Физика на тъгата



страница17/46
Дата22.07.2016
Размер2.4 Mb.
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   46

Жулиета пред киното


 

Откакто съм тук, това сигурно е едва третото ми излизане.

Вървя бавно по смрачаващите се улици, срещам хора, чиито лица нищо не ми говорят. Потъмнели, уморени, безизразни. Ранният сумрак на октомври пада бавно, мирише на печени чушки, всички са се прибрали за вечеря, чуват се реплики от (един и същ) сериал. Минавам покрай градското кино, отдавна забравило мириса на лента. И изведнъж зад гърба ми някакъв женски глас изстрелва на един дъх:

— Здрасти, здрасти… Какво правиш. Аз заминавам… айде, сбогом… скоро няма да се върна…Скороговорка, последвана от странен беззвучен смях. Беше толкова неочаквано, че наистина се уплаших. Докато се наканя да отвърна нещо, макар че явно нямаше нужда, жената беше отминала. Жулиета, лудата Жулиета! Разпознах я в гръб, леко прегърбена и винаги забързана. Същото старомодно розово костюмче откакто я помня, с големи копчета от плат и повехнала шапка като на английската кралица.

Жулиета от моето детство, годеницата на Ален Делон, която все се въртеше около градското кино, пускаха я без пари, и знаеше всички филми наизуст.

Веднъж като дете, докато още притежавах обилно онази способност, усетих цялата какофония в нея. Сякаш самата тя беше направена от филмови сцени, леко размазани и редуващи се с бясна скорост. Връхлитаха влакове без спирачки, коне, любовни тръпки, няколко безмилостни ритника в корема, лица, реплики, юмрук в лицето, ниско прелитащи самолети, случайни реплики, тъга и еуфория… измъкнах се изтощен и замаян.

Блажена от „връзката“ си с Ален Делон, тя все обясняваше как той ще я вземе от Т. и ще я отведе директно, пар авион в Париж. Беше неграмотна и непрекъснато търсеше някой да ѝ пише писмата до нейния възлюбен. Тъй като често се навъртах около киното и бях от малкото, които не ѝ се присмиваха, се превърнах в най-чест писач на писма, местен Сирано дьо Бержерак. Всички те започваха със „Скъпи на сърцето ми, Алене…“, минаваха задължително през кратък коментар на последния филм, в който нейният любим се е проявил, и подробно обясняваше как е разчела знаците, които той ѝ пращал от екрана. Понякога си позволяваше малки ревниви предупреждения, като например да внимава с младата Ан Парийо, а също и с тази кокошка М. Д. (сменях в движение „кокошка“ с „кокона“)… Писмото винаги свършваше с уверението, че тя, Жулиета, е готова, няма много багаж и го чака, да драсне два-три реда кога ще дойде да я вземе. Ще я намери всеки следобед пред киното. Слагах писмото в плика, пишех „Париж, Ален Делон“ и тя собственоръчно го пускаше в жълтата пощенска кутия. На подател неизменно стоеше „град Т., Жулиета, пред киното“. Както се вижда, тези адреси само подчертаваха славата и на двамата кореспонденти. Познати в света и в града си.

Един ден обаче чудото се случи и Жулиета получи писмо от Ален Делон. Някой го бил оставил на касата на кино „Вапцаров“. Че на печата върху плика се чете името на съседния град и писмото е написано на български, си остава незначителна подробност. Имах честта да бъда първият му читател, Жулиета вече не се доверяваше на друг.


Скъпа Жулиета, пишеха местните шегобийци с цялата си локална жестокост, получавам редовно писмата ти и се принудих да науча български, за да мога да ти пиша. Невинаги успявам да ти отвърна, защото съм затрупан с работа и жени, но на жените аз не обръщам никакво внимание поради вечната ми обреченост на теб, свидна рожбо, годенице моя. Не преставай да ме чакаш, събери си чеиза, тури и банския, ще мина да те взема от Т. директно за Канарските острови.

Твой любящ те, Делон.
“Бяха я взели за канарче, но тя така пърхаше от радост, сърце не ми даде да настоявам, че писмото е фалшификат. Грабна плика от ръцете ми, завря носа си в него, сякаш можеше да улови нещо от парфюма на Делон, после ме прегърна, скри писмото в пазвата си и тръгна да обикаля полудяла от щастие града, да разнася благата вест и да се прощава.

Вече нищо не можеше да разбие увереността ѝ, че Делон ще мине, и тя прекарваше всички следобеди пред киното с една малка окъсана чанта с чеиза и банския. Минаха години, киното го затвориха през 90-те, самият Делон безмилостно остаря, а Жулиета не пропусна нито един следобед от висенето си там, на уреченото място. Разравям в архивите си и старите вестници от онези дни, никаква снимка не мога да намеря, никакъв знак за нея, единствената аристократка в града. Нейният брат, Гошо Центъра, беше ѝ отнел титлата на градския луд, какво неравенство и в лудостта. Него самия, благ и безобиден, го намерили удавен, заплетен в тръстиките на Тунджа. По запазената му снимка, която прилагам тук, можем да възстановим малко и от озареното лице на сестра му, Жулиета.  



 

Да прибавя и историята на Жулиета в капсулата на тази книга. Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години (тук Пенелопа се смалява от срам) го чака една жена с целия си багаж в малък сак.  



Официална история на 80-те  

През 1981 България става на 1300 години. Две години подред гледаме табуни с препускащи прабългари и пълчища славяни, скрити из блатата и дишащи през кухите стебла на тръстиката като шнорхели. Всеки има приятел или роднина, нает за масовите сцени в историческите кино-епопеи. Разказват се легенди за прабългари с електронни часовници, непредпазливо появили се в някои кадри. По това време електронните часовници са хит, за радост на виетнамците, от които ги купуваме на черно, не можеш току-така да го свалиш и зарежеш някъде. В известен смисъл 1300-годишнината мина като кинопремиера. Реалните събития, тези, за които не бяхме се готвили, бяха други през 1981. Али Агджа стреля по папата. България е намесена и ние ще стоим пред телевизорите. Нищо не сплотява една малка нация толкова, колкото чувството, че всички са срещу нея.

В другото важно събитие България не е намесена пряко. През декември за първи път съобщават за СПИН. С което през 1981 официално свършиха шейсетте. И всички сексуални революции се прекратиха по здравословни причини. Тъй като у нас те не бяха започвали, ние не усетихме края им така трагично.

Още на следващата година умря Брежнев. Дали това имаше връзка с епидемията от СПИН? Не ми се вярва. Беше някакъв ноемврийски ден, унил и мрачен, валеше дъжд. Съобщиха новината в училище, учителите изглеждаха повече уплашени, отколкото натъжени. Да, страхът беше по-силен от скръбта. Кой ще ни пази сега? Този ден не учихме. На другия ден изкараха телевизора от учителската стая в коридора, строиха ни и трябваше да гледаме погребението. С всичките му мрачни подробности, масивния ковчег, отрупан с цветя, бавните маршове, които откънтяваха в цялото училище. Бяха усилили звука до последно. Тези от първите класове, сложени съвсем пред телевизора, гледаха недоумяващо и сигурно за първи път виждаха мъртъв човек. Така директно се сблъскахме със смъртта, в един хладен училищен коридор, подсмърчайки малко насила за човек, който не ни беше никакъв. Бях вече на 12 и предния ден за пръв път бях целунал момиче, макар и на тъмно, при игра на шише, на рожден ден. Първа целувка, първа смърт.  

Началото на края беше сложено. Генералните секретари умираха през година-две като в епидемия. Ритуалът беше отработен. Един ден не се учеше. На другия гледахме погребението в училищния коридор и отрядните председатели плачеха. А ние, от по-задните редици, се замервахме с ориз през тръбичките на химикалите. След толкова повторения смъртта вече не ни впечатляваше така.  

Всъщност целият ми пубертет може накратко да бъде описан през сложната политическа обстановка на 80-те.

Първа целувка с момиче.

Умира Брежнев.

Втора целувка (с друго момиче).

Умира Черненко.

Трета целувка…

Умира Андропов.

Аз ли ги убивам?

Първи несръчен секс в парка.

Чернобил.
Следва дълъг период на полуразпад.

 

1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   ...   46


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница