Истинската духовност франсис А. Шефър

Във II Коринтяни 5:4-8 Павел казва същото с особено тържествен тон:

Защото ние, които сме в тая телесна скиния (т.е. ние, които сме в това тяло, които сме живи) като обременени стенем. Не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота. А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това и е дал Духа в залог на това. И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че докато сме у дома в тялото, ние сме отстранени от Господа (защото с вярване ходим, а не с виждане), понеже, казвам, се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.

Библията представя само две положения за християнина: тук, в плът или, когато умре, -- с Господа. Съвсем същото Исус изяви на кръста. При смъртта си християнинът не изпада в абстрактното нищо и не престава да съществува -- по същия начин, както и Исус не престава да съществува в периода между възкресението Си и повторното Си идване.

Съществува голям брой починали, за които ще си спомним в този момент. Ето защо това не е само богословски въпрос, а и нещо твърде практично. Мислим за множеството повярвали в Стария и в Новия Завет. Мислим за любимите ни роднини и приятели, които са починали. Къде са те? Къде ще бъдем самите ние, ако умрем преди идването на Исус (въпреки че всеки от нас трябва да живее с надеждата за скорошното Му пришествие)?

Светът гледа на живота след смъртта или като едно празно "нищо", или като нещо тайно и неясно, място на мистерия и безформеност, нещо, което влиза под вратата или през ключалката като сива мъгла. Новото либерално богословие или отрича живота след смъртта, или го представя като нещо толкова несигурно, че той губи смисъла си за нас. Но в Библията това не е вярно. На планината на Преображението ние виждаме Илия, който бе грабнат и все още има тяло. Няма причина да мислим, че това не е вярно. Той разговаря с Мойсей и Христос. Но тук също така е и Мойсей -- Мойсей, който умря и бе погребан. Въпреки това той може да участва в разговора и да бъде видян. Той може да бъде разпознат и с него може да се общува.

Но още по-силни са думите на самия Исус след възкресението Му. Когато им се яви, учениците Му помислиха, че е дух. Те вярваха в свръхестественото и нямаше да бъдат особено изненадани, ако наистина пред тях бе застанал дух. Това, за което не бяха подготвени обаче, беше физическото възкресение. Затова Исус им каза доста прямо: "Дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам" (Лука 24:39). А после следва доказателството: "Имате ли тук нещо за ядене?" На практика Той казваше: "Дайте Ми нещо за ядене, и ще ви докажа, че не съм само дух." Учениците нямаше да се изненадат от това, че Го виждат и че могат да говорят с Него. Духът може да бъде видим и с него би могло да се общува. Изненадата им обаче идва от това, че Той яде. Доказателството не е във виждането или в разговора с Него. Доказателството на възкресението беше в приемането на храна пред тях.

Така Мойсей, който беше мъртъв, също стоеше на планината. И ние се срещаме с още много изкупени и починали хора. Нямаме причина да мислим, че те са абстрактни спомени. Нямаме причина да ги възприемаме като самотни духове, отделени от общението с Христос и помежду си. Призивът към християнина, когато гледа на възможната си смърт, е да не се бои, а да разбере, че в момента на смъртта, ако е приел Христос като Спасител, той ще бъде с Него "още днес", когато и да е това "днес". Не бива да се страхуваме да умрем. Без съмнение Библията ни убеждава, че починалият християнин е с Христос. Няма причина да градим други хипотези. Да бъдеш отстранен от тялото, означава да бъдеш в присъствието на Господа -- не само в съзнателно състояние, а и с Господа.

Сега обаче искам да подчертая още нещо. От гледна точка на Писанията всичко това не е просто психологическа надежда. Починалите наистина съществуват в съзнателно и реално състояние с Христос. Те са там. Те са част от всемира -- не по-малко от самите вас, които четете това. Това не е някаква философска "другост", а реална действителност. Те наистина са там, и то сега.

Хронологията на нещата има значение. Времето има значение за разбойника от кръста, защото наближава онзи блажен миг, когато часът ще удари и той ще се завърне с Исус Христос. Времето тече и за него. Макар че още не е в тялото си, той възприема времето като не по-малка действителност.

Мисълта, която искам да изясня на този етап от изследването ни, е, че във всемира съществуват две успоредни линии на реалност. Ние сме във видимия свят, а в невидимия са християните, които са починали и сега са с Христос. Това не е някакъв примитивен възглед за всемира. Това е библейската истина: има две течения, два бряга, времево-пространствена реалност -- една видима и една невидима.

Като имаме предвид тези две успоредни линии на реалността, нека се върнем към заключенията от предишната глава. Когато Бог ни казва да живеем, като че ли веднъж сме умрели, били сме на небето, видели сме истината и сме се завърнали обратно в този свят, Той иска да го правим не защото чувстваме нещата така, а защото това е действителност. Ние сме вкусили от втората линия, втория бряг на реалността -- невидимото, в което преминаваме между момента на смъртта и завръщането ни във възкресени тела във видимия свят при Второто пришествие. И така, сега трябва да живея с вяра, вкоренен в нещата, които вече са станали (Христовата смърт и възкресение), които сега се изпълняват (второто течение на реалността в невидимото) и които тепърва ще се случват (моето телесно възкресение и завръщането ми с Христос). Както вече видяхме, това не е някакво пасивно състояние. Бог работи с мен в кръга, в който ме е сътворил -- човек по Негов образ, а не пръчка или камък. Съществуват небиблейски форми на "духовност", които поставят ударение почти изцяло върху някакъв вид "примирение". Библията отхвърля това. Ти не си просто бездушен предмет. Животът не е само бездейна апатия. В нашата пасивност следва да има активност. Трябва да бъдем творение, защото сме творение. Но в Христос ние имаме възможност и призвание да бъдем творения по свой избор, и то -- прославени творения. Чрез активна пасивност ние сме творения, но вече не по необходимост, а по избор -- тук, в този пространствено-времеви, исторически свят. Когато стигам до тази мисъл, без значение колко пъти я проповядвам или поучавам, винаги дъхът ми спира.

Но за да бъда практичен, трябва да запитам как е възможно да се живее така. Какъв е отговорът? Как ще живеем по такъв начин, ако ще мислим не само в рамките на някакъв вид абстрактна, религиозна опитност, комбинация от настроение и момент, неопределена, безсъдържателна, безсмислена и екзистенциална? Ако искам да премина отвъд това мислене, трябва да се сблъскам с въпроса "как". Какво да правя? Да започна ли да се самобичувам, за да се усъвършенствам? Да започна ли да търся някакво вдъхновение или екзотично преживяване? Отговорът е "не". За щастие разрешението не е просто някаква екзистенциална опитност, а изключително практична истина.

Ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени стенем. Не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота. А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това и ни е дал Духа в залог на това. (II Коринтяни 5:4,5)

С други думи, Бог очертава едновременно два фактора на реалност: пребиваването ни с Христос когато умрем, и настоящото, не по-малко сигурно пребъдване в Святия Дух, ако сме приели Христос като Спасител. Забележително е, че Бог свързва тези две неща. Той не очаква да мислим за тях поотделно. Когато умра, със сигурност ще бъда с Господа. Починалите християни (включително и моите близки) са сега с Него. И в същото време, в настоящия момент аз имам Святия Дух.

Струва ми се, че тези два факта се свързват по същия начин и в Евреи 12:22-24:

Но пристъпихме до хълма Сион (Кой пристъпва? Тези, които са приели Христос като Спасител и все още са в този живот), до града на живия Бог, небесния Ерусалим, и при десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на първородните, които са записани на небесата, при Бога, Съдията на всички, при духовете на усъвършенстваните праведници.

Тук ни се казва, че ние сега сме едно с тези хора, и това, разбира се, ни води до тайната за настоящото единство на църквата (тези, които са живи сега, и тези, които са починали). Аз обаче не гледам на това като на доктрина. За мен това, че ние сме свързани с Бога в настоящото време, е не по-малко реално от това, че онези, които вече са от другата страна, са живи и са с Него. Те са там. Те виждат Христос лице в лице. Те са мъртви, а ние имаме залога на Святия Дух.

Размишлявайки така, нека си спомним Галатяни 2:20, който разгледахме на няколко места в това изследване. "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен. А живота, който сега живея в тялото (т.е. времето преди да умра), живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен."

Този стих се състои от три части: "Съразпнах се с Христа / и сега вече не аз живея, / а Христос живее в мен. А живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен."

Тук ни се казва, че Христос наистина живее в мен, ако съм Го приел като свой Спасител. С други думи, имаме думите на Христос към разбойника на кръста: "Днес ще бъдеш с Мен в рая." Христос може да каже: "Днес ще бъдеш с Мен в рая" и това наистина е така. Да умреш означава да бъдеш с Господа. Това не е просто мечта. Това е реалност. Същевременно обаче Христос, същият Христос ми дава категорично обещание, че когато Го приема като свой Спасител, той ще живее в мен. Това са успоредни реалности. Съществуват два потока действителна история. Починалите християни са с Христос и Христос е с живите християни. Христос живее в мен, Христос, Който беше разпнат, Христос, чието дело е завършено, Христос, Който сега е прославен, обеща (Йоан 15 гл.) да произведе плод у християнина, както лозата произвежда плод в пръчките си.

Ето една истинска християнска тайна. Християнските тайни не са същото, както нехристиянските тайнства. Това обаче не ги прави по-малко тайни. Всъщност те са дори по-дълбоки, защото се основават не само на безсъдържателни преживявания, а и на историческа пространствено-времева истинска реалност. Християнската тайна не отрича разума и интелекта. Тук няма загуба на индивидуалност, човекът не се лишава от лицето си. В източния мистицизъм (към който Западът днес се обръща така безразсъдно, когато е изгубил смисъла на историчността, съдържанието и истината на библейските факти) накрая винаги страда индивидуалността на човека. Не може и да бъде другояче в техния мироглед. Помните историята на Шива, една от проявите на "Всичко". Той се влюбва в една смъртна жена. В любовта си Шива я обгръща с ръце и в същия миг тя изчезва, а той става безплоден. Това е източният мистицизъм. Той се корени в загубата на индивидуалното у човека. Християнството не е такова. Християнската тайна е общението с Христос. Той произвежда плод чрез мен, без загуба на личността ми и без да бъда употребен като тояга или камък.

В много пасажи от Библията общението на християните с Исус Христос се описва чрез връзката на невяста и младоженец. Кой е този Младоженец, моят Младоженец? Той е Христос, Който умря, Чието дело е завършено, Който възкръсна, Който се възнесе, Който беше прославен. Такъв е Христос. Той не е някаква идея. Това е същият Христос, Който беше видян след възкресението Си, Христос, Който беше видян от Стефан и от Павел, Христос, Който беше видян от Йоан. Този Христос е моят Младоженец. Може да се каже, че в този смисъл ние всички сме от женски род. Христос е Младоженецът, а ние, християните, сме невястата.

Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса. (Римляни 6:11)

В тази част, като разглежда освещението, започвайки от Римляни 5 гл., думите "в/чрез Христа" се появяват непрекъснато.

И тъй, оправдани (в миналото) чрез вяра, имаме мир с Бога (в настоящето) чрез нашия Господ Исус Христос. (Римляни 5:1)

Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? Благодарение Богу, има избавление чрез Исуса Христа, нашия Господ. (Римляни 7:24,25)

Но във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил. (Римляни 8:37)

Христос е сега с починалите в рая. Но Христос ни обещава -- същият Христос, в същата реалност, -- че ще произведе плод чрез нас в този живот. Силата на разпнатия, възкресен и прославен Христос ще произведе сега плод чрез нас.

В края на изследването на основните въпроси на християнския живот и истинската духовност, и преди да пристъпим към по-нататъшните въпроси, нека да обобщим три точки.

Първо, отговорите на въпроса "как". Нищо не можем да направим само с наши усилия. Нито можем да сторим нещо на практика само въз основа на истината, че за Бога, след като сме в Христос, официално ние вече сме умрели и възкресени. Това не бива да се омаловажава. Ние трябва да разбираме тази истина, защото тя е действителност. Христос наистина умря и плати. Не се опитваме да създадем събитие, което не се е случвало. Съществува обаче нещо много повече от простото осъзнаване на този факт, въпреки че е толкова превъзходен и следва да ни изпълва с благоговение. Истината е, че прославеният Христос ще го направи чрез нас. Той е активната страна. Той е извършителят.

Второ, въпреки че по-късно ще се разпрострем върху тази точка, тук е и действието на Святия Дух. "А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух" (Римляни 5:5).

Тук Павел всъщност казва, че не трябва да се срамуваш, когато започнеш на практика да прилагаш истините и учението, които са ти били предадени. Защо? "Защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свят Дух."

"Но сега, като умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона, тъй щото да служим по нов дух, а не по старата буква." (Римляни 7:6)

Кой извършва промяната? Това е Святият Дух, а не някоя нова идея. Сами ние не можем да сторим нищо. Святият Дух ни бе даден, за да осъществи служението ни. Делото на Святия Дух, като представител на цялата Троица, е изявено с пълната си сила в Римляни 8 гл., в края на раздела за освещението.

Римляни 8:13 е обобщението на тази велика, централна глава за делото на Святия Дух спрямо християните. "Ако живеете плътски, ще умрете. Но ако чрез Духа умъртвявате телесните действия, ще живеете." Тук Святият Дух е активният представител на мощта на прославения Христос. Ние нямаме достатъчно сила, но чрез действието на Святия Дух се изправяме пред мощта и делото на прославения Христос. Сигурно точно това има предвид Христос когато казва: "Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас" (Йоан 14:18).

II Коринтяни 13:14 (което обикновено използваме като благословение) казва същото: "Благодатта на Господа Исуса Христа, любовта на Бога и общението на Святия Дух да бъде с всички вас." Общението на Святия Дух представя Святия Дух като действащото Лице на Троицата. Самият Христос обещава в Йоан 14 гл. не само че не ще ни остави сираци, но и че Той и Отец ще дойдат при нас. Действително, когато разглеждаме книгата Деяния на апостолите, в ранната църква откриваме не съвместната работа на група силни личности, а делото на Святия Дух, придаващо им силата на разпнатия и прославен Христос. В нашия живот трябва да бъде същото.

Трето, от наша страна не бива да съществува само пасивност. Както току-що видяхме, в основата не са собствените ни дела или сили (както и оправданието ни не е на базата на делата или силите ни). Но също както при оправданието аз не съм пасивно дърво или камък.

Илюстрацията, която ми помага да разбера това по-ясно, е отговорът на Мария на ангела вестител (Лука 1:38). Той идва при нея и й казва: "Ти ще родиш обещания Месия." Той говори за едно уникално обещание: Втората Личност на Троицата щеше да се роди в света. Какво отговаря Мария? Казва се, че Святият Дух ще произведе зачатие в утробата й. Според мен тя е можела да даде три отговора. Тя е еврейско момиче, вероятно на седемнадесет или осемнадесет години, и вероятно е обичала Йосиф. Няма причина да мислим, че той е бил възрастен човек, както художниците често го рисуват. (Те го изобразяват като възрастен заради католическия възглед, че след раждането на Христос Йосиф и Мария нямат повече деца.)

Ето я -- еврейска девойка, 17-18-годишна, влюбена в Йосиф, в нормална историческа ситуация, с нормални чувства. И изведнъж тя научава, че ще има дете. Тя е могла да отхвърли идеята и да каже: "Не го искам! Отказвам се! Искам да се оттегля; искам да избягам. Какво ще каже Йосиф?" Ние знаем какво помисли Йосиф по-късно. По човешки не бихме могли да я укорим, ако тя се е чувствала по този начин. Но тя не каза това.

Второ -- и в това се състои опасността за нас за момента, до който сме стигнали при изследването на християнския живот, -- тя е могла да каже: "Сега имам обещанието, така че ще напрегна волята, силите и характера си, за да го придобия. Ще родя дете без мъж." По този начин тя никога нямаше да има дете. Тя не би могла да роди дете без мъж чрез усилие на собствената си воля, както не би могло и което и да е друго момиче.

Но има и трето нещо, което тя е могла да каже. Отговорът й е наистина удивителен! Тя казва: "Ето Господната слугиня. Нека ми бъде според както си казал."

Ето това е активна пасивност. Тя реши да предаде своето тяло в Божиите ръце, за да може Той да изпълни обещанието Си. Така Исус беше роден. Тя предаде себе си и тялото си на Бога. Да, това стана в отговор на обещанието, но тя не го направи сама. Това е прекрасен и вълнуващ пример за активно взаимоотношение между човек и Бог. Разбира се, този пример е абсолютно уникален и не трябва да бъркаме: има само едно непорочно зачатие. Същевременно обаче той е илюстрация на истината, че ние сме Христовата невяста. Ние също притежаваме велики и вълнуващи обещания и не трябва нито да се заблуждаваме, че сме пасивни зрители, хора, в които Бог е спрял да действа, нито да си въобразяваме, че можем да извършим всичко сами. Ако искаме да произведем плод в християнския си живот (или по-точно, ако искаме Христос да произведе плод чрез нас под действието на Святия Дух), трябва неуморно да казваме с вяра: "На основание на Твоите обещания Исусе Христе, се обръщам към Теб, техният изпълнител: Произведи чрез мен Твоя плод в този нещастен свят."

Ето какво разбирам под активна пасивност и за мен това не са празни думи. Тук трябва да прозвучат тромпети и да зазвънят кимвали! Тук трябва да се чуе псалм на многострунни инструменти! Ние не се намираме в затвора! Не е нужно да се самонаказваме и изтезаваме. "Нека ми бъде според както си казал."

Сега стоим пред двете успоредни реалности: починалите, които понастоящем са с Христос, и ние, които имаме "залога" на Святия Дух сега. И така, на основата на завършеното дело на Христос; имаме достъп -- не теоретически, а действителен -- до силата на разпнатия, възкресен и прославен Христос, чрез действието на Святия Дух.

Истинската духовност не зависи от нашата собствена енергия. Ключът към истински християнски живот е посочен в Римляни 6:11: "Така и вие считайте себе си (вярвайте) за мъртви към греха (негативният аспект), а живи към Бога (позитивният аспект) в Христа Исуса." Няма друг начин.

5

Свръхестественият всемир

Както казахме в предишните глави, християнската духовност, не съществува сама по себе си. Тя е част от библейския възглед за всемира. Това означава, че трябва да разберем -- интелектуално, с открити умове -- че всемирът не се изчерпва с това, което нашето поколение вижда на земята. Това веднага ни връща към размишленията ни в предишните глави. Например заключихме, че е необходимо да обичаме Бога толкова, че дори всред битката да кажем: "Благодаря". Трябва обаче веднага да признаем, че това няма никакъв смисъл, ако не сме осъзнали, че живеем в личностен всемир, в който един личностен Бог съществува обективно.

По-нататък ние се докоснахме до същата мисъл, когато видяхме, че по човешки е много трудно да кажеш "не" на материалните неща и на себето, когато манталитетът на нашето съвремие се концентрира именно върху тях. Но същевременно на планината на Преображението се изправихме лице в лице със свръхестествения всемир. Тук Мойсей и Илия разговаряха с прославения Христос. Видяхме, че този свръхестествен свят не виси в нищото. Тъкмо напротив, там съществува съвършена хронологичност, също както и в нормалния живот. Така в Лука 9:37, след като се случиха тези неща, Исус и учениците слязоха от планината обратно в естествения живот. Нормалният ход на нещата не спря, докато те бяха на планината. Ето един съвършен пример на времево-пространствена близост. Когато изкачиха планината, те не преминаха в някакъв философски "друг" свят. И ако имаха на ръцете си часовници, стрелките нямаше да спрат, а щяха да продължат да се въртят. Когато слязоха, беше следващият ден и нормалната хронологичност продължаваше. Тук виждаме свръхестествения свят, успореден на нормалното време и пространство на нашия свят.

Разгледахме също така Христовата изкупителна смърт, която няма никакъв смисъл без свръхестествения свят. Единствената причина думите "изкупителна смърт" да придобият значение е, че съществува Бог, Който е личностен и има характер. Той не е нравствено неутрален. Когато човекът съгрешава срещу Неговия характер, който е моралният критерий на всемира, той е виновен и Бог ще го съди на основата на тази вина. Ето как думите "изкупителната смърт на Христос" имат смисъл; в противен случай те са нелепост.

Трябва да си припомним за какво говорим. Истинският християнски живот, както го разгледахме, не може да бъде отделен от единството на библейското учение. Той не може да се откъсне от свръхестествения всемир. Това дава смисъл на библейския образ на християните (изправени лице в лице със свръхестествения свят) като невяста, която се свързва със своя младоженец Христос, така че Той да може да принесе плод посредством нея. Тази метафора вече не е толкова странна.

Все пак имам чувството, че дори хора, които са добре запознати със спасението и с другите аспекти на християнския живот, често намират идеята за Христос като Младоженец, Който произвежда плод чрез Църквата, по-скоро за екзотична и интригуваща, или най-малкото абстрактна доктрина. Ако обаче това сравнение се постави в контекста на библейското учение за свръхестествеността на цялостния всемир, в който живеем, то няма да е вече толкова озадачаващо.

Това е посланието на Библията. Когато погледнем на нещата от тази перспектива (а не от натуралистичната позиция, която толкова лесно усвояваме), идеята за Христос като Младоженец, Който ще произведе плод чрез нас, вече не звучи странно. Библията настоява, че в действителност живеем в свръхестествен свят. Но ако премахнем обективното съществуване на свръхестествения всемир в която и да е област, великата реалност незабавно се унищожава, а християнството от такава гледна точка не е нищо повече от психологическа и социална защита на слабите. Без свръхестествеността от всемира остава само Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли, където религията е просто социално оръдие. В романтичния хуманизъм на Джулиън Хъксли религията има място не поради някаква истина в нея, а защото в странната си еволюция съвременният човек просто се нуждае от нея. Ето защо тя следва да му бъде наложена. Ако се премахне свръхестественото, ние оставаме само пленници на антропологията, психологията и социологията, а всичко, което казваме за религията въобще и за християнството в частност, не издържа критика, освен ако не се представи като психологически механизъм. Цялата реалност на християнството почива на обективното съществуване на един личностен Бог и на възприятието на всемира като действителна цялост между естествено и свръхестествено.