Истинската духовност франсис А. Шефър

Докато разглеждаме фактите, не можем да не отбележим няколко неща. Преди всичко, въз основа на разговора на еврейски език на пътя за Дамаск и след появата на Исус пред Йоан на остров Патмос, разполагаме с ясно доказателство за историческото възкресение на Исус Христос. Но има и още нещо. Телесното възкресение е доказателство за завършеното дело на Исус Христос на кръста, потвърждение, че всичко наистина е извършено и че вече няма какво да се добави към Неговата велика заместническа жертва, чрез която се оправдаваме.

Но дори това не изчерпва предмета. В Божието Слово апостол Павел ни казва, че в Христовото възкресение виждаме реализираното обещание, първия плод на бъдещото ни физическо възкресение. Павел заявява, че телата ни тогава ще бъдат подобни на възкръсналото тяло на Исус. Ако аз разглеждам възкресението на Исус Христос не просто като религиозна идея или идеал, а като предмет на пространството, времето и реалността, аз имам собственоръчното обещание на Бога, че ще бъда възкресен по същия начин. Тялото ми е толкова свързано със самия мен в цялостната ми личност, че не желае да бъде пренебрегнато в спасението. Кръстната смърт на Исус Христос е достатъчна, за да бъде изкупен целият човек. Един ден тялото на християнина ще бъде възкресено и прославено, подобно на Христовото възкресенско тяло. Но има още нещо. Реалността на физическото възкресение на Исус Христос означава нещо и за нас днес:

Тогава -- какво? Да речем ли: Нека останем в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде! (Павел говори не на изкупените в някакво абстрактно време, а в сегашните обстоятелства.) Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него? Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме и в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото, като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото който е умрял, той е оправдан от греха. Но ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, като беше възкресен от мъртвите, не умира вече. Смъртта няма вече власт над Него. Защото смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги. А животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса. И тъй, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, та да се покорявате на неговите страсти. (Римляни 6:1-12).

Нека внимателно да отбележим някои неща тук.

Първо, Христос умря в историята. За това говорехме досега. Той умря във времето и пространството, в историята. Ако бяхте там през онзи ден, щяхте да можете да докоснете с ръка грубия кръст на Исус Христос и сигурно щяхте да се убодете с тресчица от дървото.

Второ, Христос възкръсна в историята, и на това наблягаме не по-малко категорично. Христос възкръсна и беше прославен в историята.

Това е тъкмо обратното на учението на либералното богословие, което казва, че Исус става Христос, когато Го проповядваме. Нищо не е по-далече от истината. Това е пълно отхвърляне на чудото на библейския разказ. Исус не става Христос, когато Го проповядваме. Исус е Христос, независимо дали Го проповядваме или не. Хората може да не узнаят за чудото на благовестието, ако не го проповядваме, но нашият провал не може да промени факта, че Господ Исус Христос е прославена Личност. Той е възкръснал. Дори ако всички спрат да проповядват Исус Христос и никой не си спомня за думата "Бог", това не би променило ни най-малко факта, че Исус е Христос. Той възкръсна в историята и сега е прославен. Неговото възкресение и настоящото Му величие са съвсем реални в сегашния ни времево-пространствен свят.

Трето, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител, и това също е част от историята. Личното спасение на християнина се корени в две времево-пространствени исторически събития. Първото е завършеното дело на Христос на Голготския кръст, а второто е моментът, когато по Божия благодат човекът приема Исус Христос като Спасител. Настоящото ми положение почива върху тези две събития. И ако съм приел в миналото Христос като свой Спасител, тогава Павел може да каже за мен: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото), имаме (в настоящето) мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос" (Римляни 5:1).

В Римляни 6:2 мисълта продължава по следния начин: "Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него?"

Думите "сме умрели" изразяват единично действие. Когато приемаме Христос като Спасител, в Божиите очи ние умираме с Него. "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт" (Римляни 6:4). Това се отнася до времето, когато сме приели Христос като Спасител. "Нашето старо естество бе разпнато с Него" (Римляни 6:6). Това е третото събитие. Христос умря в историята, Христос възкръсна в историята, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Всичко това се случва в определен исторически момент.

Четвъртото събитие е, че ние ще бъдем възкресени, както бе възкресен и Той. Това принадлежи на бъдещата история. Часовникът продължава да върви. И когато християнинът възкръсне от мъртвите, когато прозвучи великата тръба, когато се изрекат думите и всеки християнин излезе от гроба си по повелението на Исус Христос, часовникът няма да спре, а ще продължи да работи. Часовникът се готви да удари три часа, когато пиша това. Да допуснем, че Исус дойде преди пет часа. Ако стане така, часовникът на стената няма да спре да работи. В десет часа той все още ще върви. Такава е библейската картина. Бъдещото възкресение ще настъпи в един миг, в пространството и времето, в истинската история.

Ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото. (Римляни 6:5)

Тук ударението е върху думата "възкресение". В оригинала липсват думите "подобно на Неговото". Набляга се на самото възкресение: "...ще се съединим (бъд. вр.) и чрез възкресение..."

Ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него. (Римляни 6:8)

Това е в бъдеще време. Ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Също така ще бъдем и физически възкресени и променени в един миг в определен исторически момент.

Но това не е всичко. Има и пета стъпка. Тези велики истини трябва да бъдат доведени в областта на настоящия християнски живот и истинската духовност. Библията казва, че в сегашния живот трябва практически да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви.

Смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги, а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте (това е акт на вяра) себе си за мъртви към греха. (Римляни 6:10„11)

Както Исус умря в историята и веднъж завинаги стана мъртъв към греха, така и ние сега сме призовани с вяра да считаме себе си практически мъртви в настоящия исторически момент. Не в някакъв далечен свят от религиозни идеи, а в действителност, в този миг от хода на часовника. С вяра трябва да живеем сега, като че ли сме вече мъртви.

Но дори това не е всичко. Ако свършваше дотук, животът щеше да включва само двете думи: отхвърлен и убит. Но редът е: отхвърлен, убит, възкресен -- възкресен не просто като част от бъдещото физическо възкресение (въпреки че това очаква всеки християнин), а и като част от настоящето. Ето защо шестата стъпка е, че сега следва да живеем с вяра, в настоящата история, като че ли вече сме възкръснали. Това е посланието на християнския живот. Това е основната мисъл, която обсъждаме.

Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. (Римляни 6:4)

Тук Павел говори не за хилядагодишното царство или за вечността, а за нещо съвършено различно. Става дума за сега: "Така и ние да ходим в нов живот." "Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха" (Римляни 6:6). Как? С вяра: "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11).

Кога? Веднага! Това е основната идея на християнския живот. Първо, Христос умря в историята. Второ, Христос възкръсна в историята. Трето, ние умряхме с Христос в историята, когато Го приехме като свой Спасител. Четвърто, ние ще бъдем възкресени в историята, когато Той дойде отново. Пето, ние сега трябва да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви. И шесто, трябва сега да живеем с вяра, като че ли вече сме възкръснали.

Какво означава това на практика? Преди всичко в мислите и живота си ние трябва да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели, били сме на небето и сме се завърнали като възкръснали.

Спомнете си -- поне един човек е бил там и се е завърнал. Павел говори за това във II Коринтяни 12:2-4. Може би това е бил самият Павел, може би -- някой друг. Сигурното обаче е, че това се е случило.

Познавам един човек в Христа, който преди четиринадесет години (в тялото ли, не зная; вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен до третото небе.

Павел казва, че този човек е бил на небето. Бил е отнесен до третото небе. "Третото небе" означава в Божието присъствие. Важното е, че този човек е бил на небето и след това се е завърнал.

Можете ли да си представите този човек след като се е завърнал от небето? За него това е неоспорима истина, проверен факт. Той е бил там, видял е и се е завърнал. Може ли сега да гледа на света постарому? Той се чувства сякаш е бил вече мъртъв и след това е възкръснал отново. Точно както Преображението променя гледната точка когато приемем перспективата на Божието царство, така трябва да се е изменил и мирогледът на този човек през целия му останал живот! Постоянният обществен натиск да се приспособи към света около него, както и всеки друг вид натиск, сигурно вече са изгубили силата си. Как да не се възмущава от нечистотата и уродливостта на това творение, толкова непокорно на Бога? Как би могъл, след това, което е видял? Колко ще струва светското одобрение, когато си стоял в Божието присъствие? Как ще изглеждат богатствата на света в сравнение с небесните съкровища? Човек се стреми към власт. Но какво е земната власт, след като си видял реалността на небето и Божията мощ? Светът ще изглежда различно. Наистина всичко това е част от заповедта да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели и възкръснали отново.

Но Римляни 6 гл. не спира дотук. Всичко това не е само предмет на въображението ни. Има и още нещо: "Смъртта, с която умря Той, умря за греха веднъж завинаги, а живота, който живее, живее го за Бога" (Римляни 6:10). Христос наистина живее в присъствието на Отца. Там сме призовани да живеем и всички ние. Трябва да умрем в настоящия живот! Да умрем към доброто и злото, за да оживеем в Божието присъствие. Да, дори към доброто! Ние трябва да умрем -- не несъзнателно, не сляпо, -- а оживели пред Бога в общуване с Него, в общение с Него. Призванието ни в настоящия живот е да живеем като мъртви към всички неща, така че да можем да бъдем живи за Бога.

Точно това означава, както писах по-рано, да Го обичаме толкова много в настоящето, че да можем да казваме "Благодаря" след всички приливи и отливи на живота. Когато съм умрял към доброто и към злото, аз съм обърнал лицето си към Бога. А това е и мястото, където чрез вяра, в настоящия исторически момент, трябва да се намирам. Само тук аз мога да бъда себе си в присъствието на Твореца, признавайки, че Той е моят Създател, а аз съм само творение и нищо повече. Сякаш вече съм в гроба и стоя пред лицето на Бога.

Но трябва да подчертаем ясно и отчетливо още нещо. Не можем да спираме тук! Ако чрез вяра аз умра към всичко и застана лице в лице с Бога, чрез вяра се и подготвям да се завърна в настоящия свят, като че ли вече съм бил възкресен. Сякаш предвкусвам деня, когато ще се завърна с Него. Ще бъда в числото на онези, които са приели Христос като Спасител. Небесата ще се отворят и ние ще се завърнем, следвайки Исус Христос в нашите възкресени, прославени тела. Сега вече аз съм готов да се завърна, "умрял" и "възкресен", и да пристъпя отново в настоящия, исторически, времево-пространствен свят. "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха..." -- дотук спрях по-горе, но стихът продължава: "а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11). "Не предоставяйте (ето вярата) телесните си части (в настоящия свят) като оръдия (инструменти, средства) на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите (именно сега) и телесните си части на Бога като оръдия на правдата" (Римляни 6:13).

Да бъдем мъртви към всичко не означава да бъдем мъртви към факта, че има абсолютна граница между доброто и злото, която ние (уповавайки на Христос за сила и помощ) сме длъжни да престъпваме единствено в посока към доброто. Първоначалното ни призвание обаче е да бъдем непрекъснато живи към Бога. Нашите "добри дела" не трябва да се превръщат в самоцел.

И така, какво е основното призвание на християнина въз основа на всичко това? Ние трябва миг след миг да умираме към всички неща, за да оживяваме към Бога. "Добрите дела" са следствие от това, дали сме присадени в Бога.

Трябва обаче да отбележим, че "умирането" не е просто пасивност. Мисля, че често християните не разбират това добре и го свързват с някакъв вид духовно безучастие. Това би бил небиблейски мистицизъм, не много по-различен от стоическата концепция на Марк Аврелий. Би било просто примирение. Но в Писанията не е така. Аз съм все пак човек, направен по Божия образ. "Предоставяйте себе си" -- казва Павел (Римляни 6:13) -- предоставяйте се. Това не е пасивно състояние. Както ще видим по-късно сами вие не можете да принесете плод, но в същото време вие не сте каменно изваяние. Бог работи с вас в тялото, в което ви е създал, в човека по Негов образ.

Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги (вие извършвате предаването), слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче на Бога, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението (тук се включва съдържанието на вярата, а не само екзистенциална опитност), в който бяхте обучени, и освободени от греха, станахте слуги на правдата. (По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предавайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. (Римляни 6:16-19)

Усещате ли силата на активността пред пасивността? "Предоставяйте себе си." Всеки човек трябва да бъде творение. Той не може да бъде нищо друго, освен творение и в този, и в бъдещия живот. Дори в ада хората пак ще бъдат творения. Само Един е Себедостатъчен и Той е Бог. Но като християни ние получаваме великата реалност: призванието ни е да бъдем творения в този висш, превъзходен и славен смисъл -- не защото трябва да бъдем, а по избор.

Езичникът Марк Аврелий познаваше само примирението. Ние можем да надскочим положението си на творения, защото трябва да бъдем творения. Карл Густав Юнг познаваше отдаването, простото покорство пред фактите, които ни връхлитат от колективната безсъзнателност на нашия род, от това, което е около нас. Но това е примиренчество, а Писанието говори за нещо много повече.

Вярно е, че съм творение, но моето призвание е да бъда прославено творение. Трябва да бъда творение, но не е задължително да бъда творение като пръстта в полето, като изгниваща зелка в градината, като снега, който се топи. Призван съм да бъда творение по свой избор, на базата на Христовото завършено дело, чрез лична вяра. Прославено творение.

Сега вече съм готов за войната. Сега може да се говори за истинска библейска духовност. Сега може да има християнски живот. Отхвърлен, убит, възкресен. Сега съм готов да бъда употребяван. Но не само това. Сега съм готов и да се радвам на настоящия свят като творение; готов да му се радвам в светлината на моята ограниченост и неговата сътвореност от Бога; готов да му се радвам и все пак да го виждам такъв, какъвто е след грехопадението.

Оправданието е веднъж завинаги. В един определен миг вината ми е изчезнала навеки. Останалото обаче не е еднократно събитие. Сега аз умирам непрекъснато, ежеминутно към всичко около мен и също така оживявам към Бога и се завръщам чрез вяра в настоящия свят, като че ли съм възкресен отново. Ето това е истинската позитивна страна.

4

Във властта на Духа

"Така човек ляга и не става вече. Докато небесата не преминат, те няма да се събудят и няма да станат от съня си (тук съвсем определено се казва: "докато"). О, дано ме скриеш Ти в преизподнята (определено това е преизподнята), да ме покриеш, догде премине гневът ти (тук идваме отново до важното "догде"), да ми определеше срок и тогава да би ме спомнил! Ако умре човек, ще оживее ли? През всичките дни на воюването си ще чакам, докато дойде промяната ми" (Йов 14:12-14). Тук упованието е във всичките "докато": докато дойде освобождението ми.

Струва ми се, в това отношение Йов 14 гл. е категорична, че някъде около 2000 години пр. Хр., или дори по-рано, Йов осъзна истината за физическото възкресение. Мисля, че 19 гл. говори за същото нещо, но на еврейски това не е така ясно, както в 14 глава.

Евреи 11:17-19 казва, че Авраам (около 2000 г. пр. Хр.) също разбираше истината за възкресението. "С вяра Авраам, когато го изпитваше Бог, принесе Исаак жертва. Оня, който беше получил обещанията, принасяше единородния си син -- оня, комуто беше казано: По Исаак ще се наименува твоето потомство, като разсъди, че Бог може да възкресява от мъртвите."

Авраам, който живее по времето на Йов, разбира факта на възкресението. Следователно не е изненадващо да го намерим и в книгата Йов. Оттук няма причина да мислим, както биха желали либералните богослови, че идеята за възкресение се появява късно в библейската история.

В книгата на Даниил, който също е живял доста рано, отново срещаме мисли за физическо възкресение -- не на Христос, а на човека. "Множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят -- едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение" (Данаил 12:2). Тук ударението е върху двойното възкресение -- на погиналите и на спасените. "Разумните ще сияят със светлостта на простора, и ония, които обръщат мнозина в правда, -- като звездите до вечни векове" (Данаил 12:3). Тези стихове действително са свързани помежду си.

За мен обаче най-вълнуващ е ст. 13, където Бог говори на самия Даниил. "Ти си иди, догдето настане краят. И ще се успокоиш, и в края на дните ще застанеш в дела си." Тук ни се казва, че през последните дни самият Даниил ще вземе участие в събитията, за които е пророкувал. Писанието заявява, че той ще бъде възкресен.

Когато стигаме до I Коринтяни 15 гл. в Новия Завет, няма спор, че Павел говори за възкресение на християните. Той основава цялата вяра върху това.

Ако се проповядва, че Христос е възкресен от мъртвите, как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен; а ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това ние се намираме и лъжесвидетели Божии, защото свидетелствахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресил, ако е тъй, че мъртвите не се възкресяват. (ст. 12-15)

Аргументът е много прост. Ако починалите християни не възкръсват, значи и Христос не е възкръснал. А ако Христос не е възкръснал, християнството се оказва без почва.

Защото, ако мъртвите не се възкресяват, то и Христос не е бил възкресен. И ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра. Вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако само в този живот се надяваме на Христа, от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос е бил възкресен -- първият плод на починалите. Понеже както чрез човека дойде смъртта, така чрез човека дойде възкресението на мъртвите. Защото, както в Адам всички умират, така и в Христа всички ще оживеят, но всеки на своя ред: Христос -- първият плод, после, при пришествието на Христа -- тия, които са Негови. Тогава ще бъде краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под нозете Си. И смъртта, най-последен враг, и тя ще бъде унищожена. (ст. 16„26)

Когато се върнем на планината на Преображението, ми се струва, че там разполагаме с ясен преобраз на това. Не бих желал да бъда догматичен, но ми изглежда, че тук се представя (или най-малкото -- се загатва) какво ще стане в деня на възкресението. Тук е Мойсей -- представител на мъртвите от Стария Завет. Тук са апостолите, които представят новозаветните мъртви. Но тук е също така и Илия, който, знаем, е един от двамата старозаветни вярващи, за които се казва, че са "грабнати". А посланията на Павел ясно сочат, че когато Исус Христос дойде за Своите Си, ще има грабнати.

Ето, една тайна ви казвам: не всички ще починем, но всички ще се изменим, в една минута, в миг на око, при последната тръба. Защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление, и това, смъртното, -- да се облече в безсмъртие. А когато това, тленното, се облече в нетление и това, смъртното, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне писаното слово: "Погълната биде смъртта победоносно." О, смърт, къде ти е победата! О, смърт, къде ти е жилото? Жилото на смъртта е грехът, а силата на греха е законът. Но благодарение Богу, Който ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос! Затова, възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен. (I Коринтяни 15:51-58)

Така при Преображението има и грабнати, и възкресение. Това е историческа случка, а не религиозен психологически или философски мит. В определен момент -- а на земята ще има повярвали до последния момент -- Христос ще дойде и мъртвите ще възкръснат. А християните, които ще живеят тогава, ще се изменят в миг на око -- в пространството и времето. Интересно е, че ст. 58 поставя възкресението и грабването в рамката на настоящия живот, като ни призовава да бъдем готови сега. На основата на тези неща бъдете в сегашния живот твърди, непоколебими и т.н.

В I Солунци виждаме абсолютно същото. Отново грабването е едновременно с възкресението:

Не желаем, братя, да останете в неизвестност за ония, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда. Защото ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, така и починалите в Исуса Бог ще приведе заедно с Него. Защото това ви казваме чрез Господното слово, че ние, които останем живи до Господното пришествие, няма да предварим починалите. Понеже Сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба. И мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред, после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати в облаците, да посрещнем Господа във въздуха. И така ще бъдем всякога с Господа. (I Солунци 4:13-18)

Забележително е, че оттук Павел извежда призив за настоящия момент: "И тъй, насърчавайте се един друг с тия думи."

Това обаче ни изправя пред друг въпрос. Добре е, че ще бъда възкресен, но какво става в периода между смъртта на християнина и неговото възкресение? Няма ли да бъда извън историята? Няма ли да бъда извън хронологията? Между смъртта и възкресението християнинът никъде ли е? Не изчезва ли той просто в нищото?

Отговорът е "не" и Писанието потвърждава това. В Лука 23:43 например, когато Исус говори на умиращия разбойник на кръста, Той му обещава, че "днес", през този последен ден, преди залез (защото това е краят на еврейския ден), двамата ще бъдат заедно в рая. Не никъде, не в някаква философска "другост", а с Христос в рая.