Физика на тъгата

Двойна готовност

1980. От едната страна беше апокалипсисът, потопът, краят на света според Йоан и баба му. От другата страна дебнеше един озъбен (и въоръжен до зъби) Джими Картър, с каубойска шапка, яхнал ракета „Пършинг“, както го рисуваха във вестника на баща му. В училище непрекъснато въртяха на диапроектора кадри с онзи гъбоподобен взрив на атомната бомба и той вече предпазливо заобикаляше всяка случайно покълнала гъба печурка в градината, сякаш можеше да се взриви под сандалите му.

Двата апокалипсиса — бабиният му и официалният училищен — не съвпадаха съвсем, което само утежняваше положението. Явно ставаше дума за два различни края на света, сякаш един не беше достатъчен. И човек трябваше да се подготви за всеки от тях, ако искаше да оцелее. Методите за предпазване също бяха различни. Баба му престана да коли кокошки и прехвърли този грях на дядо му. Според нея човек трябваше непрекъснато да се разкайва и кръсти и да избягва всякакви грехове. За да намали своя дял, той спря за известно време експериментите с мравки и се опита да не мрази толкова онова отвратително същество Стефка от задния чин, която не пропускаше да го подиграва за изчервяването му. За други грехове не се сещаше.  

Защитата от ядрено и химическо оръжие беше по-сложна. Трябваше да сложиш противогаз за отрицателно време. „За отрицателно време“ — любимият израз на учителя по Начално военно обучение. После веднага плащ-наметало, гумени ръкавици, гумени ботуши и бегом до най-близкото бомбоубежище. Или ако бомбоубежището е далеч, да паднеш по очи в посока, обратна на ядрения взрив, и да не гледаш гъбата на атомната бомба, за да не ти се развалят очите. Знаеше всичко, както и останалите му съученици, за бойните отровни вещества зарин, зоман, иприт и пораженията, които нанасят. Бяха станали специалисти по отровни газове, химическо и биологическо оръжие, атомна и неутронна бомба, крилатите ракети „Пършинг“ и „Круз“.  

За да няма изненади, тренираше и за двата сценария. Каквото и да се случи, слагаш противогаза и започваш да се молиш. На една от тренировките се опита да каже молитвата с противогаз на главата, но се чу само тихо къркорене през маркуча, а стъклата на тясната гумена маска се запотиха.

Какво си приказваш сам бе, новобранец? — извика му учителят по военно, който беше майор, носеше униформа и всички се страхуваха от него. — Като приказваш, само хабиш по-бързо кислорода.

Който успее да сложи противогаза в норматив, за колко секунди беше, ще оцелее. Който не успее, като Живка сакатата, на която лявата ѝ ръка беше недоразвита, ще стане на туткал.

В междучасието седеше сам на чина и пресмяташе дали майка му и баща му ще се справят с норматива. Ако не успеят, защо му е на него да оцелява. А баба му и дядо му, те нямаха никакъв шанс, бяха толкова бавни. Баба му първо трябва да си сложи очилата, тя никога не знае къде са, после да намери торбата с противогаза, да извика дядо му, който сигурно ще е някъде при кравите… Това определено правеше повече от секундите, които са отпуснати.

Страничен коридор

Човекът с противогаз прилича на Минотавър.  

Смъртта е череша, която зрее без нас

Нищо няма да бъде съборено от тази бомба. Къщите ще си останат цели, училището ще си остане цяло, улиците и дърветата ще си стоят, и черешата в двора ще зрее, само нас няма да ни има. Така ни обясниха днес в училище последствията от неутронната бомба.

Тефтерът с инструкции, 1980Едва сега си давам сметка колко точно е било описанието. Улицата стои, дърветата си стоят, ето я и черешата, само ние сме мъртви. Нищо не е останало от мен, някогашния спасител на света. Значи някой все пак е пуснал неутронната бомба. Отсъствието на баба ми, дядо ми, баща ми, майка ми и на онова момче, за което ми е трудно дори да говоря в първо лице, само го потвърждава.Никой още не е измислил противогаз и бомбоубежище срещу времето.

Времеубежище

На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония. Най-значимото събитие в историята на света ще остане неотразено.

Но сега е преди. И трябва да побързам… да си свърша моята работа.

Жена от Иран, осъдена за прелюбодейство на убийство с камъни. Само да не го правят пред сина ми, казва жената, успяла да даде интервю за европейски вестник. Едно момиче от Афганистан на корицата на „Тайм“ — с отрязани уши и нос. Снимката е шокираща, там, където трябва да е носът, зее голяма черна дупка.

Огромен пожар до Москва, задушлив дим се стеле над града, жертвите се увеличават всекидневно. Наводнения в Европа. Потоп в Пакистан…Преписвам вестникарските заглавия. Датите сочат август 2010. Подобни новини съм чел в Стария завет и в някои средновековни хроники. Щеше да е интересно, ако се направи дневник само от вестникарски заглавия. Потоп… Пожар… Отрязани… Сгъвам внимателно вестника, после още веднъж, още веднъж, докато стане малък като салфетка и от думите може да се чете само on… жар… ряз. Напъхвам го в кашон с надпис „Чупливо“ (Fragile).  

Опитвам се да поддържам точен каталог на всичко. За тогава, когато сега ще бъде някога, както пишехме в ученическите си албуми, полети обилно с нищо неструващите сълзи на юношеството. Добре, че мазето е голямо, старо бомбоубежище, и въпреки онова, което съм натрупал през годините, все още може да се намери място. Държах на това, когато купувах жилището. Хубаво, просторно мазе, цял подземен апартамент, с два коридора, стени, които оформят ниши и пресечки. Разпитвах собственика подробно за дебелината на стените, годината на строеж, евентуални минали наводнения и пр. Той беше доста учуден. Сигурно съжаляваше, че не е вдигнал още малко цената. Тук ли смятате да живеете? Не, отвърнах. И на другия ден пренесох най-необходимото за живеене в мазето. Прекарвам повечето време долу. Чувствам се като у дома. Етажът горе ползвам по-скоро като алиби. Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.

Вестниците съобщават тези дни, че са намерени дневниците на д-р Менгеле, който преживял неоткриваем добра старост в Латинска Америка. Писани са от 1960 до 1975 в най-обикновени тефтери с телена спирала. Пълни с преписки за времето, малко стихотворения и философски размисли, биографични детайли. Алибито на живота с всичките му невинни подробности.