§ 6. Необходимата Същност съдържа най-висшата реалност

II 85 

II 86 

На пръв поглед може и да ни се струва, че ще следва: щом като необходимата същност съдържа последното реално основание на всички други възможности, в нея би трябвало да лежат също и основанията на недостатъците и на отрицанията на същностите на нещата. Ако допуснем това, то ще доведе и до извода, че Необходимата Същност ще съдържа между предикатите си даже и отрицания, а не винаги нищо друго освен реалност. Но нека да насочим вниманието си върху веднъж вече установеното понятие за тази Същност. В Нейното Битие се съдържа изначално собствената Нейна възможност. От това, че има и други възможности, реалното основание на които Тя съдържа, ще следва съгласно Закона на противоречието, че те не са възможността на самата най-реална същност, а са такива възможности, които съдържат отрицания и недостатъци.

II 87 

Поради това възможността на всички други неща с оглед на това, което в тях е реално, почива върху Необходимата Същност като на реално основание. Недостатъците, обаче, тъй като са на други неща, а не принадлежат към самата изначална Същност, също почиват върху Нея, но като на логическо основание. Така, възможността на тялото, доколкото то има протяжност, сили и др. подобни, е основана върху Най-висшата от всички същности; а доколкото пък не му достигат сили да мисли, това отрицание лежи в самото него според Закона на противоречието.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА.

§ 1. Необходимата Същност е дух.

II 87 

По-горе вече доказахме, че Необходимата Същност е несъставна, проста субстанция, както също и че не само всички други реалности са дадени чрез нея като основание, но и че на Нея също така е присъща реалността във възможно най-висшата степен, каквато може да се съдържа като определение в някоя същност. А могат да се приведат също и различни аргументи, че на Нея принадлежат и свойствата разум и воля. Защото, първом, и едното, и другото са истински реалности, както и защото двете заедно могат да съществуват в своя максимум в едно и също нещо; това, последното, се виждаме принудени да признаем с непосредствено съждение на разсъдъка, което, обаче, не може подходящо да бъде доведено до тази яснота, която изискват логически съвършените доказателства.

II 88 

Трето, отношенията на порядък, красота, съвършенство които присъстват във всичко, което е възможно, предполагат една Същност, в чиито свойства тези отношения са основани или все пак, най-малкото, чрез която — като чрез едно главно основание — нещата са възможни съобразно на тези отношения. Така необходимата Същност е достатъчното и надлежно реално основание на всичко друго извън Нея, което е възможно; следователно в Нея ще се съдържа също и това свойство, чрез което всичко извън Нея може да става действително съобразно на тези отношения. Ясно е, обаче, че основанието на външната възможност, порядъка, красотата и съвършенството не е достатъчно, ако, няма предпоставена и една съобразена с разсъдъка воля. Следователно, тези свойства ще трябва да бъдат припознати във Висшата Същност.

Всеки ще признае, че независимо от всичките основания на пораждането на растенията и дърветата, все пак, правилно разположените цветни лехи, алеи и тям подобни са възможни само чрез някакъв разсъдък, който да ги е планирал и чрез някаква воля, която да ги осъществи. Всякаква мощ или производителна сила, както и всякакви други възможни качества ще са недостатъчни — ако разум липсва — за да създадат пълноценно възможността за такъв порядък.

Като се изхожда, както от което и да е от тук приведените основания, така и от всичките тях вкупом, може да се доказва, че Необходимата Същност трябва да има воля и разсъдък, значи, трябва да е дух.

II 89 

Задоволявам се да представя само доказателственото основание в неговата пълнота. Нямам намерение да представям формена демонстрация.

II 89 

§ 3. Забележка. 

II 89 

Тъй като от разсъжденията, които изложихме в Трета глава, нищо повече не стана ясно, освен че всичката реалност трябва да бъде дадена или в самата необходима Същност като присъщо Нейно определение, или пък чрез Нея като свое основание, към този момент все още остава нерешено, дали свойствата разсъдък и воля в най-висшата Същност се съдържат като Нейни присъщи определения или пък би следвало да се разглеждат просто само като следствия от Нея в други неща. Ако би било вярно последното, то, независимо от всичките предимства и превъзходства на тази първична Прасъщност — произтичащи от Нейната самодостатъчност, единност и независимост на Битието като едно велико основание — неща, които ни се набиват очевидно на погледа, все пак, Тя по своето естество ще отстъпва значително на това, което човек си мисли, когато мисли Бог. Защото, самата Тя бидейки без познание и решителност, ще е някакво сляпо необходимо основание на други неща, даже и на други надарени с дух същества, и по нищо не би се различавала от вечната съдба измислена от някои древни мислители, освен дето ще е по-понятно описана. Това е причината, поради която всяка концепция на преподаване трябва да обръща специално внимание на това обстоятелство,

и заради която не можем да го изпускаме от поглед.

В целия комплект от досега изложени основания към нашето доказателство, никъде не съм споменавал израза съвършенство. Не че считам, какво всичката реалност е същото като всичкото съвършенство или пък че то се състои в най-великото и всеобхватно съгласуваност в Едно. Има важни причини да се разграничим от едно такова застъпвано от мнозина други автори умозаключение. След като дълго време грижливо провеждах и общи и специални проучвания на понятието съвършенство, стигнах до разбирането, че в едно по-точно познание на съвършенството е скрито изключително много, което може да изясни природата на Духа, нашето собствено чувство, дори и началните понятия на практическата философия.

Установих, че изразът „съвършенство” понякога търпи наистина отклонения от собствения си смисъл, които значително се различават едно от друго, дължащи се на неясноти присъщи на всеки език, както и че въпреки това този израз — и в значението, което дори при казаните деформации всеки преимуществено му придава — винаги предполага някакво отношение към Същност обладаваща познания и желания. Би станало твърде пространно, ако извеждаме доказателствено основание за Бога, както и за присъщата Му реалност чак и през това отношение, макар че това, посредством Лежащото в основата му, да би било съвсем уместно. Поради това не счетох за уместно с оглед на целите на това тук писание чрез привличането и на това понятие да причиня чрезмерна пространност на изложението.

§ 4. Заключение. 

II 90 

II 91 

Тук ще забележа само следното: Доказателственото основание за Божието Битие, което препоръчваме, е изградено само върху това, че нещо е възможно. Поради това то е доказателство, което изцяло може да се провежда a priori. Не се предпоставя нито моето съществуване, нито това на други одухотворени същества или на телесния свят. Това доказателство фактически е изведено от вътрешния белег „абсолютна необходимост”. По този начин Битието на тази Същност бива припознато, като се изхожда от това, което действително съставя Нейната абсолютна необходимост, значи чисто генетически.

Всички доказвания, които иначе биха могли да бъдат провеждани изхождайки от последствията на тази Същност, към Нейното Битие като тяхна причина, дори и да приемем, че биха могли строго да доказват (което, обаче, не вършат), все пак те никога не могат да направят понятна природата на тази необходимост. Само при положение, че нещо съществува безусловно необходимо, ще е възможно и нещо да бъде първата причина на други неща. От друга страна, ако нещо е първата, т. е. независима причина, от това може само да следва — ако следствията са налични — че тази причина ще трябва да съществува, не и обаче, че тя ще съществува абсолютно необходимо.

По-нататък, чрез препоръчаното доказателствено основание става ясно, че всички същности на другите неща, а и реалното на всички възможности, са основани в тази единствена Същност, в Която се съдържа най-голямата степен на разсъдък, както и воля, която представлява възможно най-великото основание. И тъй като в тази такава Същност всичко трябва да се намира в максимално възможната съгласуваност, то от това още предварително следва да заключим, че — тъй като наличието на воля винаги предпоставя вътрешната възможност на самия предмет — то и основанието на възможността, т. е. Божията Същност, ще бъде в най-пълна съгласуваност с волята Си; не че Бог чрез Своята воля е основанието на вътрешната възможност, а защото тъкмо тази същата безкрайна природа, отнасяща се като основание спрямо всички същности на нещата, се отнася същевременно и като най-висша способност за желание към дадените чрез това основание най-значителни последствия; при това второто отношение може да бъде плодотворно, само ако е предпоставено първото отношение. Поради това възможностите на самите неща — дадени ни чрез Божествената природа — са в хармония с Неговото велико желание. Но в тази хармония съществуват Доброто и Съвършенството. И, тъй като те са ведно съгласувани,

II 92 

то и в самите възможности на нещата ще се съдържат единност, хармония и порядък.

ВТОРИ РАЗДЕЛ 

ПЪРВА ГЛАВА,

§ 1. Единството в многообразието на същностите на нещата демонстрирано чрез свойствата на пространството.

II 93 

Необходимите определения на пространството доставят на геометъра необикновено удоволствие чрез очевидността на убеждаването и чрез точността при изпълнение, а също и чрез широкия обхват на своето приложение. На това цялото човешко познание не може да покаже насреща нищо равностойно, а още по-малко — превъзхождащо. Сега, обаче, ще разгледаме тук споменатия предмет в един съвсем друг аспект. Наблюдавайки го с окото на учения, ще установим, че при необходимите определения господства ред и хармония, а пък в огромното разнообразие — взаимно съвпадане и единство. Да речем, че ограничим едно пространство чрез движението на една права отсечка около една неподвижна точка. Лесно е да схванем, че така сме очертали една окръжност, която във всички свои точки е еднакво отдалечена от споменатата неподвижна точка.

Нищо, обаче, не ни подсказва да очакваме в една такава проста конструкция толкова голямо многообразие, което тъкмо чрез нея да е подчинено на важни правила на порядъка. Между другото, откриваме, че всички прави линии, които се пресичат в една произволна точка вътре в кръга, когато пресичат окръжността, винаги биват разделяни в отсечки в геометрическа пропорция. А тези прави пък, които — преминавайки през една и съща точка лежаща извън кръга — пресичат окръжността, винаги се разделят на такива части, които се отнасят обратно една спрямо друга в рамките на цялата отсечка. Виждаме как тези линии могат да заемат, пресичайки кръга по споменатия начин, безкрайно много различни положения, които въпреки това стоят постоянно под посочения закон, от който не могат да се отклонят. И макар че тази истина лесно се разбира, неочаквано е някак си, че при описването на тази фигура се полага толкова малко труд, а пък от това произтича толкова много порядък и такова пълно единство в многообразието.

Ако ни се наложи да подредим наклонени различно плоскости спрямо хоризонта, но с такива дължини, че свободно търкалящите се по тях надолу тела да пристигнат долу за едно и също време, то всеки, който разбира от законите на механиката, ще си каже, че тук ще трябва бая работа. А в кръга тази задача се решава от само себе си и то при безкрайно много разлики в положенията и въпреки това винаги с най-голяма точност. Защото всички хорди, които пресичат било в най-горната, било в най-долната точка вертикалния диаметър и с какъвто и да е наклон, всичките те имат следното общо: свободното падане по тези хорди ще се извършва за едно и също време. Спомням си как един разсъдлив ученик, след като му изложих и доказах това правило и след като добре разбра всичко, бе потресен от това не по-малко, отколкото от някакво природно чудо. И, наистина, човек, като наблюдава едно такова странно обединяване на многообразието по толкова плодотворни правила само в рамките на една обикновено и простичко изглеждаща вещ, каквато е очертаният с пергел кръг, се изненадва и с право се удивлява. А няма чудо на природата, което чрез господстващите в нея красота или порядък да би давало толкова много причина за удивление — освен ако не е ясно разбрана причината за тези явления: в такъв случай удивлението ще е рожба на незнанието.

II 95 

За да забележим измежду необходимите свойства на пространството единността и в най-голямото разнообразие, както и взаимозависимостта там, където нещата изглеждат да имат съвсем отделна едно от друго необходимост, достатъчно е само да насочим погледите си върху фигурата на кръга, съдържаща в себе си безкрайно много такива, от които само една малка част ни е позната. От тук можем да заключим, че в свойствата на пространството лежат безброй такива хармонични отношения, много от които висшата геометрия представя във фамилиите на разните видове криви линии; всички те, освен дето — при осмислянето им — упражняват разсъдъка, също и въздействат на чувствата ни подобно на и дори по-извисено от случайните красоти на природата.

Ако при такива подобни природни уредби сме в правото си да си зададем въпроса за основанието на едно толкова широко разпространено съгласуване в многообразието, трябва ли това право да е по-малко при възприемането на съразмерността и единността в безкрайно многостранните определения на пространството? И следва ли тази хармония да е по-малко изумителна, само защото е необходима? Аз считам, че именно поради това тя е още по-удивителна. И, тъй като в това множество, макар че всяка негова съставка иначе си има своята особена и независима необходимост,

II 96 

§ 2. Единството в многообразието на същностите на нещата, демонстрирано в това, което е необходимо в законите на движението. 

II 96

Когато открием в природата някаква уредба, която изглежда да е създадена заради някаква специална цел и, ако не ни изглежда да е проява само на всеобщите свойства на материята, тогава гледаме на нея като на случайна и последица от някакъв избор. Ако пък се проявят, освен това, още и нови съгласуваности, порядък и полза, както и специално пригодени за тях опосредстващи причини, ние и тях преценяваме по подобен начин: тази такава взаимозависимост е съвсем чужда на природата на нещата и, само защото някому е било угодно да ги свърже така, затова те се намират в тази хармония. Не може да се посочи някаква всеобща причина за това, че ноктите на котката, на лъва и на много други хищници са така устроени, че са като шпори — т. е. прибират се назад — освен че някой Създател ги е устроил така, за да ги предпази от изтъркване, защото тези животни трябва да имат подходящи инструменти, с които да улавят и задържат своята плячка. Ако пък някои по-общи свойства присъстващи в материята, освен конкретната полза, която принасят и заради която можем да си мислим, че така са били устроени, както и че — дори и без никакво най-малко ново доправяне — показват същевременно особена пригодност към още и повече съгласуваност; ако, по-нататък, един прост закон, който всеки би преценил като нужен за едно само определено благо, независимо от това показва обширна плодотворност и за още много повече други блага, ако другите ползи и съгласуваности произтичат от това естествено и без изкуствена намеса, а по-скоро, по необходимост, и ако, накрая, това се наблюдава в цялата материална природа — очевидно в самите същности на нещата ще са заложени всеобщи отношения към единност и взаимна обвързаност; и така над царството на възможността се разпростира универсална хармония. Това предизвиква почуда от толкова много уместност и естествена взаимна пригодност,

правещи мъчителният и изкуствено наложен труд да е излишен; тях никак не можем да припишем на сляпата случайност; напротив, те ни указват на наличие на залегнала в самите възможности на нещата единност, както и на обща зависимост на самите същности на всичките неща от едно единно велико Основание. Да се опитаме сега да си изясним тази тъй голяма забележителност с помощта на няколко лесни примера, като грижовно ще следваме метода да издигаме постепенно разсъждаването от това, което ни е непосредствено известно чрез наблюдение, към по-универсално съждение.

Нека изберем една само полза измежду хилядите, заради които можем да си мислим, че е нужно да има атмосфера, ако въобще се изисква да има някаква цел като основание за някакво устройство в природата. Да приемем това и да наречем дишането на хората и животните да е крайната цел при създаване на атмосферата. Ето, въздухът чрез именно тези свойства, които са нужни за дишане, и чрез никакви други, причинява същевременно и безкрайно много великолепни последствия, които са свързани по необходим начин с казаните свойства и не трябва да бъдат произвеждани чрез отделни устройства. Една и съща еластична сила и тежест на въздуха правят възможни както смученото, без което малките на животните ще трябва да бъдат лишени от храна, а също така и възможността на помпените устройства е една тяхна необходима последица. Чрез същите тези свойства на въздуха влагата бива изтеглена нагоре в изпарения, които горе в небето се сгъстяват в облаци, като разкрасяват деня, често смекчават прекомерната жега от слънцето, а, най-вече, отнемайки влагата от водните басейни в по-ниските области, служат да овлажняват благотворно сухите области на земната повърхност. А, зазоряването, което удължава деня, а и прави безвредно за очите чрез постепенната градация преминаването от нощта към деня, както и, най-вече, ветровете: това са напълно естествени и непринудени последствия от свойствата на атмосферата.

Да си представим, че някой човек планира, как да стане така, че бреговете на земите от горещите климатични пояси, които иначе трябва да са по-горещи от разположените по-навътре в сушата области, да могат да получават топлината някак си по-поносимо. На него, най-естествено, би му дошло наум за някакъв морски вятър, който съответно на неговото намерение ще трябва да духа в най-горещите часове на деня. Но, тъй като нощем над морето се захлажда значително по-бързо отколкото на сушата, не би имало как същият този вятър да продължава все да духа, човекът би искал Провидението да ще да благоволи да уреди, щото посред нощ вятърът

II 98 

да се връща от сушата обратно назад, което би могло да допринесе също и за още много други ползи. Така, възниква само въпросът, с каква механика и изкуствена уредба би се получила тази смяна на ветровете. А освен това тук ще имаме и основателната причина да се обезпокоим и за следното: Ние, хората, не можем да изискваме, щото всичките природни закони да се пригаждат за наше удобство, затова споменатото средство за смяна на ветровете дори да е възможно, може би, зле би си съответствало с останалите необходими природни уредби, и поради това Висшата мъдрост не би го одобрила и допуснала. Все пак, цялото това безпокойство е излишно. Това, което иначе би сторила една създадена въз основа на премислен избор уредба, тук го извършва въздухът според всеобщите закони на движението. А и същият този прост