Джеймс Редфийлд Следващата стъпка в еволюцията на личността

В исляма преклонението на вярващите се подсилва от неговата традиция на ежедневни молитви, които трябва да се казват по пет пъти на ден. Мюсюлманите могат да се мо­лят мълчаливо или на глас вкъщи, на работа или в местната джамия, където се кланят, обърнати към Мека. Обаче сред тях винаги е имало и такива, които искат да имат по-тясна връзка с Бога от тази, която се постига чрез изпълнение на обикновените религиозни задължения. Суфизмът, мистич­ната (често езотерична) традиция на исляма дава възмож­ност да се изпълнява това желание. Докато обикновените мюсюлмани се молят по пет пъти на ден, истинският суфи се моли непрестанно. Ако за мюсюлманите има само един Бог, за суфиите има само Бог. Ние сме лъчите на Скритото Слънце и винаги се стремим да познаем нашия Източник.

Онези, които обичат Бога толкова всеотдайно като суфи­ите, биват дарявани с три награди. Те са ислям (смирение), иман (вяра) и ихсан (осъзнаване на Бога). За тях говори го­лемият ислямски мистик и светец Ал-Халадж (922 г.), който заявява: „Аз съм Истината", и по такъв начин изразява свое­то усещане, че Бог е нашата дълбока същност. Но за повече­то суфи екстатичният съюз с Бога не изисква монашески начин на живот. Ако се опитаме да перифразираме съвре­менния суфистки учител шейх Музаффир, ние можем „да държим ръцете си заети с нашите земни дела, докато сърце­то ни са заето с Бога".

Суфизмът и голяма част от ислямската философия, по­добно на еврейския и християнския мистицизъм, са били повлияни пряко или непряко от неоплатонизма, който води началото си от Плотин. Сред по-видните фигури, повлияни от него, са Абу Хамид ал-Газзали (1058-1111), блестящ еру­диран теолог, според когото стремежът към пряко общуване с Бога е както връх на религиозния живот, така и най-добрият път към истината; Шихабудин Сурауарди от Джабал в Персия (1153-1191), който свързва идеите на Платон с възторжената теология за ангелите и светлината; Мухидин Ибн Араби (1165-1240) от Андалусия, един от най-големи­те мистични ясновидци, появявали се в която и да било ре­лигия; и Шайк Ахмад Ахсаи, който основава в XVII век школата на иранския мистицизъм, известна като шайки. Те­зи и други философи, между които Авицена от Персия и Самарканд (980-1037) и Авероес от Испания (1126-1198) помагат в средновековна Европа да се съхрани философия­та на древна Гърция в съчетание с ислямската мисъл. Така те установяват връзка между философията и мистицизма, които можем да използваме в услуга на една по-цялостна трансформация. Освен надарени с богато въображение фи­лософи, ислямът има и много велики поети. По-видните от тях са Рабия ал-Адауия (801 г.), жена от Басра, за която се твърди, че е създателка на голямата тема на суфизма за все­обхватната божия любов. Тя пише: „Ще изгоря небето /и ще угася огньовете на Ада, / за да можем да почитаме Бога само с любов"; Абу Язид ал-Бистани (874 г.) от Северозапа­ден Иран; Хафез (1320-1389), един от най-обичаните от всички поети мистици на суфизма, който е известен със своя хумор, изобретателен дух и възторженото си преклоне­ние пред божественото, на което е посветил над 5000 пое­ми; и Кабир (1440-1518), религиозен ясновидец, известен с изключителното си чувство за хумор, толерантността си, а също и като проповедник на чистата любов към Бога.

Но най-известният суфистки поет е Джалаледин Руми (1207-1273), един от най-големите писатели мистици на всички времена. Той е бил предан, ерудиран мюсюлманин и учител по суфизъм, когато през 1244 година на 37-годишна възраст среща Шамс от Табриз и търпи коренна промяна след трите години, прекарани във въодушевени беседи с не­го. След смъртта на Шамс от Руми изригва вдъхновена пое­зия и през останалата част от живота си той диктува хиляди поеми, притчи, басни и цинични поучителни истории. Неговата лирична поезия, събрана в 22 000 стиха на Матанауи, представлява дълга възхвала на любовта и безкрайните й изненади, на еволюцията на съзнанието, на възторженото сливане с Бога. Той нарича това „тайна работа", „отваряне на очите на сърцето" или „израстване на душата". Повече от 700 години след неговата смърт почти със сигурност мо­же да се твърди, че той е най-продаваният поет в света. Как­то посочва видният преводач Коулмън Баркс, стихове на Руми като тези са като лумване на погребална клада:

„В теб има една сила, която ти дава живот -

От средата на XX век суфизмът привлича много после­дователи в Европа и на американския континент сред хора­та, които се стремят към истинска духовна реализация, без да се налага да прибягват до ограниченията на монашество­то. Тази земност, хумор и свобода на изразяването, харак­терни за суфизма, както и завладяващото въображение на неговите големи философи в комбинация с твърде сложно­то му практикуване привличат все по-голям брой мъже и жени. Напоследък няколко пионери учители от нашето съв­ремие са адаптирали суфисткото учение към модерното об­щество. Сред тях са иранският писател Идрис Шах и ин­дийският суфи Хазрат Инаят Хан заедно с неговия син Пир Вилаят Хан. Тези и други учители, които не са били суфи, между които руският мистик Гурджиев и неговият ученик Успенски, са вдъхновили редица групи, посветили се на ме­дитация, себеизследване и упражнения за посвещаване, взе­ти от езотеричните суфистки школи.

Въпреки че и в исляма, както и в много други религии, има и догматизъм, нетърпимост, омраза и жестокост, той все пак е успял да повиши морала и да разнообрази духов­ния живот на хората в много части на света. Богатството на езотеричната практика на суфизма и разбираемият дух на неговите големи философи могат да предложат много за ця­лостното бъдещо преобразяване на човечеството.

Ренесансът

Европейското Средновековие, което продължава почти 1000 години - от падането на Рим до италианския Ренесанс, допринася за институционализирането на християнството; разцвета на готическата архитектура; озаряващата мъдрост на Майстер Екхарт, Ибн ал Араби и Мойсей Маймонид; ве­ликата поезия на Данте; постепенното разрастване на градо­вете, търговията и социалния ред.

Но то носи също неизброими страдания, причинени от войни и бедност, беди, предизвикани от кръстоносните по­ходи, и загуба на постижения на древната гръцка и римска култура. Средновековните духовници са запазили някои гръцки и римски ръкописи, но по-голямата част от класи­ческото знание е била вече забравена, когато във Флорен­ция един млад поет с научни наклонности, Петрарка (1304— 1374) се е вдъхновил да го преоткрие. Той често е наричан първият хуманист и баща на Ренесанса, а неговата любовна поезия и жажда за живот предшестват предпочитанията на съвременното общество към естествения свят пред свръхес­тествения и към индивидуалната изява пред божествената анонимност.

Любовта към гръцката и римската култура, която Пет­рарка възражда, процъфтява във Флоренция и други итали­ански градове-държави през следващите двеста години. Ду­ховници, учени и делови хора проявяват нов интерес към класическата литература, закони, политика, архитектура, естетика, история и етика. Това тяхно възраждане се засил­ва, когато завладеният от просветлението аристократ Козимо ди Медичи създава във Флоренция нова платонова ака­демия, която се оглавява от Марсилио Фичино (1433-1499), най-видният учен на съвремието си. Там лектори и студен­ти се запознават с ,Диалозите" на Платон, поезията на Пер­сия, арабската философия и еврейския мистицизъм, а също и с изучаването на магии, алхимия и окултизъм. Фичино прави блестящи преводи от гръцки на Платон, Плотин и други писатели на античността и поощрява интелектуално­то израстване, добродетелността и склонността към съзер­цание. Той взема от Платон идеята за божествеността на част от човешката душа, която заема централно място в пе­риода на Ренесанса. От това следва, пише Фичино на един приятел, че човек „може да сътвори небето и това, което има в него, ако получи инструментите и божествения мате­риал".

Процъфтяват и изкуствата. Управляващият Флоренция клан на Медичите и най-вече неговият патриарх Козимо и внукът му Лоренцо, който е бил виден държавник и поет, подкрепят Ботичели, Микеланджело, Леонардо да Винчи и други гении. Леонардо е въплъщение на идеала за ренесан­совия човек. Той сам се описва като „привърженик на екс­перимента", работи с изключителна оригиналност по науч­ни проблеми, проектира сгради и оръжия за водене на вой­на и създава някои от най-великите човешки постижения в областта на живописта.

Във всичко това средновековното обръщане към свръ­хестественото все по-често е придружено от развитието на реализма и утвърждаването на индивида. Бенвенуто Чели-ни, прочут скулптор, пише автобиография, в която смело изтъква собствения си талант и постижения; Николо Маки­авели - дипломат и политически философ, пише „Принцът" - мрачен реалистичен анализ на световното могъщество; художници като Джото, Мантеня, Мазачо въвеждат натура­лизма в изобразяваните от тях човешки фигури и лица. Израз на това ново отношение се съдържа в анекдота за фло­рентинския скулптор Донатело, за когото се твърди, че се провикнал към една подобна на живо същество своя скулп­тура: „Тогава говори! Защо не говориш?" В тези думи може да се усети новото съзнание, ново отношение към ясно по­казаната форма, красотата и добротата у човека. В ход е нов културен напредък. Поставянето на ударението върху неща­та в света, надхвърлящи нашето познание, характерно за повечето религиозни традиции, е заменено с акцентирането върху изумителните способности на този свят за по-ната­тъшно развитие и усъвършенстване. Това ново съзнание бързо се разпространява из други части на Европа.

През Ренесанса предпочитанията към анонимността, ха­рактерни както за средновековната, така и за източната фи­лософия, биват заменени с акцент върху индивидуалната изява, сила и реализация. Това личи от думите на флорен­тинския учен Пико дела Мирандола, който казва: „Отецът Бог още от раждането дарява човека със семената за всякак­ви възможности и всякакъв живот." Без подобно признание на потенциалните възможности на отделния човек и на за­ложбите, скрити в него, и без любовта към знанието и при­родата, разгърнали се в периода на Ренесанса, не бихме могли да изучим напълно нашите възможности за един изк­лючителен живот на Земята, както и широкия диапазон на човешките способности, описвани в тази книга.

Просвещението

До началото на осемнадесети век този засилен интерес към природата и отделния човек намират широко разпрост­ранение в западната култура. „Ние можем чрез словото и перото да направим хората по-просветени и добри", пише Волтер. С тези думи френският философ и сатирик поставя под един знаменател тържеството на разума в Европа, бунта срещу религиозното потисничество и отхвърлянето на кралете. С такива прокламации той помага да бъде дадено оп­ределение на епохата, която става живо въплъщение на Просвещението.

Спорът между вярата и разума има своите корени още в епохата на кралица Елизабет и за него говорят Шекспир, философът Франсис Бейкън и други, но после през Ренесан-са и протестантската Реформация той се засилва, за да по­лучи още по-голям тласък с изумителните постижения на науката. Както пише Ричард Тарнас в книгата си „Прист­растията на западния начин на мислене": „Все по-широко се чувстваше необходимостта от ясна, обща представа, спо­собна да се издигне над неразрешимите религиозни конф­ликти. Научната революция започва тъкмо в това състояние на остра метафизична бъркотия и тя завладява западния на­чин на мислене." В светлината на увеличаващи се научни открития свръхестествените обяснения вече не са нужни, за да се разберат светът и човешката природа.

По дефиниция Просвещението е тържество на знанието. Това литературно, научно и философско движение възник­ва благодарение на откритията на Коперник, Кеплер, Гали-лей, Нютон, Харви, Линей и други учени; на рационализма на френския философ Рене Декарт; на експерименталните методи на Франсис Бейкън, на емпиризма на английския философ Джон Лок и скептицизма на шотландския мисли­тел Дейвид Хюм. Лидерите на Просвещението, сред които са френските мислители Волтер, Русо и Дидро, отхвърлят традиционните знания, независимо дали са защитавани от църквата или от държавата, които спъват научния прогрес и водят до политическо преследване.

До края на осемнадесети век Просвещението упражнява огромно влияние върху живота в Европа и в Америка. Емблематична за неговите амбиции е „Енциклопедията" на Де­ни Дидро - сборник от научни и технологически постиже­ния, които възхваляват знанието като могъща сила. Призи­вът на Просвещението за интелектуална свобода, толерант­ност и тържество на разума се подема в Англия от историка Гибън, в Германия от философите Лесинг и Гьоте, в Америка от Бенджамин Франклин и Томас Джеферсън и в Русия от Петър Велики, който пътува из Европа и се вдъхновява от откритията, които вижда там.

Трайното влияние на Просвещението е потвърдено от установяването на организации, посветили се на подобрява­нето на научната работа и нейната защита от намеса на цър­квата и държавата. Отчасти вдъхновена от Платоновата ака­демия във Флоренция, през 1660 година в Лондон бива съз­дадена Кралската академия. Научни академии се създават през 1666 година в Париж, през 1700 година в Берлин и през 1724 година в Санкт Петербург. Тези институции съх­раняват научните принципи, които включват внимателно наблюдение на природата, изграждане на проверими хипо­тези, контролирани експерименти, валидни прогнози за случващи се по естествен път събития и откриване на естес­твените регулатори или „законите".

Но развитието на науката има и своята тъмна страна. В стремежа си да се освободи от съмнителните вярвания и догмите на институционалната религия, тя все по-катего­рично отхвърля откритията на някои съзерцатели и други изследователи на вътрешния живот на човека, въпреки че подобни открития са били правени чрез упорити усилия и потвърдени от цели групи техни съмишленици. Това е тема, върху която ще акцентираме в следващите страници. Със своето отсяване на фактите от суеверните твърдения, с рев­ностното си търсене на проверими данни науката все пове­че обръща гръб на потвърдими факти за вътрешния живот, които говорят много за човешките възможности. Като отх­върлят древните митове и такива остарели практики като алхимията, философите и учените от епохата на Просвеще­нието започват да отхвърлят всички духовни явления, въп­реки че много от тях по принцип са проверими. Оттогава това отхвърляне се засилва и прави възможно утвърждава­нето на стриктно материалистичния възглед за света и чо­вешката природа. То допринася и за експлоатацията и раз­рушаването на природата.

Въпреки крайностите си обаче Просвещението донася еволюционни свободи за човешкия дух. Това, че то отхвър­ля интелектуалното, моралното, социалното и политическо­то потисничество, води до свалянето на деспотичните ре­жими. Неговият обективен анализ и осмиването на църков­ните глупости помагат религията да започне да се освобож­дава от предразсъдъците и догмите. Неговото преклонение пред разума допринася за чудесата в науката, за развитието на модерните технологии, за подобряването на здравеопаз­ването и за икономическия просперитет. Неговите научни и социални постижения са ни дали повече свобода и знания за по-нататъшното развитие на нашия човешки потенциал.

Преди европейското Просвещение малко хора са пред­полагали, че светът е на повече от няколко хиляди години. Например в началото на XVII век най-големият учен на своето съвремие Исак Нютон подкрепя предположението на архиепископ Джеймс Ъшър, че Земята е била създадена през 4004 година пр.н.е. Век по-късно геолозите и палеон­толозите показват, че нашата планета е съществувала в про­дължение на милиони години. Когато тази голяма възраст на Земята бива открита, възниква и идеята за развитието. Новите свободи, до които водят френската и американската революция, изумителните успехи на науката, чудесата на техниката, увеличаващият се просперитет пораждат една нова вяра, че човечеството се е насочило към по-добри не­ща. Приписваната на цар Соломон древна максима, че няма и няма да има нищо ново под слънцето, бива променена от учени, философи и други мислители.

Френският натуралист Жорж-Луи Буфон е сред първите, които насочват вниманието към голямата възраст на Земя­та. В своята забележителна история на нашата планета „Истоар натюрел" той смело твърди, че тя е съществувала в продължение на седемдесет и пет хиляди години. Неговото дръзко скъсване с традицията е показателно за растящото влияние на откритите вкаменелости от такива натуралисти като французина Жан-Батист Ламарк и оксфордския възпи­таник сър Чарлз Лайл, който в книгата си „Принципи на ге­ологията" (1803) предполага, че земните трансформации са резултат от постепенни промени, ставали в продължение на милиони години. Тези исторически открития разтърсват ос­новите на традиционното мислене, че светът е място, в кое­то нищо не се променя. Нашият свят се оказва не само мно­го по-стар, отколкото повечето хора си мислят, но се доказ­ва, че той поражда все по-сложни и съзнателни форми на живот. Това пробуждане за огромната панорама на земното развитие принуждава хората да попитат: „Каква е връзката на развиващата се Вселена с Бога? Каква е нашата роля в развитието на света? Търпи ли развитие самата човешка природа?" Като еврейските пророци преди две хиляди годи­ни все повече хора започват да имат усещането за голяма стрела на времето. Светът е започнал едно внушително пъ­туване. Кое го е наложило? Къде се опитва да отиде? Исто­рически отговор на такива въпроси дават германският идеа­лист Фридрих Шелинг през 1801 година и неговият приятел Георг Вилхелм Хегел през 1806 година. Накратко техният отговор звучи така:

Въпреки че стои над всички създадени неща, божестве­ният дух сам участва в генезиса на материалния свят и пос­ледвалия след това процес, който макар и да лъкатуши, по­ражда все по-висши нива съществуване на Земята. Както пише Шелинг: „Поставям Бог и в началото, и в края, като алфата и омегата, като непроменящия се Бог имплицитус⁹ и като изцяло променящия се Бог експлицитус¹⁰. Бог, който е вечен, е бил в началото. Бог, вечният, е с нас сега. Бог, във вечността, ще бъде с нас в развитието на света.

В такъв случай еволюцията следва инволюцията. Това, което е скрито и непроменено, все повече става видимо, ко­гато духът, съдържащ се във всички неща, започва посте­пенно да се проявява. Както казва Шелинг, светът е един „задрямал дух", който с развитието на историята се пробуж­да. Или според думите на индийския ясновидец от двадесе­ти век Шри Ауробиндо: „Видимата природа е невидимият Бог." Това виждане за света може да бъде наречено „еволю­ционен пантеизъм", доктрината, че божественото едновре­менно се съдържа във Вселената и стои над нея, или „ево­люционен еманационизъм", според който Вселената е поро­дена от Бога.

Като Шелинг Хегел вижда света като проявяващ се дух. Според него всеки етап от човешкото развитие едновремен­но се отменя и съхранява в диалектическото развитие на ис­торията. Във „Феноменология на духа" (1806) той просле­дява този непрекъснат процес от роба в античността, който се бори успешно срещу природните трудности, до стоика, намерил свободата вътре в себе си и станал независим от принудите на природата; до свободата, на която се радва скептикът, като отхвърля ограничаващите категории мисле­не; до откриването на свободата от вярващия християнин в един стоящ над всичко Бог и до съвременния интелектуа­лец, възприел най-висшите принципи на логичното мисле­не. В тези диалектични, последователни форми на съзнание се съдържат и формите, които ги предхождат.

Последователи на Хегел и Шелинг са и други мислите­ли, сред които руските философи Соловьов и Бердяев, френският нобелов лауреат Анри Бергсон, английският фи­лософ Алфред Норт Уайтхед, американският теолог Чарлз Хартшорн, френският палеонтолог духовник Тейяр дьо Шарден, индийският философ мистик Шри Ауробиндо и американският философ Кен Уилбър. Въпреки че има зна­чителни различия в техния начин на мислене, всеки от тях си представя развиващата се Вселена като свързана с нещо основно, вечно и трайно. По различен начин всеки подкре­пя идеята за неразривната връзка на естественото със свръхестественото, като свързва развитието на света с Geist, Бо­жеството, Сатчитананда или някаква друга представа за една трансцендентна спрямо света и все пак непосредствена реалност. Богатството на изказаните от тях предположения е показателно за това колко обещаващо поле за философски търсения се открива, когато развиващата се Вселена се разг­лежда във връзка с Върховния принцип или Божественото.

Проникновенията на такива философи показват също та­ка и някои специфични процеси и човешки състояния, кои­то възпрепятстват или улесняват появата на тези човешки способности, които изследваме в тази книга. Представата на германските идеалисти за света като проявление на него­вата вътрешно присъща божественост ни помага да разбе­рем защо всички наши човешки качества - способността ни да разбираме, познанията, волята и способността да обича­ме - могат да се развиват, да нарастват и да достигат по-ви­соки нива. Ако тайно сме свързани с източника на този неп­рекъснато изумяващ ни свят, тогава до известна степен би трябвало да притежаваме неговите възможности за транс­формация.

Философи като Шелинг, Хегел, Тейяр и Ауробиндо са изразители на историческа смяна на перспективата от един възглед, че светът като цяло не върви на никъде, до вярата, че с течение на времето чрез всичките си връщания назад и катастрофи той върви към по-високи нива на съществуване. При такава перспектива нашето развитие като индивиди е фундаментално свързано със световното развитие. Чрез ак­туализацията на латентните ни способности ние едновре­менно участваме и допринасяме за по-нататъшното прояв­ление на божественото, което обхваща цялата развиваща се Вселена. Този възглед за нещата, който за първи път намира голям израз при германските идеалисти, дава най-убедител­ната философска представа за еволюционната трансформа­ция, която разглеждаме в тази книга.

Откриване на еволюцията

През юли 1858 година, двадесет и пет години след като сър Чарлз Лайл публикува своите „Принципи на геология­та", книгата, която драматично променя определението за геологическото време, той и ботаникът Дж. Д. Хукър орга­низират презентацията на съвместен доклад, който да бъде изнесен пред дружеството „Линей" в Лондон. Те заявяват, че докладът, който ще носи заглавието „Относно тенденци­ята на видовете да образуват разновидности; и относно ут­върждаването на тези разновидности и видове чрез естест­вен подбор" е „резултат от изследванията на двама неумор­ни натуралисти, г-н Чарлз Дарвин и г-н Алфред Уолас". Те обясняват как Дарвин и Уолас едновременно стигат до тео­рията за естествения подбор, с която обясняват еволюцията на видовете, въпреки че са работили независимо един от друг, разделени от половината свят.

Дарвин започва да разработва своята теория много годи­ни преди това, но не бърза с публикуването й, защото е ис­кал, както сам твърди в своята автобиография, „да избегне предубежденията", които би предизвикало преждевремен­ното излагане на теорията му. Той изчаква близо две десе­тилетия и продължава да събира доказателства в подкрепа на своята теория до съдбоносния ден през 1858 година, ко­гато получава уведомлението от Уолас за неговите подобни открития. Като истински джентълмен Дарвин предава док­лада на Уолас на Лайл заедно със своя труд и едно писмо, в което привежда фактите за своето направено по-рано отк­ритие. Така без много шум теорията на Дарвин и Уолас за еволюцията е оповестена за първи път пред общественост­та.

Това революционно твърдение бива посрещнато с леде­но мълчание. Година по-късно, на 21 ноември 1859 година, е публикувана книгата на Дарвин „Произход на видовете". Тя незабавно предизвиква разгорещени спорове в научните среди, а религиозната общност я залива с презрението си. Обаче Дарвин има влиятелни защитници, между които вид­ният биолог Томас Хъксли, който нарича „Произход на ви­довете" най-убедителния инструмент за развитието на естествознанието, попадал в ръцете на хората от публикува­нето на Нютоновите „Принципи" насам. Често пъти опреде­лян като най-важната публикация на века, „Произход на ви­довете" смело обявява теорията за еволюцията и естестве­ния подбор. От деня на появяването на книгата много хора се чувстват засегнати и разтревожени от факта, че Дарвин изключва божествено участие в процеса на развитието на живите организми, обаче установеният от него факт на ево­люцията се приема от много религиозни мислители. Без съмнение дълготрайното влияние на дарвинизма е голямо както за науката, така и за религията.

Въпреки че Дарвин е човекът, който има най-голямата заслуга за това историческо събитие, сцената за него е под­готвена от много пионери. Както Дениъл Бърстин пише в книгата си „Откриватели", пътищата към еволюцията бяха много и разнообразни:

„Трябва да споменем предвижданията на древните гър­ци, предположението на свети Августин, че макар в начало­то всички видове да са създадени от Бога, някои от тях са само семена, които ще се появят по-късно, както и средно­вековните представи за един органичен свят, подсказаното от Монтескьо мултиплициране на видовете, предположе­ние, на което го навеждат откритите на остров Ява летящи лемури, изказаните от френския математик Мопертус пред­положения за произволните комбинации на елементарните частици, предположенията на Дидро, че висшите животинс­ки видове може би произлизат от „едно примитивно живот­но", непрекъснатите съмнения на Линей, че видовете може би не са неизменни, метафоричните фантазии на дядото на Чарлз, Еразмъс Дарвин, според когото „похотта, гладът и страхът" принуждават растенията и животните да се разви­ват в нови форми, както и безброй други."

Върху Дарвин са оказали много силно влияние двама ду­ши. Първият е Томас Малтус, чийто труд, свързан с теория­та за популацията, съдържа и елемента „борба за съществу­ване". В своята автобиография Дарвин пише, че идеята на Малтус му е дала един от основните механизми за еволю­цията и заявява, че „доктрината на Малтус се отнася с пъл­на сила за целия животински и растителен свят". Не по-мал­ко важно е и влиянието на самия Линей, чието приятелство и интересът му към концепцията за видовете силно влияят на Дарвин. Френският натуралист Жан Батист Ламарк (1744-1829) също е спомогнал мислещите хора да приемат идеите за еволюцията. „Трансформизмът", както той нарича навремето собствената си представа за еволюцията, която се основава на наследяването на придобити характеристи­ки, не може да обясни задоволително произхода на новите видове, обаче помага да се подготви сцената за Дарвиновата теория, като разглежда дългата последователност от жи­ви същества от перспективата на развитието.

След историческата публикация на Дарвиновия „Произ­ход на видовете" все повече и повече хора приемат факта, че Земята в продължение на безброй години и през огромни промеждутъци от време е създавала едноклетъчни организ­ми, безброй растителни и животински видове, а също и чо­века. Трудът на Дарвин е основополагащ в разбирането как се развива животът и същевременно е една блестяща теория за неговия механизъм. „И така, защо вярваме в еволюция­та?", пита в есето си „Доказателства за еволюцията" сър Питър Мидуор. Защото само еволюцията, отговаря той, обяснява схемата на сходствата и различията, на които се натъква сравнителната анатомия; само еволюцията обясня­ва закърнели органи като втори и четвърти пръст при коня; само еволюцията обяснява присъствието на странни същес­тва като риба, дишаща с бели дробове, динозаври, покрити с пера, и бозайници, които снасят яйца.

Както виждаме, фактите на еволюцията укрепват стрикт­ния материализъм на много учени и хора извън научните среди, но те същевременно могат да разширят нашата представа за божествената иманентност. Нещо повече, те трябва да бъдат взети предвид от всеки, който иска да има цялост­на представа за света и който се интересува от съдбата на човечеството. Тъкмо за това фактите на еволюцията заемат важно място във философиите на такива големи съвремен­ни мислители като Анри Бергсон, Алфред Норт Уайтхед, Тейяр дьо Шарден и Шри Ауробиндо. Те не само влизат в съзвучие с възгледа за индивидуалната и социалната транс­формация, но му придават по-голяма достоверност и вели­чие.

Откриването на еволюцията потвърждава усещането за времето като стрела, възникнало при евреите и стигнало до представите на германските идеалисти за развитието на све­та чак до Големия взрив. То придава нова, приковаваща вниманието ни значимост на нашите новозараждащи се способности за една необикновена форма на живот. Никое друго научно откритие няма толкова важно значение за раз­криването на изумителната история на Вселената и ролята на човечеството в нейното бъдещо развитие.