Бог (тревогата) на човека бог е върховният и главен проблем, който не може да

Философия на абсурда

“Изявленията на атеистите постоянно доказват факта, че атеизмът крие повече абсурдност, отколкото вярата в Бога – тайни” (Жан Гитон).

На тези въпроси Библията дава отговор, пълен с надежда. След като обяви на Адам присъдата му: “Ти си пръст и ще се върнеш в пръстта”, Бог не остави човека в отчаяние, но му даде уверение за спасение, за победа над смъртта и за възкресение. Всъщност това Божие обещание придава смисъл и цел на човешкия живот.

Ако Бог съществува, може ли да се допусне, че е изоставил Своето творение на смъртта, без да му даде и най-малък лъч на надежда за излизане от гроба? За какво биха служили Неговата мощ и любов, ако би бил само Бог на мъртвите? Христос опровергаваше садукеите, които отричаха възкресението: “Бог не е Бог на мъртвите, а на живите” (Матей 22:32).

Отговорът на атеистичния рационализъм е безапелационен и лишен от “илюзии”: Тъй като Бог не съществува, човекът отива в пръстта и си остава там завинаги.

Сартр

Но учението, замислено от този известен философ, не изглежда да е донесло много яснота на своя създател. Чувства се, че се е намерил в задънена улица, обсебен от мрачни мисли, разтревожен, доведен до болестно състояние. Дали го е спохождала идеята за самоубийство? Човек естествено се запитва за това, съдейки по изповедите му, оставени в “Отвращението” – роман, в който разказва за своите смущения. Той прави психологически експеримент за това, какво означава да съществуваш. “Бяхме тълпа от същества, притеснени, затруднени от самите себе си – пише авторът – не сме имали и най-малкото основание да бъдем тук – нито един от нас. Всяко същество – смутено и смътно неспокойно, се чувстваше излишно по отношение на другите. Аз също бях “в повече”... Спохождаха ме мъгляви мисли да се самоубия, за да премахна поне едно от тези излишни същества. Но и смъртта ми би била безпредметна. Непотребен – моят труп, моята кръв по тези камъни, между растенията, в дъното на тази усмихната градина... Бях безполезен, без значение за вечността... И ето, сега под перото ми се ражда думата “абсурдност”... И без да формулирам нещата ясно, разбирам, че съм намерил ключа на съществуването, ключа на моето отвращение, на собствения ми живот. Всичко се свежда до този основен абсурд. Бях преживял абсолютното: абсолютното или абсурдното.”

Няма нищо особено радостно в тези мрачни разсъждения. Обаче Клод Тресмонтан успява да открие в тях комичната страна. Не без чувство за хумор и с нотка на добре отмерена ирония той разкрива необикновения им паралогизъм, т.е. лъжливото, погрешното във философията на Сартр: чистият атеизъм, който отказва да се признае за пантеизъм, достига до абсурдния извод, че светът е излишен. “Не знаем вече какво да правим с вселената. Имаме я, ако смея да кажа, в ръцете си. Бебето е малко едро, но и да беше по-дребно, това ни най-малко не би променило нещата”.

Да, за да стане атеизмът мислим, налага се да премахнем вселената! Впрочем дали фактът, че има атеисти не “доказва” съществуването на Бога? Ако нямаше и помен от Бог, не би имало и помен от атеисти, нали!

“Сартр е смятал, че може да отстрани едновременно и пантеизма, и библейската метафизика, като се настани в хипотеза нито пантеистична, нито атеистична – т.е. “чистия” атеизъм.

Но лесно ли е да се изгради една такава философия на абсурд, след като пантеизмът е по същество естественото продължение и следствието на атеизма. Сартр доказа без да е искал, разбира се, че съществуването на вселената прави нелогична често атеистичната философия. Да се отклониш от пътеките на заблудата, означава неизбежно да стигнеш до непоследователност и до абсурд. “Свързано е само рационалното”, казва Бергсон.

Много любопитно! Сартр става, без само да го желае, адвокат на Бога. Макар и неволно, “той дава в страниците на ОТВРАЩЕНИЕТО едно съвършено и валидно доказателство за съществуването на Бога – доказателство чрез абсурдността”. Опасна като бумеранг, атеистичната хипотеза не щади този, който я възприема.

Знаем какво е доказване чрез абсурдното. Методът се използва в планиметрията. Ако ни е трудно да докажем, че една хипотеза е вярна, избираме противоположната на нея (тъй като третото решение е изключено) и вадим заключенията си от нея. Ако са абсурдни, знаем, че сме доказали първата.

А) Хипотезата “Има Бог” е недоказуема чрез директно разсъждение. Обаче знаем, че ако Бог съществува, сътворението е акт на интелигентност. Творението е устроено по свързан план с оглед на някаква крайна цел. То има основание да съществува.

Б) Да вземем противоположната хипотеза: Бог не съществува. Светът е продукт на случайността. Няма никакво основание за съществуването му, нито необходимост, нито план, нито крайна цел. То е абсурдно и светът е излишен (разсъжденията на Сартр).

Абсурдността на заключението доказва, че съществуването на света не може да мине без съществуването на Бога, и че чистият атеизъм е несъвместим със съществуването на света. Трябва следователно да приемем за вярна първата хипотеза.

Така индиректно Сартр обслужва каузата на вярата. Изборът му го поставя, разбира се, в неизгодно положение, но трябва да се признае логичността на неговото разсъждение, което го прави съидейник на Свещените писания. За автора на Еклесиаст (син на Давид, вероятно Соломон) животът без Бога няма смисъл. “Всичко е абсурдно и безполезно, казва Мъдрецът, всичко буди присмех... царувах над народа на Израил в Ерусалим. Проучвах грижливо всичко, което става в света, за да открия смисъла... Предприех велики дела... Натрупах пари и злато... Станах един от най-значителните... И заключих, че всичко това е толкова безполезно, колкото да гониш вятъра... Всеки живот завършва по същия начин, всяко същество се връща в земята, от която е направено... Всичко е абсурдно и безполезно”.

Какъв урок може да се извлече от тези разсъждения? Ето заключението: “Дълг на всеки човек е да почита Бога, като е послушен на заповедите Му. Наистина, Бог ще иска сметка за всички наши дела, дори скрити, били те добри или лоши”.

Това, което Сартр установява по категоричен начин е: не вселената е абсурдна (което е истинска безмислица) – разсъждението може да бъде абсурдно – но атеистичната хипотеза е абсурдна, поради факта, че вселената. Все пак съществува.”

Ако има атеизъм, дълбоко човечен, който да буди симпатия, то е този на Камюс. Авторът на ЧУМАТА умее да говори на сърцето. Но и той като Сартр изглежда не е намерил радост и мир в отричането на Бога. “Поради невъзможност да открие Безкрайния, той заключава, че всичко, което съществува, е абсурдно”.

Какво значи абсурдно на света? Това е контрастът, който съществува между реалността – тъжна и отчайваща – и “носталгията ни за мир, ред и абсолютност”.

Абсурдното, това е онзи свят в самите нас, който не е разумен. “Това е конфронтацията на ирационалното с отчаяното желание за яснота, чийто зов резонира в най-съкровеното у човека”.

Един християнин би могъл да се подпише спокойно под дефиниции за абсурдното. Но тази, която следва, е най-учудващата от страна на атеист. Колко е логична и уместна обаче: “Абсурдното – това е понятието грях, без да има Бог.” Камюс подхвърли тук една чудатост – какво става с представата за греха, ако Бог не съществува. Ето, впрочем заключението от разсъждението му: “От момента, в който човек подложи Бога на морален съд, той Го убива в себе си. И каква би могла да бъде тогава основата на морала?” Бог е отречен в името на правдата, но каква е идеята за правдата без идеята за Бога? Не затъваме ли в абсурдното? Зададен от един атеист, подобен въпрос придобива още по-голяма стойност.

Веруюто, което Камюс изповядва в РАЗБУНТУВАНИЯТ ЧОВЕК не е ли вик на безнадеждност пред гледката на един отклонил се свят, чието съществуване изглежда, че няма никакъв смисъл: “Крещя, че не вярвам в нищо и че всичко е абсурдно!”

Лице срещу лице с безсмислието на живота и света – не е ли по-добре да свършиш със самоубийство? Не, отговаря Камюс. Би означавало да се признаеш за победен. Би било подло... Да се надяваме ли на друг свят? Не, в никакъв случай! Надеждата е психологическо самоубийство, бягство от действителността, дезертиране! Какво ни остава тогава? Да поддържаме абсурдност!

Камюс е последователен със себе си. За един атеист няма никаква надежда отвъд гроба. Надеждата е илюзия, бягство, дрога. “Опиум”, би казал Маркс. Без Бога човекът е неумолимо предаден на пръстта, след един живот без цел и без смисъл. Обвързан със съдбата си от фатален и сляп закон, къде е неговата свобода? Пък и каква свобода може да съществува в пълен смисъл, без уверение за вечност, се пита той.

За болен, на когото лекарят предписва ефикасно лекарство, надеждата за оздравяване е реалност. Надеждата на християнина също е реалност, защото почива на непоклатими уверения, на солидна основа: обещанията на Бога.

С едно разсъждение без отговор Камюс ни довежда до важния въпрос, който всяко мислещо същество си поставя, и на който само християнската вяра дава рационален отговор: “Виждам, че много хора умират, защото смятат, че животът не си заслужава да бъде живян. Виждам други, парадоксално убиващи се заради идеите или илюзиите си, които според тях придават смисъл на живота им (това, което човекът приема за смисъл и основание на живота си, е същевременно достатъчно основание и за смърт). Отсъждам впрочем, че смисълът на живота е най-неотложният от всички въпроси.”

В МИТЪТ ЗА СИЗИФ той заявява: “Няма по-ужасно наказание от безполезната и безнадеждна работа.”

Военнопленниците си спомнят за страшните наказания, измислени от неприятеля. Карали ги да дълбаят дупки с мотика и лопата, след което трябвало за ги запълват. Пренасяли камъни от едно място на друго, а след това ги връщали обратно там, откъдето ги били взели. И това всеки ден и през всички дни. По този повод Филип Цайсиг пише: “Наказанието не беше в усилието, а в абсолютната безполезност на усилието. Човекът има нужда да вярва, че това, което прави, има смисъл... Той е способен на всякакво усилие, стига да вижда в него смисъл; карат го да страда не като го заставят да работи, но като го карат да работи за нищо.”

“Човекът е от Божието семейство. И затова го занимава не толкова тежестта на нещата – която не може да се промени – но техният смисъл... Техният смисъл!”

Болен от същата натрапчива, атеистимна “невроза”, само Ницше извиква в безнадеждността си: “Какъв е за човека, какъв е за мене смисълът на живота, след като Бог няма?”

Всеки, който отрича Бога, може само да навлезе в задънена улица, в пълна безизходица. Няма друга алтернатива, защото ако Бог е Автор на живота, Той е и Този, Който предлага на човешкия живот и закона, и целта му. Извън Бога е нищо. И понеже нищото не съществува, да се мисли за вселената без Бога, значи да се разсъждава в областта на абсурдното. Сартр, Камюс, Ницше, Маркс доказват това.

В Библията намираме чудесни основания да вярваме. Но парадоксалното е това, че атеистичната философия идва в подкрепа на нашата вяра.

ГЛАВА ДЕВЕТА