Елена се отдава на мига, на всяко възможно удоволствие. За нея няма никакво значение дали това щебъде насладата от аромата на скъпа цигара, добро вино, отлежал вермут, уханието на екзотичен парфюм или горещи любовни ласки. Както заключава Хиршфогел, тя дори “тича бясно по най-просташки удоволствия”. Елена забравя страховете си в миговете на насладите на тялото и затова им се отдава с цялата си страст:

Елена бе в яркосин копринен пеньоар, бродиран със златни арабески. Няколко секунди Бенц остана в средата на стаята прав, немислещ, докато най-после пристъпи към синята фигура, която изведнъж се превърна в розови пламъци и го погълна като бездна.

Тя не може да обича. Любовта е себеотдаване. Изгубване на индивидуалността. Претопяване на личността в света на любимия. Своеобразно “умиране” заради другия. Страхът от смъртта обаче я лишава от способността да прекрачи границите на егоизма, за да се слее любовно с другия. За Елена има само наслада, любовно развлечение: “Любовно развлечение!... – произнесе тя унесено. – О, драги ми! Любовното развлечение е просто и искрено чувство! То би спасило от мъка и двама ни”.

Тя е искрена. Пряма. Разголва душата си пред Бенц и околните, което на пръв поглед изглежда симпатично качество. Всъщност в такива моменти Елена се държи като пациент пред психоаналитик – “изповедите й бяха потискащи, мъчителни”. Дали ще описва ужаса от подпухналия труп на баща си или кошмарните видения от гарите, “осеяни с трупове на умрели от холера турски войници”, тя несъзнателно търси помощ. Изговаряйки ги, тя омекотява своите страхове, изтласква ги, получава облекчение. Всъщност тя ги прехвърля егоистично върху своите обожатели. Заразява ги и ги обрича. Елена носи смърт на всеки мъж, имал нещастието да се влюби в нея. Това са летецът Райхерт, австриецът капитан фон Харсфелд, д-р Бенц. И тази смърт е търсена съзнателно от тях – “човек неволно искаше да й посвети живота си, да й се обрече до смърт, да се пожертва за нея”. Те са като обладани, демонстриращи всички симптоми на суицидността:

– Как е убит капитан фон Харсфелд? – попита Бенц, преди да се разделят.

Тъмните очи на майор Бадач го погледнаха трагично:

– Съвсем глупаво, представете си! При първата престрелка капитан фон Харсфелд се изправил срещу куршумите с целия си ръст. Та това не би направил дори един новобранец! Това е същинско самоубийство! . . .

– Да, същинско самоубийство – повтори Бенц замислено.

Краят на романа повтаря историите на Райхерт и фон Харсфелд. При описанието на трагичната смърт на Айтел Бенц акцентът е върху един детайл, който говори много – “странната, почти щастлива усмивка” на безжизненото лице. Любопитна е и реакцията на Лафарж, който е “бледен, пожълтял и развълнуван от новината” за смъртта на немеца. Той като че ли вижда призрака на своето бъдеще. Единственото, което може да го спаси, е отвращението към Елена, изпълващо в този момент сърцето му. Дали обаче това чувство ще се запази? Дали бедният френски капитан ще устои на нейните чарове? На това книгата не дава отговор, защото “красотата на Елена събуждаше някаква остра меланхолия – сякаш човек, виждайки лицето й, съзнаваше изведнъж контраста между миговете, прекарани с нея, и тъжната безкрайност на вечността, в която смъртта ще удави живота им”.

Както забелязва Андерсон, тя не е като Кармен. Тя не иска. Със своята “необикновена красота” тя само омагьосва и погубва. Тази атмосфера на вълшебство е постигната не само чрез магнетичния образ на Елена. Авторът майсторски използва и описанията на форми, материи, цветове, звуци и аромати, за да я подсили. Изкусителното й тяло е ту в “сребърносив английски костюм”, ту в “рокля от червен crepe de chine”, ту в “яркосин копринен пеньоар, бродиран със златни арабески”. Около нея се носи лъх на “ориганов парфюм – лек, тънък и неописуемо сладостен”. Гласът й е “омайващ” и “човек не може да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния”.

В нейното излъчване има нещо болезнено. То кореспондира с някои от сецесионистките картини на австрийския художник Густав Климт, в които красотата е някак си зловеща и напомняща разкоша на древните гробници. Типично в това отношение е и едно описание в романа на есенния въздух, “наситен с благоухание на съхнещ тютюн и умиращи цветя”. Този акцентът върху есента и дъха на ароматна смърт със своя декадентски привкус изключва щастливия пролетен изход, известен от историята на Лонг за Дафнис и Хлое. В “Поручик Бенц” болезненото побеждава. Липсата на хармония помътнява красотата, прави невъзможна любовта, като вечното търсене между мъжа и жената завършва трагично.

Още с първия си роман Димитър Димов демонстрира тънка чувствителност и добро познаване на човешката психика. Особено детайлно той работи над женските образи, като се интересува специално от “дивите и хищни пориви на страстта”. За да е автентичен неговият разказ, според спомени на близките му той плаща на проститутки и с часове слуша техните изповеди, като ги разпитва за подробности, свързани с преживяванията им.

Романът “Осъдени души” (1945) и драмата “Жени с минало” (1959) продължават психологическата линия в творчеството му. Те търсят причините за крушението на личността и механизмите на саморазрушението. Злощастните опити да се започне на чисто чрез силата на любовта, мръсните тайни, омаломощената от порока воля, – всичко това е част от тъжната история на Фани Хорн от “Осъдени души”. В художествения свят на романа обаче по-интересен е образът на мъжа – отец Ередия.

Също както в “Поручик Бенц” двигател на действието е героят палач. Жертвите и в двата романа са изцяло зависими от своята страст към друго човешко същество. В испанския роман това е йезуитът, в когото е влюбена нещастно Фани. Подобно на Елена Петрашева той е изключително привлекателен. Неговото лице е “някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво”. То едновременно привлича и плаши със своето двусмислено излъчване. Зад “фините очертания на веждите, на носа, на устните”, от които лъха “безстрастна замечтаност и спокойствие на езически бог”, се крие “нещо пламенно и страстно, което въздейства по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозира дори нещо жестоко и зловещо”.

В това описание Димитър Димов е вложил своите впечатления от последователите на Игнаций Лойола (1491–1556), които опознава по време на специализацията си в Испания. Благодарение на връзките си с йезуитите той дори е поканен да гостува в резиденцията на ордена в Толедо.

Впечатленията му не ще да са били много ласкави, защото образът на отец Ередия е зловещ със своя фанатизъм и безкомпромисност. Вместо да говори за любов, смирение и прошка, той смята, че “самият Христос е имал малко приятели” и оправдава строгите правила на ордена с твърде нехристиянски довод – “причина за това са враговете ни”.

Щом виждаш врагове около себе си, нямаш сърце за любов и опрощение. Така всеки, който наруши правилата на ордена, е обречен. Отец Доминго е предаден на палачите от Ередия в името на Христа, а Фани Хорн е залъгвана най-брутално, за да бъдат използвани парите й:

– Аз ви обичам, сеньора. Макар че на дело нашите отношения няма да се изменят. Исках да знаете само това.

Луд ли беше? Фани го погледна изумена. Красивото му лице на светия и езически бог беше смирено наведено. Очите му гледаха кротко. Гласът му бе прозвучал с някаква неподражаема копринена мекота. О, подлец!… Та нима това беше неговото същинско лице, неговият поглед, неговият глас? Какво се криеше зад тази фалшива овча смиреност, зад тази маска? Не се ли боеше, че след заболяването на Мюрие Фани щеше да се стресне, да помисли повече за себе си и напусне Пеня Ронда? А сега… да, тъкмо сега кой щеше да поеме нейната работа, кой щеше да дава пари за болницата? Можеше ли да намери другаде такава дойна крава? Ето откъде идеше неговото лъстиво признание заедно с уговорката, че „на дело отношенията им няма да се изменят“. Глупак!…

Колко са заслепени очите на страстта! Фани съзнава измамата и въпреки всичко се поддава на своята тъжна любов. За нея е достатъчна само една реплика на отец Ередия “без предишната фалшивост”, за да загуби “властта над волята си” и се отдаде на порива, “който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните, тялото му, душата му… всичко, всичко у него”. Този порив я владее напълно и я връхлита“със страшна и неудържима сила”. В този момент лицето на Ередия излъчва “някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привлича и смазва”, и тя полита към него, “както пеперудата се хвърля в пламъка, който ще я изгори”. И въпреки цялата отдаденост – “никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни” – унижението е пълно. Но това е и моментът на истината:

После се окопити, съзна като насън, че един монах, един испански монах изтриваше с фанатично отвращение устата си от докосването на скверните женски устни. А гласът му съскаше:

– Махнете се!… Не се докосвайте повече до мене!… Това е подло!… Излезте веднага от палатката!

Нечовешкият аскетизъм, предписан от Лойола, е победил любовта. Неслучайно всичко, което се случва в тази последна трета част на романа е под заглавието “Фани срещу Лойола”. Героинята не намира своя митичен еднорог (превод на фамилията й Хорн е “рог”), който да я дари с божествена любов, и тя поема по пътя на смъртта.

Историята на саморазрушението на Фани е тъжна, но и красива с отдадеността на любовта и страстта, с която я преследва. Съвсем друга е историята на отец Ередия. Тя е тъжна, защото в нея любовта към Христос го лишава от любовта към хората. Той им служи, дори е готов да жертва живота си за болните, но не ги обича, а това е гибелно и за него и за всички, имали неблагоразумието да го доближат. Лишената от любов и опрощение душа на фанатика се е отдалечила от бога и се е съчетала с дявола. Затова и никой не скърби искрено за неговата смърт. Дори самата Фани си спомня за него пред брат му като за човек “непреклонен и жесток”.

Историята за търсенето на любимия сред грохота на гражданската война в Испания е покъртителна. Това е и история на саморазрушението. Започва се с “почти цяла седмица в непрестанно пиянство” и изпушени “много цигари с опиум”, за да се завърши с язвителната забележка на жестокия йезуит по повод на заявената от нея липса на страх от бога: “Това ще продължава само докато вземате морфин”.

Фани е обречена. Тя сама съзнава, че вече е мъртва и споделя пред брата на мъжа, когото някога е обичала безпаметно: “ Аз съм жена без тяло”. Наркотичната й зависимост е непреодолима – смъртна присъда без възможност за обжалване.

Тази жена, вече развалина, изглежда в очите на Дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус така: “И като изгледа овала на лицето й, фините й нервни очертания на челото, шията и ноздрите й, съзна, че тя бе извънредно хубава”. Той с изненада открива, че тя е “умно и мило същество”, станало жертва на неговия фанатизиран брат. И тук е иронията на целия роман. Международният аферист и контрабандист на морфин се втурва да спасява от наркотична зависимост жертвата на своя брат – христовия служител. Той е така отдаден на своята страст, че не се вслушва в предупреждението на Фани: “Ти не трябва да ме обичаш… Защото няма какво да ти дам. Аз съм мъртва”. Така по-добрият Ередия поема по нейния път на обречен в любовта си човек.

В този момент като че ли започва нова трагична версия на историята за Дафнис и Хлое. Героите са обсебени от своите страсти – Фани от наркотичния глад, а Луис от непостижимата задача да я спаси от морфина. Хармонията е невъзможна, а следователно и щастливият край на тази закъсняла среща между мъж и жена. И на читателя, ако вече е чел “Поручик Бенц”, не му е нужно да продължава разказът. Той знае какво следва.

Тези концептуални преходи между романите на Димитър Димов са придружени и от наличието на множество общи места в тях. В основата на диалога между текстовете стои безспорно общата сюжетна схема, която във всеки от романите има индивидуални реализации, но неизменно възпроизвежда историята за вечното търсене между мъжкото и женското начало. Запазен е и катастрофичният контекст, в който се случва това – Първата световна война в “Поручик Бенц”, Испанската гражданска война в “Осъдени души”, Втората световна война в “Тютюн”. Характеристиките на средищните герои са също много сходни. Почти всички са обсебени от някаква страст, която ги прави зависими и нехармонични. Изключение прави само образът на Ирина в първата половина на романа “Тютюн”.

Много интересни са и някои повтарящи се елементи, които създават своеобразно общо емоционално и смислово поле около трите романа. Едно от тези общи места е представянето на смъртта. Тя най-често е свързана с разлагащи се трупове на умрели от холера (“Поручик Бенц”), петнист тиф (“Осъдени души”) или малария (“Тютюн”). Тази смърт е мъчителна с треската от високата температура, с миризмата на гниеща плът и с ясното съзнание у болните, че смъртта е неизбежна.

Друг общ момент е темата за обречеността на аристокрацията. В “Поручик Бенц” е разказана не само злощастната съдба на австрийския аристократ Клаудиус фон Харсфелд, който практически се самоубива, отхвърлен от Елена Петрашева. В обкръжението й се подвизава и колоритният носител на железен кръст и благородническа титла поручик Хиршфогел. Той е циничен и “чудовищно надменен”, но всъщност е “само сянка на човек”, защото е болен от малария. За него тя казва следното:

Ако има нещо, което да обясни неутолимата му омраза към света, това е неговата съдба. Той е разорен, болен и разочарован от всичко. Съдбата можеше да го пощади с пълната безчувственост на толкова несретници, ако в младините си не бе вкусил от славата, богатството и любовта. Сега той е пресушен художник, както знаете...

В “Осъдени души” тази тема е разгърната чрез разказа за съдбата на двамата де Ередия. Монахът умира и неговата смърт не трогва особено околните. Той е отдаден на своята страст към католическата вяра и й служи предано до смъртта си, но е забравил хората и те, дори и най-близките, му отвръщат със същото. Историята на неговия брат дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус е като че ли по-интересна. Човекът със синя кръв и с дълбоки корени в испанското консервативно общество е стигнал социалното дъно. Той общува с крадци, проститутки и наркомани. Нещо по-лошо – самият той е контрабандист на дрога и в мигове на откровение се определя като “криминален тип”. Това обаче не го лишава от човешките му качества. Спасяват го самоиронията и здравият усет за света и хората. Именно поради това Фани Хорн го характеризира като “идалго без меч и пелерина”.

Темата за аристокрацията и нейния залез продължава и в “Тютюн”. В този роман тя звучи най-отчетливо около образа на фон Гайер. Разбира се, не трябва да се пренебрегва и изпълнената със символика история на тютюневия магнат Барутчиев, който не е аристократ в истинския смисъл на думата, но е значима фигура в обществото. Иронията се състои в това, че потъналият в разкош пребогат търговец на тютюн е неизличимо болен от туберкулоза.

В някои от случаите аристократите на Димитър Димов са с птичи фамилии. В “Поручик Бенц” назоваването Хиршфогел на цинично коментиращия любовния театър около Елена Петрашева е доста двусмислено с намека за птица, която почиства разклонените рога на елените, на фона на множеството измамени мъже. В “Тютюн” пък родовото название на “потомъка на северни рицари” фон Гайер, е изключително достолепно, като се има предвид символното значение на лешояда в хералдиката. Това обаче с нищо не променя трагичната съдба на героя, който е обладан от “тъжното и приятно усещане за разруха, за близка гибел и за това, че тези дни бяха последни”. Светът не е за сантиментални хора като него и Ирина формулира тази истина само в едно изречение: “Вие сте средновековен човек, феодален анахронизъм, попаднал случайно между ориенталски шмекери и търговци на тютюн”.

Средновековието с неговата непонятна екстатичност, жестоки закони и варварски нрави е материализирано в историите, разказани от Димитър Димов, чрез описанието на руините на древни крепости и замъци. Тази тема се появява още в “Поручик Бенц” чрез споменаването на “обраслите с мъх гранитни камъни”, останали от “една средновековна крепост”, където обичат да сядат Елена и Айтел при своите излети извън града. Тя е подета и в “Осъдени души” при описанието на странстванията на Фани Хорн из земите на Испания. Истински завършен вид обаче тя получава през погледа на фон Гайер от “Тютюн”: