Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи

Тук имам чувството, че бла­жа за чуждия, а постя за своя хляб. Докато ти пиша тези редо­ве, знам, че вече си станала по-млада от мен там, в твоя Краков, в онази наша стая, където вина­ги е петък, където ни тъпчеха с канела, сякаш сме ябълки. Ако някога получиш това писмо, в мига, когато го четеш, ще бъдеш no-възрастна от мен.

Исак е добре, лежи някъде в някоя болница на бойното поле, но се възстановява бързо и това личи по буквите от ръкописа му. Пише, че сънува "краковската тишина, тридневна, два пъти подгрявана, малко загоряла на дъното". Скоро ще се срещнем и аз се плаша от тази среща не само поради раната му, за която още нищо не знам, но и за това, че всички ние сме дървета, зако­пани в своята сянка.

Щастлива съм, че ти, която не обичаше Исак, остана там, далеч от нас. Сега на нас двете ни е по-лесно да се обичаме.

Само няколко реда: запомни завинаги - работиш, защото не знаеш да живееш. Ако умееше да живееш, нямаше да работиш и никаква наука нямаше да съ­ществува за теб. Но нас всички ни учеха само как се работи, и никой не ни е учил как се живее. И ето че аз не умея. Вървях с кучета по непозната пътека във висока гора. Над пътеката се надвесваха клони. Накланяйки се към своята храна - към светлината, дърветата създаваха красота. От своята храна аз умея да създавам само спомени. Ня­ма да стана красива от своя глад. Към дърветата ме привързва не­що, което те умеят, а аз не. А те­зи дървета ги привързват към мен само моите кучета, които тази вечер ме обичат повече, от­колкото други вечери. Защото техният глад е по-хубав, когато са гладни от дърветата, откол­кото когато са гладни от мен. Къде е тук твоята наука? В нау­ката, за да продължиш нататък, е достатъчно да знаеш само по­следната дума в своята специ­алност. С красотата не е така.

Исак се върна, белезите не се виждат, когато е облечен, хубав е като някога и има вид на пес, който се е научил да пее краковяк. Харесва повече дясната ми гръд от лявата и спим непристойно. Има същите дълги кра­ка, с които прескачаше стъпала­та във Вавел и които от време на време обхваща с ръце около колената, когато седи. Името ми изговаря така, както бе използвано в началото, преди всички употреби, докато още не се бе изтъркало, минавайки от уста на уста... Да се разберем така: ще си разделим ролите и ти там, в Краков, продължавай да се занимаваш с наука, а аз тук ще се уча как се живее.

3

Хайфа, март 1971
Мила и незабравима Доротея, Отдавна не съм те виждала и кой знае дали бих те познала. Може би и ти вече не ме позна­ваш и не мислиш за мен в онези стаи, чиито дръжки на бравите се закачат за ръкавите. Спомням си полските гори и си те пред­ставям как тичаш през вчераш­ния дъжд, чиито капки се чуват по-силно, като капят от високи­те клони, отколкото от ниските. Помня те като момиченце и те виждам как растеш бързо, по-бързо от ноктите и косите си, а заедно с теб, но по-бързо от теб, расте у теб омразата към нашата майка. Трябвало ли е толкова да я мразим? Тук пясъкът предиз­виква у мен жажда, но аз се чув­ствам някак странно с Исак вече от дълго време. То няма връзка с него, нито с нашата любов. То е свързано с нещо трето. С него­вата рана. Той чете в леглото, аз лежа в палатката до него и гася лампата, когато го пожелая. Той остава неподвижен няколко ми­нути и в мрака продължава да се взира в книгата и аз чувам как препускат мислите му по неви­димите редове. А после се обръ­ща към мен. Но щом се докос­нем, усещам страшния белег на неговата рана. След любенето лежим, втренчени всеки в своята тъмнина, и преди няколко ве­чери аз го запитах:

- Нощем ли беше?

- Кое? - отвърна, въпреки че знаеше.

- Когато те раниха.

- Нощем беше.

- И не знаеш с какво е стана­ло?

- Не знам, мисля, че беше щик.

Това ти, Доротка, млада и не­опитна, може би няма да разбе­реш. Птица, която ловува по мо­чурищата и блатата, бързо по­тъва, ако не се движи. Час по час трябва да си вади крака от тинята и да го мести, да направи крачка нататък независимо от това, хванала ли е нещо, или не. Така е и с нас и нашата любов. Трябва да продължим, тук не може да се остане, защото ще потънем.

Чета за славяните, как слизат на морето с копия в ботушите. И си мисля как се променя Кра­ков, осеян с нови правописни и езикови грешки, сестри на на­предъка на словото. Мисля си как ти оставаш същата и как Исак и аз се загубваме все пове­че. Не се решавам да му кажа. Когато се любим, колкото и да е хубаво и каквото и да правим, на гърдите и стомаха си усещам следата от онзи щик. Усещам го предварително, той се е изпре­чил в леглото ни между Исак и мен. Възможно ли е човек за ня­колко мига да може да се подпи­ше с щик на тялото на друг чо­век и да нарисува завинаги своя портрет в чуждо месо? Посто­янно трябва да ловя собствената си мисъл. Тя не е моя, когато се роди, а когато я хвана, ако успея, преди да отлети. Тази рана при­лича на някаква уста и винаги когато се любим Исак и аз, щом само се докоснем, върхът на гърдите ми прониква в този бе­лег като между някакви беззъби устни. Лежа край Исак и гледам в мрака мястото, на което той спи. Детелината мирише, по­кривайки миризмата на конюш­ните. Чакам го да се обърне: съ­нят изтънява, когато човек, спейки, се размести, и тогава мога да го събудя, защото няма да му бъде мъчно. Има сънища, които са скъпоценни, и други, които са смет. Будя го и питам.

- Левак ли беше?

- Мисля, че да - отговаря ми сънено, но с готовност, от което разбирам, че знае какво мисля. - Плениха го и го доведоха на сутринта в палатката ми да ми го покажат. Беше брадат, имаше зелени очи и рана на главата. Всъщност тази рана искаха да ми покажат. Раната бях напра­вил аз. С приклада.

Не знаеш колко си щастлива, че си там, в своя Вавел, и че си пощадена от този ужас, който става с мен. Представи си, че в леглото на твоя съпруг някой друг те хапе и люби, докато се любиш с онзи, когото обичаш. Представи си, докато се любиш със своя мъж, че усещаш през цялото време на корема си втвърдяване от някаква рана, което като някакъв чужд член се е вмъкнало между теб и твоята любов. Между Исак и мен лежи и ще лежи винаги някакъв сара­цин със зелени очи, обрасли в брада! И ще отвръща на всяко мое движение преди Исак, за­щото е по-близо до моето тяло от Исаковото тяло. И този сара­цин не е измислен! Тази гадина е левак и обича повече лявата ми гръд от дясната! Какъв ужас, Доротка! Ти не обичаш Исак ка­то мен, кажи ми как да му обяс­ня всичко това? Напуснах теб и Полша и дойдох тук заради Исак, а намерих в неговата пре­гръдка някакво чудовище със зелени очи, което се буди но­щем, хапе с беззъба уста и е на­щрек, когато Исак не е. Понякога Исак ме кара да се отдавам на този арабин. Когато ти потрябва, само го повикай! Ще дойде, той винаги може...

Нашият часовник на стената, Доротка, тази есен избързва, а напролет ще изостава...

6

Октомври '78
Доротея,

Сутрин при хубави дни Исак внимателно преценява каче­ството на въздуха. Следи имали влага в него, души вятъра, оглежда дали е студено по плад­не. Като подуши, че моментът е подходящ, пълни дробовете си с особен вид специално избран въздух и вечер връща този въз­дух от себе си чрез стихотворе­ние. Казва, че не може винаги да се пише поезия с успех. Стихотворението е като годишен сезон. Идва, когато му е редът... Исак, драга Доротка, не може да падне, като паяка. Някаква ниш­ка го държи закачен на място, което само той знае. Но аз все по-често падам. Арабинът ме изнасилва в прегръдките на моя мъж и аз не знам вече от кого изпитвам удоволствие. Мъжът ми зад този сарацин сега из­глежда другояче, почнах да го виждам и възприемам по нов, непоносим начин. Миналото се промени изведнъж; колкото повече прониква бъдещето, толко­ва повече се променя миналото, натежава от опасности и е по-непредвидимо от утрешния ден, пълно с отдавна затворени стаи, от които все по-често излизат живи зверове. И всеки от тези зверове има свое име. Звярът, който ще разкъса Исак и мен, има кръвожадно, дълго име. Представи си, Доротка, попитах Исак и той ми каза. Той е знаел това име през цялото време. Арабинът се нарича Абу Кабир Муавия^. И е започнал вече своето дело някъде нощем в пя­съка близо до поилото. Като всички зверове.

Попитах Исак направо дали египтянинът е още жив. Как мислиш, какво отговори? Жив е, и още как, и работи в Кайро. Забравя след себе си крачките по света като храчки. Заклевам те, направи нещо! Сигурно би могла да ме спасиш от този навлек, ако привлечеш неговата похот към себе си, та да я от­страниш от мен и да спасиш мен и Исак. Запомни това про­клето име Абу Кабир Муавия и да направим подялба: вземи своя левак арабин за себе си в леглото си там, в Краков, а аз ще се опитам да задържа Исак...

Виждаш ли, че не само ти там се занимаваш с наука в твоя Ягелонски университет, ами и аз тука. Върнах се най-сетне към своята специалност и към младостта, която има вкус на плод, пренесен с кораб през оке­ана. Нося сламена шапка във формата на кошница. В нея може, без да я сваляш от глава­та, да донесеш череши от паза­ра. Старея всеки път, когато в Краков от романската камбана­рия бие полунощ, и се будя, щом на Вавел камбаната удари сут­рин. Завиждам на вечната ти младост. Как е твоят Абу Кабир Муавия? Има ли като в моите сънища чифт окадени тънки уши и добре изцеден нос? Бла­годаря ти, че го взе при себе си. Вероятно вече знаеш всичко за него. Представи си, той работи нещо, което е твърде сходно с твоята и моята работа! Пада ни се нещо като колега. В универ­ситета в Кайро преподава срав­нителна история на религиите на Близкия изток и се занимава със староеврейска история. Създава ли ти трудности като на мен?

С обич д-р Шулц

9

Йерусалим, януари 1981
Доротка, случи се нещо невероятно. След като се върнах от Амери­ка, намерих между неразпечатаната поща и списък на участни­ците в онзи симпозиум за култу­рата на черноморските край­брежия. Можеш ли да познаеш кой е в списъка? Или ти си знае­ла това преди мен с тази твоя пророческа душица, на която няма защо да се къдри косата на фризьор? Арабинът от плът и кръв, онзи със зелените очи, който ме изгони от леглото на моя мъж. Пристига на симпози­ум в Цариград. Но няма да про­дължавам да те лъжа. Не той ид­ва да види мен. Аз отивам в Ца­риград, за да го видя най-сетне. Отдавна съм пресметнала, че специалностите ни се кръстос­ват и ако тръгна по научни сим­позиуми, не може да не ни се кръстосат и пътищата. В моята чанта лежи съобщение за хазарската мисия на Кирил и Мето­дий и под него един "S & W", модел 36, калибър 38. Благодаря ти за напразните опити да вземеш Абу Кабир Муавия при се­бе си. Сега аз поемам отговор­ността за него. Обичай ме така, както не обичаш Исак. Сега това ми е по-нужно от всякога. Нашият общ баща ще ми по­могне...

10

Цариград, хотел "Кингстоун " 1 октомври 1982
Мила Доротея, нашият общ баща ще ми по­могне - писах ти последния път. Бедна моя малка наивница. Как­во знаеш ти за нашия общ ба­ща? Докато бях на твоите годи­ни, и аз не знаех нищо, както ти сега. Но моите години ми дадо­ха време да мисля. Знаеш ли кой е твоят истински баща, душице? Онзи поляк ли, който имаше брада като трева, който ти е дал презимето Квашневска и смело се ожени за твоята майка Ана Шолем? Мисля, че не. Спом­няш ли си онзи, когото не мо­жахме да запомним? Спомняш ли си Ашкенази Шолем, младия човек от снимките, с очила за езда на носа и с друг чифт стък­ла в жилетката? Който пуши вместо тютюн чай и има краси­ва коса, която захапва фотогра­фираните му уши. Който казвал, както ни разправяха, "ще ни спаси нашата мнима жертва". Спомняш ли си брата и първи мъж на твоята майка Ана Шо­лем, по баща уж Закевич, по мъж Шолем, по втори мъж Квашневска? И знаеш ли кой е истинският баща на нейните дъ­щери, на теб и на мен? Сети се най-сетне след толкова години! Твоят вуйчо и брат на майка ни като нищо би могъл да ни бъде и баща, нали? Защо всъщност той да не може да бъде мъжът на майка ти? Какво мислиш за подобно изчисляване, хубави­це? Възможно е госпожа Шолем да не е имала никакъв мъж преди брака, а не е могла да се омъжи повторно като девица, нали? Може би затова се явява по такива необикновени пъти­ща, донасяйки ужас, за да ни подсети. Както и да е, нейната старост не е изчезнала в нея и аз си мисля, че моята майка, ако е постъпила така, хиляди пъти е била права, и ако мога да из­бирам, аз избирам за баща по-охотно брата на моята майка пред когото и да е друг. Неща­стието, мила моя Дорота, неща­стието ни учи да четем своя жи­вот по обратен ред...

Тук в Цариград се запознах вече с някои хора. Не искам по никакъв начин да изглеждам особена и бъбря с всички, сякаш отварям уста под дъжда. Един от колегите, който е дошъл тук на симпозиума като мен, се на­рича д-р Исайло Сук†. Той е археолог, медиевист, знае добре арабски, разговаряме на англий­ски и се шегуваме на полски, за­щото той говори сръбски и каз­ва, че е молец на своите дрехи. Неговото семейство вече сто го­дини пренасяло от къща в къща една и съща кахлена печка, а той смята, че XXI столетие ще се различава от нашето, така че най-сетне хората ще въстанат единно срещу досадата, която днес ги залива като заразена во­да. "Носим камъка на досадата - казва д-р Сук - на раменете си по огромната планина като Сизиф. Навярно хората на бъде­щето ще се сепнат и ще въста­нат против тази чума, против досадните училища, досадните книги, против досадната музи­ка, досадните науки, досадните срещи и ще изхвърлят отегче­нието от живота и работата си, както повелява нашият праотец Адам." Той говори така полунашега, пие вино, като не позволя­ва да му доливат чашата, защо­то, казва, чашата не е кандило да се допълва, преди да се из­празни. От неговите учебници се четат лекции по света, но той самият няма възможност да преподава. Трябва да чете нещо друго в университета. Неговата изключителна осведоменост в специалността не отговаря на незначителния му научен авто­ритет. Като му казах това, се засмя и ми обясни:

- Там е работата, че можете да бъдете голям учен или голям цигулар (знаете ли, всички голе­ми цигулари освен Паганини са били все евреи) само ако ви под­държа и застане зад вас и ваши­те стремежи един от мощните интернационали на днешния свят. Еврейският, ислямският или католическият интернацио­нал. Вие принадлежите към един от тях. Аз към нито един; значи не съм никъде. Между моите пръсти отдавна са мина­ли всички риби.

- За какво говорите? - попи­тах го смаяна.

- Това е парафраза на един хазарски текст, стар повече от хиляда години. А вие, ако се съди по съобщението, което ще ни прочетете, сте чували, и още как, за хазарите. Защо се чудите тогава? Или никога не сте попа­дали на Даубманусовото изда­ние?

Трябва да призная, че ме сму­ти. Особено с разказа за Дауб­манусовото издание на Хазарския речник. Ако изобщо е съ­ществувал такъв речник, докол­кото знам, не е запазен нито един екземпляр.

Мила Доротка, виждам снега в Полша, виждам как снежинки­те се превръщат в очите ти в сълзи. Виждам хляб, забоден на пирон с венец от лук, и птиците как се греят на дима на къщите. Д-р Сук казва, че времето идва от юг и минава Дунава при мя­стото на Траяновия мост. Тук няма сняг и облаците са като спрени вълни, които изхвърлят риба. Д-р Сук ми обърна внима­ние върху още нещо. В нашия хотел е отседнало едно хубаво белгийско семейство - Ван дер Спак. Семейство, каквото ние никога не сме имали и каквото аз няма да имам. Баща, майка и син. Д-р Сук ги нарича "светото семейство". Всяка сутрин на за­куска ги гледам как се хранят; охранени са и господин Спак на шега казва, както го чух: "Дебе­лата котка бълхи не нападат." Той свири прекрасно на някакъв инструмент, направен от кору­бата на бяла костенурка, а белгийката се занимава с рисуване. Рисува с лявата ръка, и то твър­де изкусно, върху всичко, което й попадне: по пешкирите, по ча­шите и ножовете и по ръкави­ците на своя син. Момченцето им има най-много четири годи­ни. Носи късо подстригана ко­са, казва се Мануил и срича пър­вите си изречения. Щом си изя­де кифлата, идва при моята маса и ме гледа втренчено като влю­бен. Очите му са покрити с бои като моята пътека и постоянно ме пита: "Позна ли ме?" Галя го по косата, сякаш галя птица, и той ми целува пръстите. Носи ми лулата на баща си, която при­лича на някакъв садукей, и ми предлага да пуша. Харесва му всичко, което е червено, синьо и жълто. И обича да яде ястия в тези цветове. С ужас забелязах, че има един недъг: има по два палеца на всяка ръка. Никога не знам коя е дясната и коя лявата. Но още не си дава сметка за ви­да си и не си крие ръцете от мен, въпреки че родителите му сла­гат ръкавици. На моменти, ако щеш вярвай, те ми изглеждат като нещо естествено и не ми пречат.

Между другото, защо ще ми пречи каквото и да е, след като сутринта на закуска се чу, че на конгреса е дошъл и д-р Абу Кабир Муавия. "От устните на чуждата жена капе мед и гърло­то й е по-меко от дървено мас­ло; но сетнините й са горчиви като пелин, остри като наострен от двете страни меч. Нозете й слизат към смъртта, стъпките й стигат до ада." Така пише в Биб­лията.

Смутиха ме твоята себичност и безжалостната ти присъда. Ти унищожи моя и Исаковия жи­вот. Винаги съм се страхувала от твоята наука и съм предчувствала, че ще ми стори зло. Надявам се, че знаеш какво се слу­чи и какво си извършила. Тази сутрин излязох на закуска, решена да стрелям, щом д-р Муа­вия се появи в градината на хо­тела, където се храним. Седях и чаках; гледах как сенките на птиците, които прелитат над хо­тела, се спускат стремглаво по стените. И тогава се случи всич­ко, което изобщо не можеше да се предвиди. Появи се един мъж и аз веднага познах кой е. Има­ше лице, тъмно като хляб, и бе­ше прошарен, сякаш има ри­бешки кости по мустаците му. Само на едното му слепоочие през белега му растеше дива ко­са, която не може да побелее и бе съвсем черна. Д-р Муавия дойде първо при моята маса и поиска разрешение да седне. Куцаше силно и едното му око бе притворено като малка стис­ната уста. Примрях, махнах предпазителя на револвера в чантата и се огледах. В градина­та освен нас беше само четири­годишният Мануил; играеше си под съседната маса.

- Разбира се - казах и мъжът сложи на масата нещо, което ще промени завинаги живота ми. Беше обикновен свитък хартия.

Знаел темата на моето съоб­щение - ми каза, сядайки - и всъщност затова искал да ме помоли за едно сведение по моята специалност. Говорехме на ан­глийски, той потракваше със зъби, беше му по-студено, откол­кото на мен, устните му трепе­реха, но не правеше нищо, за да спре или прикрие това трепере­не. Топлеше пръсти на лулата си и си духаше дима в ръкавите. За миг ми обясни за какво се отна­ся. Ставаше дума за Хазарските беседи на Кирил.

- Прегледах - каза той - ця­лата литература, която се отнася до Хазарските беседи, и не намерих никъде да се споменава, че тези съчинения съществуват и днес. Възможно ли е да не се знае, че откъси от Хазарските беседи на Кирил са запазени и дори печатани преди неколкостотин години?

Бях слисана. Това, което той твърдеше, би било най-голямо­то откритие в моята специалност - в славистиката, откакто този клон на науката съществу­ва. Ако е вярно.

- Откъде ви дойде тази ми­съл? - попитах смаяно и обяс­них със странно чувство на несигурност: - Хазарските беседи на Кирил - казах - не са извест­ни на науката освен от споменаванията в Кириловото житие, въз основа на което знаем, че са съществували. За някакъв запа­зен ръкопис, та чак и отпечатан текст на тези беседи не може и дума да става.

- Това исках да проверя - за­върши д-р Муавия, - отсега ще се знае, че е точно обратното...

И ми подаде онези няколко ксерографирани страници, кои­то лежаха пред него. В този миг можех да натисна спусъка. По-удобен не можех да имам - в градината имаше един-единствен свидетел, при това де­те. Ала случи се друго. Протег­нах ръка и взех тези няколко вълнуващи страници, които ти изпращам с писмото. Поемай­ки ги, вместо да стрелям, гле­дах тия сарацински пръсти с нокти като лешници и мислех за онова дърво, което Халеви споменава в своята книга за хазарите. Мислех си, че всеки от нас е едно такова дърво: колко­то повече растем нависоко към небето, през ветрове и дъжд, към Бога, толкова по-дълбоко трябва да проникваме с корени­те си надолу, през блатото и подземните води към пъкъла. С тези мисли прочетох страни­ците, които ми даде сараци­нът със зелените очи. Бях смая­на и с неверие попитах д-р Муа­вия откъде ги има.

- Не трябва да питате откъде ги имам. До тях е стигнал през XII век един ваш сънародник, поетът Юда Халеви, и ги е вмъкнал в своето съчинение за хазарите. Като описва прочутата полемика, той цитира думите на християнския участник в нея, наричайки го "философ", така както и авторът на Кириловото житие нарича същата личност във връзка със същата полеми­ка. Значи името на Кирил в този еврейски източник е премълча­но, както и името на арабския участник, привежда се само титлата на християнския участ­ник - на Кирил, и това е причи­ната, за да не потърси никой до днес текста на Кирил в хазарската хроника на Юда Халеви. Гледах д-р Муавия като чо­век, който няма никаква връзка с мъжа с белега от рана и със зелени очи, седнал преди някол­ко минути на моята маса. Всич­ко беше така убедително и про­сто, така съвпадаше с онова, което се знае в науката по този въпрос, че направо бе чудно как никой по-рано не се е сетил да потърси текста по този начин.

- Тук има едно затруднение - казах най-сетне на д-р Муа­вия. - Текстът на Халеви се от­нася за VIII век, а хазарската мисия на Кирил е била през де­ветото столетие: 861 година.

- Онзи, който знае правия път, може да върви и по страни­чен! - възрази ми Муавия. - Нас не ни занимават датите, а дали Халеви, който е живял след Ки­рил, пишейки книгата си за ха­зарите, е разполагал с Хазарските беседи на Кирил. И дали ги е използвал в книгата си там, къ­дето цитира думите на христи­янския участник в хазарската полемика. Веднага трябва да ка­жа, че в представянето на хри­стиянския мъдрец у Халеви има безспорни съответствия с онези Кирилови аргументи, които са запазени до днес. Известно ми е, че сте превели на английски Кириловото житие, така че лес­но можете да познаете тези ча­сти. Ето чуйте, чий е например този текст: говори се за това, че човек се намира по средата между ангелите и животните... Разбира се, веднага се сетих за това място и го цитирах по памет:

- "Като творец на света, Бог е създал човека по средата меж­ду ангелите и животните - с говор и разум отделяйки го от жи­вотните, а с гнева и похотта - от ангелите, така че към която от тези части се доближава, чрез нея още повече се присъединява към горните или към долните..." Това е - отбелязах аз, цитирай­ки текста - част от житието за агарянската мисия на Кирил.

- Точно така, но същото се явява и в петата част на книгата на Халеви, където той полемизира с философа. Има и други съответствия. Най-важното е, че и в самата беседа, която Халеви приписва на християнския учен в хазарската поле­мика, се разглеждат неща, кои­то според житието Кирил е по­сочвал в тази полемика. И в два­та текста се говори: за Светата Троица и законите преди Мой­сей, за яденето на забранени ви­дове месо и най-сетне - за ле­карите, които лекуват по обра­тен начин на този, който е не­обходим. Привежда се същият аргумент - че душата е най-сил­на, когато тялото е най-слабо (около петдесетте години на живота), и пр. Най-сетне, хазарският каган упреква араб­ския и еврейския участник в по­лемиката - пак според Халеви, - че техните книги на открове­нието (Коран и Тора) не значат нищо за хазарите, индусите и другите народи, защото не раз­бират езиците им. Това е един от съществените аргументи, които изтъква и Кириловото житие в борбата против триезичниците (онези, които прие­мат за обредни езици само гръц­ки, еврейски и латински), и ста­ва ясно, че в случая каганът е бил под влиянието на християнския участник в полемиката и е изтъквал доводи, за които, от друга страна, знаем, че са на­истина на Кирил. Халеви само ги е преписал.

Трябва накрая да се вземат под внимание още две неща. Първо, ние не знаем всичко, което се е съдържало в изгубе­ните Хазарски беседи на Кон­стантин Солунски (Кирил), и не знаем какво от тях е включено в текста на Халеви. Значи може да се предполага, че има и друг материал освен този, който ви показах тук. Второ, текстът на Халеви е повреден точно в част­та, която се отнася до християн­ския участник в полемиката. Та­зи част не е запазена в арабския източник, а само в по-късния ев­рейски превод, а печатните из­дания на Халеви, специално онези от XVI век, са претърпе­ли, както е известно, християн­ската цензура.

Накратко, книгата на Халеви за хазарите е запазила една част от Хазарските беседи на Кирил, въпреки че ние днес не знаем в какъв обем. Впрочем тук, в Ца­риград - заключи д-р Муавия, - в нашия симпозиум ще участ­ва и някой си д-р Исайло Сук, който говори добре арабски и се занимава с ислямските източни­ци за хазарската полемика. Той ми каза, че разполага с Хазарски речник от XVII век, издаден от някой си Даубманус, и че от този речник се вижда как Хале­ви действително е използвал Хазарските беседи на Кирил. Дойдох да ви помоля вие да поговорите с д-р Сук. Той не же­лае да разговаря с мен. Казва, че го занимават само арабите отпреди хиляда и повече годи­ни. За останалите нямал време. Бихте ли помогнали да устано­вим връзка с д-р Сук и да изяс­ним този въпрос?...

Веднага бях арестувана, "Smit & Wetson", на който бяха намерени само мои отпечатъци, е приложен като доказателствен материал и съм обвинена, че с предумисъл съм убила д-р Абу Кабир Муавия. Това писмо ти пиша от следствения затвор и все още не разбирам нищо. "Кладенец със сладка вода нося в устата си и меч двуостър..." Кой е убил д-р Муавия? Пред­стави си, обвинението гласи: ев­рейка убила арабин за отмъще­ние! Целият ислямски интерна­ционал, цялата египетска и тур­ска общественост ще се изпра­вят срещу мен. "Ще те предаде твоят Господ Бог на неприяте­лите твои да те бият; по един път ще излезеш срещу тях..." Как да докажеш, че не си извър­шил онова, което наистина си възнамерявал да извършиш? Необходима е жестока лъжа, страшна и силна лъжа като бащата на дъжда, за да се докаже истината. Рогове вместо очи са нужни на онзи, който иска да из­мисли такава лъжа. Ако я на­меря, ще живея и ще те доведа от Краков при мен в Израел и ще се върна към науките на на­шата младост. Ще ни спаси на­шата мнима жертва - казваше единият от нашите двама ба­щи... Колко трудно е да понесеш Неговата милост, а камо ли гне­ва Му.