ТРЕТА ЧАСТ ОСНОВНИ ЗАКОНИ НА ЛЕЧИТЕЛСТВОТО

Завършихме два раздела от изкуството на лечителството, в които обобщено разгледахме причините за болестите, като отбе­лязахме, че те произхождат като цяло от три главни източника: от психичното състояние на пациента, от неговите кармични дългове и от условията, наложени му чрез груповите отношения - битови, национални и планетарни. След това се спряхме на някои основни изисквания за отношенията и подходите, които трябва да се уста­новят между лечителя и пациента, и накрая разгледахме темата за смъртта от гледна точка на влиянието, което тя оказва върху трите преходни проводника, като подчертахме нейната божествена природа и конструктивната й цел. Сега достигаме до раздела, в който накратко ни предстои да разгледаме Законите на лечителството и Правилата, които трябва да обуславят лечебния процес.

Открихме, че съществуват десет закона и шест правила. Де­сетият закон ще бъде твърде труден за разбиране; той разглежда едно жизнено начало, което засега не познаваме, и очертава монадната цел. Всяко окултно учение, което произлиза пряко от Йерархи­ята, носи в себе си живото семе на бъдещото развитие. Така напри­мер в „Тайната Доктрина" Елена Блаватска направи (под мое ръко­водство) попътни, лаконични и доста неопределени намеци за антакарана; така тя хвърли семето, което след като покълне, ще очер­тае изискванията към онези, които - достигайки висшите посвеще­ния - се готвят да поемат по Пътя на Висшата Еволюция. По същия начин в десетия закон аз заложих семето за един все още далечно предстоящ подход към проблемите на Живота и Смъртта.

Тук ми се иска да напомня, че законът в действителност е след­ствие (ефект) от живота на една по-голяма същност, която подчиня­ва и включва по-малките същности в жизнените си процеси. Той въплъщава формулираната цел и организираната воля на обгръщащия живот, в сравнение с които изразената цел и насочената воля на това, което е обхванато (обгърнато), са съвършено безпомощни. Ти можеш да възразиш, братко мой, че това твърдение отрича свободната воля на индивидуалната единица, която се оказва обхваната или включена в по-голямото. Разбира се, това определено е насочено срещу аспекта на проявление във форма, който се осъзнава с предимство от човешкото същество. Затова даденото отношение на висшето или голямото, към нисшото или малкото в еднаква степен и без всякакво съмнение ще доминира и в крайна сметка ще обезсили малките закони от природата на формата, които сега хората наричат „природни закони".

Душата, вътре във всички форми, се намира в състояние на война с тези форми; в нейния собствен цялостен живот тя е обусловена от висшите закони, които са закони на нейното специфично битие; душата им се подчинява и ги следва с готовност, без да про­явява и най-малкото желание да постъпи иначе. Затова няма същно­стно нарушение на свободната воля на субекта; съпротива оказва само онова, което ние наричаме „не-аз", т. е. вещественият аспект. Именно тук трябва да се търси основната причина за всяка болест.

Това, което хората наричат „природни закони", отразява вис­шата фаза на божествения живот, възможна в първата слънчева система. Става дума предимно за закони, присъщи на жизнения аспект на формата и поради това носещи в себе си семената на смъртта. Законите на Душата, които подчиняват и обезсилват природните закони, са по-висши закони, на които човечеството (ко­ето сега е висше царство на природата) може да откликне; когато бъдат изпълнени, те ще увенчаят целта на втората слънчева сис­тема. Законите на самия живот в крайна сметка ще изместят Законите на Душата и напълно ще обезсилят Законите на Природата; тези закони ще характеризират третата слънчева система, т. е. последното личностно проявление на слънчевия Логос, осъществе­но чрез седемте планетарни Логоса с техните различни форми и душевни проявления.

Така получаваме три групи закони, които управляват проявле­нието на жизнената цел в нашата втора слънчева система - едната група е развита, втората се развива, а третата е латентна и срав­нително неподвижна:

1. Закони на Природата - разделящи закони, които обуславят обособената природа на формите.

2. Закони на Душата - обединяващи закони на груповата ця­лостност.

3. Закони на Живота - динамични закони на самото Битие.

Сега ще разгледаме някои аспекти от Законите на Душата, доколкото те засягат целостта и дейността на душата във форма. Това трябва внимателно да се усвои. Болестта е нещо, което заплашва целостта или хармонията на формата, която вътрешният духовен човек е принуден да използва, за да установи контакт с три­те свята, които образуват неговото обкръжение в съответното въплъщение. Десетте закона, които ще разгледаме, трябва да се приемат като десет спомагателни закона на фундаменталния Закон за Същностната Цялостност. Иначе казано, те представляват девет версии (или аспекта) на този единен закон и това трябва много внимателно да се обмисли. Истинският лечител трябва стриктно да съблюдава тези закони.

Шестте правила формулират приложението на тази достигна­та цялостност в условията и ситуациите, с които се сблъсква лечи­телят. Целостността означава фокус, напрежение и проявление (ед­новременно осъзнати, съзнателно избрани и динамично приложени).

Изисквания към лечителя

В изложените от мен закони и правила са споменати някои от необходимите характеристики и изисквания към лечителя. Това са не само качества и нагласи, съществени за успешното прилагане на лечителското изкуство, но и показват защо досега на практика няма успешно или закономерно изцеляване на пациент в нито една от днеш­ните лечителни школи. Ставали са изцеления, които аз бих нарекъл „случайни", тъй като пациентът във всички случаи би оздравял, доколкото часът на неговото оттегляне не е настъпил. Целенасоче­ното и съзнателно лечителство, с пълно разбиране на извършвано­то, е ставало възможно само в случаите, когато лечителят е бил посветен от висока степен, следващ примера на Христа.

Нека сега да разгледаме необходимите качества и нагласи, ко­ито накратко ще изброя и коментирам:

1. Способност да контактува и работи като душа. Изкуството на лечителя се състои в способността му да освободи ду­шата'''. Помислете какво означава тази способност. Нами­райки се в непосредствен и съзнателен контакт със своя­та душа, лечителят може лесно да контактува и с душа­та на пациента.

2. Способност да управлява духовната воля. Специфичният закон, който е включен в лечителния акт, „трябва да се при­веде в действие чрез духовната воля". Това изисква способ­ност за контакт с Духовната Триада. За целта процесът на изграждане на антакарана трябва да е започнал.

3. Способност да установява телепатична връзка. Лечителят трябва да разбира дълбоките емоционални и мисловни им­пулси" на своя пациент.

4. Способност да придобива точно знание. Изисква се той „да разбере как точно може да се постигне облекчение". Това е най-важният пункт, който напълно се пренебрегва от т. нар. лечители, споделящи идеите на движения като Християнската наука и др. Изцелението не идва в резултат на шумни призиви към божественото, нито от простото излъчване на любов или от практикуването на неопределен мисти­цизъм. То е резултат от овладяването на точно знание за контакта, въздействието и призива, плюс разбиране за фи­ния апарат на етерния проводник.

5. Способност да променя, преориентира и възвисява "съзнани­ето на пациента. Лечителят трябва да „издигне внимание­то (погледа на пациента) и да го насочи към душата". Това изискване поставя ограничения, тъй като в случай че паци­ентът не е достигнал еволюционния етап, от който да е в състояние да контактува със собствената си душа, рабо­тата на лечителя става безполезна. Затова сферата на действие на духовния лечител е строго ограничена в кръга на притежаващите вяра. Тя е „свидетелство за незримите неща", което е недостъпно за преобладаващото мнозин­ство. Вярата не е пожелателно мислене или лелеяна надежда, а свидетелство за дълбока убеденост.

6. Способност да насочва душевната енергия в необходимите об­ласти. „Тогава духовното (третото) око фокусира лечителната сила". Това предполага научна техника от страна на лечителя и правилно функциониране на механизма (в глава­та) за приемане и насочване на силата.

7. Способност да притежава магнетична чистота и необходи­мото излъчване. Лечителят трябва да постигне магнетич­на чистота... и да придобие лъчисто сияние". Това включва голяма лична дисциплина във всекидневния живот и навик за чисто съществуване. Чистотата неизбежно и автоматич­но преминава в сияние.

8. Способност да контролира активността на механизма в гла­вата. Истинският лечител трябва „да обедини центровете в главата", т. е. да установи магнетична област вътре в нея, която се проявява или изразява чрез конкретно и ясно излъчване.

9. Способност да владее собствените си центрове. Лечителят трябва „да концентрира необходимата енергия в подходящия център". Центърът на пациента, разположен най-близо до мястото на физическото неразположение, трябва да стане възприемчив спрямо енергиите, изпращани към него от съответния му център в тялото на лечителя. Оттук ста­ва ясно колко много знания и контрол върху енергиите тряб­ва да притежава истинският лечител.

10. Способност да прилага както екзотерични, така и езотерични методи на лечение. Лекуващият трябва да използва методите на окултно лечение, без да пренебрегва и обикновената медицинска или хирургична помощ". Аз често подчерта­вам богодадената природа на експерименталната медици­на - това важи както за съвременната медицина, така и за метафизичното лечение. Няма никаква необходимост да се вика духовен лечител в случай на счупени кости или при неразположения, които вече успешно се лекуват от ортодоксалната медицина. Общото морално и физическо състояние на пациента може ефективно да се подобри чрез методите на разумната хирургия и оздравителното медицинско обслужване. Така нареченият метафизичен целител често е склонен да игнорира това. Лечителите в крайна сметка ще се делят на две групи:

а) на специално обучени духовни целители;

б) на лечители с по-неразвита сила, но с достатъчно излъчва­не и магнетизъм, за да помагат в обикновения терапевти­чен процес. Добре е, ако те работят под ръководството на духовен лечител.

11. Способност да работи магнетично. 'Така той ще може да влее жизнената си целебна сила в пациента". Лечителят постига това като научно координира своите възможности и ресурси, използвайки ръцете си за насочващи посредници. Така на пациента може да се помогне или като се облекчи болестта, или като тя бъде изострена дотолкова, че да предизвика смъртта му. Поради това отговорността на лечителя е голяма.

12. Способност да работи с излъчване. „Така неговото присъствие може да подхрани живота в душата на пациента". Това също се осигурява чрез систематизирана координация, но излъчва­щият посредник вече е аурата, а не ръцете.

13. Способност винаги да прилага принципа на пълното непричиняване на вреда. Методът, използван от Съвършения... е непричиняването на вреда". Това означава позитивна уравновесеност, всеобхватна гледна точка и божествено разбира­не. А колко лечители притежават тези три качества, като същевременно работят с любов?

14. Способност да контролира волята си и да въздейства чрез любов. Лекуващият... трябва да държи волята си в юзда". Това е едно от най-трудните за придобиване качества, защото волята на лечителя често е толкова твърдо насочена към изцеление, че усилията й правят лечебния процес съвсем безполезен. От друга страна, сантименталното и мистич­но желание на лечителя да обича пациента често обезсмис­ля всичките му усилия да държи волята си в юзда. Помни, братко мой, че духовната воля трябва да наподобява спокойно и дълбоко езеро на сила, необезпокоявано от прояви­те на енергията на любовта.

15. Способност да овладява Закона на живота. Тук може да се добави твърде малко, защото той може да се овладее само от онези, които са развили (или бързо развиват) съзнание за Духовната Триада - едно все още рядко срещано явление.

Сложността на тези изисквания не бива да ви обезсърчава. Тяхното изучаване ще набележи необходимите ориентири и цели за всички лечители в Новата Епоха. То също така ще обясни защо раз­личните лечителски системи, практикувани сега по света (и особе­но в англо-американските страни), продължават да търпят видими неуспехи, независимо от шумните си претенции. Нито една от тях - ако се пазят точните и научно издържани отчети, каквито на практика не се правят - не е регистрирала нещо повече от най-незначи­телен процент „изцеления", основани на чисто духовно лечителство (по-малко от едно на милион). Тези пациенти биха оздравели във всички случаи в съответния срок, дори и ако бяха предоставени на приро­дата или на обикновената медицинска и хирургична наука.

Днес обаче духовната стимулация в света е толкова голяма и броят на тези, в които тя намира отклик, толкова бързо расте, че придвижването на голяма група хора от редовете на средното чове­чество напред по Пътя на Ученичеството е неизбежно. Това ще дове­де през следващите 500 години до появата на много лечители, които до известна степен ще отговарят на изложените по-горе изисквания Философските системи, следвани от някои мислителни школи (Християнска наука и др.), като цяло са правилни и прокламират същи­те фундаментални истини, които лежат в основата на всичко, кое­то изложих дотук. Болестта обаче не може да бъде победена чрез проповядване на баналности, с призиви към божественото или с из­дигане на абстрактни теории. Хората ще бъдат лекувани благода­рение на способността на лечителя от Новата Епоха да проявява във всекидневието си качеството божественост, да пробужда душата в своя пациент, да бъде магнетично чист и чрез особения тип излъчвана енергия да стимулира пациента към самоизцеление (с помощта на вътрешните защитни механизми). Лечителят от Новата Епоха ще може лесно и грамотно да осъществява контакт:

1. Със собствената си душа.

2. С душата на пациента.

3. С особения тип енергия, която трябва да бъде открита в душевния или в личностния лъч на пациента.

4. С всеки свой център, използван като посредник за предава­не на енергия към областта, която се управлява от анало­гичен център в тялото на пациента.

5. С центъра в етерното тяло на пациента, който контроли­ра областта, където е локализирана болестта.

Както виждате, това изисква големи технически познания. В допълнение лечителят трябва да притежава такова духовно възпри­ятие, което да му позволява интуитивно да долавя „кармата на момента" (езотерично казано) и да узнава дали изцелението е разре­шено и осъществимо, или не. Подобно знание в момента не прите­жава нито един лечител в света, каквито и да са неговите претенции. И нека отново подчертая - това не е повод за обезсърчаване.

Това, което е истински необходимо и ще се осъществи в близ­ките десетилетия, е че учениците (и много от хората с духовна ори­ентация) ще влязат в медицината и ще усвоят техниките на офици­алната медицинска наука, екзотеричното знание за физическата ана­томия и патологичните симптоми, както и ортодоксалните лекар­ствени средства и способи за лечение. Към това техническо знание и разбиране те постепенно ще прибавят известно езотерично обу­чение, след което (в своята професионална практика) те ще започ­нат да съчетават придобитата езотерична и екзотерична мъдрост. Отначало това ще бъде чисто експериментална работа, но след натрупването на достатъчен приложен опит в тези две области от знанието, ще се появи новата медицинска наука, основана на два първостепенни фактора:

1. На натрупаното количество знание и информация за плътния физически проводник; плод на вековните усилия на учените, това знание в основата си е правилно и доказано.

2. На неотклонно растящото разбиране както за природата на етерното тяло и на центровете, така и за предаването и циркулацията на определени контролирани енергии.

Съчетаването на тези два аспекта на истината много ще се облекчи от повишаващата се чувствителност и почти ясновиждащото възприятие на разбиващото се човечество. Една от най-значимите последици от последната световна война е очертаващият се колосален ръст на човешката способност за нервна реакция. По­добна нервна възприемчивост днес е неестествена и последиците от нея са печални, тъй като нервният апарат на средния човек (т. е. нервната му система и лежащите в основата й надиси) все още е неадекватен за предявяваните към него изисквания. Но времето ще изглади тези проблеми.

Както ортодоксалните медици, така и метафизичните лечи­тели са склонни горещо да се отричат едни други, но като цяло първи­те са по-обективни и открити за сътрудничество, отколкото вто­рите. Професионалният лекар добре познава ограничеността на съвременните медицински постижения; за разлика от него т. нар. духовен целител днес не признава никакви граници и в това несъмне­но е неговата слабост. Двете групи постепенно трябва да започнат да си сътрудничат, а не да си опонират. Те и двете има на какво да се научат една от друга; и двете трябва да признаят, че обхванати­те от тях конкретни области на знанието са еднакво божествени като израз и равностойно доказват способността на човешкия ум да изследва, да регистрира, да открива и да формулира истината така, че и други да могат да се ползват от нея.

Трябва да е ясно, че и на двете групи им предстои да изминат дълъг път - едната пронизвайки в сферата на финото и неосезаемото (това се прави бързо), а другата - отказвайки се от неясните си абстракции и непрактични обобщения, за да се научи да разпознава фактите за обективното и осезаемото. Това засега не се прави и т. нар. метафизично лечителство продължава да се губи в словесна мъгла и облаци от високопарни твърдения.

Искреността на повечето от последователите на тези школи на мисълта не буди съмнение: техните мотиви по принцип са искрени и добри. Срещат се и комерсиално ориентирани лекари и ме­тафизици, но те са малцинство. И в двете групи има шарлатани, както и себични, безскрупулни експлоататори на човека, но те са много рядко явление. Искрените и алтруистични изследователи от двете групи са бъдещата надежда на медицинската наука, призвана да посрещне нуждите на човечеството, което става все по-сетивно и субективно ориентирано.

Даденото правило предполага познание за центровете, а то все още е в зачатък. В повечето случаи единствено известно е местоположението на центъра и това е достатъчно, особено за необучения лечител. Прекалено подробните познания за разположението, състо­янието и отзивчивостта на центъра всъщност ще пречат на начи­наещия лечител, чието мислене ще се насочва към подробностите на формата, като се отвлича от енергията и нейните движения.

Правилото изисква лечителят, след като е изравнил себе си с душата и „е взел под контрол" душевната енергия (превръщайки се в канал за духовната сила), да насочи тази енергия към онзи свой център, който съответства на центъра, контролиращ областта на пациента, където се намира точката на триене. Ако заболяването е засегнало например стомаха или е свързано с черния дроб, лечителят ще трябва да насочи своята душевна енергия в центъра на слънчевия сплит, разположен в етерния гръбначен стълб. Ако пациентът страда от сърдечно или белодробно неразположение, лечителят ще използва сърдечния център, а за лечение на болести на дихателните пътища, гърлото, ус­тната кухина и ушите, той ще задейства гърления център. Така два момента стават важни за самия лечител:

1. Той трябва максимално точно да познава собствената си точка на развитие, Която е показателна за неговата способ­ност или неспособност да работи с някой или с всички цен­трове. За да използва който и да е от своите центрове за оздравителна работа, лечителят трябва да го е пробудил в някаква степен и да умее съзнателно, със силата на мисъл­та и под ръководството на волята, да фокусира енергията в избрания център. Това не изисква всички центрове да са пробудени и да функционират правилно, а означава (ако човек въобще има намерение да лекува), че той не бива да се ограничава с използването само на центровете под диафрагмата и че с усилие на духовната воля неговата мисъл трябва да бъде канализирана към по-високите центрове. Много от стремящите се могат да правят това с по-голяма лекота, отколкото предполагат.

2. Натрупвайки енергия в някой свой център, преди да я насочи към необходимия център в тялото на пациента, лечителят трябва да се предпази от риска на превъзбудата. Това е много важно условие. Толкова много болести и физически проблеми при средните хора са локализирани в коремната област и изискват от лечителя постоянно използване на центъра на слънче­вия сплит, че това може да го доведе до тежки състояния на свръхемоционалност и дори до остра астралност. Тогава той ще се превърне в жертва на собствените си добри намерения и на духовното си служене, тъй като последствията във всич­ки случаи ще бъдат лоши; енергията е безлична сила, абсолютно безличен фактор. Чистотата на намеренията, безкористното служене и добрата воля не са сигурна защита, независи­мо от надеждите на сантименталните окултисти. Всъщност, постигането на тези желателни състояния само увеличава трудностите, защото енергията на душата ще нахлува с по-голяма сила. Осъзнаването на реалния риск, обективната оценка на Възможностите, научното и техническото разби­ране на защитните мерки ще бъдат подсказани на лечителя към края на обучението. Засега опасността не е твърде го­ляма (поради неспособността на хората да придадат сила и ясна насоченост на мисълта си) и затова главната защитна мярка се състои в умението на лечителя устойчиво да удър­жа своето съзнание в теменния център, откъдето да насоч­ва „погледа си" към необходимия център. Получава се двойно фокусиране и лечителят трябва да се научи да го постига. Именно тук той прави разлика между процесите на излъчване и на магнетизиране. След като се постигне концентрация на душев­ната енергия в съответния център - благодарение на нейното насоч­ване (чрез силата на мисълта) от главата, т. е. от седалището на душевната енергия, - процесът на излъчване завършва. Той е преми­нал през два етапа:

1. Душата е излъчила енергия към теменния център.

2. Лечителят насочва лъча на тази енергия от теменния към „необходимия център", в който тя се фокусира и натрупва.

Между този необходим център и съответния център в тяло­то на пациента се установява състояние на синхронизация, постиг­нато не чрез изпращане на лечебен лъч към този център, а доколко­то мощта на центъра на лечителя събужда отклик в центъра на пациента; той действа като магнит, който предизвиква определе­но излъчване у пациента. Това излъчване (езотерично казано) „раз­палва" точката на триене в поразената област и ако лечителят е ясновиждащ, той получава възможност по-ясно да види локализация­та на неразположението и така да постави по-точна диагноза. Ду­ховният лечител обикновено изхожда от диагнозата на професионал­ния лекар, ако той самият не е такъв.

На този етап между лекуващия и лекувания се установява взаимо­действие на етерно равнище. Енергиите на техните два синхронизирани центъра вече са свързани и лечителят трябва да реши дали терапията изисква отнемане или добавяне на енергия. Предстои му да си изясни дали центърът на пациента е превъзбуден и следователно трябва да се отне­ме енергийният му излишък, или е налице намалена жизненост и енергията на центъра изисква съзнателно допълване и увеличаване.

Споменат е и трети подход, който е по-бавен, но на практика е пожелателен. Той включва постигане на такова енергийно равно­весие между лечител и пациент, което да е в състояние да задържи лечебната енергия в областта на точката на триене и така да по­зволи на самата природа (без допълнителна помощ) да осъществи из­лекуването. Това става възможно само ако между пациента и лечи­теля е установена стабилна връзка. Тогава единствената задача на лекуващия ще бъде да поддържа това състояние устойчиво, като помага на пациента да повярва в скритите си сили и го поощрява към търпеливо очакване. Подобно лечение ще бъде по-трайно и няма да предизвика психичния шок, който често се появява в случай на рязко прибавяне или отнемане на енергия.

Както виждате, тук отбелязахме три начина, по които лечи­телят може да използва фокусираната в неговите центрове сила:

1. За отнемане на излишната енергия от превъзбудения център на лекувания.

2. За известно стимулиране на центровете на пациента.

3. За запазване състоянието на равновесие, при което може да се осъществи изцеление по естествен път.

В първия случай лечителят преднамерено увеличава мощта на натрупаната в съответния му център енергия, така че тя става изключително магнетична и изтегля излишъка от енергия, събран в центъра на пациента. Във втория случай лечителят изпраща силен лъч от своята енергия към съответния център в тялото на пациен­та; това е акт на излъчване и е много резултатен. В третия случай се установява взаимодействие, което запазва равновесието и осигу­рява устойчива и нормална активност на центъра, който контро­лира областта на неразположението.

Постепенно ще забележите доколко всички тези процеси (а те са сравнително прости, ако бъдат правилно разбрани) зависят от ре­шението на лечителя. Точно тук може да се допусне грешка и всеки, който се опитва да работи по посочения от мен начин, трябва да бъде посъветван да се придвижва напред бавно и с необходимата предпаз­ливост, дори ако това снижава ефективността на работата му или я прави безуспешна. По-добре е да не се постигне никакво въздействие върху състоянието на пациента, отколкото в резултат на едно не­разумно решение (с мощта на нечия мисъл и с фокуса на нечия насоченост) да се ускори смъртта чрез Внезапно отнемане на и без това оскъдната жизнена енергия или чрез стимулиране на център, който Вече е превъзбуден и свръхактивен.

В крайна сметка, трите лечебни метода помагат на пациен­та като въздействат върху съответните му центрове и осигуряват тяхната балансирана и благотворна активност. Това се постига по-лесно при напредналия човек, отколкото при индивид, чиито главни центрове обикновено са пасивни и непробудени; по-вероятно е него­вите неразположения да са причинени от някой от споменатите 21 по-малки центрове на тялото, отколкото от активността на един от седемте главни центрове. На такива пациенти по-бързо може да се помогне чрез ортодоксалната медицина и хирургия, отколкото чрез някакъв процес на духовно лечителство. Именно затова духовният целител едва сега придобива значение и неговата дейност по прин­цип става възможна. Това е следствие от бързото духовно развитие на човечеството, което позволи на хората за първи път В значител­на степен да се възползват от тези закони и правила.

Думите „трите заедно" от последното изречение на Третото Правило означават, че съединената енергия на лечителя (т. е. фоку­сираната в теменния му център душевна енергия и тази на „необхо­димия център") заедно с енергията на центъра, който контролира точката на триене в тялото на болния, са отговорни за изцеление­то, ако то е съдба на пациента.