II. Срещу едно изоставяне - Делото М

Досие

Уважаеми господа съдебни заседатели, живи и мъртви, от всички времена и географии, дами и господа събирачи и разказвачи на митове, и вие, уважаеми господин Минос, понастоящем съдия от подземното царство.

Първият вариант гласеше така:Минотавъра е невинен. Той е момче, затворено в мазето.

Уплашено е. Изоставили са го.

Аз, Минотавъра.

Това беше целият текст. С големи печатни букви на две страници от тефтера. Прилагам го към материалите по делото. В общи линии такава е основната теза. С течение на годините само прибавях доказателства. И събирах знаците, които сами идваха при мен. Поразително е, че не срещам никаква милост към Минотавъра в цялата класическа литература. Никакво излизане от установеното, от веднъж сложената му маска на чудовище. Чудовище е най-меката дума, която се върти, стане ли дума за Минотавъра в старите текстове. Не го ли нарича Овидий в „Метаморфози“ „двоякият уроден образ“ и „петното от своето ложе“… Нищо друго освен — петно и урод. Не подозира ли, че самият той няколко месеца по-късно ще бъде запратен в Понта — дъното на поднебесния римски лабиринт, една провинция, от която никога няма да намери обратния път. Не всички пътища водят към Рим, когато си в лабиринта на провинциите, Овидие.

Странно е, че в една по-ранна книга той е много по-мек към Минотавъра, Heroides или Epistulae Heroidum. Наместо „Героини“ бих запазил в превод архаичното „Хероини“. Заради хероина на отчаянието най-вече. Там изоставената Ариадна пише на Тезей, който вече плава към Атина. И за първи път тази съучастница поради любов в убийството на Минотавъра като че ли съжалява за стореното: Без нишката, която ти дадох, щеше да си вече мъртъв във ветровития лабиринт, Тезее. Уж каза, че докато сме живи, ще бъдеш мой. Ето, живи сме, ако и ти си жив, значи си най-обикновен долен лъжец, копеле. По-добре да не бях ти давала проклетата нишка, и пр. Но по-важно в нашия казус е, че в следващия ред тя нарича за пръв път Минотавъра свой брат: „Бухалката, с която ти претрепа брат ми, Минотавъра, и мен осъжда“. За почитаемия съд нека отбележим, чудовището е признато за брат от друго човешко същество.„Брат ми, Минотавъра“, да запомним това.„Той имал биче лице, а в останалото бил човек“, казва кроткият и всезнаещ Аполодор (или Псевдо-Аполодор) нейде през II век пр.н.е. Май единственият, който не употребява негативен епитет спрямо нашия клиент.  

Какво прави хитроумният Плутарх? За да не си сложи грях на езика, предпочита да говори за М. през устата на Еврипид. Последният го нарекъл „Кръстоска и мелез, роден в чудовищен образ“. И още: „Две различни натури, бик и човек, в него събрани са“. Второто звучи сравнително неутрално, което в нашия случай ще рече милостиво, и човешкото отново е тук.  

Обратно на него, Сенека, този почти връстник на Христос, държи такъв език във „Федра“, че римските войници биха се засрамили. Блуднице нещастна, крещи Иполит на Федра, ти затъмняваш майка си Пасифая, пръкнала чудовището, за да лъсне дивата ѝ лъст. Ама какво ли се чудя, износена си в същата утроба, дето е лашкала онзи позор с двоен образ… Нещо такова се е изрекло, ако спазваме тогавашния жаргон.  

Протестирате ли, г-н прокурор? Ако е заради езика, думите не са мои, а преводът е доста точен. Нямало общо с нашия казус? Грешите. Става дума за изоставяне и принудително затваряне на едно дете, белязано от потеклото си, за което то не носи вина. Следва несправедливо очерняне, поругаване, публично разпространяване на невярна информация… Но макар и между редовете, в изпуснати реплики и недомлъвки може да се види, че човешката природа се признава на Минотавъра. При все че човешките права са му отнети. Моля това да бъде отбелязано, господин съдия, и да ми се даде право да продължа.  

Поетът Вергилий, любимецът на Август, в „Енеида“ забърсва жертвата в движение със следните два реда: „Този двуобразен плод на чудовищно сливане — Минотавъра, вечният спомен за страст неестествена…“Всяка дума е пълна с погнуса.  

Като кажем Вергилий, не можем да не споменем Данте. В „Ад“ Минотавъра е поставен на входа на седмия, най-кървавия кръг: „При самий вход на тия теснини, / изчадъе на позора и на злото, / ужасний Минотавър лежеше сам.“ Данте е още по-безмилостен от водача си Вергилий. След изгнанието в лабиринта, след смъртта си от меча на Тезей, нашият обвиняем е захвърлен при кръвопийците, тираните и онези, които са прегрешили против природните закони. Но нали Минотавъра е само плод на подобно прегрешение, не извършител, а потърпевш, най-тежко потърпевшият.(Впрочем този седми кръг се охранява от кентаври. Кентавърът със своята животинска задница и човешки торс е огледално подобие на Минотавъра.)  

Ако литературата се връща непрекъснато към чудовищното раждане на Минотавъра, то изображенията са хипнотизирани от смъртта му. На всички антични фрески, вазописи и илюстрации на митове и легенди сцената е една — Тезей убива чудовището Минотавър. Той всеки момент ще бъде наръган или е вече мъртъв, влачен за рогата от Тезей. Прилича на серия от техники за близък бой с меч.

Тезей е хванал Минотавъра за единия рог и замахва с двуостър меч към гърдите му.

Минотавъра е навел неестествено едрата си глава в скута на Тезей, откривайки шията си за удар с меч.

Тезей е зад гърба на Минотавъра, с лявата си ръка е обхванал шията му, а с дясната вкарва късия си меч, някъде в мекото под гръдния кош. Тялото е човешко. Човек убиваш, Тезей. Мечът влиза меко. Да, във всички сцени уж страшното тяло на Минотавъра е уязвимо, това няма как да се скрие.

Върху дъното на един от киликсите, тези разлати чаши за вино, Минотавъра дори е красив, прилича повече на мавър, с чувствени устни и хубави ноздри, коленичил е и открил непредпазливо тялото си за меча на Тезей, който е стъпил с десния си крак върху слабините му.

В няколко запазени рисунки виждаме как Тезей влачи след себе си кроткия труп на Минотавъра… Той почти не се съпротивлява, както свидетелства и другият задочен адвокат по делото, г-н Хорхе.  

В някои от сцените убийството е още по-жестоко, по-грубо и варварско — с тежка тояга, чепат дървен боздуган, груб прототип на днешна бухалка. Убийство на вол или бик, така както още го правят в кланиците по селата, удар с опакото на топора в челото.  

Само детство и смърт. И нищо по средата. Освен мрак и мълчание.  

Дами и господа, моля всичко това да бъде взето под внимание.