Физика на тъгата



страница18/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
#825
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   46

Жълтата подводница

При многократно и внимателно слушане на Yellow Submarine, записана през 1968, може да се открие кодиран сигнал за революция, конспиративно послание на Бийтълс към българската младеж. В средата на парчето (точно на минута и 35 секунди от началото) във фоновия шум ясно се чува репликата „пусни ми веригата“ с ударение на „у“, произнесена много бързо, на чист български. Ето така: „пуснимиверигата“. За жалост го разконспирирахме твърде късно, в средата на 80-те, когато нещата бяха вече изгубени.

All we live in а… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та-даам…

All we live in а… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та даам… там-та-дам-та-даам…

А покрай Жълтата къща никаква Жълта подводница не минаваше.

 

Четири секунди от 90-те

Видях се в един триминутен запис от 3 ноември 1989-а, май единствения запазен, въпреки многото камери тогава. За 4 секунди бях на 20. Четири дълги секунди, в които имах време да си припомня всичко. Боже, колко съм бил смешен и слаб, изхвръкнала адамова ябълка, падаща в очите коса, студентското ми евтино яке. А ето го и Гаустин, единствените кадри с него, той никога не се снимаше. Оглеждаме се непрекъснато, любопитство и страх. Беше първият протестен митинг в България от 40 години. От днешна гледна точка митингът е съвсем безобиден в исканията си: спиране на някакъв хидро възел, който замърсява Рила. Но Стената още не е паднала, режимът тук също. Забелязал съм цивилните хора с камерите, които със сигурност не са от телевизията. Хората от службите ползват различна техника на снимане, фиксират отделните лица, за да бъдат идентифицирани. Благодарение на това мога да се видя отблизо за цели 4 секунди. Операторът малко се е престарал. Тук-там се мярват познати физиономии, няколко човека от университета, един поет. Лицата са напрегнати, телата сковани, неловки, дрехите ни почти еднакви, лоши кройки, конфекция. Да, за разлика от 60-те, които бяха наистина секси, цветни, знаеха как да се облекат, 80-те, както и целият комунизъм, свършваха грозно.

Ето сега на записа се вижда нахлуването на цивилните отрядници, които се вклиняват в митинга, за да предизвикат хаос. Забелязваме ги, казваме си нещо с моя приятел, после завъртам главата си надясно, директно към камерата, която ме снима. Това е на третата секунда. Опитвам се да увелича кадъра, но записът е лош. На четвъртата секунда вече ме няма.  

Да не забравя…

Окраднах от една книжарница на „Витошка“ книгата „Какво да готвим по време на криза“, за да я подаря на момичето, с което живеех тогава. Нямахме нищо за ядене в квартирата освен две консерви боб, помощи от запасите на швейцарската армия, с вече изтекъл срок на годност. Сядахме вечер с откраднатата готварска книга.

Какво ще измислим за десерт?

Амии, какво ще кажеш за кейк с круша.

Отваряхме на 146-а страница, където беше рецептата за кейка и зачитахме бавно, за да усетим вкуса на всяка дума. Прибавяхме половин чаша мед към разтопеното в тавичка масло. Разделяхме внимателно белтъците от жълтъците. Смесвахме после жълтъците с половината захар, олиото, прясното мляко, брашното и бакпулвера. Разбивахме с един телен ръчен миксер много добре съставките и изсипвахме в предварително намазаната тавичка. Пъхахме тавата във фурната и печахме, докато леко покафенее. Нямахме нищо от изброеното освен тавата, печката и теления ръчен миксер. Но така се вживявахме, че после можеха да се видят следи от брашно по ръцете ни.

 

Леля Фани, на 70, от Младост 1, измолила в поликлиниката да ѝ направят рентгенова снимка на корема заради безплатната каша, която дават преди това.  



Студът и спрелият ток през 90-а. Тъмното фоайе на кино „Глобус“, слепите дишащи гърбове на непознати…

 

Срещи из тъмна София, докато обикалям като свободен нощен репортер на един вестник. Мечкарят без мечката, който броди из града. Мутрите спрели джипа, питали го колко струва мечката, той се опънал, че не се продава, думнали го по врата, дръпнали му синджира и я вързали отзад за джипа. Трябвала им, за да тренират питбулите си. Хвърлили му 50 лева, а мечката тичала след джипа и ревяла. Такива дребни неща дори не влизат в черната хроника на 90-те.  



Историята на слепия Стойне, който си търси жена в автобуса за Студентски град с един безкраен речитатив:
Аз съм Тони, момче за милиони
търся си жена за вечни времена…

Следва епически разказ с премеждия за това кой е и откъде идва, как се бори с живота в големия град, разказ за бъдещото младо семейство, което ще направи, планове за деца и спокойни старини… Накрая, в същия ритъм и в рими, слепият Стойне дава точен адрес и телефон.  

Историята на състудентката ми, която всеки ден прекарваше по няколко часа в най-шумното кафене до университета с отчаяното намерение да се ожени за някого, преди да се върне в родния си Б. Там баща ѝ щял да крещи от вратата: Ти ожени ли се ма? За к’во трошихме пари 5 години, да се връщаш като стара мома, няма тука мъж за тебе.

Седеше, пиеше бавно най-дългото кафе и чакаше. Тайното ѝ намерение за женитба беше вече толкова явно. Всички мъже заобикаляха масата. Веднъж се обади на пожар и каза, че положението е адски сериозно, баща ѝ бил много зле и искала да му представи някакъв мъж, преди да си е отишъл. Само за случая, повтори тя. Съгласих се, отидохме в градчето. Бяха разпънали една огромна маса под асмата, около която мрачно мълчаха най-близките лели, чичовци и няколко съседи. Изнесоха бащата на ръце, приличаше на много болния местен Дон Корлеоне. Приближих се, гледа ме цяла минута, понечи да каже нещо, закашля се и го внесоха вътре.

Години по-късно попаднах случайно на автогарата в същия град. Една старица впери очи в мен и се развика: Ама ей го момчето бе. Същото, дето излъга нашето момиче и го не взе, защо не се взехте бе, майка…  

Книгите на стари цени от книжарниците пред затваряне, които продавахме в двора на университета. „Зоо, или нелюбовни писма“ на Шкловски, „Роден съм да живея в самота“ на Кафка, все джобни издания, и Джойс, „Портрет на художника като млад“ с твърди корици, цели 4.18 лв., никой не си я купи. Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела муууу и слизала надолу по пътя…

 

Това са само дребните неща, които ще изпаднат, всичко друго го има в тогавашните вестници. И въпреки всичко 90-те бяха най-живото, най-хубавото десетилетие, в което можеше да се случи всичко. Тогава за последен път бяхме млади. Тогава се появи Гаустин, прекъснал студент по философия, с неговите гениални проекти (и провали), които изпълват един отделен тефтер.  



Защо Гаустин продължава да ми е важен? Рядко съм имал приятели. Емпатията предразполага към сближаване с хората, но не и в моя случай, когато бремето на чуждите тъги се стоварваше отгоре ми като болест. Никакви жени, никакви връзки, никакви приятелства. Но Гаустин сякаш беше направен от различна материя и време. Не познавам друг такъв човек — прозрачен и непроницаем едновременно. Минавах през него като през въздух или се блъсках в стена от стъкло. Но въпреки или пък точно заради това — той беше единственият, когото можех да нарека приятел.  




Сподели с приятели:
1   ...   14   15   16   17   18   19   20   21   ...   46




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница