Бунтът на масите I явлението тълпи

* светът на Нютън беше безкраен; но тази безкрайност не беше големина, а празно обобщение, абстрактна и безсъдържателна утопия. Светът на Айнщайн има край, но във всичките си части е пълен и конкретен; следователно е по-богат и действително по-голям.

**Свободата на духа, т. е. силата на интелекта се измерва според способ­ността му да отделя идеите, които по традиция са неотделими. Да се отделят идеите една от друга е много по-трудно, отколкото да се свързват, както доказва Кьолер в своите изследвания върху интелигентността на шимнанзетата. Никога мисловната способност на човека да отделя не е била толкова голяма колкото днес.
Както благодарение на кинематографията и на илюстрова­ния печат пред очите на средния човек оживяват най-отдалече-ните кътчета на планетата, така и с помощта на вестниците и разговорите до него достига вестта за тези интелектуални постижения, която най-новите технически изобретения потвър­ждават от витрините. Всичко това наслагва в представите му убеждението за изумително надмощие.

Не искам да кажа, че човешкият живот днес е по-добър отколкото през отминалите времена. Не говоря за качеството на съвременния живот, а само за неговото нарастване, за неговия напредък —количествен или потенциален. Мисля, че по този начин най-точно ще представя съзнанието на съвремен­ния човек, неговия жизнен тонус, които се изразяват в усеща­нето, че притежава по-големи отвсякога възможности и в чувството, че всяко минало е недоносче.

Това описание беше необходимо, за да спрем разпростра­нението на приказките за упадък, и по-специално за западен упадък, които толкова бързо се размножиха през последното десетилетие. Припомнете си разсъждението ми, което според мен е съвсем просто и ясно. Не може да се говори за упадък, без да се уточни кое точно запада. За културата ли се отнася този песимистичен израз? Има ли упадък на европейската култура? Или по-скоро има някакъв упадък само на европей­ските национални организации? Да предположим, че да. Това достатъчно основание ли е да говорим за западен упадък? Донякъде. Защото този упадък е частичен спад, който засяга второстепенни елементи на историята — култура и нации. Съществува един единствен абсолютен упадък: онзи, който се изразява в изчерпана жизненост, а такова нещо може само да се почувства. По тази причина се спрях на едно явление, което обикновено бива пренебрегвано: съзнанието или усещането, което всяка епоха има за жизнената си височина.

Това ни накара да говорим за чувство за „завършеност”, изпълвало някои епохи, когато са се сравнявали с други; и обратно, има времена, които са изпитвали усещането, че са се сринали от по-големи височини, от стари и блестящи златни векове. И в заключение подчертах, че характерната черта на нашето време е странното му самомнение, че превъзхожда всяко друго отминало време; нещо повече: то пренебрегва всяко минало, не признава никакви класически и нормативни епохи, а смята, че представлява съвсем нов живот, който се извисява над всяко старо съществуване и който не може да бъде сведен до него.

Ако не се придържаме строго към тази уговорка, съмнявам се, че ще можем да разберем нашето време. Защото именно в това се изразява неговият проблем. Ако се чувстваше в упадък, щеше в други епохи да открива някакво съвършенство, а това означава, че щеше да ги уважава и да им се възхищава, и да зачита принципите, които са ги подхранвали. Нашето време щеше да има ясни и здрави идеали, въпреки че не е в състояние да ги осъществи. Но истината е съвсем друга: живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъщес­твяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си. Чувстваме се загубени сред толкова голямо изобилие. Получава се така, че при наличието на повече средства, повече знания, повече техники отвсякога съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал: той чисто и просто се движи без посока.

Това поражда и странното двояко чувство едновременно за надмощие и за несигурност, покълнало в съвременната душев­ност. За нея важат същите думи, които се говореха за Регента по време на детството на Луи XV: че притежава всички дарби освен дарбата да се възползва от тях. За XIX век, така твърд в своята прогресивна вяра, много неща вече изглеждаха невъз­можни. Днес всичко ни се струва възможно, предчувстваме, че е възможно и най-лошото: отстъплението, варварството, упадъкът*. Само по себе си това не би било лош симптом: то би означавало, че отново влизаме в съприкосновение със същест­вената за всеки живот несигурност, с едновременно болезнено­то и възхитително безпокойство, което се крие във всеки миг, ако успеем да достигнем до изпълнената му с живот сърцевина. Обикновено отбягваме да се докоснем до това ужасяващо пулсиране, което превръща всеки правдив миг в мимолетно малко сърце; насилваме се да се изпълним с увереност и да станем безчувствени към основния драматизъм на нашата съдба, като я запълваме с обичаи, привички, баналности — всички те упойващи средства. Затова благотворно за нас е с изненада да осъзнаем, че за първи път от почти три века насам не знаем какво ще се случи утре.

Всеки, който сериозно и със строго чувство за отговорност се изправи пред живота, ще изпитва известно безпокойство, което непрекъснато ще го кара да бъде нащрек. Римският военен устав е задължавал часовоя от легиона да стои с показалец върху устните си, за да не го налегне дрямка и да държи будно вниманието си. Не е лош този жест; той като че ли категорично налага по-голяма от нощната тишина, за да можем със слуха си да доловим невидимото покълване на бъдещето. Увереност­та на завършените епохи — например през последното столе­тие — е зрителна измама, която ни кара да нехаем за бъдещето, като с неговото управление натоварваме механиката на вселе­ната. Както прогресивният либерализъм, така и социализмът на Маркс предполагат, че онова, което те желаят като оптимал­но бъдеще, ще се осъществи със строгата неумолимост на космическото начало. Издигнали тази идея като щит пред собствената си съвест, те зарязаха кърмата на историята, при­тъпиха своята бдителност, загубиха гъвкавостта и ефикасността си. Така животът се изплъзна от ръцете им, напълно престана да им се подчинява и сега е оставен на произвола на съдбата без ясна посока. Надянал маската на великодушен футуризъм, убеден, че светът не крие изненади или тайни, превратности или пък съществени открития, сигурен, че ще продължи да върви по права линия, без завои нито пък отстъпления, прогре-систът нехае за бъдещето, престава да се тревожи за него и се настанява в едно окончателно настояще. Не трябва да ни учудва фактът, че днес светът като че ли е лишен от проекти, очаквания и идеали. Никой не се е погрижил да ги изгради. В това се състоеше бягството на ръководните малцинства, което е пълна противоположност на бунта на масите.

Но вече е време да се върнем към въпроса за този бунт. След като изследвахме благоприятната страна, която бунтът на масите разкрива, сега трябва да се спуснем по другия склон, който е по-опасен.

Целта на това есе е да даде диагноза на нашето време, на съвременния ни живот. Вече се спряхме на първата част от тази диагноза, която може да се резюмира по следния начин: живо­тът ни като съвкупност от възможности е великолепен, изклю­чително богат и превъзхожда всички, които историята познава. Но тъй като форматът му е по-голям, той е излязъл извън всякакви рамки, принципи, норми и идеали, завещани ни от традицията. Това е съществуване, изпълнено с повече живот отпреди, и затова е по-проблематично. Не може да се ориентира в миналото*. Трябва да сътвори собствената си съдба.

Сега трябва да допълним диагнозата. Животът, който преди всичко е онова, което можем да бъдем — възможен живот, — също така е и избор на това, което действително ще сме. Обстоятелството — възможностите — е онази част от нашия живот, която ни е дадена и наложена. Тя образува онова, което наричаме свят. Животът не избира своя свят, а да живееш означава да се намираш в определен и неотменим свят: в днешния. Нашият свят е измерението фаталност, което е със­тавна част от живота ни. Но тази жизнена фаталност не е като механичната. Ние не сме изстреляни над съществуването си като куршум на пушка, чиято траектория е абсолютно предоп­ределена. Фаталността, която ни обгръща, когато дойдем на този свят — светът винаги е този, днешният, — е точно проти­воположното. Тя ни налага не една, а няколко траектории и с течение на времето ни задължава... да избираме. Колко странен е характерът на нашия живот! Да живееш означава да се чувстваш фатално заставен да упражняваш свободата, да изби­раш какво ще представляваш в този свят. Нито за миг дейността ни по взимане на решения не спира. Дори и когато, отчаяни, се оставяме на произвола на съдбата, ние сме решили да не решаваме.

Така че погрешно е да се мисли, че в живота „решават обстоятелствата”. Напротив: обстоятелствата са винаги новата дилема, пред която сме заставени да вземем решение. Решава обаче нашият характер.

Същото се отнася и за колективния живот. И в него има, първо, хоризонт от възможности и след това — решение, което избира и определя действителния начин на колективно същес­твуване. Това решение пряко зависи от характера на обществото или, което е същото, от господстващия в него човешки тип. В нашето време господства човекът-маса; именно той решава. Само не казвайте, че същото положение е било и във времето на демокрацията, на всеобщото избирателно право. При всеоб­щото избирателно право масите не решават, а само се присъе­диняват към решението на едно или друго малцинство. Мал­цинствата са представяли своите „програми” — какъв чудесен термин! Програмите действително са били програми за колек­тивен живот. Те са приканвали масата да приеме едно проек­торешение.

______________
*Миналото трябва да ни даде ако не положителна ориентация, то поне някои отрицателни напътствия. То ни казва не какво трябва да правим, а какво да избегнем.

Днес положението е твърде различно. Ако разгледаме обществения живот на страните, в които триумфът на масите е най-силен — средиземноморските страни, — с изненада ще установим, че в политическо отношение те живеят ден за ден. Явлението е изключително странно. Обществената власт е в ръцете на представител на масите. Те са толкова необорими и категорични господарки на обществената власт, че трудно бихме открили в историята толкова всевластно управление като това. Разбира се обществената власт, правителството живеят ден за ден; те не ни се разкриват като открито бъдеще, нито като ясни негови предвестници, нито пък като начало на нещо, чието развитие или еволюция можем да си представим. Казано накратко, живеят без жизнена програма, без проект. Не знаят накъде вървят, тъй като в действителност не вървят, нямат предопределен път, предварително очертана траектория. И когато тази обществена власт прави опит да се оправдае, за нищо на света не споменава бъдещето, а напротив, затваря се в настоящето и напълно искрено казва: „Аз съм ненормален начин на управление, наложен от обстоятелствата”; т. е. от крайната необходимост на настоящето, а не от съображения за бъдещето. Ето защо нейните действия се ограничават с това да избягва всякакъв конфликт, не да го решава, а по-най-бързия начин да се отскубне от него, като за целта използва всякакви средства дори и с риск чрез тях в бъдеще да породи по-големи конфликти. Винаги когато е упражнявана пряко от масите, обществената власт е това: всемогъща и ефимерна. Човекът-маса е човек, чийто живот е без проект и оставен на произвола на съдбата. Ето защо той нищо не изгражда, въпреки че въз­можностите му, силите му са огромни.

И такъв човешки тип решава в наше време. Следователно необходимо е да анализираме неговия характер.

Ключът към този анализ е във въпроса, който зададохме в началото на настоящия труд: „Откъде дойдоха всички тези тълпи, които днес изпълват и препълват историческата сцена?”

Преди няколко години изтъкнатият икономист Вернер Зомбарт²⁶ посочи едно най-обикновено сведение и най-малкото е странно то да не е познато на всеки, който се вълнува от съвременните проблеми. Това твърде обикновено сведение само по себе си е достатъчно да изясни нашето виждане за съвременна Европа, а дори и Да не е достатъчно, то поне ни дава ключ към всяко разяснение. Става въпрос за следното: от VI век, когато започва европейската история, до 1800 г. — или в продължение на дванадесет века — населението на Европа е ни повече ни по-малко от 180 милиона жители. Е, добре: от 1800 г. до 1914 г. — или за малко повече от век — от 180 милиона европейското население достига 460 милиона! Пред­полагам, че контрастът между тези цифри не оставя място за съмнение относно плодотворните дарби на последното столе­тие. За три поколения то е произвело колосални количества човешка маса, която, изсипала се като порой над историческото пространство, го е наводнила. Повтарям, този факт е достатъ­чен, за да разберем триумфа на масите и всичко онова, което той отразява и предвещава. От друга страна, той е най-конкрет­ната величина в нарастването на живота, за което говорих преди.

Но същевременно този факт сочи колко необосновано е възхищението, с което говорим за прираста на новите страни като Съединените американски щати. Смайва ни техният при­раст, който за един век е достигнал 100 милиона души, когато изумителното е пролиферацията на Европа. Дори и на пръв поглед най-типичната характерна черта на Америка — скорост­та на нарастване на нейното население — не е нейна особеност. През изминалия век населението в Европа се е увеличило много повече отколкрто в Америка. Америка е изградена от излишъ­ците на Европа.

Но дори и представеното от Вернер Зомбарт сведение да нямаше необходимата известност, то фактът, че европейското население значително се е увеличило е толкова явен, че не е нужно да го подчертаваме. Но мен ме интересува не изразеното в цифрите увеличение на населението, а това, че чрез своя контраст те изтъкват главозамайващата скорост на прираста. Именно тя сега е от значение за нас. Защото тази скорост означава, че на тласъци върху историята са били изсипани купища хора и то с толкова ускорени темпове, че се е оказало невъзможно те да бъдат наситени с традиционната култура.

Действително, душевността на средния европейски човеш­ки тип е по-здрава и по-силна от тази на човека през отминалия век, но пък за сметка на това е по-посредствена. Ето защо той понякога създава впечатлението за примитивен човек, изникнал неочаквано сред една пра-стара цивилизация. В училищата, с които толкова се гордееше- миналия век, масите само се обуча­ваха на техниките на съвременния живот, но не успяха да се образоват. Бяха им дадени средствата, за да живеят интензивно, но не и чувствителността към великите исторически задълже­ния; набързо им бяха присадени гордостта и могъществото на модерните средства, но не и моралната им сила. Затова масите нямат нищо общо с духа и новите поколения се готвеха да поемат управлението на света, убедени, че той е някакъв рай без следи от миналото, без традиционни и сложни проблеми.

Следователно на миналия век се падат честта и отговор­ността, че дари историята с големите тълпи. Този факт ни предоставя и най-подходящата перспектива, за да оценим спра­ведливо това столетие. Нещо изключително, несравнимо ще да е имало в него, след като въздухът му ражда такова изобилие от човешки плод. И всяко предпочитание към принципите, вдъхновили която и да е друга отминала епоха, е лекомислено и смешно, ако предварително не сме осъзнали и анализирали този възхитителен факт. Цялата история прилича на гигантска лаборатория, където са проведени всички достъпни за въобра­жението опити, за да се получи такава формула на обществен живот, която да стимулира растението „човек”. И като връх на всяка възможна софистикация откриваме, че като третираме човешкото семе само с тези два принципа — либерална демо­крация и техника, — за един единствен век европейският вид се утроява.

Едва след като напълно ясно сме осъзнали това, трябва да се обърнем към XIX век.

Колкото и очевидно да е, че е притежавал нещо изключи­телно и несравнимо, то не по-малко очевидно е и, че е страдал от някои основни пороци, от някои съществени недостатъци, след като е родил една каста от хора — разбунтувалите се хора-маси, — които неминуемо застрашават самите принципи, на които дължат живота си. И ако този човешки тип продължи да бъде господар на Европа и да взима окончателните решения, тридесет години ще са достатъчни, за да се върне континентът ни към варварството. Юридическите и материалните техники ще се стопят също толкова лесно, както безброй пъти вече са се затривали производствени тайни*. Животът ще се стесни. Настоящото изобилие от възможности ще се превърне в истин­ска бедност, оскъдица, печална немощ; в действителен упадък. Защото бунтът на масите и онова, което Ратенау наричаше „вертикалното нашествие на варварите”, са едно и също нещо.

Следователно изключително важно е из основи да позна­ваме този човек-маса, който е двигателната сила на най-голя­мото добро и най-голямото зло.

*Херман Вейл²⁷ един от най-големите съвременни физици, приятел и последовател на Айнщайн, в частен разговор казва, че ако десет или дванадесет определени личности внезапно починат, почти сигурно е, че чудото на съвре­менната физика безвъзвратно ще се погуби. Необходима беше многовековна подготовка, за да се приспособи мисловният орган към абстрактната сложност на физическата теория. Един нещастен случай стига, за да унищожи тази чудесна човешка възможност, която при това е основа на бъдещата техника.

Какво представлява този човек-маса, който днес господства в политическия и неполитическия обществен живот? Защо е та­къв, какъвто е, т.е. как се е създал?

Трябва да отговорим едновременно и на двата въпроса, защото те взаимно се разясняват. Човекът, който днес се стреми да застане начело на европейското съществуване, е много различен от онзи, който управляваше XIX век, но е създаден и оформен през XIX век. Всеки проницателен човек от 1820 г., от 1850 г., от 1880 г. можеше чрез просто разсъждение a priori да предвиди тежкото настоящо историческо положение. Действи­телно, не се случва нищо ново, което да не е било предвидено още преди сто години. "Масите напредват" — апокалиптично казваше Хегел²⁸. „Без нова духовна власт нашата епоха, която е революционна епоха, ще стигне до катастрофа” — обявяваше Огюст Конт²⁹. „Виждам как се надига приливът на нихилиз­ма” — крещеше от една скала на Engadina мустакатият Ницше. Погрешно е да се говори, че историята не е предвидима. Безброй пъти тя е била пророкувана. Ако бъдещето не подкре­пяше пророчеството, то въобще не бихме могли да го разберем, когато стане действителност, а след това — и минало. Мисъл­та, че историкът е пророк, обърнат към миналото, резюмира цялата философия на историята. Ясно е, че можем да предна­чертаем само общата структура на бъдещето; но това е и единственото, което в действителност разбираме от миналото и от настоящето. Ето защо, ако искате добре да видите своята епоха, трябва да я погледнете отдалеч. На какво разстояние? Много просто: точно на това разстояние, което не Ви позволява да съзрете носа на Клеопатра.

Какъв е обликът на живота на този човек от тълпата, който с растящо изобилие запълва XIX век? Веднага се набива на очи абсолютната му материална облекченост. Никога средният човек не е можел толкова лесно да решава икономическите си проблеми. Докато съответно големите състояния се стопяваха и съществуването на работника от промишлеността ставаше все по-трудно, икономическият хоризонт на средния човек от която и да е социална класа се разширяваше с всеки изминал ден. Ежедневно той прибавяше ново богатство в списъка на жизне­ния си стандарт. Всеки ден неговото положение ставаше все по-сигурно и по-независимо по отношение на чуждата власт. Онова, което преди беше възприемано като дар от добрата съдба, вдъхващ смирена благодарност, се превърна в право, за което не се благодари, а се изисква.

От 1900 г. и животът на работника започва да става по-широк и по-обезпечен. Разбира се, за да постигне това, работникът тряб­ва да се бори. За разлика от средния човек, неговото благосъсто­яние не е дар от обществото и държавата, които са странно организирани.

Към икономическата облекченост и сигурност трябва да прибавим и физическата: комфорта и обществения ред. Животът върви по стабилни релси и няма вероятност в него да проникне някакво насилие и опасност.

Положение, което носи в себе си толкова широки възмож­ности и толкова голяма свобода, неизбежно трябваше да утаи в най-дълбоката същност на тази средна душевност жизнено впечатление, което може да се изрази с толкова остроумното и проницателно възклицание на нашия стар народ: „Широка е Кастилия”³⁰ Това означава, че във всички тези основни и решителни области животът пред новия човек се оказа лишен от пречки. Можем да оценим изключителното значение на този факт веднага щом си припомним, че в миналото подобна жизнена свобода изцяло е липсвала на хората от простолюди­ето. За тях, напротив, в икономическо и във физическо отноше­ние животът е представлявал неумолима съдба. Чувствали са живота a nativitate като сбор от пречки, които задължително трябва да понасят, без да имат друга възможност освен да се приспособят към тях, да се вместят в тясното пространство, което оставят.

Но съпоставянето на ситуациите ще стане още по-ясно, ако от материалната област преминем към цивилната и моралната. От втората половина на XIX в. средният човек няма пред себе си никакви социални бариери. Или и в обществените си форми неговият живот още от рождение е лишен от пречки и ограни­чения. Нищо не го задължава да стесни съществуването си. Ето го и тук това „широка е Кастилия”. Не съществуват нито „положенията”, нито „кастите”. В гражданско отношение никой не е привилегирован. Средният човек научава, че по закон всички хора са равни. .

Никога досега в цялата история човекът не е бил поставен в положение или жизнена среда, които поне малко да приличат на тези, определени от споменатите условия. Действително става въпрос за коренна промяна в човешката съдба, въведена от XIX век. Ражда се нов сценарий за съществуването на човека — нов във физически и в социален аспект. Три принципа направиха този свят възможен: либералната демокрация, науч­ното експериментиране и индустриализмът. Двата последни могат да се сведат до един: техниката. Никой от тези три принципа не е сътворен от XIX век; по-скоро те са резултат от предходните столетия. Заслугата на XIX век е не в тяхното изобретяване, а във внедряването им. Това е известно на всички. Но абстрактното им признаване не е достатъчно; необходимо е да приемем неумолимите им последици.

Деветнадесети век основно беше революционен. Но не трябва да търсим революционното му начало в спектакъла на неговите барикади, които въобще не са революция, а в обстоя­телството, че постави средния човек — голямата социална маса — в условия на живот, коренно противоположни на онези, които са го обкръжавали. Общественото съществуване се обър­на наопаки. Революцията е не бунт срещу съществуващия ред, а установяване на нов ред, който обръща наопаки традиционния. Затова и няма да преувеличим, ако кажем, че човекът, сътворен от XIX век, по отношение на обществения живот е нещо съвсем различно от всички останали хора. Човекът от XVIII век безс­порно се различава както от преобладаващия през XVII век, така и от този, който характеризира XVI век, но всички те в най-същественото се оказват сходни, Подобни или дори иден­тични, ако се сравнят с новия човек. За „простолюдието” от всички епохи „живот” означава преди всичко ограничения, задължение, зависимост; с една дума — натиск. Бихме могли да кажем дори и гнет при условие, че под това не разбираме единствено юридическия и социалния гнет, като забравяме космическия. Защото допреди сто години, дотогава докато започва практически неограничената експанзия на научната техника — физическа и административна, — последният винаги е съществувал. Преди това дори и за богатия и състоятелния светът беше място, изпълнено с лишения, трудности и опасности*.

______________

*Тъй като светът като цяло беше беден, то колкото и богат спрямо останалите да беше даден индивид, кръгът от удобства и улеснения, които неговото богатство можеше да му осигури, беше крайно ограничен. Животът на средния човек днес е по-лесен, удобен и сигурен от живота на най-богатия през всяко друго отминало време. Какво значение има за него фактът, че не е по-богат от някои други, след като светът е богат и му предлага чудесни пътища, железници, телеграф, хотели, телесна осигуреност и аспирин?

Светът, който от рождение обкръжава новия човек, не го кара да се ограничава в никакво отношение, не му налага никакво вето, нито пък някакво въздържание, а напротив, въз­бужда неговите апетити, които по принцип растат безгранично. Така че — и това е много важно — този свят от XIX век и началото на XX век не само действително притежава съвършен­ства и простор, но освен това поражда у своите обитатели абсолютната увереност, че утре ще е още по-богат, по-съвършен и по-широк, като че ли се подчинява на спонтанен и неизчерпаем растеж. И днес все още въпреки някои белези, които сочат малка пукнатина в тази абсолютна вяра, днес все още много малко хора се съмняват, че след пет години автомобилите ще са по-комфортни и по-евтини от днешните. Вярва се в това така, както се вярва в близкия изгрев. Себеподобният е формален. Защото наистина обикновеният човек при срещата си с този толкова съвършен в техническо и социално отношение свят вярва, че той е създаден такъв от Природата и никога не се замисля, че неговото сътворяване предполага гениални усилия на отличаващи се индивиди. Още по-малко ще допусне, че всички тези улеснения продължават да се поддържат от някои капризни човешки добродетели, чиято най-малка пукнатина бързо ще разруши чудесната конструкция.

Така в психологическата диаграма на съвременния човек можем да отбележим първите две характерни черти: свободната експанзия на жизнените му желания и следователно — на неговата личност, и съществената неблагодарност към всичко онова, което е направило възможно лесното му съществуване. Тези две характерни черти изграждат прословутата психология на глезеното дете. Няма да допуснем грешка, ако използваме тази психология като шаблон, върху който да наложим душев­ността на съвременните маси. Наследник на изключително дълго и гениално минало — гениално по вдъхновения и по усилия, — новото простолюдие бе разглезено от заобикалящия го свят. Да глезим дадено същество, означава да не огранича­ваме желанията му, да създаваме у него впечатлението, че всичко му е позволено и че няма никакви задължения. Подло­женото на такъв режим създание няма усещане за собствените си граници. Тъй като го предпазваме от всякакъв натиск, от всеки сблъсък с други същества, действително започва да вярва, че единствено то има значение, свиква да не се съобразява с другите и преди всичко у него се утвърждава представата, че никой не го превъзхожда. Усещането за чуждото превъзходство може да бъде породено само от по-силен от него човек, който ще го застави да се откаже от някакво желание, да се ограничи, да се въздържи. По този начин ще научи основното правило: „Тук свършвам аз, оттук нататък започва другият, който може да е нещо повече от мен. Очевидно в света има двама: аз и другият, който ме превъзхожда”. Светът на средния човек от отминалите епохи ежедневно му втълпяваше тази елементарна мъдрост, защото беше толкова недодялано организиран свят, че катастрофите бяха твърде чести и в него нямаше нищо сигурно, изобилно или пък стабилно. Но новите маси откриват пред себе си панорама, изпълнена с възможности, а и със сигурност, без те предварително да са положили някакво уси­лие да ги постигнат; по същия начин откриваме в небето слънцето, без да сме го повдигнали на раменете си. Никое човешко същество не благодари на друго за въздуха, който диша, защото въздухът не е сътворен от никого: той е част от всичко онова, което „е тук”, за което казваме, че „е естествено”, защото не липсва. Понеже са ниско интелигентни, разглезените маси смятат, че тази социална и материална организация, дадена им на разположение, е от същото естество като въздуха, защото изглежда също тъй безотказна и почти толкова съвър­шена като природната.

Моята теза е следната: самото съвършенство, с което XIX век оформи организацията на някои области в живота, е причина облагодетелстваните маси да я възприемат не като организация, а като природа. Това обяснява и определя абсур­дното душевно състояние на тези маси: интересуват се единс­твено от своето благосъстояние, като същевременно не са съпричастни към причините, породили това благосъстояние. Тъй като за тях облагите на цивилизацията не са велико творение и съзидание, които могат да се поддържат само с големи усилия и предпазливост, мислят, че собствената им роля се свежда единствено до това, безапелационно да ги изискват, като че ли са дадени по рождение права. При мете­жите, предизвикани от недоимъка, обикновено народните маси търсят хляб, като използваното средство най-често е разруша­ването на хлебарниците. Това може да бъде и символ на поведението, което в широка степен съвременните маси възп­риемат спрямо цивилизацията, която ги храни*.