Съвременни открития, свързани с човешкия потенциал

МЕСМЕРИЗЪМ И ХИПНОЗА. Половин век преди да бъде публикуван Дарвиновият „Произход на видовете", авс­трийският лечител Франц Антон Месмер (1783-1815) слага началото на откривателски процес, който след време ще бъ­де използван в съвременната психиатрия и изучаването на подсъзнанието. Той е вярвал в съществуването на магнети­чен „флуид" или жизнена сила, която протича през всички неща и може да се предава директно чрез физически допир. Започнал работата си през седемдесетте години на седемна­десети век, той се прочува във Виена и впоследствие в Па­риж със зрелищните си методи на лечение, създали му про­тиворечива слава. В някои отношения терапията на Месмер напомня на методите, използвани още в древността от ша­мани, които използват допир с ръка, музика и драматични заклинания, но той обрамчва всичко това в една псевдонаучна терминология, която е в съзвучие с рационализма, ха­рактерен за Европа от осемнадесети век. Като внушава на хората да очакват, че подобрението ще дойде от само себе си, често използвайки методи, които днес биха ни се стру­вали странни, той мобилизира възможностите на своите па­циенти за самолечение чрез силата на внушението и демон­стрира човешките способности за впечатляваща промяна, постигната по-скоро чрез естествени, а не свръхестествени средства. Твърде зрелищните му методи и непроверени от опита теории за „магнетичния флуид" се посрещат с потрес в медицинските среди и накрая той е напълно дискредити­ран.

Но влиянието на Месмер нараства благодарение на отк­ритията на негови последователи и развитието на методите за хипноза. Въпреки твърде противоречивата им репутация през последните двеста години месмеризмът и хипнозата се използват от терапевти и експериментатори за демонстри­ране силата на внушението, при облекчаване на болка, по­добряване на общото здравословно състояние, лекуване на фобии и пристрастявания, увеличаване на физическата енергия и жизненост, възстановяване на изгубена памет, по­добряване на възможностите за концентрация, създаване на положителни навици, предизвикване на изживявания, които изглеждат паранормални, на екзалтации, които приличат на мистични състояния, и освобождаване на редица други не­подозирани способности. Клиничната и образователната полза от хипнозата е потвърдена чрез множество стриктно контролирани експерименти и доказателствата за няколко нейни ефекта сега са налице.

Теорията на Месмер за един универсален флуид допада на много германски романтици, които възприемат Вселена­та като жив организъм, обединен от едно духовно присъст­вие. Вдъхновени от ефектните излекувания и екстаза, пре­дизвикван често от месмеризма, германските философи, по­ети и лекари през 30-те, 40-те и 50-те години на осемнадесе­ти век изучават връзката между транса, ясновидството и предчувствието; физическите промени и екзалтичните със­тояния на религиозните стигматици; изменените състояния на съзнанието, които сега могат да бъдат постигнати по екс­периментален път. Част от постиженията в тази насока се публикува в две списания, посветили се на месмеризма като явление. Междувременно в Англия и Индия английските лекари Джон Елиътсън и Джеймс Исдейл използват хипно­тичния сън за анестезия на пациенти при операции, често ампутирайки крайници, без да причиняват неудобство и болка, и свързват месмеризма с паранормалните сили. Впоследствие много експериментатори откриват, че длано-полагането и други методи, използвани при месмеризма, не са чак толкова неприемливи и английският лекар Джеймс Брейд популяризира термина „хипнотизъм", който той въ­вежда през 1843 година, за да накара лекарите да приемат месмеризма без някогашните погрешни обяснения на него­вите създатели. Изследвания на хипнотичните ефекти се правят и днес и те увеличават нашите познания за потенци­алните ни възможности и тяхното освобождаване чрез сила­та на внушението.

В продължение на два века безбройните експерименти с месмеризма и хипнозата са предизвиквали драматични про­мени в психическото и физическото състояние на много хо­ра без помощта на лекарства или на свръхестествени средс­тва. Подобни експерименти често предизвикват такива спо­собности за трансформация като увеличаване на способнос­тите за концентрация, по-добро съсредоточаване върху из­вършването на дадена работа, подобряване на паметта, по-добра възприемчивост и съобразителност, придобиване на изключителна физическа сила и способност за самоконт­рол, достъп до по-дълбоки нива на съзнанието. Необикнове­ната схватливост, приливът на енергия и способността за съсредоточаване, които съпътстват състоянието на хипноза, могат да бъдат използвани за затвърждаване на новозараж-дащите се способности, описани в част втора.

ДИНАМИЧНА ПСИХИАТРИЯ. Сто години след като Месмер демонстрира силата на психическото сугестиране за лечение и освобождаване на скрити способности, виенс­кият лекар Зигмунд Фройд (1856-1939) обявява откриване­то на подсъзнанието и въвежда практиката на психоанали­зата като начин за разкриване на скритите измерения на чо­вешката природа. Неговият метод се базира на „свободните асоциации", при които пациентът оставя мисълта си да тече свободно, за да разкрие нейното до голяма степен несъзна­телно протичане; на изучаването на „защитните механиз­ми", чрез които отклоняваме застрашаващи мисли, чувства, импулси и социални влияния, и на тълкуването на сънища­та. Въпреки че съсредоточаването на Фройд върху потиска­нето на сексуалните желания и на сексуални травми от дет­ството води до скъсване с много психиатри, включително и с такива колеги като Карл Юнг, Ото Ранк и Алфред Адлер, неговото въздействие върху възгледите ни за човешката природа е огромно. За това му влияние Ричард Тарнас пище: „С разкритието си, че под и отвъд рационалния разум съществува голям склад от скрити сили, които не се подда­ват лесно нито на разумен анализ, нито на съзнателна мани­пулация, Фройд подкопа из основи идеите на Просвещение­то."

Ученикът и колега на Фройд, швейцарският психиатър Карл Юнг, който изучава религия, изкуствознание и срав­нителна митология, напуска психоаналитичното движение през 1913 година, за да основе аналитичната психология, в която централно място заема схващането, че житейският опит на даден човек се определя не само от личната му ис­тория и сексуални подбуди, но и от универсални сили на ума. Юнг вярва, че всички хора имат достъп до родовата памет или „архитипове", които могат да бъдат разбрани чрез изучаване на митовете и внимателно проследяване на сънищата. Целта на терапията на Юнг е индивидуализация­та и разширяването на съзнанието, което за него е една от централните задачи на човечеството. Неговият траен при­нос в изследването на съзнанието е настояването му да бъ­дат проучвани духовните сфери на подсъзнателното и скри­тите творчески заложби, които всички притежаваме, но той има принос и с концепциите за сенчестата или „тъмната страна" на личността, за интровертност-екставертност, как­то и за синхроничността.

Австрийският психоаналитик Ото Ранк (1884-1939), съ­що ученик на Фройд, изучава ролята на героя в обществото, проблемите на екзистенциалното безпокойство, творческата борба и скритите измерения на човешката любов. Ранк твърди, че съвременните хора страдат поради усилията си да открият космически смисъл в човешката любов. „Нищо чудно", пише Ернст Бекер в „Отричането на смъртта", „Ранк да стигне до заключението, че любовната връзка за съвременния" човек представлява религиозен проблем?* Опитите за подмяна на сексуалната любов с божествена "любов са обречени на провал и както пише Бекер, „това е "причината за чувството на пълно отчаяние, което наблюда­ваме у съвременния човек". За Ранк един от начините за избавление от тази съвременна невроза е творческият труд. Правейки дар на света, ние можем да участваме в тази дра­ма на преодоляване на егото, която спомага за световния напредък.

Психиатърът Вилхелм Райх (1897-1957) води Виенския семинар по психоаналитична терапия от 1924 до 1930 годи­на и някои от трудовете, които е писал тогава, се препоръч­ват и до днес на изучаващите аналитичния метод. Той раз­вива също и теориите за деструктивността на авторитарни­те социални структури, които излага в „Масовата психоло­гия на фашизма" (1933), „Откриването на Оргон" и други трудове. Като се отклонява от ортодоксалната фройдистка теория, Райх отхвърля анализа на симптомите и го замества с анализа на характера, при който се изучава цялата личнос­тна структура. Неговите възгледи за анализа на характера предхождат и често пъти вдъхновяват други психотерапевти, а проникновенията му за социалните детерминанти на неврозата са повлияли на семейната, на груповата терапия и на индустриалната психология. В основата на схващанията на Райх лежи разбирането, че неврозите и много физически смущения са предизвикани от блокиране на протичането на "емоционалната й сексуалната енергия която той нарича ,"оргон" и която както индийската „прана", китайската „чи" или японската „ки" протича в организма и може да се пре­дава директно чрез ръце или сексуално сношение. Райх е убеден, че такива блокажи причиняват различните фикс-идеи и деформации на личността, а се проявяват като „те­лесна броня" (т.е. защитни контракции на мускулите и су­хожилията). Анализът на Райх цели да елиминира психосоматичната броня чрез самопознание на емоциите, катарзис, масаж и физически упражнения, които целят да премахнат мускулното напрежение и да разблокират протичането на енергията.

Като имаме предвид нашите многобройни латентни спо­собности и честата ни неспособност да ги развиваме, трябва да попитаме: "Кое ни дърпа назад?"Динамичната психи­атрия ни дава важни отговори. Тя показва как социалната обусловеност, потискането на травми, получени в детство­то, избягването на екзистенциалното безпокойство и други психически процеси ограничават нашата способност да чувстваме и мислим и намаляват възможностите ни да осъз­наем много свои по-големи способности. Тя ни дава позна­ние за човешките патологични състояния, за деструктивността на културната обусловеност, на която сме подложе­ни, и за подсъзнателните мотиви, несъществували в пре­дишните времена. Тези познания са ни нужни, за да придо­бием новозараждащите се способности, описани в тази кни­га.

ОБРАТНА БИОВРЪЗКА. Обратната биовръзка е метод на обучение, чрез който се учим на психосоматична саморегулация за подобряване на здравословното състояние, за по­вишаване на някои умения или за постигане на желани ду­шевни състояния. По време на такова обучение се отчита активност в някои части на тялото чрез такива чувствител­ни инструменти като енцефалограф (за мозъчните вълни) или електромиограф (за мускулната активност). Тази актив­ност се стимулира обратно в пациента чрез звукови или ви­зуални въздействия, за да се научи той да я изменя. Подоб­но функциониране, което някога се считаше за неподдаващо се на волеви контрол, сега може да се изменя от всеки с помощта на тази обратна биовръзка. Въпреки че познава­телните и соматични процеси, които правят възможен подо­бен контрол, не са напълно обяснени, многобройните успе­хи на обучението в обратна биовръзка показват, че повече­то, ако не и всички хора могат да развият способностите си за саморегулация. В научните списания са публикувани по­вече от десет хиляди изследвания на обратната биовръзка, с помощта на която се изменят мозъчните вълни, сърдечният ритъм, кръвното налягане, стомашно-чревната дейност и други телесни функции. Като изразяват убежденията на много изследователи, Алис и Елмър Грийн от фондация „Менинджър" пишат: „Може би е възможно да се постигне известна степен на волеви контрол над всеки физиологичен процес, който може да бъде отчитан, усилван и наблюда­ван." Освен това много изследвания показаха, че способ­ността за саморегулация, постигната чрез обучението в об­ратна биовръзка, може да се постигне и след прекратяване на инструменталното биостимулиране. Така например през 1990 година вече над две хиляди души във фондация „Менинджър" са се научили чрез съчетание от обратна биовръз­ка, автотренинг и визуализация да изменят различни телес­ни процеси така, че новият самоконтрол да не зависи от апарати. Днес повечето програми за обратна биовръзка ак­центират върху важното значение на осъзнаването и волята в саморегулацията и контрола над автономните функции.

Въпреки че йоги и шамани често са успявали да постиг­нат изключителен контрол над своите телесни и умствени процеси, доскоро човечеството не разполагаше с инстру­менти за обратна биовръзка, чрез които да можем да регу­лираме нашите автономни функции. Тези инструменти и възможностите, които предоставят те за обучение в обратна биовръзка, представляват значителен напредък в трансформативната практика. С тяхна помощ всички ние можем да развием латентните си способности за изключително осъз­наване и контрол на тялото.

ХУМАНИСТИЧНА И МЕЖДУЛИЧНОСТНА ПСИХО­ЛОГИЯ. Свързването на терапията с духовния опит, на кое­то слагат начало Ранк, Юнг и други психиатри, бива дораз­вито от група хуманистични и междуличностни психолози в двете Америки, Европа, Япония и Австралия, които имат сходни виждания, но не поддържат тясна връзка помежду си. Сред тях няма водеща фигура, която насочва начина им на мислене, нито единен подход, от който да се ръководят. Те обаче често се обръщат към Юнг, Уилям Джеймс, Ейб-рахам Маслоу, Карл Роджърс, Роло Мей и други психолози и психиатри, съсредоточили вниманието си върху изучава­нето на човешката природа и нейния потенциал за развитие, както и върху възпрепятстването му. Различни хипотези и емпирични изследвания, произтекли от хуманистичната и междуличностната ориентация, намират място в „Журнал за хуманистична психология" и „Журнал за междуличност­на психология" още от 60-те години на двадесети век. Фи­лософът Кен Уилбър предлага модел за човешко развитие, който обединява хуманистичните и междуличностните пер­спективи с откритията на много психолози, занимаващи се с въпросите на човешкото развитие, теориите на Лоурънс Колбърг за развитието на морала и многобройните учения в областта на съзерцанието. Като твърдят, че съвременните открития в областта на психологията могат да бъдат обеди­нени с религиозните прозрения, представителите на между­личностната ориентация сочат пътя към една по-интегрира­на психология, нужна за изучаване на нашия по-голям по­тенциал.

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ПРАКТИЧЕСКИ ОПИТ И ИДЕИ ЗА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ. Откритията, които току-що разгледахме, пряко или косвено разширяват наши­те познания за човешкия потенциал, и то в такива подроб­ности, както никой социолог или историк на развитието на обществото не ги е проследявал. Обаче тяхното влияние върху развитието на съвременната теория за личността, психотерапията, образованието и религиозната мисъл про­дължава да расте. През последните десетилетия те се допъл­ват от разпространението по цял свят на източните филосо­фии, йогизма и бойните изкуства; от християнските мис­тични практики, от суфизма, неоплатонизма и еврейската кабалистика, както от проникновенията и схващанията на такива съвременни учители като Гурджиев, Щайнер, Рамакришна, Рамана Махариши и Шри Ауробиндо. Това разпространение на идеи и практически опит, много от които няко­га са били запазен периметър за религията и за посветени, се вижда в програмите на храмовете и църквите на основни­те религии, в допълнителните университетски програми и в такива организации като калифорнийския институт „Еса­лен" и Института за абстрактни науки. В „Есален" напри­мер близо десет хиляди души годишно, като се започне от 1962 година, са посещавали семинари и курсове за изучава­не на различни аспекти на човешкия потенциал. Центрове, създадени до голяма степен по модела на „Есален", работят активно в различни части на света.

Това разпространение на идеи, изследователски откри­тия и опит в областта на трансформацията е породено и до­развито от непрекъснато увеличаващ се брой книги, списа­ния, телевизионни програми, аудио и видеозаписи и вестни­карски статии. Те се различават много по избора на темите, дълбочината и качеството на тяхното разглеждане и вари­рат от блестящи преводи на Упанишадите и просветляващи будистки текстове до безсмислени брошурки, които се за­нимават с изчезнали континенти и НЛО или съдържат ме­сиански прокламации на лидери на различни култове. Се­минарите и курсовете по такива теми също варират от смешното до изключително възвишеното. Но хората все по-ясно разграничават съответната сила или слабостите на та­кива програми, както и качествата на учителите, които ги водят. Сред хората по света, занимаващи се с изучаването на човешкия потенциал, се забелязва едно мълчаливо отся­ване на различните методи в тази насока. С търсенето на нови пътища за изучаване на човешкия потенциал се зани­мават все повече мъже и жени и чрез непосредствения си практически опит се научават да отличават добрите от ло­шите учители, стойностните данни от твърденията, които не подлежат на проверка, и полезния от вредния практичес­ки опит. Такива знания, за които става дума в няколко кни­ги, представляват нещо като народна мъдрост, която допъл­ва наученото от религиозните традиции и съвременните на­учни открития за нашия по-голям потенциал.

Въпреки че това разрастващо се знание още не е добре проучено във всичките му разклонения, нито е обект на вниманието на историците, това знание е налице и ще оста­не. То идва от изследвания в много области и нарастващ синтез на различните открития в тях. Основата му е емпи­рична, тъй като е многократно проверявано от обществото както по научен път, така и чрез съзерцание. Ако трябва да определим с някакъв термин този подход, можем да го на­речем синоптичен, мултидисциплинарен или интегрален емпиризъм (като имаме предвид, че емпиризмът обикнове­но се отнася до сведения, получени и проверени само по се­тивен път).

Тази наука за човешкия потенциал, която се развива в продължение на повече от век и половина, е породила мно­го спорове относно антагонизма между науката и религията или между тялото и духа, но днес те все повече губят акту­алност. Има убедителни свидетелства за латентните ни спо­собности, събирани, проучвани и включвани във все повече и повече програми. Според думите на драматурга Кристофър Фрай: „Сега е на мода изследването на Бога, област, в която не е стъпвал кракът на нито една страна."