Физика на тъгата

Носители

Преди няколко години реших да удвоя архива от съображения за сигурност. Качвам най-важната информация на диск, а диска скривам в малка кутия от гоферово дърво, засмолена отвътре и отвън. Спазвам старозаветните инструкции, макар че с новите технологии ноевите ковчези доста се измениха. Оригиналът беше с дължина триста лакти; ширината му — петдесет, а височината му — трийсет лакти, разделен на 3 ката. Сега е един диск. Първо мислех за някаква огнеупорна каса, но реших, че най-добре е както си е описано в онази книга. Засмоленото гоферово дърво няма да пропуска вода и винаги ще изплува отгоре, за разлика от металната каса. За всичко е помислила Книгата.

Разбира се, не разчитам само на дискове. Несигурни са и ако нещо малко се скапе, отива целият. Колкото е по-висока технологията, толкова по-непоправими са загубите. Някъде четох, че хартията, особено онази с неутрален pH (acid-free paper) се оказва доста по-сигурен носител на информация от всяко дигитално устройство. Производителите ѝ дават до 1000 години трайност. Със сигурност повече, отколкото можем да дадем на този свят. Затова продължавам да разчитам на кашона с изрезки и на старомодните тефтери. В случай, че светът отново стане аналогов. Вероятността никак не е малка.  

Докато всички капсули показват света като пощенска картичка, мил, хубав, танцуващ, изобретяващ разни джунджурии, то в капсулата на мазето ми трябваше да има знаците и предупрежденията, ненаписаните истории, като „История на скуката през 80-те години на XX век“ или „Кратка история на нетрайното“, или „Въведение в провинциалната тъга на късния социализъм“, „Каталог на знаците, които никога не забелязахме“, „Непълен списък на страховете през 2010 година“, или историите на лудата Жулиета, Маламко, Чингачук, антиисторическия човек, дядо ми, изоставеното момче, историите на всички идващи от нищото и отиващи в нищото, безименни, нетрайни, оставащи вън от кадъра, вечно мълчащите, една Всеобща история на неслучилото се…Ако нещо е трайно и монументално, какъв е смисълът да го слагаш в капсула. Трябва да се съхранява само онова, което е смъртно, нетраещо, чупливо, подсмърчащо и палещо клечки кибрит в мрака… Ето какво ще има във всички кашони, в мазето на тази книга.

Ноев комплекс

Представям си книга, в която има от всеки род и жанр. От монолога през Сократовия диалог до епоса в хекзаметър, от приказката през трактата до списъка. От високата античност до инструкциите за кланици. Всичко може да бъде събрано и пренесено в такава книга.

Да пише, да пише, да пише, да записва и да съхранява, да бъде като Ноев ковчег, там има всякакви твари, малки и големи, чисти и нечисти, трябва да се вземе от всеки вид и от всяка история. Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец, както казваше Гаустин. Да пиша, да пиша, да пиша, да записвам и съхранявам, да бъда като Ноев ковчег, не аз, тази книга. Само книгата е вечна, само нейните корици ще изплуват над вълните, само тварите вътре, между страниците, където гъмжи от живот, ще оцелеят. И като видят нова земя, ще се плодят и умножават.

И записаното ще се напълни с кръв и ще оживее съвършено. И „лъвът“ ще се превърне в лъв, „конят“ ще изцвили като кон, „враната“ ще излети от листа с грозен грак… И Минотавъра ще излезе на светло.

Нов реализъм

Отдавна не бях излизал от долния свят и тези дни реших да се поразтъпча. Изчаках да се свечери, по това време на годината след пет следобед вече е почти тъмно. Така преходът от мазето ми е по-лесен. За съжаление коледните светлини вече са запалени и мракът се е свил по ъглите. Избирах по-тъмните улички, вдишвах хладния въздух и се озовах до една галерия, в която преди обичах да влизам. Галерията още работеше, течаха последните дни от изложба, представяща „Новия реализъм“. Нямаше никакви посетители в този час и реших да вляза.

Взирах се в малките стъклени контейнери, наблъскани с капачки от вино, ненужни дреболии, в следите от изчегъртани постери на Реймънд Хайнс, дългите ленти боя на Арман, изстискани от тубичките и проточили се като цветни змии, препарирани в стъкло. Стоях дълго пред остатъците от вечеря на Даниел Споери, залепени за масата и закачени на стената като триизмерни картини — тиган със засъхнала мазнина, маса за двама с две изпити чашки кафе, утайката по дъното им, две стъклени чаши и празна бутилка „Мартини“ от 1970, догоряла свещ, само восък в чинийката, смачкана хартийка… Някой е бил тук и е напуснал. Имало е разговор, нещо се е казало, нещо се е премълчало, стояли са дълго, свещта е горяла, било им е приятно, станали са и са напуснали. Дали са правили секс в другата стая? Преди това ли е било кафето или след? Ако се доближа още малко, сигурно ще видя червилото по една от чашите. Отпреди 40 години.

Тези хора вероятно вече ги няма. Останала е само утайката от кафето.  

Носело се е във въздуха. Всички те са имали предчувствие за апокалипсис в късните 60-те и 70-те, тези нови реалисти. Някъде по онова време Кристо започва да опакова света. Като за напускане. Всичко трябва да бъде пакетирано. Събираме багажа, тръгваме си. От малкото опаковано детско конче (за мен най-тъжната му работа), до моста Пон Ньоф. Хайде, изнасяме сеее… Ще събарят къщата.

Спомени за изнасяния

Познавам още от дете, заради честите ни пренасяния от квартира в квартира, онова особено чувство, когато предметите са извадени от всекидневната им употреба, столът не е вече стол, масата не е маса, леглото е разглобено. Скринът е само чекмеджета и дървени стелажи. Книгите са напъхани в бели найлонови чували, взети отнякъде, с надпис „Морска сол на кристали“, сякаш са риби, които трябва да бъдат осолени. Чудя се дали после, като ги разлиствам, ще горчат.

Стоиш насред целия хаос, мотаеш се, не знаеш къде да се денеш, възрастните също не знаят, нервни са, чакат камиона и пушат. После всичко е натоварено, а вие все още се въртите, не искате да затваряте вратата, майка ти отива да провери за двайсети път да не е останало нещо забравено, баща ти се е запилял някъде из градината да полива двете череши и шипковия храст, че кой знае новият наемател как ще се грижи за тях. Аз гушкам едната котка, другата се е скрила някъде.

Сбогуване.

Нова квартира.

Нови сбогувания.

Студентски премествания.

Преместване след развода.

Местене в други държави.

Връщане.

Целият живот може да бъде разказан като каталог на преместванията.