Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

През пети век пр.н.е. будизмът възниква като реформа на индийската религиозна култура и от самото си създаване се превръща в лаборатория и разпространител на освобож­даващи дисциплини. Неговият създател е Гаутама Буда (Просветленият), който през шести век пр.н.е. разпростра­нява учението си в много части на Индия. Принц по рожде­ние, той израства заобиколен от удоволствията на царския двор, но след като се оженва и му се ражда син, той се среща със смъртта, мизерията и несправедливостта извън сте­ните на двореца и започва да копнее за живот с по-висш смисъл и значение. Според легендата Буда напуска семейс­твото и привилегирования си живот и в продължение на шест години живее в строг аскетизъм, след което сяда под едно дърво бодхи и се заклева да не се помръдне оттам, до­като не се освободи от оковите на светския живот. Той ос­тава там, докато получи просветление и открива принципи­те на своето по-нататъшно учение.

Тези принципи включват четирите „възвишени истини" на Буда. Първата е, че целият живот е белязан от страдание­то (дукха), втората, че страданието се причинява от желани­ята (кама), и третата, че може да се постигне освобождава­не или нирвана (буквално „угасване" на пламъците на жела­нието). Четвъртата възвишена истина е, че нирвана може да се постигне, като се следва „възвишената пътека на осемте правила", която включва правилно разбиране или възгледи, правилно мислене, правилно говорене, правилно действие, правилно изкарване на прехраната, правилни усилия, пра­вилна концентрация и правилно внимание. Всички те се постигат по различни начини, тъй като при практикуването на будизма са се развили различни школи, но основната им обединяваща цел е придържането към идеите и постулатите на будизма, чрез които се постига освобождаване от страда­нието и духовното невежество чрез концентрация и медита­ция. Буда поставя ударението повече върху практическите начини за постигане на нирвана, отколкото на метафизич­ните, и макар будизмът да е породил някои от най-сложни­те и изтънчени философии в света, това ударение се запазва през вековете. Развивайки се, будизмът създава завладява­ща етична норма за нуждаещите се. Този дух на състрадателност намира израз в доктрината за бодхисатва, т.е. на просветленото същество, което се въздържа от достигането на нирвана, докато не се освободят от страданието всички останали същества.

Будизмът е създал много философи, светци и мъдреци, сред които са: Ананда, който според легендата е най-любимият и най-изтъкнатият ученик на Буда; Ашока Мауря, им­ператор на Индия от 273 до 232 г. пр.н.е., който е подкрепял будистката общност, като е помагал за разпространението на будисткото учение отвъд границите на империята си; Нагарджуна (150-250) - философ с такъв висок авторитет в будистката общност, че понякога бива наричан „Вторият Буда", признат е за основател на школата Мадхямика (Средният път), под чието влияние възникват традициите на Махаяна (Голямата кола) в Китай и Япония; Бодхидхарма (470-543) - индийски монах, персонифициращ навлиза­нето на будизма в Китай, известен като „Първият пат­риарх"; Падмасамбхава (VIII век) - основателят на будизма Ваджраяна - главната религия в Тибет, почитан от тибетс­ката традиция като гуруто Ринпоче (любимия учител), пре­върнал демоните и боговете на местния Бон шаманизъм в божества закрилници в тибетския будистки пантеон; Миларепа (1052-1135) - най-прочутият тибетски поет йога, кой­то след като преодолял на младини големи беди, учил при прочутия гуру Марпа Преводача, и прекарал сам дванадесет години в една пещера, докато получил просветление; Дьо-ген (1200-1253), основател на разклонението Сото на зен и един от най-великите и влиятелни будистки философи, кой­то смятал, че медитативната практика дзодзен не само води до просветление, но и сама по себе си е просветление; Мацуо Башо (1643-1694), считан за създателя на хайку - крат­ка поетична форма, използвана за изразяване на моменти на духовно просветление и разкриваща по-дълбоката същност на ежедневните неща; Хакуин (1686-1769), който приема будизма на осемгодишна възраст и е главният учител в школата Зен Ринзай, а също Четиринадесетият Далай Лама, който напуска Тибет през 1959 година, за да работи за оце­ляването на народа си, за човешките права, световния мир и ненасилието.

Най-ценните неща, дадени ни от будизма, са богатото разнообразие от методи за трансформация, включително ученията по етика, както и съкровените тайни на неговото практикуване, запазени в различните му разклонения. В продължение на повече от две хиляди години будизмът е събрал огромни знания за човешкото развитие, свързани със зараждащите се нови способности, които ще разгледаме в глава втора. Този огромен натрупан материал има своите корени сред йогите на древна Индия, но включва и безброй открития на шаманизма в Тибет, Сибир и Монголия; на даоизма и други китайски традиции, на школите за зен буди­зъм в Япония, както и на други източници. Това отчасти е така, защото будизмът е успял да се приспособи добре към други, различни от него култури. В Шри Ланка, Бирма и Тайланд той включва в себе си духовния аскетизъм, разп­ространил се от Индия. В Тибет обхваща ученията на древ­ния култ Бон, който води началото си от шаманизма и прек­лонението пред духове. В Китай смесва основите на своето учение с тези на даоизма и подчертаното му внимание към „неправенето на нищо", красотата и някои практични из­куства. В Япония намира общи неща с воинската култура на самураите и акцента й върху смелостта, висшата енергия и концентрацията на вниманието във всяко действие.

С тези и други културни адаптации будизмът често пъти надхвърля проникновенията на своя създател и първите му последователи, като по такъв начин се превръща в огромен съхранител на различни практики на освобождаване и на проникновения за нашите по-големи възможности. Сред тях са медитативните дисциплини на теравада будизма от Югоизточна Азия, тибетските техники на визуализация и мобилизиране на енергията, упражненията за концентрация на вниманието при зен будизма, които днес намират широ­ко разпространение не само в Азия, но и в Европа и на аме­риканския континент. В течение на векове будизмът гени­ално е успявал да приспособява трансформативните дис­циплини към различни култури, за да намерят те по-широк прием. С все по-ясното разбиране за зараждането на нашата по-висша същност той ще обхваща все повече и повече отк­рития, съдържащи се в различните школи на будистки практики.

Докато в Азия се развиват даоизмът и будизмът, по бре­говете на Средиземно море процъфтяват гръцките градове-държави и техните колонии. Богатството, породено от гръц­ката предприемчивост, спомага за развитието на политика­та, философията, математиката, историята и изкуствата, ко­ито поставят много от основите на западната култура. В Атина се ражда демокрацията и тя става епицентър на това културно пробуждане. Демокрацията се превръща в поли­тически идеал за редица страни по света. Появяват се нови философски школи, които заедно с математическите откри­тия и наблюдения за физическия свят предшестват методи­те и откритията на съвременната наука. Гръцките историци, драматурзи и майстори на риториката допринасят за едно ново разбиране за правата и свободите на отделния човек и на неговия по-голям потенциал, които запалват искрата на европейския Ренесанс. Благодарение на Питагор, Платон и други мислители гръцката култура съчетава спекулативната метафизика с мистичното проникновение, изострената психологичност с научния дух. От тези исторически дадености се появява онзи общ дух, необходим ни за изучаване на сложността на нашия развиващ се свят и човешка природа.

Само изброяването на големите фигури на древна Гър­ция би надхвърлило далеч обхвата на тази кратка история, но няколко от тях са особено важни за нашите представи за човешките възможности. Да започнем с Питагор, живял около 580-500 г. пр. н.е. Той не прави разлика между „нау­ка" и „религия". За Питагор разбирането на природата на физическите неща и тяхната връзка с човешката душа е би­ло духовно занимание. В Кротон в Италия той основава братство на аскети, посветило се на изучаването на матема­тиката, самопознанието, придобитите навици и съзерцание­то на Космоса. Чрез практикуването им той е вярвал в изви­сяването на душата и приближаването й към вечността.

Приписват му се няколко открития в геометрията (на него­во име е наречена една прочута теорема). Той е създател на теорията за интервалите в музикалните гами и е измислил интервали между небесните тела, чието хармонизиране пра­ви така наречената „музика на сферите". А неговото учение за превъплъщението на душите оказва влияние върху Пла­тон, неоплатонистите и други философи.

Сократ (470-399 г. пр.н.е.) е бил завладяваща с идеите си фигура в Атина в годините на нейния най-голям разцвет. Той бил физически и духовно силен човек, който някога се сражавал храбро за своя град-държава, изтъкнат критик на конвенционалното мислене и основоположник на диалекти­ката в изследването на мисълта и ораторското изкуство. По­казателен за склонността му да подлага всичко на съмнение е отговорът му на едно твърдение на Делфийския оракул, че никой не е по-умен от Сократ. Ако това е вярно, отвърнал Сократ, то е защото самият той е знаел, че нищо не знае. Той твърдял, че всички конвенционални схващания за света трябва да бъдат подлагани на съмнение. Неизследваният живот не си струва да се живее. Неговите неуморни усилия да кара хората сами да си задават въпроси за себе си и да подлагат на съмнение установените социални норми стават причина атинските власти да го накарат да напусне Атина, но верен на своя дух закрилник или ,даимон" той предпо­чита смъртта пред това. За западната култура Сократ е мо­рален и духовен образец. Неговата пословична склонност да търси във всичко диалектиката става известна като „ме­тода на Сократ". Той насочва своя прочут ученик Платон към философията и в продължение на две хилядолетия и половина е еталон за етичност и почтеност.

По думите на английския философ Алфред Норт Уайтхед цялата западна философия е поредица от бележки под линия към Платон и повечето историци са съгласни, че ня­ма западен философ, който да не е бил повлиян най-вече от този велик ученик на Сократ. В неговите „Диалози", където често пъти Сократ е главният оратор, Платон се спира на вечните въпроси за нашата същност и начините, по които придобиваме познанията си. Той предлага и практически начини за водене на по-добър живот, по-добро образование и по-добра социална и политическа дейност. Постига това с много въображение и изобретателност, като поставя своите въпроси и прави внушенията си по най-различни начини. Въпреки че през близо четиридесетте години, през които пише, неговите схващания по различни теми се променят, творчеството му е белязано от няколко постоянни теми. Например ние се учим до голяма степен чрез „анамнеза" -памет за неща, които сме знаели преди да се родим на този свят. Нашият житейски път е напътстван от дух закрилник или даимон, учи Сократ, и той ни подлага на трудни изпи­тания, но е достъпен чрез самопознанието. Чрез търсене на диалектиката на нещата (дианоя), добродетелност и съзер­цание или директно възприятие (ноезиз) на истината, на доброто и на красивото, душата може да открие знанието и вечния живот. На семейната си земя близо до горичката Академ Платон основава школа. Наричат я „Академия". Тя процъфтява в Атина 900 години и разпространява филосо­фията на Платон, която оттогава насам влияе на света.

Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) е най-великият ученик на Платон, но с течение на времето поставя под съмнение ня­кои аспекти на метафизичните схващания на учителя си, включително неговата теория за идеите, според която съ­ществуват вечни идеи, несъответстващи на светските неща. Гениалността на Аристотел има твърде широк обхват. Той създава формалната логика, която заема централно място в развитието на западната философска мисъл. Класифицира растителните и животинските видове с точност, която пома­га в установяването на стандарти в по-късната биология (близо 2000 години по-късно Чарлз Дарвин ще го нарече „най-великият биолог на всички времена"). Неговата „Пое­тика" слага началото на литературната критика. Трудовете му по етика са едни от най-авторитетните в света. И поста­вяното от него ударение върху внимателното изучаване на живите организми, на неорганичния свят и на човешката природа са помогнали за създаването на една научна мето­дика, която се практикува и днес.

Въпреки различията помежду им Аристотел и Платон имат много общи възгледи. И двамата считат самопознанието и добродетелта за основни в придобиването на знание и човешката реализация. И двамата твърдят, че можем да се научим на съзерцание и по такъв начин (чрез ноезиз) „да видим" вечната дейност на Бога. И двамата признават взаи­мовръзката между добродетелите: че например смелост без благоразумие е самоубийствена, или че справедливост без състрадателност е жестока и брутална. Те са най-великите философи на древна Гърция, дали на света безпрецедентни интелектуални висини с представите си за физическия, со­циалния, моралния и духовния свят. Те са повлияли не само на своите последователи, но и на мислители от други шко­ли.

Влиянието и на двамата например може да се види в тру­довете на Плотин - основателят на неоплатонизма, който процъфтява в Рим през трети век от н.е. и е считан от много хора за най-великия западен философ в периода между Аристотел и Тома Аквински - период от 1500 години. Него­вата доктрина, че светът и всяко човешко същество произ­хождат от „Единствения" и винаги се стремят да се върнат към своя първоизточник, е повлияла дълбоко върху послед­валите езическа, еврейска, християнска и ислямска мистич­на философия и практика. Трудовете на Плотин (събрани от неговия ученик Порфирий в шест книги от по девет части, наречени „Енеади") остават и днес важен катализатор за размишления върху човешката природа и нейната връзка с трансцендентното.

Древна Гърция допринася много за представите и прак­тиката на многостранната или обединяваща трансформа­ция. Без демокрацията, чийто модел имаме за първи път в Атина, ние нямаше да имаме свободата да опознаваме себе си, нито щяхме да разполагаме с гаранции за правата и сво­бодите, необходими ни за изучаване на нашите бъдещи дос­тижения. Без изобретателността, плодовитостта и научния дух, които намираме в гръцката философия, нямаше да има­ме онази комбинация от интелектуална гъвкавост и прецизност, необходими за теориите и изследванията на човешки­те възможности. Питагор, Платон, Аристотел и други гръц­ки мислители са били божествени въплъщения на единния дух. Те са показали на света как да съчетава разбиранията за обществото, философските възгледи, практикуването на добродетелите и мистичните проникновения в едни по-ця­лостни представи за Космоса и за същността на човешката природа.

Големите еврейски пророци от Аксиалната епоха, живе­ли между девети и пети век пр.н.е., разширяват племенната представа за Йехова, като го превръщат в Бог на всички на­роди. За Исая Йехова е единственият Бог, Силата над всич­ки сили, който съдържа в себе си и същевременно превъз­хожда силите на природата. Неговият образ не може да се види. Той страда за своето творение и се грижи за него по начини, неразбираеми за хората, и се старае те да са зависи­ми от неговата любов и вечните принципи. Тази по-разши­рена представа за божеството утвърждава идеята, че всички мъже и жени, включително бедните, болните и потиснати­те, са равни чеда на живия Бог. За Исая, Мика, Амос, Еремия и Илия ние сме призвани от Йехова да се противопос­тавяме на несправедливостта и да се грижим за нуждаещите се. Само чрез праведност хората могат да отразяват сияние­то на Бога, който е техният Създател.

Разбира се, не всички евреи приемат тази всеобхватна представа за своя създател. Но доказателствата на Исая и пророците, които споделят универсалността на неговия дух, дават една представа на човеците за единствен, персонализиран Бог, активно свързан със света. Въпреки извращения­та от страна на някои фанатици в продължение на 2500 го­дини тази представа се е разпространявала от юдаизма и произлезлите от него християнство и ислям. „Като търси смисъл във всичко", пише видният религиозен философ Хюстьн Смит, юдаизмът се обявява в защита на свободата и справедливостта в човешките дела и „поставя основите на социалното съзнание, което е характерен белег на западната цивилизация".

Великите еврейски пророци разбират, че ако хората искат да живеят в мир, трябва да спазват етичните норми. На този исторически праг, където правото принадлежи на сил­ния, тези пламенни мъже обявяват, че справедливостта и добродетелността трябва да бъдат норма за поведение на всички. Техните богоявления, записани в Стария завет, под­готвят сцената, за добро или за лошо, за превръщането на религията в политическа сила. Тяхната прокламация звучи и днес: ако животът не е това, което трябва да бъде, необхо­дима е радикална промяна.

Пророците са били духовните антени на Израил, следя­щи за верността към свещения договор, който Мойсей сключва с Бог в Синай. Като държат своя народ отговорен за неговите провали, като съпоставят неговите реалии със свещените идеали, те слагат началото на една традиция за моралната критика, на която трябва да бъдат подлагани всички, включително най-висшите световни сили. Сега ние схващаме тази традиция като елемент от съществена важ­ност за справедливостта на едно общество. За еврейските пророци същността на религията е морално действие, а не ритуал, нито само мистичен екстаз. „Никое друго свещено писание не съдържа книги, които се обявяват така красно­речиво и недвусмислено против социалната несправедли­вост", казва философът Уолтър Кауфман. Еврейските про­роци по-ревностно от всеки друг преди тях настояват све­тът да признае това. Както пише Хюстьн Смит: „Всяко чо­вешко същество просто поради неговата или нейната ху­манност е чедо божие и затова притежава права, които дори кралете трябва да зачитат." Този акцент върху самоусъвършенстване чрез морална устойчивост бележи значителен напредък в човешкото съзнание.

И с това възвисяване на монотеизма и моралните ценности еврейската култура прави още един пробив в предс­тавите на човечеството за неговото място в света. Докато великите мъдреци на Азия и повечето гръцки философи виждат живота на Земята като един безкраен кръг, като място, от което освободената душа бяга, евреите започват да го схващат като пътуване към по-добри неща. Един ден ще дойде Месия, за да освободи своя народ и да му донесе епохата на добродетелността. Чрез този изпълнител на бо­жията воля светът ще стане по-добър. Времето е стрела, а не безкраен кръг. Светът се е насочил към по-големи висо­ти.

Въпреки че чувството за всеобщ световен напредък е би­ло изразявано от няколко прорицатели в други древни кул­тури, евреите първи са му придали такава завладяваща ця­лото общество форма. Юдаизмът е първата религия, която твърди, че не само човешката душа, но и светът като цяло участва в едно космическо пътуване. Това схващане влиза в рязко противоречие с източните и древногръцките предста­ви за цикличната история. Идеята, че в световните събития съществува висша цел, която преобладава в юдаизма, за първи път сред един цял народ е продължена от християнс­твото. Както ще видим, тя получава нов израз от еврейските философи, които съчетават съвременните идеи за напредъ­ка с нашите свидетелства за трансцендентното и по такъв начин възприемат света като непрекъснат израз на неговата скрита божественост.

Много пророци, философи, мистици и светци са заимст­вали и пригодили към ученията си юдаизма. Сред тях са: Амос, който поставя ударението върху социалната справед­ливост; Осия с неговото прекалено ревностно послание за любовта на Бога към своите създания; Исая, който ту гово­ри за наказания заради отклонения от договора на неговия народ с Бога, ту уверява хората в божията всеобхватна лю­бов и склонност да прощава; Еремия, който страстно призо­вава за социална справедливост и ненасилие; равин Хилел (60 г. пр.н.е. - първи век от н.е.) - главен оформител на юдаизма в началото на християнската ера, който акцентира върху помощта за бедните, социалната справедливост, жи­вота на духа, свещените обичаи и интелектуалното изучава­не на Тората⁷; Фило (25 г. пр.н.е. - 50 г. от н.е.) - философ теолог от Александрия, Египет, който бива дълбоко завла­дян от теоретичната мисъл и гледа на живота на евреите ка­то на мистична практика, водеща към съюз с Бога; Мойсей Маймонид (1135-1204), често наричан най-голямата фигура на еврейството в Средновековието, който е бил известен както като лекар, така и като философ и който учил, че ре­лигиозната вяра трябва да бъде рационално обоснована; Баал Шем Тов (1700-1760), харизматичният основател на източноевропейския хасидизъм, известен като лечител, учи­тел и мистик, който приравнява хасидизма както с традици­онния еврейски закон, така и с изпадането в религиозен екс­таз; Магид от Мезериц (1710-1772) - лидер на хасидизма след смъртта на Баал Шем Тов, на когото се приписва зас­лугата за превръщането на хасидизма в масово движение и ориентирането му към мистичното; неоплатонисткото уче­ние за кабала⁸ и Мартин Бубер (1878-1965), най-извест­ният тълкувател на хасидизма в двадесети век, който прив­нася много догми на юдаизма в съвременната философска и религиозна мисъл.

Няколко века по-късно сред евреите се появява нов про­рок. Като своите велики предшественици той предава бо­жието послание на един свят, който е пред опасността да стане духовно глух. Той заявява, че най-дълбокият смисъл на живота може да бъде открит в общуването с Бога и в ус­тановяването на справедливо общество. Наричали го Исус от Назарет.

Шестстотин години преди появата на Исус евреите за­почват да се надяват, че ще дойде велик и свят лидер, Ме­сия, който ще повдигне духа на своя народ и ще поправи този духовно пропаднал свят. Последователите на Исус би­ли така развълнувани от духовния авторитет на своя учи­тел, че наистина повярвали в пристигането на Месията. Ко­гато тяхната малка общност разпространява добрата новина за идването на Исус из Римската империя, неевреите я при­емат благосклонно, отначало на малки групи, а по-късно техният брой бързо се увеличава. В продължение на 300 го­дини християнството се утвърждава като доминираща рели­гия в Римската империя, а две хилядолетия оттогава става най-популярната религия на Земята. Без съмнение, като вся­ко друго масово социално движение, то има своите приме­ри за неособено хуманно поведение. Обаче християнските идеи и практика са били източници на изключителна инди­видуална реализация и по-добър морал в света като цяло.

В учението на Исус доминират неговите доказателства за божията любов към хората и нуждата да позволим тази любов да премине от нас към другите, дори и към тези, кои­то ни нападат и измъчват. Неговият пламенен зов - „Но аз ти казвам: обичай враговете си и се моли за тези, които те преследват, защото сте чада на небесния отец" - ни помага да разберем изключително добрите отношения между пър­вите християни, които са живели във времена на ужасно потисничество. Теологът Джон Кросън описва християнския утопичен идеал като „мечта, в която материалните и духов­ните придобивки, политическите и религиозните свободи, икономическите и трансцендентните достижения са еднак­во достъпни за всички, без намесата на посредници". Като акцентира върху любовта и общите интереси, ранното хрис­тиянство запазва и доразвива еврейското вярване в „стрела­та на времето", т.е. обещанието, че светът има посока и цел. В дългата история на християнството тази теология намира своя израз по много начини.

Често пъти свети Павел е наричан вторият основател на християнството. Неговите писания са крайъгълен камък за християнската теология и отстъпват по важност само на евангелията. Неговото тълкуване на христовото учение е съсредоточено върху преобразуващата сила на любовта. „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, пише той, лю­бовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко изви­нява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претър­пява. Любовта никога не отпада." (Първо послание на св. Павел до коринтяни, 13:4-8).'

След св. Павел най-влиятелният мислител на ранната християнска църква е свети Августин от Хипон (354-430). В своите „Изповеди" той заявява: „Разбирането следва вя­рата", и този принцип става основна догма, на която се кре­пи църквата.

Този почетен списък може да бъде много по-разширен, но той е достатъчно дълъг, за да се покаже неизчислимото богатство и дълбочина на християнството. Подобно на дру­гите религии, за които споменахме, то е развило и подхран­вало у хората от всички слоеве на обществото широка гама от способности за издигане над егото. Развивайки учението на Исус, че божията любов, която преминава през нас, може да спаси света, то е подсилило нашите възможности за усъ­вършенстване и е подготвило сцената за по-нататъшен ду­ховен напредък на човечеството.