Истинската духовност франсис А. Шефър

Смъртта на Господ Исус е абсолютно уникална. Тя е заместническа. Няма смърт, подобна на Исусовата. Това трябва да бъде като аксиома в нашето мислене. Заместническата Му смърт на кръста във времето и пространството -- в историята -- има безгранична стойност преди всичко защото Той е Бог. По този начин нищо не трябва (и не може) да се прибавя към заместническата стойност на смъртта Му. Той умря веднъж за всички. Казвайки това колкото може по-категорично, ще добавим, че независимо от всичко Исус изяви един хронологически ред в Лука 9:22-24. Ст. 22: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Редът е от три стъпки -- отхвърлен, убит, възкресен. Темата тук е Неговата уникална бъдеща заместническа смърт. Но редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- незабавно се пренася от самия Исус Христос в ст. 23 и 24 и върху нас, християните: "Каза още и на всички: Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мен, той ще го спаси." Тук Исус пренася в християнския ни живот реда, който е така необходим за нашето изкупление чрез Неговата уникална заместническа смърт. Редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- е и редът в християнския живот на истинската духовност. Няма друг.

Ако забравим абсолютната уникалност на Христовата смърт, ние ставаме еретици. Ако пренебрегнем или омаловажим по някакъв начин (както либералите) неповторимостта и заместническия характер на Христовата смърт, нашето учение не е вече християнско. От друга страна, нека си припомним обратната страна на предмета. Ако забравим връзката на това с нас като християни, ще си изградим стерилно правоверие, но ще ни липсва истинският християнски живот. Ще изчезне духовността в нейния библейски смисъл.

Тук Исус говори за решението ни да умрем сега. Той го прилага в специфична ситуация, за да го направи по-конкретно. Ст. 26: "Ако се срамува някой от Мен и от думите Ми, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата Си и в славата на Отца и на светите ангели." Библията не говори за някакво романтично чувство, за някакъв възвишен героизъм, за нещо абстрактно. Исус поставя темата за отхвърлянето и убиването на една съвсем практична основа: това е сблъсъкът с един твърде враждебен свят. То означава да кажеш "не" на себето, когато то се стреми да бъде прието от враждебния свят, който се бунтува срещу Твореца си и нашия Господ. Ако погледнем Новия Завет като цяло, ще открием, че тази Христова заповед не се ограничава в една ситуация. Тя трябва да бъде манталитет и кръгозор на християнския живот. Тук се поставя въпросът за християнския манталитет в живота въобще, а редът е същият: отхвърлен, убит, възкресен. Както Христовото отхвърляне и смърт са първите стъпки в реда на изкуплението, така и нашето отхвърляне и смърт към света и към себето са първите стъпки на истинската растяща духовност. Както не може да има следваща стъпка в реда на Христовото изкупление, докато не се премине смъртта, така при християните не може да има по-нататъшна стъпка, докато не се сблъскаме с тези първи две стъпки -- не само на теория, но най-малкото отчасти на практика. Отхвърлен, убит.

Колко централна беше Христовата смърт за нашето изкупление? Вижте Мойсей и Илия как седят там, на планината на Преображението с Христос, обсъждайки нашироко Неговата бъдеща смърт. Не по-малко може да се говори колко съществена и фундаментална е личната ни и продължителна смърт, която избираме като християни.

Смъртта е централна за Христовото дело и затова е основна тема за обсъждане. Пророците говорят за нея в Стария Завет. Мойсей, Илия и Христос разговарят за нея в Новия. В християнския живот тя е не по-малко централна. Не следва ли тогава тя да предизвиква продължително обсъждане, разговори и непрестанна молитва от наша страна? И така, трябва да запитам много внимателно колко размишления отделяме за необходимостта от смърт по избор, колко разговори, колко молитви провокира тя у самите нас за тези които обичаме? Не е ли вярно, че мислите ни, молитвите ни за самите нас и за тези, които обичаме, и нашите думи почти винаги се опитват да избегнат негативното на всяка цена -- вместо да го посрещат по подходящия начин? Колко молитви отправяме за нашите деца и за тези, които обичаме, за да могат с Божията благодат да изминат стъпките на отхвърлянето и смъртта? Ние сме пропити от светския модел на мислене, забравяйки позицията си на участници в Божието царство. Не че трябва да живеем само в сферата на отрицанието -- животът е много повече от това. Преди всичко обаче е важно да разберем последователността на нещата. Не трябва да мислим, че можем да изживеем живота си, без да бъдем нееднократно отхвърляни и без да умираме ежедневно.

И така, имайки новата перспектива на Божието царство, нека да разгледаме негативните аспекти в Десетте заповеди от Изход 20 гл.

Първата заповед е рязко отрицание на нашето желание да бъдем на мястото на Бога. Ето кое предизвиква всяко наше действие -- желанието да бъдем в центъра на вселената. Ние трябва да решим да умрем към това.

Останалите заповеди показват същото. Трябва да се отречем от себе си през почивния ден, който Бог е отделил като свят. Трябва категорично да отхвърлим всеки авторитет, който не би следвало да стои над нас. Трябва да кажем "не" на това, да посягаме на човешки живот. Трябва да отблъснем сексуалното влечение към всичко, което по право не е наше. Трябва да се откажем чрез лъжа да опетняваме чужда репутация.

Последната заповед "не пожелавай" показва, че тези забрани са свързани не само с външното поведение, но с вътрешното отношение. Ето тук всъщност трябва да умрем. Как и кога става това? Разбира се, това не значи да изчакаме докато физическите ни тела загубят желанията и апетитите си. Трябва да кажем "не" (да умрем към себето) тъкмо тогава, когато сме жизнени и активни, когато можем да пожелаваме различни неща и да изпитваме удоволствие от тях. Тази смърт не бива да се пренебрегва или изтласква на заден план, нито да се свързва само с момента на физическата смърт. Наистина можем да кажем, че когато Исус дойде и ни възкреси от мъртвите, ние ще бъдем съвършени, но не за това говорим сега. Тук, всред самия живот, изпълнен с борби и напрежения, трябва да кажем ясно "не" чрез нашата воля и с Божията благодат. Не да чакаме, докато изчезнат силните сексуални желания, а всред суматохата на живота, обкръжени от свят, който си присвоява всичко в бунт най-напред срещу Бога и след това срещу хората, да разберем какво има предвид Исус, когато казва да се отречем от себе си спрямо това, което по право не е наше.

Това няма да е безболезнен процес. Наистина по кръста на християнина има грапавини. В настоящето ние живеем в атмосфера, враждебна на Божието царство. Но това е пътят на кръста: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен" (Лука 9:22). Можем да видим как тази последователност добива смисъл за нас, като християни, и след оправданието: отхвърлен, убит, възкресен. Тук става дума за отхвърлянето на Исус от религиозните водачи по Неговото време, поели пътя на света, вместо Божия. Но в основата си това е отхвърляне от света и това отхвърляне трябва да предхожда всяка възможност за някакво познание на възкресенския живот.

По-нататък виждаме, че отхвърлянето не е еднократна случка. Христос призова последователите Си да носят кръста си всеки ден. Ние приемаме Христос като Спасител веднъж, след което сме оправдани и вината ни изчезва завинаги. Тогава обаче започва всекидневният, ежечасният, непрекъснатият нов живот. (Екзистенциалистът е прав, когато поставя ударението върху съществуването миг след миг. Той греши в много неща, но тук е прав.)

В Лука 14:27 Исус казва нещо подобно: "Който не носи своя кръст и не върви след Мен, не може да бъде Мой ученик." Не се казва, че не можеш да се спасиш без това, а че не си последовател, ако животът ти не се характеризира с ежедневно отхвърляне и убиване! Това условие Исус поставя не в абстрактна, а в крайно практична ситуация. В ст. 26 свързва умирането с бащите, майките, жените, децата, братята, сестрите и самия живот на последователите Си. Той поставя смъртта всред реалността на ежедневието. Ето къде ние трябва да умрем.

"Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските -- дали ще има с какво да я доизкара? Да не би като положи основа, а не може да я доизкара, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват: Този човек почна да гради, но не можа да доизкара" (Лука 14:28-30). "Пресметни разноските", казва Той. И действително, когато проповядваме на погиналия човек, трябва да наблегнем на факта, че част от това да бъдеш християнин, е всекидневното носене на кръста. В един враждебен свят, изграден върху човешкия бунт срещу Бога, християнинът не е изцяло освободен от елементите на този бунт вътре в себе си.

Както казах, Римляни 6 гл. започва с рязко наблягане на отрицателната страна и макар че бихме желали да избързаме към втората половина на ст. 4 ("както Христос беше възкресен от мъртвите... така и ние да ходим в нов живот"), в действителност е опасно да пропускаме елемента на умирането. "Ние се погребахме с Него да участваме в смърт", "ние сме умрели към греха", "ние... се кръстихме да участваме в смъртта Му" -- пътят към свободата във втората част от 4 гл. е през тези действия, а не около тях. Редът е категоричен: отхвърлен, убит, възкресен. Същото е в ст. 6 на същата глава. Трябва да преминем през първата част ("Нашето старо естество бе разпнато с Него"), преди да можем да продължим с втората ("за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха"). Мисля, че повечето християни четат първата част по-бързо, за да достигнат до втората, "щастлива" страна на стиховете. Това е грешка. Бихме желали да ги прескочим, но никой не се оказва от другата страна на една врата, без да е преминал през нея. Не можем да достигнем до въодушевяващата част на тези стихове, без да преминем през първата част.

Преди всичко, това се отнася за момента на оправданието. След това обаче то е вярно и през всеки един миг в практиката на християнския живот. Искам да подчертая това. В момента когато приемем Исус Христос като наш Спасител, ние сме оправдани и нашата вина е премахната веднъж завинаги. Това е неоспоримо. Но ако искаме действителен християнски живот и истинска духовност, трябва да "носим кръста си всеки ден". Принципът да казваме "не" на себето лежи в сърцевината на моята позиция спрямо света, който е неизменно враждебен и непокорен на Твореца. Христовата смърт и възкресение като заместнически са изцяло уникални. Но ние сме призвани да подражаваме на Христос в нашето поведение. Нашето ежедневно, ежеминутно ходене трябва да следва примера Му както Той "смири Себе Си и стана послушен до смърт -- даже смърт на кръст" (Филипяни 2:8) Ако използвам своите интелектуални възможности, за да бъда почитан в един свят, който е непокорен на своя създател, тогава ще изгубя. Това е така ако използвам за същата цел и невежеството си. Трябва да приема Христовия кръст във всяка част от живота си. Христовият кръст трябва да бъде реалност за мен не само еднократно при моето обръщение, но и непрекъснато в живота ми като християнин. Истинската духовност не спира с отрицателната страна, но без нейното разбиране и практика ние не сме готови да продължим.

3

През смърт към възкресение

Преображението на Христос изразява всичко това. То е преобраз на Христовото възкресение и прославяне. "И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво" (Лука 9:29). Или както го предава Матей: "Лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината."

Нека да подчертая: тези неща се случиха в историята. Това е важно най-вече за днес, когато религиозните неща постоянно се оттласкват в една неисторична област, в някаква "другост". Но тук, при Преображението се набляга върху времето и мястото. Лука например съобщава, че "на следния ден, когато слязоха от планината, срещна Го голямо множество" (9:37). Христос и учениците Му в определен ден и час се изкачиха на планината, а в друг определен момент слязоха от нея. Когато вървяха нагоре по склона, те не се движеха в някаква безпространствена философска или религиозна "другост". Те бяха свързани пространствено с подножието на планината, където продължаваше нормалният ход на живота.

Същото важи и за времето. Ако те носеха часовници, часовниците нямаше да спрат, докато са на планината. Времето продължаваше да тече и когато те слязоха, беше изминал определен период -- беше "следният ден". Историята се състои от пространство и време, взаимно свързани. И тук, на планината на Преображението, се случваше истинска история, вкоренена в нормалното пространство и време. Прославянето на Исус не беше в сферата на философската "другост" някъде в отвъдното, а в твърдата реалност на пространството и времето. Преображението изяви жестоката действителност на думите, които самият Исус каза по-рано: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Ето това е -- отхвърлен, убит и възкресен в историята.

Действителното възкресение на Исус Христос след разпятието Му е не по-малко исторически обосновано. Той запита учениците, които срещна по пътя за Емаус: "Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?" (Лука 24:26) Той зададе въпроса в определен календарен ден, в определен час на деня, на определен път върху картата, вкоренявайки случилото се в пространствено-времевата история. И това Той стори при всичките Си явления след възкресението. Той "застана сред тях" в техния реален живот. В страха си те се опитаха да Го изтласкат в друга област: "Те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух." Но Исус не позволи това: "Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият. Попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам" (Лука 24:39), а след това Той взе печена риба и мед и "яде пред тях", и им показа Своите рани -- белезите на смъртта Си.

Беше същото тяло, възкръснало и прославено, не на някакво далечно място, а тук -- в пространството, времето и историята.

В Йоан 20 гл. виждаме същото. Това не е просто случайно повторение, а центърът на всичко.

Вечерта на същия ден, първият на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред и каза им: Мир вам! (Йоан 20:19)

Христовото тяло е променено. Той може да минава през заключена врата. Но това не променя казаното. Вярно е, че Той може да идва през заключена врата, но тялото Му е същото.

Тома, един от дванайсетте, наречен Близнак, не беше с тях, когато дохожда Исус. Затова другите ученици му казаха: Видяхме Господа. А той им рече: Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред и рече: Мир вам! Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми. Дай ръката си и тури я в ребрата Ми. И не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой! (Йоан 20:24-28)

Нека повторим: тялото е същото. Заключената врата не Го спира, но това няма никакво значение. Тялото Му може да се докосва. В Йоан 21:9 Той се храни: "Като излязоха на сушата, видяха жарава положена и риба, турена на нея, и хляб."

Тук виждаме тялото на Исус Христос във видимия, пространствено-времеви свят. Възкресението не може да се премести в някакво друго измерение. То има смисъл в нашето нормално измерение.

Той им представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше през четиридесет дни и им говореше за Божието царство. (Деяния 1:3)

Четиридесет дни -- не един миг -- четиридесет дни те бяха свидетели на това.

Нека не се смущаваме от великото дело на възнесението: "И като изрече това, и те го гледаха, Той се възнесе, и облак го прие от погледа им" (Деяния 1:9). Това е, което преди всичко друго съвременният човек не може да приеме. Неоортодоксалното богословие може да говори за физическо възкресение, но никога няма да признае физическото възнесение. Трябва да си спомним, че Христос се явява и изчезва в продължение на четиридесет дни. Свръхестественото вече не е еднопосочно. Той е сред учениците, след това изчезва и отново се появява. А накрая се случва нещо не по-малко реално. Възкръсналото тяло на Исус Христос се възнася на облак. В определен час на деня от определен календарен ден. В един конкретен миг кракът Му се отдели от земята. Нека не отстъпваме от тази точка. Хора, които искат да изповядват християнството и същевременно пренебрегват физическото възнесение на Исус, не могат да бъдат последователни във вярата си.

Пространство-времевата история обаче не свършва тук. По-късно в Деяния 9:3-9 Христос среща Павел: "На отиване, когато (Савел, по-късно -- Павел) наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята..." Обърнете внимание на употребата на описателните фрази, каквито вече видяхме в текста за Преображението: "Внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята, чу глас, който му каза: Савле, Савле, защо ме гониш? А той рече: Кой си Ти, Господи? А Той отговори: Аз съм Исус, Когото ти гониш. Стани, влез в града, и ще ти се каже какво трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха, стояха като вцепенени, понеже чуха гласа, а не видяха никого. Савел стана от земята и когато отвори очите си, не виждаше нищо. И водеха го за ръка, та го въведоха в Дамаск."

Той беше ослепен от светлината на славата. Къде? На пътя за Дамаск. Определено е пространственото положение. Същото може да се каже и за времето -- беше определен час на деня.

Това се повтаря в Деяния 22:6. "Когато вървях и приближих Дамаск, около пладне (отново пространствен елемент -- пътят за Дамаск; и елемент на време -- около пладне) внезапно блесна от небето голяма светлина около мен." И ст. 11: "И понеже от блясъка на оная светлина изгубих зрението си, (това беше причината за ослепяването му -- то не беше нещо мистично, но просто блясъкът на светлината, който го ослепи временно), другарите ми ме поведоха за ръка. И така влязох в Дамаск."

В 26 гл. разказът отново се повтаря с една твърде важна добавка: "По пладне, царю, видях на пътя светлина от небето, която надминаваше слънчевия блясък" (ст. 13). Тук е първата добавка. Срещата е посред бял ден. Въпреки че това е часът, в който близкоизточното слънце е най-ярко, светлината на прославения Христос е по-силна от слънчевото сияние. "И като паднахме всички на земята, чух глас, който ми казваше на еврейски" (ст. 14).

Това е едно от най-показателните за ХХ век изявления в Божието Слово. Тук се описва конкретно време, пространство, история и рационално общуване. Разговорът не представлява някаква мистична опитност за Павел. Във времето и пространството прославеният Христос, възкръсналият Христос разговаря с него на еврейски език. По пладне, на пътя за Дамаск се появява Исус -- прославеният Исус -- и говори на нормален език, използвайки нормални думи и нормална граматика, с един мъж на име Савел. Това е пълна противоположност на стремежа на ХХ век да прехвърли тези неща в някакъв религиозен "друг" свят. Всичко това се случва във времето, пространството, историята, нормалното общуване и нормалния език.

Но нещата не спират дотук. Години по-късно друг мъж на име Йоан живее на остров Патмос. Първата глава на книгата Откровение ни разказва, че той отново вижда Исус. Под "отново" имам предвид след като Павел Го беше видял. Не казвам, че това е единственото друго явяване на Исус -- Стефан също Го видя, -- но това е второто ясно събитие последвало Възнесението. След Деяния 1 гл. прославеният Христос беше видян от Савел в пространството и времето по пътя за Дамаск. Сега, в Откровение 1 гл., прославеният Христос е на остров Патмос -- отново е фиксирано мястото. Остров Патмос е още там. Но не само това. Конкретизирано е и времето -- Господният ден.

И обърнах се да видя този, който ми проговори. И като се обърнах, видях седем златни светилника. И всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс. А главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг. И очите му -- като огнен пламък. (Откровение 1:12-14)

Тук Йоан описва нещо, което действително е видял. И това е не по-малко странно и необичайно от онзи ден след Възкресението, когато се описва съвсем естествено Неговото хранене.

Нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена. А гласът Му беше като на много води. И имаше в десницата Си седем звезди. И от устата Му излизаше меч, остър и от двете страни. И лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си. И когато Го видях, паднах пред нозете Му като мъртъв. А Той тури десницата Си върху мен и каза: Не бой се. Аз съм Първият и Последният, и Живият. Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове. И имам ключовете на смъртта и на ада. (Откровение 1:15-18)

Не се казва на какъв език говори Той. Но това явно е човешка реч, не по-различна от онази, която Савел чу по пътя за Дамаск. Нещо повече. В тази глава точното описание внимателно се разграничава от различните литературни похвати.

Но и това не е краят. Библията ни говори за бъдещото завръщане на Исус на земята и описва това видимо идване с понятия, които са свързани с времето и пространството. Това събитие е все още в бъдещето, но вече е исторически конкретизирано.

След това видях небето отворено, и ето бял кон. И Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, съди и воюва праведно. Очите Му бяха огнен пламък, а на главата Му бяха много корони. И носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв. И името Му беше БОЖИЕТО СЛОВО. И небесните войски, облечени в бял и чист висон, следваха подир Него на бели коне. Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите. Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщи. На дрехата и на бедрото Му имаше написано име: ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ. (Откровение 19:11-16)

Тук отново има определено пространство -- посочено е мястото. Армагедон е планината на Мегидон (Откровение 16:16). А мястото, където Той ще стъпи на земята, е отбелязано в Стария Завет -- това е Елеонският хълм (Захария 14:4). Отново конкретна пространственост. Славата и чудото на Христос не принадлежат на някакъв "друг" свят, различен от нашия. Във всеки от описаните случаи се посочва определено пространство и време. Съществува реална, историческа смърт на Исус Христос. Съществува реално, историческо Възкресение. Също така има реално, историческо бъдещо прославяне, което намира израз в пространството, времето и историята -- нашето собствено пространство, време и история.

Библията казва, че идва денят, когато и спасените, и неспасените хора ще се изправят пред прославения Христос. Те ще Го видят. Всеки човек ще Го види, не като духовна идея, а прославен, в истинско времево-пространствено измерение. Тези пасажи говорят не само, че Той ще бъде прославен в бъдещето, но и че това вече е така. Прославянето на Господ Исус Христос не спада само към онзи велик бъдещ момент, когато Той ще бъде видян в слава от всички и когато всяко коляно ще се преклони пред Него. Той е прославен още сега. Възнесението не означава изчезване в нищото, в света просто на религиозните идеали. Между Възнесението от Елеонския хълм и появата Му на пътя за Дамаск Той не е престанал да бъде. По същия начин не съществува някакво безвременно "никъде", където да е бил изчезнал в промеждутъка между срещата Му със Савел и явяването Му пред Йоан на остров Патмос. Исус е същият, какъвто е и сега. Той е все така прославен.