Истинската духовност франсис А. Шефър

Сега обаче искам да се спра на друго положително твърдение, което следва от това. Истинският библейски повярвал християнин практически живее в този свръхестествен свят. Не казвам, че човек не може да се спаси и да отиде на небето, докато не заживее практически в този свръхестествен свят. За радост, това не е така, защото иначе никой от нас нямаше да отиде на небето. Това, което казвам, е, че истинският библейски повярвал християнин живее по този начин. Аз съм библейски повярвал християнин в пълния смисъл не само когато вярвам в правилните доктрини, но и когато живея практически в този свръхестествен свят.

Какво означава това? Според библейския възглед реалността има две страни: естественият свят (това, което виждаме) и свръхестественият свят. Трябва да внимаваме обаче когато използваме думата "свръхестествен". От библейска гледна точка свръхестественото не е по-неестествено във всемира от това, което наричаме естествено. Единствената причина да го наричаме свръхестествено е, че обикновено не го виждаме. Това е всичко според библейския (юдео-християнския) възглед. Реалността има две половини -- като двете половини на един портокал. Портокалът няма да бъде цял, ако едната му част липсва. Половината е нормално видимото, другата -- нормално невидимото.

Представете си стая с два стола, поставени в противоположни ъгли. Хората, които седят на тях, виждат съвсем различни неща. Във всеки един момент от живота си ние седим на единия или на другия стол. Човекът на първия стол вижда цялата реалност на всемира -- и видимата, и нормално невидимата част. Той вижда истината именно на този фон. Християнинът е човек, който казва: "Седя на този стол." Невярващият обаче седи на другия стол. Той вижда само естествената част от всемира и си обяснява истината на нейния фон. Нека се съгласим, че тези две позиции не могат да бъдат еднакви. Едната е вярна, а другата -- не. Ако наистина съществува само естествената част на всемира, и тя е затворена система, тогава, ако седим на другия стол, заблуждаваме себе си. Ако обаче съществува и втората половина на реалността, тогава да се седи на натуралистичния стол е изключително наивно и показва пълно неразбиране на света. От християнска гледна точка човекът никога не е бил така наивен, нито така невеж относно всемира, както през ХХ век.

За да бъдем истински, библейски повярвали християни, трябва да разберем, че не е достатъчно да признаем, че всемирът се състои от тези две половини. Християнският живот означава да живеем и в двете половини на реалността -- както в естествената, така и в свръхестествената. Бих казал, че е напълно възможно един християнин да бъде така пропит от мисленето на ХХ век, че да живее по-голямата част от живота си като че ли свръхестественото не съществува. В известна степен всички го правим. Свръхестественото обаче не докосва християнина само при новорождението и при смъртта му или при второто идване на Христос, оставяйки повярвалия сам на себе си в един натуралистичен свят. Библията не казва това. Да бъдеш повярвал християнин означава да живееш сега в свръхестественото не само на теория, а и на практика. Ако човек седи на единия стол и отрича съществуването на свръхестествената част от света, казваме, че е неповярвал. Как тогава да наричаме себе си, когато седим на другия стол, но живеем така, сякаш свръхестественото не съществува? Такова поведение не заслужава ли да се нарече "неверие"? "Неверие" е когато християнинът не живее в светлината на свръхестественото. Тогава християнството става просто една "добра философия".

Всъщност за мен християнството наистина е добра философия. Мисля дори, че то е най-добрата философия, която някога е съществувала. Нещо повече, то е единствената философия, която е вярна на себе си и отговаря на въпросите на реалността. То е добра философия точно защото се занимава с истинските проблеми и им дава отговор. Независимо от всичко обаче то не е само добра философия. Библията не е абстрактна книга. Християнството не е далечна религиозна идея. То говори за човека като за Човек. То се обръща към личността, към всеки човек като личност и ни казва как да живеем в реалния, съвременен свят. Премахнете това, и от християнството ще остане просто диалектика.

Както казах, аз съм или на единия, или на другия стол във всеки един момент от живота си. За нещастие, християните твърде често се опитват да балансират между двата стола. В единия миг те са на стола на вярата, а в следващия -- на стола на неверието. Веднъж приел Исус Христос като Спасител, аз съм спасен, защото почивам в ръцете Му на основата на Неговото завършено дело. Но Бог работи с мен, като с човек. Аз не съм машина, не съм бездушен инструмент. Съвършено възможно е християнинът да се мести от единия стол на другия. Но ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, ще се хвана в няколко капана. Най напред, това ще е дело на плътта. Няма значение каква е моята активност. Няма значение колко шум вдигам около успешното си евангелизаторство или други гръмки дейности. Всичко ще си остане дело на плътта. Ще съм поставил себе си, творението, в центъра на всемира.

Второ, ако се опитвам да живея християнски живот на стола на неверието, аз просто ще играя, а няма да го живея. Истинската борба не е срещу плът и кръв, а в "небесни места" и аз няма да мога в плът да участвам в нея. По време на война, когато големите братя са тръгнали на истинска битка, малките момчета вкъщи играят на войници. Те се държат като войници, но нямат дял и участие в реалната битка. Когато се опитвам да живея християнски живот, седейки на стола на неверието, аз само ще играя на война. Няма да имам никаква връзка с истинската борба.

Трето, Господ няма да признае нашите оръжия, ако седим на стола на неверието, тъй като те няма да Му принасят почит и слава. Фактически те ще крадат от Неговата почит и слава, включително от достойнството Му на Творец и център на вселената. Павел пише, че "всичко, което не става от вяра, е грях" (Римляни 14:23, Верен). Хъдсън Тейлър е казвал: "Когато вършим Божието дело по Божия начин, никога няма да ни липсва Божията промисъл." Той е имал предвид най-вече материалната страна, но сигурно би включил и духовната. Бих го парафразирал така: Божията работа, вършена с човешки сили, не е вече Божия работа. Работа е, но не е Божия.

Тук възникват два въпроса. Първият е: Ако истинската битка е в "небесни места", тогава тя не е ли твърде далече? И второ, личното ми участие има ли в действителност някакво значение?

И така, според Писанията, далече ли се намират "небесните места"? Отдалечен ли е свръхестественият свят? Отговорът е решително "не". Планината на Преображението показва достатъчно ясно, че свръхестественият свят не е отдалечен. Не е необходимо да полетим на космически кораб и да пътуваме в продължение на две поколения, за да достигнем свръхестествения свят. Свръхестественото при Преображението беше на върха на един хълм. Времето течеше и когато те слязоха, беше следващият ден. Писанието категорично показва, че свръхестественият свят не е отдалечен, а наистина твърде, твърде близо.

Говорейки за явяването на Христос по пътя за Емаус, Лука пише: "И очите им се отвориха и Го познаха. А Той стана невидим за тях" (Лука 24:31).

Всъщност по-добре би било да се преведе: "Той престана да бъде видим за тях." Лука не казва, че Христос не е бил там. В този момент те просто вече не Го виждаха. Йоан 20:19,26 показва същото. Близостта на свръхестественото обаче не е само в историческия момент след възкресението на Исус Христос. Тя е вплетена в структурата на Писанията. Свръхестественото в Писанията не е далеч, а близо, около нас. Свръхестественото не е някъде в миналото или в бъдещето, а е действителност сега.

Вижте в Стария Завет.

"Тогава Яков отиде по пътя си и ангели Божии го срещнаха. А като ги видя, Яков рече: Това е Божие войнство. И наименува мястото Маханаим" (Битие 32:1,2)

Еврейското име "Маханаим" означава "две войнства" или "два лагера". Всеки лагер е също толкова реален, колкото и другият. Единият не е сянка или продукт на въображението на Яков. Пред Яков има две еднакво действителни групи. Първата -- собственото му семейство, животните му и цялото му имущество, а втората -- ангелите, които са не по-малко реални и също толкова близо.

Но може би класическият пасаж в тази връзка е IV Царе 6:16,17. Тук Елисей е заобиколен от неприятели, а младежът до него е ужасен. Но Елисей му казва: "Не бой се, защото ония, които са с нас, важат повече от ония, които са с тях." Точно в този момент това навярно е било доста слаба утеха. Но твърде скоро тези думи станаха действителност. "И помоли се Елисей, казвайки: Моля Ти се Господи, отвори му очите, за да види. И Господ отвори очите на слугата, та видя. И ето, хълмът бе пълен с огнени коне и колесници около Елисей." Младият човек вече нямаше проблеми! Важното обстоятелство за нас е, че молитвата не беше колесниците да дойдат. Те вече бяха там. Единствената разлика беше, че очите на младия човек трябваше да бъдат отворени, за да види това, което Елисей вече виждаше. Свръхестественото не беше някъде отвъд. То бе там. Младежът се нуждаеше единствено да му се отворят очите, за да го види.

Когато споменаваме свръхестественото, естественият човек незабавно е готов да го отхвърли. Той е готов да спори, че то не съществува. Това е причината либералното богословие (натуралистично в сърцевината си) да се опитва да създаде мислене, в което не е останало нищо, освен антропологията. Именно тук е съвременната борба за истината. Но ако ние разбираме това, тогава получаваме необходимостта, призванието и длъжността да живеем в светлината на съществуването и на двете части на всемира -- на видимата и на невидимата част, -- със съзнанието, че "небесните места" не са някъде далече. Те са около нас, тук.

Сега -- на втория въпрос. Ако истинската битка е свръхестествена, в "небесни места", не е ли нашето участие в нея доста незначително? Коментарът на апостол Павел в тази връзка е: "Струва ми се, че Бог изложи нас, апостолите, най-последни, като човеци, осъдени на смърт. Защото станахме показ на света, на ангели и на човеци" (I Коринтяни 4:9).

Погледнато само от натуралистична гледна точка, от стола, който нарекохме "неверие", твърдението на Павел тук е неимоверно странно. Гръцката дума, преведена като "показ" (СИ: "зрелище"), всъщност означава театър или спектакъл. Ние сме на сцена и ни наблюдават. Павел казва, че свръхестественият всемир не е отдалечен и че ако истинската борба е в "небесни места", нашето участие в никакъв случай не е незначително, защото се наблюдава и от невидимия свят.

Това твърдение не почива на тази единична фраза. Например Павел го споменава на Тимотей, който не е апостол в тесния смисъл на думата: "Заръчвам ти пред Бога, пред Христа Исуса и пред избраните ангели..." (I Тимотей 5:21).

Сам ли е Тимотей? Има ли случаи, когато не го наблюдават? Отговорът е "не". Бог наблюдава, но освен това и ангелите наблюдават. Това се отнася не само за Тимотей, а и за всички нас. Разбира се, в това е и смисълът на книгата Йов. Йов не разбираше, че го наблюдават. Нещо повече, когато го сполетяха всички тези нещастия, без да знае, той взе участие в небесната война. Той се намеси в причинно-следствената връзка между видимия и невидимия свят. За тази връзка знаем и от учението на Христос, защото Той казва, че когато един грешник се кае, ангелите на небето се радват (Лука 15:7,10). На езика на ХХ век това е причина и следствие -- причинно-следствена връзка. Причината е на земята, а в невидимия свят е следствието. Свръхестественият всемир не е отдалечен и нашето участие в него не е маловажно, защото сме наблюдавани и нещо повече -- защото съществува причинно-следствена връзка с действителната битка в "небесни места" на базата на това, дали живеем християнски живот, или не.

Без да забравяме, че в I Коринтяни 4:9 ни се казва, че сме на "показ" пред ангелите, трябва също така да отбележим какво казва Павел в тази връзка в I Коринтяни 2:4: "И говоренето ми, и проповядването ми не ставаха с убедителните думи на мъдростта, а с доказателство от Дух и от сила."

Доказателство пред него? В светлината на бележката на Павел в 4 гл., това доказателство не е само пред изгубения свят или пред Църквата, а също така и пред ангелите.

Този стих често се разбира погрешно. Мнозина биха казали, че Павел препоръчва "простото" проповядване на благовестието. Под "просто" проповядване те разбират простия отказ да се разглеждат въпросите на нашето поколение и простия отказ да се преборим с тях. Те противопоставят "простотата" в проповядването на опита да се дадат честни интелектуални отговори, когато се задават честни въпроси. Но нищо не е така далеч от смисъла на тези думи. Това, което Павел казва тук, е, че проповядването на благовестието и на учени, и на неуки, претърпява и в двата случая поражение, ако не включва проява на християнски живот, ако не включва делото на Святия Дух. Не е въпросът да дадем най-простото благовестие, което можем да си представим и да създадем пълно разминаване между вяра и интелектуална мисъл. Павел казва, че независимо на какви хора проповядвате, независимо каква терминология използвате, независимо от дължината на думите, с които си служите, и независимо дали говорите на селянин или на философ, във всички случаи трябва да има проява на силата на Святия Дух, на възкръсналия и прославен Христос чрез нас.

За все повече християни от това поколение действителността започва да се изплъзва. Постепенно тя бива скрита от наносите на натуралистичната мисъл. Мисля, че това е един от половин дузината въпроси, които най-често ми задават млади хора с християнско възпитание. Къде е реалността? Какво стана с реалността? Чувал съм това от немалко млади, но отчаяни християни в много страни. Когато покривалото на натуралистичното мислене се спусне над нас, проникне ни и ни завладее, реалността постепенно започва да се изплъзва. Но фактът, че Христос като Младоженец произвежда в мен плод чрез вяра, посредством действието на дадения ми Божи Дух, открива пред мен как като християнин да започна да познавам реалността на свръхестественото. Там трябва да живее християнинът. Учението е важно, но само по себе си не е всичко. Реалността трябва да се изживява във всеки един миг. А славата на опитаната реалност у християнина, за разлика от голото екзистенциално преживяване при източните религии, е, че можем да я изживяваме с отворени умове. Не се нуждаем от затъмнена стая. Не ни трябва да се подлагаме под въздействието на упойващи средства. Не е необходимо да слушаме определен вид музика. Можем да познаем реалността на свръхестественото тук и сега.

Резултатът от този опит обаче не е само "чиста" свръхестественост без съдържание, която не можем да опишем и обясним. Досегът със свръхестественото е нещо много повече. Той е нарастващо и непрестанно общение с Христос и с другите две лица на Триединния Бог. Трябва да сме в общение с цялата Троица. Сега вратите са отворени -- вратите на ума и вратите на реалността.

Това е начинът. Ето как можем да живеем освободени от връзките на греха. Не в съвършенство -- това не ни е обещано в този живот. Но това е начинът да имаме още сега, в настоящето, свобода от връзките на греха и неговите последствия, както ще видим по-късно. Това е начинът да изявим реалността на свръхестественото на едно поколение, което е загубило пътя си. Това е християнският живот и истинската духовност. В светлината на единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира, ключът е в силата на разпнатия и възкресен Христос, чрез действието на вселилия се в нас Свят Дух, посредством нашата вяра.

6

Спасението -- минало, бъдещо, настоящо

Но след това Христос дойде, умря и възкръсна -- също в историята. Необходимата победа беше спечелена. Когато Христос се завърне, Неговата победа ще се изяви докрай. Но днес на земята все още няма пълен мир както за отделната личност, така и за цялото човечество. Наистина светът през ХХ век не е много по-различен от асирийския, вавилонския или римския свят.

Означава ли това, че от времето на кръста, през днешния ден, и до второто идване на Господ Исус Христос, Бог не е предвидил да ни даде реално доказателство за победата на кръста?

Когато изследваме Писанията, със сигурност ще забележим, че Бог е промислил за такова доказателство. "Вие сте избран род, царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби (т.е. отделени с определена цел), за да възвестява превъзходствата (или добродетелите) на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ..." (II Петър 2:9, 10)

Тук се казва, че в този живот християните имат една цел -- да изявяват превъзходствата на Бога. С други думи, Бог не възнамерява да остави света без свидетелство за реалността на победата на кръста между възнесението на Исус и повторното Му идване. Божието намерение винаги е било именно животът на християните да бъде свидетелството, изявата на Христовата победа на кръста.

Християните са призовани да вярват в правото, истинното учение -- учението на Писанията. Но това не значи само да се съгласят с правилното учение, макар че и това е необходимо. Не означава и само да проявяват активност, която може да се обясни чрез естествен талант или характер, или енергия. Трябва да разберем, че е важно не само какво вършим, а и как го вършим. В Деяния 1 гл., между Христовото възкресение и възнесение, Той заповядва не просто да проповядват благовестието, а да изчакат даването на Святия Дух и едва тогава да проповядват. Да проповядваме благовестието без Святия Дух означава да пропуснем основния смисъл на Христовата заповед за нашето време. В християнската активност и християнското служение това, как правим нещата, е поне толкова важно, колкото това, какво правим. Всяко действие, което не изявява съществуването на Бога, обезсмисля целта на християнския живот тук, на тази земя. Според Библията ние сме длъжни да живеем свръхестествен живот -- тук и сега. Това е възможност, която няма да получим повторно. Вечността ще бъде чудесна, но няма да съдържа призванието, възможността и привилегията да живеем свръхестествен живот чрез вяра тук и сега -- преди да видим Исус лице в лице.

Истинското свидетелство, което Бог е предвидил за света, докато дойде Христос, е самият християнин. Вярващите са призвани в настоящата история да изявяват, че свръхестественият, нормален невидим свят съществува, и нещо повече -- че Бог съществува. Те трябва да извършват това поотделно и заедно -- всяко поколение християни в своето съвремие. Така ние трябва да бъдем свидетелството на втората половина на ХХ век. Очевидно не можем да бъдем свидетелство на миналото; чрез нашите книги и трудове оставяме само частичен документ за бъдещето (макар че през вековете това свидетелство се увеличава като търкулната снежна топка). Преди всичко обаче всеки християнин трябва да е свидетел в своя собствен исторически момент, на собственото си поколение.

Християните трябва да изявяват Божия характер и това не означава само неговата нравствена страна, а също и факта на Божието битие, на Неговото съществуване. Колко удивително призвание! Сигурно всеки, който е честен пред себе си и не е романтичен идеалист (в лошия смисъл), ще се съгласи, че подобен опит би бил изцяло безсмислен само чрез собствени усилия, чрез собствена воля. Ето защо е толкова важно учението на Библията, че Исус е като Младоженец, който произвежда в нас плод посредством действието на Святия Дух чрез вяра от наша страна. Той прави това като разпнат и възкресен Христос посредством действието на Святия Дух чрез вяра. Сравнението напълно се вписва в единството на библейското учение за призванието на християнина в настоящия свят. Това е второто от библейските единства, които разгледахме. Първото беше единството на библейското учение за свръхестествената природа на всемира.

На трето място ще разгледаме единството на библейското учение за същността на спасението. Библията казва, че когато наистина приема Христос като свой Спасител, Бог веднага ме обявява за оправдан. Бог, като Съдия, юридически обявява вината ми за нищожна, въз основа на заместническото дело на Христос. Това не означава, че Той пренебрегва греха. Той е свят и тъй като е свят, всеки грях води до истинска вина. Но когато аз приема Христос за свой Спасител, моят грях се наказва в Христос -- в историята, пространството и времето -- на кръста. Бог обявява вината ми за премахната, като че ли никога не съм съгрешавал. На кръста Исус пое цялото ни наказание. Това означава, че ние няма да понесем наказание нито в този, нито в другия живот. Тъй като Христос е Бог, Неговата смърт има безконечна ценност -- достатъчна да ни замести и да покрие целия личен грях и цялата вина на всички, които някога ще отидат при Него.

Оправданието е абсолютно неотменимо, защото Христос понесе наказанието за всичките ни грехове, а не само за греховете до момента, когато Го приемем като наш Спасител. На нашата сметка не остава нищо. Библията никъде не говори за степени на оправдание. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани. В този смисъл не можем да бъдем повече или по-малко християни. Точно както човек или е роден, или не е роден, или е сключил брак, или не е, по същия начин той или е приел Христос като Спасител и е обявен за оправдан пред Бога, или не е. Няма половинчатост или степенуване. Вината на християнина се премахва напълно и завинаги. Затова за християнина оправданието е нещо минало.

Но тук трябва да бъдем внимателни. Спасението (така, както тази дума се употребява в Писанията) е по-широко понятие от оправданието. То е в миналото, то е в бъдещето и също толкова реално, то е в настоящето. Необхватното дело на Христос на кръста носи на християнина нещо повече от оправдание. В бъдещето това е прославянето. Когато Христос се завърне, ще има телесно възкресение и вечност. Но спасението има и сегашен аспект. Настоящото ни общение с Господа е нашето освещение -- в сегашно време.

При освещението вече съществуват степени. Казахме, че оправданието няма степени, защото вината е всецяло премахната. Но в настоящото общение с нашия Господ съществуват степени. Степени съществуват у отделните християни и, трябва да признаем, степени има и в личния ни живот.

Християнският живот не е непрекъсната възходяща права. Понякога тя води нагоре, а понякога -- това трябва да признаем всички, ако не искаме да се самозалъгваме -- надолу. Не можем да бъдем повече или по-малко оправдани, но е възможно да бъдем повече или по-малко осветени. Оправданието засяга вината за греха; освещението се занимава със силата на греха в християнския живот -- и тук има различни степени.

Спасението не е просто оправдание, последвано от безвремие до момента на смъртта. Бог не го е планирал така. Спасението е единство -- непрекъснат процес от оправданието, през освещението, до прославянето. "Знаем, че всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя. А които предопредели, тях и призова; а които призва, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави." (Римляни 8:28-30) От използваната глаголна форма тук е явно, че спасението е непрекъснат процес.

Има и други примери за тази истина: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото) имаме мир (в настоящето) с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос. Посредством Когото ние чрез вяра придобихме (в настоящето) и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава. И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда твърдост, твърдостта -- изпитана правда, а изпитаната правда -- надежда. А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух" (Римляни 5:1-5). Можем да вземем и ключовите стихове от първата половина на Посланието до римляните: "Не се срамувам от благовестието Христово, понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва -- първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведният чрез вяра ще живее" (Римляни 1:16, 17). Тук думата "спасение" не означава оправдание. Думата "спасение" обхваща всичко: оправдание, освещение, прославяне. "Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра." Не просто моментна вяра при оправданието, а вяра чрез вяра към вяра. "Както е писано: Праведният чрез вяра ще живее." Не само ще се оправдае чрез вяра, а и ще живее чрез вяра.