Гражданскоправни науки

Според ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

Банковият кредит е консенсуален, формален, двустранен, възмезден договор.

Страни по договора за банков кредит са кредитодателят и заемателя /кредитополучателя/, който по правило е търговец или лице, което осъществява стопанска дейност. Различно е по договора за потребителски кредит, страни по който имат различни правни характеристики, в сравнение със страните по банковия кредит. Кредиторът, по договора за потребителски кредит, не е непременно банка.

При договора за банков кредит кредитодателят-банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма условията по кредиторите.

Заемателят е инициаторът за сключване на договора. той прави предложението /офертата/. Приемането на предложението обаче задължително се предшества от проверка от страна на банката, която има право да иска необходимите й сведения, с оглед на преценка платежоспособността на потенциалния заемател.

Договорът за смята сключен от момента на постигане на съгласието. Той е консенсуален договор.

За валидността на договора се изисква спазването на писмена форма. Тя е за действителност.

За банката-кредитодател няма друго договорно задължение, освен да отпусне уговорената парична сума. Срещу това задължение заемателят поема няколко насрещни задължения. следователно договорът е двустранен.

Първото задължение на заемателя е да върне главницата заедно с уговорената лихва по кредита. Акцесорното задължение лихвата, е цената на кредита. Тя прави договора възмезден. Освен това заемателят има задължението да използва кредита по предназначение. Той се отпуска с определена цел и неспазването й довежда до възможност за предсрочна изискуемост. В тежест на заемателя възниква и едно преддоговорно задължение – да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора. без такива сведения банката трябва да откаже сключване на договора.

Заемателят има още едно преддоговорно задължение. Това е задължението да даде обезпечение. Освен това заемателят е длъжен да поддържа обезпечението по такъв начин, че то да е достатъчно с оглед на покриване на задължението. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, където е предвидено, че ако обезпечението стане недостатъчно, банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита.

Договорът за банков кредит е винаги срочен. Банковата практика е наложила страните да уговорят междинни срокове, предмет на т.нар. погасителен план. В него се предвижда размерът и падежа на анюитетните вноски. Задължението на заемателя е изпълняемо, но не и изискуемо пред неговия падеж.

Различния между заема за потребление и банковия кредит:

• 
  предмет на заема могат да бъдат пари или заместими вещи, докато при банковият кредит предмет е винаги паричната сума;
  
• 
  по договора за заем страни могат да бъдат всички субекти на частното право, докато при кредита заемодател е винаги и само банка;
  
• 
  заемът е едностранен договор, докато договорът за банков кредит е двустранен;
  
• 
  заемът е безвъзмезден договор, банковият кредит – възмезден;
  
• 
  заемът е реален договор, банковият кредит е - консенсуален;
  
• 
  заемът е неформален договор, банковият кредит е формален.
  

Банковият кредит задължително е обезпечен, докато при заема няма такова изискване.

• 
  краткосрочен – със срок до 1 година;
  
• 
  средносрочен – със срок от 1 до 3 години;
  
• 
  дългосрочен – със срок над 3 години.
  

Реализирането на заложното право с предмет движими вещи става по специален ред за банката. Когато кредитът не бъде издължен на падежа, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, въз основа на извлечение от счетоводните си книги.

В договора може да се предвиди, че банката има право да предаде на търг заложената вещ по ред, установен с наредба.

При залагане на вземане длъжникът трябва да се уведоми за залагането. Залогодателят е длъжен да предаде на банката заложен кредитор, документите, с които се установява заложеното вземане.

Ипотекарният кредит е обезпечен с ипотека, която може да бъде върху недвижим имот и кораб. При учредяване на ипотеката следва да се спазват предписанията на ЗЗД. Ипотеката може да е договорна или законна.

Кредиторът може да бъде обезпечен и чрез поръчителство.

Според начина, по който се отпуска кредитът, се различава: сконтов, акцептен, овърдрафт, револверен /револвиращ/ кредит.

При сконтовия кредит банката придобива менителнични ефекти преди настъпване на техния падеж, с което осигурява на продавачите им порични средства за времето от покупката до деня на падежа на ефекта. Тъй като банката ще получи инкорпорираното в менителничния ефект вземане едва на неговия падеж, тя го купува на стойност, по-ниска от номиналната. Разликата между двете стойности – стойността на менителничния ефект в деня на покупко-продажбата и в деня на падежа – е лихвата по сконтовия кредит. Тя се означава като сконто, сконтов процент.

Сконтовият кредит по правило е краткосрочен.

Особеност на сконтовият кредит е, че той не се изплаща от заемателя, а от платеца и евентуално другите задължени лица по менителницата. Следователно за връщането на сконтовия кредит е без значение какво е финансовото състояние на заемателя.

Банката може да ресконтира менителничния ефект, което означава неговото вторично сконтиране при централната банка.

Акцептният кредит е също краткосрочен. При него банката акцептира теглена срещу нея менителница от заемателя, при условие че той ще плати сумата по менителницата преди нейния падеж, т.е. преди да се ангажира отговорността на банката. От гледна точка на манителничното право акцептиращата банка е платец и в това си качество – главен длъжник по ценната книга. Тя ще отговаря пред кредитора по менителницата, ако заемателят-издател на менителницата, не е представил необходимата сума преди нейния падеж, така както се е задължил.

Договорът за акцептен кредит може да се съчетае със сконтиране на менителницата от акцептиращата банка.

Акцептният кредит е особен вид кредит, тъй като играе ролята на гаранция от страна на банката по отношение на кредиторите на „заемателя”.

Като овърдрафт се означава кредитът, при който банката и заемателят постигат споразумение последният да може да дава нареждания на банката над размера на покритието, което има по разплащателната си сметка. Страните по овърдрафта трябва да се споразумеят какви са сумите, с които заемателят ще може да превишава наличния по сметката авоар.

• 
  Банковият кредит не се ползва за целта, за която е получен. Специфично задължение на заемателя е да ползва кредита за целта, заради която е отпуснат. Ако заемателят отклонява средства за други цели, и използва кредите не по предназначение, той нарушава договорното си задължение, което дава основание да поиска предсрочното му връщане, което е специфична форма на разваляне на договора.
  
• 
  Заемателят предоставя неверни сведения. Предоставянето на сведения заемателят дължи още във фазата на преддоговорните отношения. Но той дължи да уведомява банката и за промените в обстоятелствата, които засягат изпълнението на задължението му за връщане на кредита.
  
• 
  Обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок. Намаляването на обезпечението по договора за банков кредит може да се дължи на различни причини. То може да е резултат на умишлени действия на заемателя, не може да се дължи на причини, които лежат вън от него.
  
• 
  Заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние. Когато длъжникът е станал неплатежоспособен губи привилегията да изпълни задължението си при изтичане на срока на договора, а дължи веднага. Дължи веднага, понеже над кредитора надвисва опасност да не бъде удовлетворен за вземането си. ТЗ обаче изрично постановява, че при влошаване на финансовото състояние банката трябва да даде достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата.
  

Договорът за влог е реален, едностранен, базвъзмезден, неформален договор.

За да се счита договорът за сключен, не е достатъчно само съгласието на страните – влогодателят да се съгласи да вложи, а влогоприемателят – да приеме една движима вещ на влог. Договорът за влог е сключен, едва когато влаганата вещ се предаде на влогоприемателя за пазене въз основа на постигнатото между страните съгласие.

Договорът за влог е едностранен договор, защото от него възникват задължения само за влогоприемателя. Той е длъжен да пази поверената му вещ и да я върне.

Но и при влога могат да възникнат задължения в тежест на влогодателя, напр. задължението да понесе разноските по пазенето на вещта или да плати уговореното възнаграждение. Тогава договорът за влог се превръща в несъвършено двустранен договор.

Договорът за влог е поначало безвъзмезден. Влогоприемателят услужва на влогодателя, като пази вещта му. Но страните могат да уговорят, че на влогоприемателя ще бъде платено възнаграждение. В този случай договорът за влог се превръща във възмезден и двустранен договор.

Не е необходима особена форма за сключване на договора за влог. Простото съгласие на страните, последвано от предаване на влаганата вещ, е достатъчно за неговата валидност. За установяване на договор за влог на стойност над 5000лв. обаче ще е необходимо да се представи писмен документ.

Предмет на договора за влог мога да бъдат само индивидуално определени движими вещи. Това следва от естеството на задължението на влогоприемателя: той е длъжен да върне именно тази вещ, която е приел, а не друга.

Ако влогоприемателят се е задължил да върне не точно същите заместими вещи, които е получил във влог, а други, еквивалентни на вложените, от същия род, от същото качество и в същото количество, не е налице договор за влог /правилен/, а договор за неправилен влог.

Влогоприемателят се е задължил да пази чужда вещ. Това означава, че се е задължил:

• 
  да й отреди подходящо място, където да остане до нейното вдигане;
  
• 
  да извърши всичко необходимо за съхраняването й.
  

Влогоприемателят като се е задължил да пази чужда вещ, е длъжен да изпълни това си задължение лично. Не му е позволено да възложи пазенето на друг. Договорът за влог създава следователно за влогоприемателя едно задължение intuitu personae – за лично незаместимо действие.

Влагоприемателят не може да използва вещта за свои цели и нужди. В противен случай няма да е опази и няма да може да я върне в състоянието, в което я е приел, тъй като всяко ползване неминуемо похабява вещта. Законът изрично забранява на влогоприемателя да използва поверената му за пазене вещ, освен ако влогодателят се е съгласил за противното или използването на вещта е необходимо за нейното съхраняване или не би я повредило.

Разрешението за ползване може да се счита в някои случаи като особен начин да се възнагради влогоприемателят за грижите му по пазенето на вложената вещ.

Влогоприемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, след като е използвал чуждата вещ бъзе позволение. Той отговаря и за вредите, които се дължат на случайно събитие.

Когато се е задължил да пази чужда вещ, длъжен е да я пази до изтичане на уговорения за това срок. Ако такъв срок не е бил уговорен, влогоприемателят може да се освободи от задължението си, като предизвести влогоприемателя и му даде достатъчен срок, за да си прибере вещта.

Задължението за пазене на вложената вещ не отпада автоматично със самото изтичане на определения в договора срок, респ. на посочения в предизвестието. Влогоприемателят трябва да продължи пазенето. Намалява се само грижата, която той трябва да полага при пазенето. Вместо да отговаря за грижата на добър стопанин, влогоприемателят отговаря след срока, само ако вещта е погинала или се е повредила вследствие неговото умишлено или грубо небрежно поведение.

Той може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената сума ще се заплатят неговите вземания, а остатъкът трябва да бъде вложен в банка на името на влогодателя.

Влогоприемателят е длъжен да върне движимата вещ, която е приел да пази. Влогоприемателят дължи обезщетение, ако не върне вложената вещ.

Той е длъжен да я върне заедно с плодовете й.

Влогоприемателят е длъжен да върне дадената му във влог вещ, когато тя му бъде поискана от влогодателя, дори и да е било уговорено, че влогът ще продължи определено време. Това е така, защото договорът за влог се сключва не в интерес на влогоприемателя, а в интерес на влогодателя.

Влогоприемателят е длъжен да върне вложената вещ на разноски на влогодателя, там, където тя е трябвало да бъде пазена.

Срещу влогоприемателя, който отказва да върне вложената вещ влогодателят разполага с два иска, за да си я върне: е един вещен – ревандикационен иск и с един облигационен произтичащ от договора за влог.

Срещу иска за връщане влогоприемателят може да противопостави във формата на възражение своето право да задържи вложената вещ, докато бъдат удовлетворени насрещните му вземания за направени разноски, претърпени вреди от скрити недостатъци и за дължащото му се възнаграждение.

Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разходи за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, ако когато влогът е безвъзмезден – и обикновените разходи.

Влогодателят трябва да обезщети влогоприемателя за вредите и извършените разходи, причинени от скрити недостатъци на вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел. Следователно влогодателят трябва да уведоми влогоприемателя за известните му недостатъци на вещта при договарянето и проявя преддоговорна вина, ако не го е направил.

Влогодателят трябва да плати на влогоприемателя възнаграждение, ако такова е уговорено.

Влогодателят е длъжен да приеме вложената вещ обратно след изтичане на уговорения срок, респ. след изтичане на срока, определен от влогоприемателя, ако не е бил уговорен предварително.

Неправилен влог. Обикновеният влог не позволява на влогоприемателя да си служи с вложената вещ. Тя е и си остава собственост на влогодателя.

При влога на заместими /родови/ вещи, вкл. пари, страните могат да се съгласят собствеността върху тези вещи, да премине върху влогоприемателя. Така той придобива право на разпореждане върху въпросните вещи и се задължава да върне по-късно вещи от същия вид, количество и качество. Влогодателят заменя качеството си на собственик с това на кредитор. Този влог се нарича неправилен.

ЗЗД обявява, че към неправилния влог ще се прилагат правилата за заема.

Банков влог. Договорът за банков влог е уреден в две основни разновидности: обикновен /правилен/ влог и паричен /неправилен/ влог. Договорът за влог може да бъде съчетан със задължение банката да управлява вложените ценни книги – влог за управление.

Обикновен влог. С договора за банков влог банката се задължава да пази предадените й определени парични знаци, ценни книги или други движими вещи срещу възнаграждение.

Както и договорът за обикновен влог по ЗЗД, договорът за обикновен банков е реален и неформален договор, чийто предмет могат да бъдат само индивидуално определени движими вещи – определени парични знаци, а не пари, ценни книги или други движими вещи. Разликите в характеристиките на двата договора се състои в това, че обикновения банков влог е двустранен и възмезден.

Срещу задължението на банката да пази предаденото й и да го върне след изтичане на срока или при поискване, в тежест на влогодателя се поражда задължението да плати възнаграждение за пазенето.

Основното задължение на банката е да пази вложеното. Тя се задължава да пази чужда вещ – тя остава собственост на влогодателя. Затова банката не може да ги ползва.

Влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В този случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той трябва да заплати на банката разноските, които тя е направила с оглед на уговореното времетраене на влога. Следователно задължението на банката е изискуемо и преди срока. Изискуемостта на задължението на банката зависи от едностранното волеизявление на влогодателя.

Паричен влог. Договорът за паричен влог е типична пасивна банкова сделка /пасивни са тези банкови сделки, чрез които банката кумулира чужди парични средства, за да може впоследствие да ги предоставя на клиентите си/.

Според ТЗ паричният влог е договор, по силата на който влогодателят влага пари, а банката е длъжна да върне паричната сума в същата валута и размер, както и уговорената лихва.

Паричният влог е реален и възмезден, но за разлика от обикновения влог той е едностранен и формален. Той е едностранен, понеже задълженията са само за едната страна по договора – банката. Тя дължи връщане на паричната сума и плащане на лихвата. Влогодателят има само права – да иска връщането на сумата с дължимата лихва.

ЗКИ задължава банката да сключва договор за влог само по предварително определени условия, които е длъжна да прилага към всички клиенти вложители. Това означава, че е налице сделка при общи условия.

При паричен влог банката издава на влогодателя документ за всички вноски и плащания по влога. Документът, който банката издава, може да има различна форма – влогова книжка, вносна бележка и др.

При различие между данните по партидата на банката и издадения на влогодателя от нея документ се предполага до доказване на противното, че данните по издадения документ са верни. Тежестта да се обори истинността на документа е на банката – влогоприемател.

При загубване, унищожаване или открадване на издадения влогов документа влогодателят е длъжен незабавно писмено да уведоми банката. Банката не носи отговорност, ако преди получаването на уведомлението добросъвестно е платила на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи сумата. Добросъвестността предполага да е направена проверка на самоличността на лицето, което тегли сумите, с дължимата за това грижа. В случай, че от външна страна са налице недвусмислени обстоятелства, че лицето е овластено да получи сумата, по отношение на банката няма да намери приложение правилото „който плаща зле – плаща два пъти”.

Договорът за паричен влог може да се представи в две разновидности – срочен и безсрочен.

Банковият влог може да бъде сключен под условие в полза на трети лице. Ако условието не се сбъдне и третото лице почине, вложеното се връща на влогодателя.

Договорът за влог в публичен склад е модификация на договора за влог по ЗЗД и по отношение на него субсидиарно приложение намират и правилата по ЗЗД.

Разликата е, че договорът за влог в публичен склад по дефиниция е търговска сделка. Това предопределя и различия в общата характеристика на договора в сравнение с влога по ЗЗД. Влогът в публичен склад е двустранен и възмезден, освен това е и формален. Той се сключва в писмена форма и се вписва в складов регистър. Писмената форма е за действителност, а вписването – с оглед противопоставимостта му по отношение на трети лица.

Предмет на влога в публичен склад са стоки. По правило влогът в публичен склад има характеристиките на неправилен влог. Ex lege възниква съсобственост върху образуваната общност при сливане на вещите. Възможна е обаче уговорка, която да отнеме възможността на влогоприемателя да смесва вещите, дори и да са заместими. Следователно предмет на договора могат да бъдат и незаместими вещи. В този случай влогът в публичен склад ще се представи като правилен влог.

Влогът в публичен склад е реален договор. Той се смята сключен, когато влогоприемателят приеме предадените му стоки.

Когато страните са търговци и когато се влага стока в публичен склад, те /страните/ не могат да избират режима по ЗЗД.

Като двустранен договор влогът в публичен склад предвижда задължения и за двете страни по него.

В общия случай влогоприемателят дължи връщане на вложеното на влогодателя. Това обаче не винаги е така. Когато за стоката е издаден складов запис, овластен да получи стоката е легитимирания приносител на записа. Връщането на стоката се извършва в склад.

Ако няколко лица имат права да получат стоката и не е установено кой каква част трябва да получи или ако стоката е неделима, при липса на съгласие между тях, влогоприемателят може да я продаде и да вложи получената сума на тяхно име в банката.

Задължението за връщане може да отпадне поради погиване на стоката или поради загубване на държането й.

Извън основните задължения на влогоприемателя, върху него тежат още следните допълнителни задължения:

• 
  Да даде достъп на влогодателя. Влогоприемателят не е длъжен да полага усилия за поддържането и запазването на стоката. Грижата за това принадлежи на влогодателя. За да може да се грижи за стоката той трябва да има достъп до нея. Влогоприемателят е длъжен да осигури достъп до стоката през работното време на склада и да разреши извършването на поисканите действия, стига те да са насочени към поддържане и запазване на вложената вещ. В противен случай рискува в негова тежест да възникне задължение за обезвреда.
  
• 
  Задължение да уведомява за опасности от повреди. Адресат на уведомлението е влогодателя или легитимираният приносител на складовия запис. Задължението аз уведомяване е в съзвучие с изискването влогоприемателят да пази стоката с грижата на добър търговец. Тоя означава, че той е длъжен периодично да преглежда вложените стоки от външна страна, за да може да констатира евентуалните промени в тях.
  
• 
  Задължение да се застрахова стоката. Влогоприемателят е длъжен да застрахова стоката от името и за сметка на влогодателя. Застрахован е влогодателят, а влогоприемателят – застраховащ. По искане на влогодателя вложената стока може да бъде застрахована и срещу други рискове.
  

• 
  Задължение да се издаде складов запис. Това задължение може да възникне само ако влогодателят поиска това / не е изпълнение на изискването за спазване на формата/. Задължението за издаване на складов запис е условно.
  

Издаването на складов запис може да стане едва след влагане на стоката в публичния склад.

• 
  Задължение за обезщетение. Това задължение следва от общите правила на договорната отговорност и е последица от неизпълнението на едно от основните задължения на влогоприемателя – да пази вложената вещ.
  

Искът за вреди срещу влогопиремателя се погасява с 1-годишна давност. Давностният срок започва да тече от връщане на вложената стока или от деня, в който е трябвало да бъде върната. При погиване давността започва да тече от деня на узнаването. В случай че увреждането е причинено умишлено, давността е 3-годишна.

Влогоприемателят няма да отговаря, ако:

• 
  отстраняването на причините за настъпилите вреди е било невъзможно, въпреки положените грижи на добър търговец;
  
• 
  погиването или повреждането на стоката е в резултат на непреодолима сила;
  
• 
  вредите са предизвикани от естеството на стоката;
  
• 
  вредите са свързани с недостатъци на опаковката на стоката;
  
• 
  влогодателят не е дал сведенията, необходими за пазенето на стоката, и вредите са в причинна връзка с неизпълнение на това задължение.
  

• 
  Право на възнаграждение. ТЗ предвижда алтернативно правило за изпълнение на паричното задължение, като възможностите са две: 1/ периодичност на задължението; и 2/ при връщане на стоката. Страните обаче са свободни да определят и друго време и начин за плащане.
  

• 
  Право на сведения. Сведенията са необходими, за да може влогоприемателят да изпълнява надлежно задълженията си за пазене и съхраняване на вложената стока. Неполучаване на необходимите сведения може да освободи влогоприемателя от отговоронст, ако възникнат вреди поради незнание на особеностите за съхраняването на стоката.
  
• 
  Правото на разноски произтича от закона, затова не е необходимо да бъде изрично уговорено. Става дума за разноските, които са направени във връзка с конкретния договор за плащане на стоката. Във всички случаи в тежест на влогоприемателя е да установи размера им.
  
• 
  Право на намаляване поради фира. За да изпълни надлежно задължението си за връщане, влогоприемателят трябва да предаде на влогодателя стоката в същото количество, което е получил. Има обаче стоки, които поради естеството си с течение на времето намаляват количеството си. Рискът от количествено намаляване, поради естествените за стоката процеси се носи от собственика – влогодател.
  
• 
  Право на залог върху вложената стока за обезпечаване на вземането си. Това право възниква по силата на закона и е без значение дали е уговорено между страните.
  

Заложното право възниква само и доколкото влогоприемателят разполага с държането на стоката. Веднъж възникнало заложното право, влогоприемателят може да го защитава с всички средства, които законът дава на залогодържателя.

Правото на залог е неделимо право – погасяването на част от задължението не освобождава от залога съответна на погасената част от стоката.

• 
  Право на вдигане на стоката. Две са основните хипотези, които пораждат правото на влогоприемателя да иска вдигане на стоката. Първата е свързана с нормалното развитие на облигационната връзка. След изтичане на срока договорът се прекратява или, ако няма уговорен срок, договорът се прекратява ex lege 3 месеца след сключването. Тогава се поражда правото да се иска вдигане на стоката, тъй като е отпаднало основанието за нейното пазене в склада. Въпреки това обаче страните не се освобождават от задълженията си. Влогодателят дължи възнаграждение за престоя на стоката в склада и след срока, и то със законната лихва. Влогоприемателят също дължи пазене на стоката, макар отговорността му да се редуцира. След прекратяване на договора той ще отговаря за нея само в случаите на груба небрежност.
  

• 
  Право на обезщетение. Влогоприемателят не отговаря за погиване на вложената стока, когато това се дължи на нейното естество. Възможно е обаче подобни причини да доведат до вреди на стоки на други вложители. При това положение може да се ангажира отговорността на влогоприемателя поради неизпълнение на основното задължение. За пазене и съхранение на стоката с грижа на добрия търговец. Вложената стока освен това може да предизвика щети и на склада.
  

Освен че доказва наличието на договор за влог в публичен склад, складовият запис е и ценна книга на заповед. Складовият запис се прехвърля чрез датирано джиро.

Прехвърлянето на складовия запис има вещно действие. Джиросването му има същите последици, както и транслативна сделка със стоката. Следователно с прехвърляне на складовия запис се прехвърля правото на собственост и владението върху стоката. Прехвърлянето на складовия запис се приравнява на предаването на стоката.

Складовият запис се състои от две части: стоков запис и заложен запис.

В стоковия запис се материализира правото на титуляра да получи и да се разпорежда с вложената стока.

Заложният запис конституира в полза на неговия легитимира приносител правото на залог върху стоката.

В случай че влогодателят иска да получи заем /кредит/, кредиторът може да бъде обезпечен със залог върху вложената стока. Това става, като влогодателят джиросва само заложния запис. Получава се ефекта на особения залог – залог без предаване на заложените вещи.

Влогодателят не губи правото да прехвърли другата част от складовия запис – стоковия запис. Обстоятелството, че върху вложената стока има учредено заложно право, не е пречка за продажбата на стоката. Ако иска да се освободи от тежестта върху стоката, легитимираният държател на стоковия запис трябва да удовлетвори обезпеченото със залог вземане с лихвата към датата на плащането.

Легитимираният приносител на заложния запис го предявява на падежа за плащане на длъжника, а ако той е незивестен на влогодателя. Записът се предявява за плащане в публичния склад.

Неплащането на падежа на сумата по записа трябва да се установи по надлежния начин. Установяването става с протест срещу длъжника по заложния запис. Ако не бъде удовлетворен за вземането си от продажбата на стоката, кредиторът по заложния запис може да насочи изпълнението срещу главния длъжник и лицата, джиросали стоковия запис срещу учредяване на залог. Всички те носят солидарна отговорност. В случай че кредиторът не извърши протеста в срок или не продаде стоката в 20-дневен срок от датата на протеста, той губи обратния иск срещу джирантите на заложния запис, но запазва иска си срещу главния длъжник и джирантите на стоковия запис.

44. Непозволено увреждане – обща характеристика. Отграничения. Генералния деликт. Отговорност за лични виновни действия. Отговорност за вреди, причинени от другиго. Отговорност за вреди, причинени от вещи. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани.
Деликтът е сложен юридически факт, от който възниква облигационна връзка между лицето, което е причинило вреда, и този, който е пострадал. Той е извъндоговорен източник на задължения. пораждането на облигационно отношение при него е свързано с извършването от едно лице на противоправно /неправомерно/ деяние, причиняващо вреди /щети/ на друг правен субект. Последиците от това деяние са свързани със задължението на причинителя на вредата /деликвента/ да обезщети пострадалия за вредите, които му е причинил.

Съдържанието на разглежданото облигационно отношение включва субективното право на пострадалия да претендира заплащането на обезщетение и задължението на деликвента да заплати същото. При отсъствието на доброволно изпълнение на посоченото задължение се създават условия за прилагането на деликтна отговорност със съдеяствието на правораздавателните органи.

Ролята на закона при разглеждания източник на задължения е изключително важна, тъй като предварителна /преди причиняването на вреда/ връзка между пострадалия и деликвента липсва. Връзката между тях настъпва в резултат на причиняването на вредата в нарушение на общата норма да не се вреди другимо /чл. 45 от ЗЗД/.

Правната уредба на непозволеното увреждане се съдържа в чл. 45-54 от ЗЗД. институтът на непозволеното увреждане според българското гражданско право включва няколко фактически състава. Изходно начало при всички тях е наличието на вреда. Систематизацията на отделните състави според произхода на вредата е следната:

1. 
   причинени вреди от лично виновно поведение – чл. 45 от ЗЗД;
   
2. 
   причинени вреди от другиго – чл. 47-49 от ЗЗД:
   
   • 
     причинени вреди от лице, неспособно да разбира и да ръководи постъпките си – чл. 47, ал. 2 от ЗЗД;
     
   • 
     причинени вреди от деца, намиращи се под родителска власт или под настойничество – чл. 48 от ЗЗД;
     
   • 
     причинени вреди от лице, на което е възложена работа – чл. 49 от ЗЗД;
     
3. 
   вреди, причинени от вещи или от животни – чл. 50 от ЗЗД.
   

Правилото на чл. 45 от ЗЗД гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Това правило има основно принципно значение изобщо за института на непозволеното увреждане. Характерно за него е, че за да възникне гражданска отговорност за непозволено увреждане, е нужно да са налице едновременно няколко предпоставки, а именно:

1. 
   извършено деяние във формата на действие или бездействие;
   
2. 
   деянието да е противоправно;
   
3. 
   наличие на причинена вреда;
   
4. 
   причинна връзка между вредата и това поведение;
   
5. 
   вина в поведението на причинителя на вредата.
   

Първата предпоставка за наличието на деликтна отговорност е да е налице извършено деяние. То може да бъде осъществено под формата на действие или бездействие. Бездействието е правнорелевантно само когато е съществувало задължение да се действа по определен начин – само когато съставлява неизпълнение на предшестващо задължение да се определи активност и целият въпрос се свежда до това де се определи кога е налице такова задължение за действие.

Вредата е обективна предпоставка за гражданската отговорност. Изразява се в засягане на имуществените и неимуществените права и защитени от правото блага на пострадалия. Вредите са свързани със засягането най-вече на три основни блага на пострадалия: живота, когато е причинена смърт; здравето, когато е причинена телесна повреда и имуществото, когато то е увредено или унищожено.

И в трите случая вредата е от имуществено естество. Тя подлежи на обезщетение от причинителя й – чрез предоставяне от него на пострадалия на определени от съда средства.

Когато е причинена смърт, с това се засягат и наследниците на починалия, които са получавали от него издръжка. В този случай база за определяне на тяхната материална вреда е размерът на издръжката, която те са имали.

Когато се засяга здравето или телесният интегритет, вредата се състои най-вече в това, че увреденото лице се лишава от трудово възнаграждение, което би получавало при напълно запазена работоспособност. В случаите на телесна повреда, водеща до намаление на трудоспособността на пострадалия, вредите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпусната пенсия за инвалидност /ако такава е причинена/, респ. разликата между действително полученото трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност. Като вреди следва да се вземат предвид и разходите за лекуването, наложено от увреждането.

Когато имуществото е увредено или унищожено, вредата се изразява в намаляване имуществото на пострадалия поради увреждането или унищожаването му. Тя се определя съобразно с необходимите разходи по отстраняването на повредите или възстановяване на стойността на унищожената вещ. Поначало вредите се определят към момента на причиняването им, освен когато са настъпили нови факти, които имат значение за спорното право и които съдът е длъжен да вземе предвид.

При непозволеното увреждане освен посочените имуществени вреди възникват и т.нар. неимуществени вреди или морални вреди.

Неимуществените вреди биват два вида: първите се отнасят до вредите, които засягат личността и достойнството на пострадалия, както и неговото добро име в обществото; към вторите спадат тези, които са свързани с емоционалния живот на пострадалия, а именно физически и морални страдания, предизвикани от действието на друго лице. При тези вреди, с други думи, се накърняват неимуществени блага.

За наличието на неимуществени вреди от значение е интензивността на увреждането.

Неимуществените вреди също подлежат на обезщетение, като то се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Критерият за определяне на неимуществените вреди при непозволено увреждане се заключава не само в продължителността на болките и страданията, но и в тяхната интензивност.

От съществено значение е въпросът за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди. Съдебната практика е възприела ограничителен критерий в това отношение. Според нея това са само най-близките на пострадалия в случай на негова смърт, и по-конкретно неговите възходящи – родители, низходящи – деца и съпруг. Всички други лица извън този кръг, вкл. братя и сестри, са изключени. С постановление 5/1969г. на Пленума на ВС е разширен разглеждания кръг, като в него са включени и лица, между които и пострадалия е имало отношения, сходни с тези, посочени по-горе. Разширението по-конкретно се отнася до взето за отглеждане дете, но все още неосиновено, както и до лица, които са съжителствали на съпружески начала.

Отговорността за вреди причинени от непозволено увреждане обхваща както реалните загуби, така и пропуснатите ползи. Виновният за непозволено увреждане дължи пълна обезвреда за вредите, причинени на пострадалия, а не само такава, според материалните му възможности. Без значение е обстоятелството дали задължението за обезвреда ще се отрази неблагоприятно върху бита на ответника, като ограничи неговия обичаен начин на живот. Размерът на обезщетението се определя само в зависимост на причинената вреда.

Противоправността е обективна категория. Нейното наличие в даден случай се установява чрез съпоставяне на две обективни дадености: конкретната човешка постъпка и изискването на определена правна норма. Липсва ли съответствие между тези дадености, налице е противоправност и обратното.

От самото наименование на института “непозволено увреждане” следва, че в обществената действителност може да има и обратната хипотеза – на позволено увреждане. При тази хипотеза също е налице причиняване на вреди, обаче лицето, което е сторило това, не носи отговорност, респ. не дължи обезщетение, защото неговото деяние е правомерно. Такива са случаите, когато причинителят на вредите е действал в състояние на неизбежна отбрана или на крайна необходимост, или пък когато е изпълнявал нормативни разпоредби. При превишаване пределите на неизбежна отбрана, че деянието е противоправно, поради което води до гражданска отговорност. Лицето, което е предизвикало неизбежната отбрана, не се освобождава от отговорност за вредите, причинени в това състояние.

Причинна връзка между противоправното деяние и вредата. Друга предпоставка на гражданската отговорност за непозволено увреждане е причинната връзка между вредата и противоправното деяние. Причинната връзка е също обективна категория.

Принцип в гражданското право е, че отговорността за вреди се носи поначало от този, който ги е причинил със своето деяние /изкл. от този принцип чл. 49 ЗЗД/. Причинната връзка е не само предпоставка за възникване на гражданска отговорност. Освен това тя е и критерий за определяне обема на тази отговорност. В чл. 51 ЗЗД се сочи, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Следователно за вреди, които са закономерни, необходима последица от човешко деяние, причинило увреждането. И обратното, косвени са тези вреди, които са случайна последица. За тях гражданска отговорност не се носи.

Вината е субективно основание за деликтната отговорност, но то не е необходимо при всички форми на тази отговорност. В деликтното право съществуват случаи на безвиновна отговорност. Такъв е този на възложителя на работа за вредите, причинени при или по повод извършване на същата /чл. 49 от ЗЗД/.

Съществуват две форми на вина – умисъл и небрежност. Възприетият от ЗЗД принцип е, че на обезщетение подлежат всички вреди по см. на чл. 51 ЗЗД, независимо от формата на вина. При умишленото причиняване на вреди обаче обемът на имуществената санкция трябва да бъде по-голяма в сравнение с този при небрежността.

В чл. 45, ал. 2 ЗЗД е установен принципът, че във всички случаи на непозволено увреждане вината на причинителя се предполага до доказване на противното. Отнася се до една оборима презумпция за вина на причинителя на непозволеното увреждане, която е създадена в полза на пострадалия. Последният, поради действието на тази презумпция, трябва да докаже само факта на претърпените от него вреди и причинната връзка с поведението на причинителя на увреждането, но не и вината на последния. Щом са причинени вреди, законът предполага, че това е било виновно и прехвърля тежестта на доказване на отсъствието на вина върху причинителя.

Презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се отнася до вината, но не и за другите елементи на фактическия състав.

От принципа, че отговорността за непозволено увреждане по см. на чл. 45 ЗЗД се носи само ако е налице и вина за причиняване на вредите, произтича че има възможност да се освободи от такава отговорност онзи причинител, който докаже, че е нямал вина за непозволеното увреждане, респ. за настъпилите вреди.

Такъв е случаят, когато причиняването на вредите се дължи на случайно събитие или на непреодолима сила. И двете обстоятелства изключват вината на ответника. Под случайно събитие се разбира обстоятелството, което без и независимо от човешката воля е довело до причиняването на вреди другиму. То не е било предвидимо по своя произход, но е предотвратимо. Неговият случаен характер отпада, ако вредоносният резултат е могъл да се избегне чрез вземане на съответните допустими и необходими мерки.

Наличието на непреодолима сила също изключва вината. Тя се проявява най-вече при отговорностите, които не почиват на вина. Непреодолимата сила е нещо повече от случайно събитие. Тя е квалифициран случай. Непреодолимата сила е такова събитие, което не може да бъде предотвратено с никакви мерки, като се има предвид съвременното състояние на техниката и стопанството.

Докато наличието на непреодолима сила винаги води до изключване на тази отговорност, то същото не може да се каже за случайното събитие. В някои случаи последното не изключва същата отговорност. Такъв е случаят с хипотезата на чл. 50 от ЗЗД.