Други капсули, друг завет

Други капсули, друг завет

Годината още е 1977.„В основите на Плевенската панорама, в пода на фоайето, беше вградена капсула с послание. То ще бъде отворено точно след 100 години, когато всички ще живеем при комунизма, заяви при полагането Председателят на Държавния съвет др. Тодор Живков.“Айде да не сме всички, дето ще живеем при комунизма, казва баща ми и изключва телевизора, тоя си мисли, че ще живее с орлите. Представям си как след сто години новият човек, хомо комунистикос, отваря и чете наставления от праотеца си, изкопаемото хомо социалистикус. Какво ли е пишело вътре. Лозунги като „крепка десница… благата на комунизма… всекиму според потребностите…“ и други тинтири-минтири, както казвахме тогава.  

Манията с капсулите се оказа заразна. Всички се надпреварваха да заравят послания към бъдещето. Дойде ред и на нашето училище. Капсулата приличаше на голяма стъклена епруветка. Стори ми се, че съм я виждал в кабинета по химия. Директорът прочете пред цялото училище посланието към бъдещия пионер, който ще живее при комунизма, и го напъха вътре. Добавиха три рисунки и три съчинения на ученици. Имаше конкурс на тема „Как виждам себе си през 2000 година?“ Виждахме се, казано накъсо, като изпуснати комунисти в космоса. Комунизмът беше победил по цялото земно кълбо и вече го изнасяха на близките планети. Рисувахме космонавти в скафандри с петолъчка отгоре, привързани за кораба майка с нещо като пъпна връв или канап и с букет маргаритки в едната ръка. По-често с макове. Маковете вървяха повече, защото бяха „поникнали от кръвта на загиналите герои“.

По-късно щях да разбера, че маковете винаги ще се харчат добре и поради други, по-упоителни причини. Такива неща вкараха тогава в онази капсула, а дружинната предлагаше да напъхат и знамето на училището, но епруветката се оказа тясна.  

В предварителния конкурс за съчинение „Как се виждам през 2000 година“ написах само едно изречение: „Не се виждам, защото през 2000 година светът ще свърши, факт.“ Не мога да кажа защо го направих. Веднага трябваше да се явя при дружинната, която го нарече провокация. Основният въпрос беше кой ми съобщава тези „факти“. Което само засили подозрението ми, че всички знаят за това, което ще се случи, но го крият като държавна тайна. Бях достатъчно голям, за да не натопя баба си. Излъгах, че съм го чул от някаква дебела полякиня на морето. Нарочно казах „дебела“, за да изразя отношение към провокаторката. Полякините не бяха като нас, лежаха по цици на плажа и продаваха на черно крем „Нивеа“. Нека ходят да я търсят.

Излишно е да казвам, че моето ранно предупреждение не влезе в епруветката. Иначе с двойно усърдие продължих да пълня собствената си капсула. В пълна секретност, в крак с духа на времето, както се казваше тогава. В крак с духа на… ужас, откъде ми се лепна това. Припомнянето никога не е невинно, връщат ми се фрази оттогава. Усещам лошия вкус в устата си. В крак с духа на времето. В крак с духа… Ще я повторя още няколко пъти, за да я обезсмисля.

Кашон номер 73

И още една „капсула на времето“, от официалните. Обикновен хартиен плик с червени печатни букви „Да се отвори, когато стане комсомолец“. Връчва се на детето при самото му раждане. Сложил съм тази нетрайна хартиена капсула в кашон номер 73 и, противно на инструкциите, пликът се отваря едва сега. Вътре на пишеща машина е написано:Скъпи Младежо,Има мигове в живота на човека, които не се забравят. Днес ти с трепет развърза възела на алената пионерска връзка, за да я замени червената комсомолска книжка. Тя е символ на голямото доверие, което ти оказва Партията и нашият героичен и трудолюбив народ.

Нека мислите и делата ти бъдат чисти и дръзновени! Отдай ентусиазма на младостта и мъдростта на зрелостта си на най-милото за всички поколения — Родината!Още един образцов екземпляр от онзи език. Сега виждам, че не се изговаря: дръзновени… ентусиазма на младостта и мъдростта на зрелостта… Какви са тези Т-та, какво е това тътрене на езика по задник. Дали орисниците с костюми са предали плика на майка ми още в Родилния дом? Докато тя е ошашавена и не знае на кой свят е, заръчва пелени, леген, да се изварят бибероните, идва представител от Окръжния комитет и връчва писмото. Не се притеснявайте за детето, ние вече сме го орисали, първо ще стане чавдарче, после ще сложи пионерската връзка, после ще я замени с комсомолска книжка, тук всичко е описано. Ня-ма мър-да-не.

Първо мислех да изхвърля плика, после реших да го върна на мястото му, в кашон номер 73. Трябва да има и такива неща вътре.  

Мисля си, че трябва да уплътня кашона с допълнителна защита за подобни радиоактивни отпадъци от миналото. Ами ако оцелее само тази капсула. Ако я открият и възникне култ към нея? Не трябваше да си го помислям. Виждам го толкова ясно.

Бъдеще номер 73

Много години след Апокалипсиса животът възниква отново и след няколко хилядолетия пак се стига до човек. Новите постапокалиптици се развиват, общо взето, по сходен начин с предишните хора, ако не се броят някои незначителни отклонения (мутации), като това например, че не притежават абстрактно мислене. Явно природата или Бог са си взели поука от предишния недотам успешен експеримент и са направили някои здравословни корекции.

Веднъж Новите случайно намират заровена в земята и оцеляла по чудо капсула с послание отпреди. Събитието е неописуемо. Най-после някаква следа от предците. А текстът е от най-тъпите и смехотворните (но те не разбират). Някакъв завет към потомците, който трябвало да се отвори след 200 години. Част от него се е заличила, но са останали отделни фрази. Разчитат ги внимателно. И предано, както се четат скрижали.

Трябва да спазим заветите и да променим живота си според тях, така тръбели навсякъде. Само един човек се съпротивлявал. Напротив, казвал той, трябва да се прави точно обратното на писаното в скрижалите, ако искаме да избегнем случилото се с предците. Но него никой не го слушал. Заветът бил разпространен и всяка дума изтълкувана като конкретно указание за действие.

Всяко клише (а то не е нищо друго освен абстракция, захапала опашката си) ставало опасно, като се буквализира. Три нищо и никакви фрази от далечния XX век обърнали с краката нагоре живота на сплотеното и щастливо доскоро общество, в което абстракциите не съществували: … Подготвени и обучени за морето на живота… Социалистическото семейство — основна клетка на нашето общество… Да пролеете кръвта си за родината…Морето не било далеч. То веднага се превърнало в Академия, където започнали да се обучават млади и стари. Плувал най-отпред преподавателят, а учениците около него на пасажи, с крехки, жадни за знание тела, мятали ръце и крака. По-крехките и болнавите потъвали тихомълком, изостанали и изоставени. Оцелелите се чувствали добре във водата, развили огромни гърбове, знаели всичко за живота в морето. Какъв атлетизъм на знанието, какъв научен мускул…, пригласяли непотъналите поети. На сушата почнали да се чувстват като изхвърлени китове. И животът постепенно се върнал обратно в морето. (Каква крачка назад в еволюцията.)

След това, верни на втория завет, напълнили морето с дървени клетки. Всяко ново семейство получавало една като сватбен подарък и киснело в нея доброволно.

Три пъти в годината чествали Деня на голямото кървене, в който сами се наранявали, за да предадат пролятата кръв за Родината. И понеже нямали представа, нито указание какво е това, просто събирали кръвта в огромен контейнер, който скоро започнали да наричат така — „Родина“. Няма други запазени свидетелства за тази цивилизация.