APPENDIX I ОТЕЦ ТЕОКТИСТ НИКОЛСКИ КАТО СЪСТАВИТЕЛ НА ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ НА ХАЗАРСКИ РЕЧНИК

"Вие знаете, Ваша светлост - писал Теоктист на патриарха, - че съм осъден на добра памет, която моето бъдеще пълни непрекъс­нато, а моето минало съвсем не изпразва. Роден съм през 1641 го­дина в селището на манастира "Йоване" в деня на свети Спиридон, покровител на грънчарите, в семейство, което винаги имаше колко­то щеш паници и в тях храна за душата и храна за сърцето. Както брат ми, докато спеше, продължаваше да държи дървената лъжица, така аз държа в паметта си всички очи, които са ме видели, откакто съм се родил. Щом забелязах, че разположението на облаците над Овчар планина се повтаря всеки пет години, и познах облаците, които бях видял преди пет есени, как се връщат на небето, хвана ме страх и започнах да крия своя недостатък, защото такава памет е наказание. Междувременно бях се научил турски от цариградски­те дребни парички, еврейски - от търговците от Дубровник, а да чета - от иконите. Да пазя запомненото, ме караше нещо като жажда, ама не жажда за вода, защото водата не може да я угаси, а някаква друга жажда, която минава и се утолява само с глад. Но не с глад за храна, а с някакъв друг глад и аз напразно търсех, как­то овцата търси солена стена, да открия какъв е този глад, който би ме спасил от жаждата. Защото се боях от помненето; знаех, на­шата памет и спомените са като плаващи ледове. От тях виждаме само върховете при минаване, а огромните подводни материци се промъкват невидими и недостижими. Тяхната неизмерима тежест не усещаме, защото са потопени във времето като във вода. Но ако по невнимание се намерим на пътя им, ще се натъкнем на собственото си минало - и ето ти го корабокрушението. Затова никога дори не докоснах нещо от това изобилие, което падаше в мен като сняг в Морава. И тогава за мое удивление се случи паметта да ми изневери, макар и за минута. В началото бях прещастлив, а после горчиво сьжалих, виждайки накъде води това. Ето как стана.

Осемнайсетгодишен бях, когато баща ми ме даде в манастира "Йоване" и ми каза на раздяла: "Докато постиш, не слагай нито дума в устата си, поне устата ти да се очисти от думи, след като ушите не могат. Защото думите не идват ot главата и душата, а от хората, от лепливи езици и от вонящи челюсти; всички са отдавна вече оглозгани, оплюти и омазнени от непрекъснато дъвчене. От­давна вече не са цели и са ги пренасяли безброй уста от зъб на зъб..." Монасите от "'Йоване" ме приеха, казаха, че имам прекалено много кости в тясната душа, и ми дадоха да преписвам книги. Се­дях в килията, пълна с книги с черни ленти, сложени на местата, където преди мен монасите са ги чели за последен път преди смъртта си, и работех. Тогава се чу, че в близкия манастир "Нико-ле" е дошъл нов калиграф.

Пътеката за "Николе" върви покрай самата Морава, между стръмния бряг и водата. Това е единственият път до манастира, така че винаги единият ботуш и двата чифта копита трябва да се изкалят. И по калния ботуш монасите познават откъде идват слу­чайните гости в манастира: от морето или от Рудник, газейки вода­та от запад по течението на Морава с десния крак или от изток срещу течението с левия крак. На Томина неделя през 1661 година се чу, че в манастира "Николе" дошъл с ляв мокър и кален ботуш човек едър и хубав, очите му като яйца, брадата му можела да го­ри цяла вечер, а косата си нахлупвал над очите като съдран калпак. Човекът се казвал Никои Севаст† и бързо станал протокалиграф в "Николе", защото още преди това някъде бил усвоил голямото умение. Бил от оръжейния занаят, но неговата работа била невин­на: рисувал знамена, стрелкови мишени и щитове, създавайки ри­сунки, предварително осъдени да бъдат унищожени от куршум, стрела или сабя. Говореше се, че в "Николе" е временно, на път за Цариград.

На Свети Кириак Отшелник духнаха три архангеловденски вя­търа, всеки пълен със свои птици - единият със скорци, вторият с последните лястовици и третият със соколи; студени и топли ми­ризми се смесиха и в "Йоване" дойде вест, че новият калиграф нарисувал в манастира "Николе" икона, която цялата клисура побързала да види. Дигнах се и аз да видя как е зографисал на стената на манастира "Николе" Господ севастократор, който държи в скута си малкия Исус. Влязох с останалите и хубаво огледах какво беше зографисано. После на обяда за първи път видях и Никон Севаст и неговото хубаво лице ми напомни някого, когото добре познавам, но не можах да го оприлича на никого около себе си. Такова лице нямаше и в паметта ми, въпреки че всички лежаха едновременно пред мен като хвърлени карти, нито пък в сънищата, където закри­тите карти лежаха пред мен така, че всяка от тях можех да обърна, когато си поискам. Никъде нямаше такова лице.

Някъде в планината се чуваше как отскача брадва от бука, защо­то по един начин отскача брадвата от бука, а другояче - от бряста, а в това време на годината сечаха бряст и бук. Спомнях си много добре тези звуци от първата вечер, когато преди десет години ги бях чул през виелицата, спомнях си отдавна умрели птици, как летят през тази виелица и падат тежко в мокрия сняг, но да ме убият, не можех да си спомня какво видях преди малко в разглежда­ния образ. Не можех да си спомня нито една черта от лицето на Никон, нито един цвят, нито дори беше ли брадат. Това беше пръв и единствен път в живота ми да ми изневери паметта. И бързо и лесно намерих причината, толкова изключителна и невероятна бе­ше работата. Едно-единствено трябваше да се вземе предвид: оно­ва, което не е от този свят, не може да се запомни, не се задържа в паметта дори колкото глътнато попче в патицата. На тръгване по­търсих отново Никон, погледнах го право в устата и усетих страх, като че моите погледи могат да бъдат ухапани. И той наистина го направи, при което устата му тракна, като че захапва нещо. И така, с отгризани погледи се върнах в "Йоване".

Почнах да преписвам книги като по-рано, но в един миг усетих, че имам повече думи в плюнката, отколкото онзи, който е писал книгата. Така започнах към преписваното четиво да прибавям тук дума, там - две, изречение след изречение. Беше вторник и моите думи тази първа вечер бяха възкисели и твърди под зъбите, но следващите вечери забелязах, че думите ми, както напредва есента, Узряват от ден в ден като плод и че всеки път стават по-сочни, по-изразителни и по-сладки, пълни със съдържание, което колкото е приятно, толкова и подсилва. И седмата вечер, сякаш бързах да не презрее плодът ми, да не окапе и изгние, аз добавих в житието ча света Петка цяла страница, дето я нямаше в нито един от преписите, от които преписвах. Вместо да се открие и разследва моето своеволие, монасите започнаха все по-често да искат да им препис­вам и моите книги със споменатите вметвания биваха предпочита­ни пред книгите на другите преписвачи, каквито имаше много из Овчарската клисура. Аз добих смелост и реших да си опитам сили­те докрая. Не само че добавях притчи към житията, ами и започнах да измислям нови пустинници, да прибавям нови чудеса и моите преписи взеха да се продават по-скъпо от книгите, от които бяха преписвани. Малко по малко усетих страшната сила, която държах в мастилницата и пусках по света на воля. И тогава си извадих за­ключение: всеки писател без усилие може да убие своя герой само в два реда. А пък за да се убие читателят, тоест съществото от плът и кръв, достатъчно е да го превърнеш за миг в образ от книга, в герой на житие. После е лесно...

По това време в манастира "Сретение Господне" живееше няка­къв млад монах на име Лонгин. Живееше отшелнически и се чувст­ваше като лебед, който с разперени криле чака да духне вятър, та да заплува по водата. Адам, който е кръстил дните, не би могъл да има такъв чист слух като него. Имаше очи като онези оси, които пренасят зараза по света. Едно мъжко и едно женско око и всяко от тях с жило. Устремен към доброто като сокол към пиле. А обик­новено казваше: "Всеки от нас може лесно да си избере за пример някой по-добър от себе си; така от духовете ще се въздигне някаква стълба на Яков, която води от земята към небето, всичко ще се свърже и ще се подреди лесно и радостно, защото за човек не е трудно да следва и слуша по-добрия от себе си. Цялото зло идва от това, че в този свят сме постоянно в изкушение да слушаме и да вземаме за пример по-лоши от нас самите..." Когато ми поръча да му препиша житието на свети Петър Коришки, който след пет дена пости видял неостаряваща светлина, беше мрак и птиците като черни мълнии падаха в своите леговища сред клоните. Със същата бързина излетяха моите мисли и аз усетих, че нямам сили да се противопоставя на усещането за мощ, която се събуждаше. Взех да преписвам житието на свети Петър Коришки и щом дойдох до онова място с дните на постите, вместо 5 написах 50 и този препис дадох на момчето. Той го взе, пеейки, още същата вечер го прочете и на другия ден се чу из клисурата, че монахът Лонгин започнал дълги пости.

........................................................................................................................................................

На петдесет и първия ден, по Благовещение, когато погребаха Лонгин в подножието на планината, аз реших да не взимам вече перо в ръката си. Гледах ужасен мастилницата и си мислех: прека­лено много кости в тясната душа. И реших да изкупя своя грях. Отидох на заранта при игумена и помолих да ме прати в скрипто-рия на манастира "Николе" за помощник на протокалиграфа Никон Севаст. Изпратиха ме и Никон ме въведе в работната стая, където замириса на тиквено семе и цвят от бъзовлек, за който монасите вярват, че умее да се моли. От други манастири или от пътуващи търговци от Украйна монасите заемаха за 4-5 дни книги, каквито нямаше в "Николе", и ми ги даваха да ги науча бързо наизуст. По­сле ги връщаха на собствениците, а аз след това с месеци, от ден в ден, диктувах пред перото на протокалиграфа Никон научените наизуст книги. А той подрязваше пера и казваше, че само зелената боя не е от растителен произход - само тя се получава от желязо, - всички останали бои той цедеше от растения и украсяваше с разноцветни букви книгите, които пишехме. Така почнах да вървя в двойка с Никон като мъжките дни в седмицата. Беше левак и ра­ботеше всичко с лявата ръка, криейки това, което работи, от дясна­та. Пишехме денем, а когато нямаше работа, зографисваше стените на манастира, но някак бързо се отвърна от иконописването и се посвети изцяло на писане на книги. Така се спущахме в своя живот бавно, нощ след нощ, с години.

На Свети Евстатий Сръбски през 1683 година студът излезе да сее просото си, пуснаха кучетата в постелите, а ботушите и зъбите се пукнаха в усмивка от студ. Чавките замръзваха в полет по зе­леното небе и падаха като камъни, оставяйки високо във въздуха само вик. Езикът усети ледената устна, която повече не усещаше езика. Ветровете зареваха от другата страна на Морава, която се спря в лед, а при бреговете ледът лежеше неокосен, пълен с тръсти­ка, повет и папур в скреж, като че пуща сребърна брада. Плачещите върби останаха със спуснати клони, заледени в реката като в кафе­зи. В мъглата осъмнаха самотни врани, които летяха на място, вадейки с мъка крила от бялото повесмо солена влага. А във висини­те, над планините, разделени от студа, към необозримото поднебие пролетяха, прощавайки се с този предел, Никоновите и моите мис­ли, размирни като бързи летни облаци, и в тях минаха нашите спомени, мудни като зимни болести. И след това през март, на Кръстопоклонната неделя, пуснахме канче да сварим ракия в ки­пящ фасул, пихме, похапнахме и завинаги напуснахме "Николе". Попаднахме в Белград с първия и последен сняг през онази година, отслужихме служба на белградските първомъченици Стратоник, Донат и Хермил и почнахме нов живот.

Станахме пътуващи писари и взехме да пренасяме перата и ма­стилниците си през води и граници на царства. Започнахме да ра­ботим все по-малко за църквата, колкото повече ставаха езиците, на които имахме да преписваме книги. Освен за мъже почнахме да преписваме и книги за жени, защото мъжките и женските прит­чи не могат да имат еднакъв завършек. Зад нас останаха реки и равнини (понесохме със себе си само имената), вмирисани погле­ди, халки с ключове в ухото, пътища, пълни със слама, вързани на възел от птичи клюнове, дървени лъжици, които димят, и вилици, направени от лъжици, а на Свети Дух във вторник в 1684 година попаднахме в царствения град Виена. Голямата камбана на чер­квата "Свети Стефан" започна да ни отброява часовете, малките забързано, като че изпуска ножове от кулата, а големите тържестве­но, като че носи и полага яйца в нощта около храма. А като влязох­ме в полумрака под тази камбанария, над звънкия плочник на дълги нишки се спускаха полилеи като запалени паяци и около тях се вдигна мирис на восък и застана прав във формата на черква, це­лият в каменни стени като тяло в дрехи. Нищо не се виждаше, но колкото по-нагоре се вдигаше погледът през камбанарията, мракът ставаше все по-гъст и по-гъст, така че можеше да се очаква, че всеки миг от непрозирната тъмнина там на върха ще се прекъсне нишката, на която в дъното на черквата виси светлината... Там на­мерихме нова работа и се запознахме с нашия господар, благород­ния Аврам Бранкович†, който с перо умее да вози и със сабя зида черкви. За него да кажа само една или две думи - защо се бояха от него също толкова, колкото го обичаха.

За Бранкович народът смята, че "не е сам", че като млад четири­десет дена не се бил мил, че попаднал на дяволска вечеря и станал ясновидец. На всяко рамо му израсъл кичур косми, станал прозор-лив, сънлив през март, с лека ръка, можел да скочи с тялото си да­леч, а с духа още по-далеч, докато тялото му спяло, духът му летял като гълъбица, водел ветрове, гонел облаци, носел и отнасял гра­душка и заради урожая и добитъка, млякото и житото се бил с презморски ясновидци, като не им позволявал да вземат урожая от неговия край. Затова народът вярва, че Бранкович се среща с ангелите, и казва за него: "Ясновидците като са по-малко, и хлябът ще е по-малко." Бил, казват, от ясновидците от втория лагер заедно с шкодренските везири и плавогусинските бегове и при един сблъ­сък с ясновидците от Требине победил требинския паша Мустай-бег Саблякс, който бил от третия лагер. В тази схватка, в която ка­то оръжие носел пясък, пера и малко ведро, Бранкович бил ранен в крака и оггогава взел един вран кон - султан на всички коне, който пръхтял насън и също така бил ясновидец, и Бранкович, вървейки по своите небесни цифри, яхал, така както бил хром, душата на своя кон, превърната в сламка. Казват също, че в Цари­град се изповядал и издал, че е бил ясновидец, че после престанал да бъде ясновидец и добитькът в Трансилвания вече не тръгвал обратно, когато той минавал покрай кошарите...

Та именно такъв човек с твърд сън, така че го пазеха някой да не го обърне с главата натам, където са краката, защото нямало да се събуди повече, такъв човек, от онези, които биват погребвани по корем и ги обичат и след смъртта, ни нае като писари и ни въ­веде в своята и на чичо си, граф Георгий Бранкович, библиотека. И ние се изгубихме между книгите като в улица, пълна със слепи сокаци и вити стълби. По виенските площади и мазета купувахме за кир Аврам ръкописи на арабски, еврейски и гръцки и аз забеля­зах, като гледах къщите из Виена, че и те като Бранковичевата библиотека са подредени една до друга като на полици. И заклю­чих, че къщите най-много приличат на книги: толкова много са около теб, а само няколко има, в които ще надникнеш, а още по-малко такива, в които ще направиш посещение или ще се настаниш за по-дълго време. Най-често ти е определена някоя кръчма, някой хан, наета шатра за една нощ или мазе. А рядко, много рядко ще ти се случи неволно, подгонен от лошото време, да влезеш отново в някоя отдавна използвана сграда и да пренощуваш, припомняйки си пак къде си лежал някога и как всичко, макар и същото, е било Другояче, в кои прозорци са се зазорявали пролетите и през коя врата се е излизало наесен...

- Откъде? - попита ме на това място Никон, като че беше чул моите мисли, но аз не отвърнах. Не отвърнах, защото знаех откъде. Времето не идва от земята, то идва от преизподнята. Времето при­надлежи на Сатаната, нечестивият го носи като кълбенце в джоба си, отмотава по усмотрение на неумолимата си пестеливост и тряб­ва насила да го вземаме от него. Защото, ако от Бога може да се търси и получи вечност, тогава противоположното на вечността - времето, можем да вземем само от Сатаната...

- Виж го, господарю, този пикае с опашката и в носа си няма преграда.

В този миг всички погледи се обърнаха към Никон, кир Аврам взе огледалото от стената и го сложи под носа му като на мъртвец. Всички доближихме глави и наистина в огледалото се видя, че Никон няма преграда между ноздрите. Така и останалите разбраха това, което аз отдавна знаех - че моят събрат в работата и протокалиграф Никон Севаст е истински Сатана. Впрочем сега и тон са­мият не отрече това. Но аз не гледах като останалите носа му. Гле­дах в огледалото и тогава открих онова, което на всички около мен отдавна трябваше да е известно. Лицето на Никон Севаст, което толкова ми приличаше на нечие друго, по-рано видяно лице, беше досущ моето. Като близнаци сме вървели по света и сме ме­сили божия хляб с дяволска сълза.

Тази нощ - си помислих, - сега му е времето! Когато човек прекара живота си в дрямка, никой край него не вярва, че някога ще се събуди. Така беше и с Никон. Аз не съм от тези, които се бу­дят от страх, когато насън ръката им падне на пода, но от Севаст се боях. Зъбите му имаха точна представа за моите кости. И все пак тръгнах. Знаех, че дяволът винаги върви на една крачка зад човека. Затова стъпвах във всяка негова стъпка и той не ме забеляза. Отдавна бях открил, че измежду всички книжа в огромната библиотека на кир Аврам Бранкович той отделя особено внимание на хазарския глосар, своего рода азбучник, в който ние, писарите, имахме задача да подреждаме сведенията за произхода и гибелта, за обичаите и войните на един изчезнал народ. Аврам Бранкович особено се интересуваше за този народ, купуваше, без да жали пари, стари документи и плащаше на хора да му хващат "езици" - онези, които знаят нещо за хазарите^V, или пращаше да му ловят ловци на сънища, чието умение произлиза от древните хазарски гадатели. Аз обръщах внимание на това градиво, защото измежду другите хиляди свитъци от библиотеката на кир Бранкович Никон се интересуваше най-много от него, и научих Хазарския речник на кир Бранкович наизуст и започнах да следя какво прави Никон с него. До споменатата вечер обаче Никон не бе сторил нищо не­обикновено. Сега, след случая с огледалото, той се качи сам на горния кат на кулата, взе папагала, сложи го на светилника и седна да слуша какво ще му говори папагалът. Защото папагалът на кир Аврам често казваше стихотворения, за които нашият господар смяташе, че са от хазарската принцеса Атех^V и ние, писарите, имахме задача за хазарския глосар на кир Аврам да записваме всичко, което птицата изговори. Тази вечер обаче Севаст не запис­ваше. Само слушаше, а птицата говореше: