Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Френсис Бейкън, който олицетворява твърде модерната идея, че науката означава много повече от мъдростта и се състои преди всичко от експерименти, дал в края на живота си пример за глупашка жестокост.

Тъй като искал да наблюдава последиците от замразяването, той натъпкал със сняг една нещастна птица.

Какво мислите, че станало?

Бейкън бил този, който умрял.

По време на опита си той се бил простудил... сякаш това било карма.

Декарт, който също така починал от простудно заболяване само на петдесет и четири години, след като бил обявил, че ще живее сто и петдесет години, с повече умение от всеки друг събирал накуп глупостите на човешката мъдрост.

Известно е, че Аристотел и почти всички древни признавали съществуването на чувствителна душа у животните. Тъй като се боял да не би да застраши въпроса за човешкото безсмъртие, като признае съществуването у животните на нещо, подобно на нас, Декарт ги обявил просто за машини. За да създаде по-здрави устои на духовността и безсмъртието на нашата душа, той ни разделил от животните, отрекъл съществуването на всякакъв психически живот у тях и постановил, че те действат като автомати посредством волята на животинските течения.

Под този странен израз „животински течения" той разбирал нещо като много ефирен ветрец, състоящ се от най-малките частички на кръвта, който се качвал непрекъснато и в изобилие от сърцето към мозъка, оттам по нервите отивал в мускулите и по този начин задвижвал всички живи същества (зю).

През този XVII век на антропоцентризъм и перуки Лафонтен е човекът, който представлявал philosofia perenis⁵⁰. Гениален потомък на Езоп и брахмана Пил пай, автор на „Панчатантра" и „Книга на Светлината", той се свързва с индийската мъдрост през гръцката.

Този псевдоленивец си наложил задължението да прочете „Слово за метода". Попаднал на прочутия откъс: „Онова, което животните вършат по-добре от. нас, не доказва, че те имат душа, а доказва по-скоро, че изобщо я нямат и че природата е тази, която действа в тях според разположението на органите им, също както един часовник, който се състои от колелца и пружинки, може да отброява часовете и да отмерва времето по-точно, отколкото го можем ние с нашето благоразумие."

Колелцата и пружинките на този добре навит часовник вдъхновили перото на баснописеца и така се родило духовитото „Слово към г-жа Дьо Ла Саблиер":

„Не намирате ли за уместно и аз тук в тези басни да примеся някои схващания на една известна философия, субтилна, занимателна и дръзка, наричана „нова"; дали сте чувала за нея? И тъй, те казват, че животните били машини; че в тях всичко се извършвало не по свободен избор, а посредством пружинки: те нямали чувства, липсвала им душа, всичко в тях било само тяло. Те били като часовника, който върви с винаги еднакви крачки, сляпо и безцелно. Ако го отворите и погледнете вътре, ще вилите, че множество колелца заместват целия разум на света; първото задвижва второ, второто - трето; накрая часовникът иззвънява. По думите на тези хора животното е съвсем същото: „Предметът го удря на определено място, и удареното място незабавно се отправя към съседното, за да му съобщи новината; така от един на друг тя достига до осезанието." Усещането се осъществява, но как? Според тях то е по необходимост, без страсти и без воля: животното долавя в себе си определено движение, което неуките наричат тъга, радост, любов, удоволствие, жестока скръб или някое друго такова състояние. Това обаче не било така, не се подвеждайте. Какво представлява, прочее, животното? - Часовник. -А ние? - Ние сме друго нещо. Ето такова е изложението на Декарт. Ето, казвам ви как разсъждава този автор: „Аз имам пред всички животни, деца на Създателя, преимуществото, че мога да мисля; и зная, че мисля." А вие, Ирис, сигурно знаете, че когато животното мисли, то не разсъждава нито върху обекта на мисълта си, нито върху самата мисъл. Декарт отива още по-далеч и твърди недвусмислено, че животните изобщо не мислят."

А в отговор на глупостите на картезианската мъдрост Лафонтен написал три басни, в които изтъквал хитростта, предвидливостта, изобретателността - все примери за интелигентност у животните.

„Еленът" описва един изтощен стар елен с клонати рога, който, за да измами кучетата, които го преследват, непрестанно променя посоката, в която се движи, и „заличава пътя", тоест следите, които оставя. Тъй като това е недостатъчно, той кара един по-млад елен да „подмами кучетата с нова плячка". „Колко мъдруване, за да спаси живота си!"

„Яребицата", за да спаси малките си, се жертва и отклонява опасността върху себе си: „Тя се прави на ранена и влачи крило, и тъй подмамва след себе си Ловеца и кучето."

,Двата плъха, лисицата и яйцето": Два плъха намират яйце, но една лисица ги преследва. Как да пренесат бързо и без затруднения неочакваната си щастлива находка?

„Единият легна на гръб и хвана яйцето между предните си лапки, а след това, въпреки че няколко пъти се блъснаха и стъпиха зле, другият го затегли за опашката. Нека след един подобен разказ някой да се опита да ми каже, че животните нямат разум!"

Историята за два плъха, които пренасяли яйце по този начин: единият легнал на гръб и стиснал яйцето между предните си лапки, а вторият го влачел за опашката, не е измислица на поета, а наистина наблюдаван факт, който доказва съществуването на разум и инициативност.

Друг един факт бе установен през 50-те години от възрастен бакалин в Сержи Вилаж, който ми го разказа: един плъх прегризал запушалката на голяма бутилка с широко гърло, покатерил се върху нея, потапял опашката си в олиото и я давал на събраните за пиршеството свои съплеменници да я смучат.

Всъщност чувствителността, интелигентността, въображението на животните биха нарушили безупречната организация на класическото построение на Декарт. Той не можел да понесе факта, че четирикраките „тъпчат лехите в неговите градини, подрязани по френски." „По френски" означава „затворен за всичко космическо."

Душата на животните била набедена за това, че не се съгласувала с неговия абсолютен дуализъм: протяжност и мисъл. Протяжността била атрибут на телесното, а мисълта - на душата, подразбира се, на човешката душа. Щом няма мисъл, няма и душа. Декарт съзнателно пожертвал душата на животните заради изискванията на своите мисловни построения; всеки знае, че фактите, възпрепятстващи безплодните умувания, трябва да се прекланят пред философските теории.

Същото направил и Босюе: убеден, че грехът на Адам и Ева е единствената причина за човешкото страдание, той не можел да намери обяснение за страданието на животните, които не са вкусвали от забранения плод. За да излезе от това затруднение, той приел в своя „Трактат за познанието на Бога" объркващото и антибиблейско схващане за животните машини.

И по този въпрос, както и по много други, Фенелон бил на различно мнение. Наистина, той не би дръзнал да тръгне срещу своята Църква, като обяви, че животните имат душа, но той виждал в тях нравствени качества, които много липсвали на така наречения човешки род: „Всички хора са братя и те се разкъсват помежду си - пише той в своя „Телемах" - и дивите зверове не са толкова свирепи. Лъвовете не преследват лъвове, нито тигрите - тигри; те нападат само животни от други видове. Единствен човекът въпреки своя разум върши онова, което лишените от разум животни никога не вършат."

Писано било На Лайбниц да спаси заблудените понятия за „душа на животните", метафизично тяло, суб-станциалност на духовете и ангелите.

Поради факта, че знаел за съществуването на ефирното тяло, междинно начало между плътта и духа, той избягнал клопката на дуализма и извел западноевропейската мисъл от задънената улица на картезианството. За съжаление неговата философия така и не получила, поне във Франция, същия широк отзвук като картезианството и въпросът за задълженията на човека към животните бил изличен от европейската мисъл чак до ХIХ век.

В своя труд „Естество на природата и на Божията благодат" Лайбниц твърди, че не само човешките, но и животинските души не загиват.

В „Нови опити върху човешкото разбиране" той отново се връща към тази тема, която го занимава много.

„Откакто размишлявах върху тази система, установих, че душите на животните и техните усещания изобщо не вредят на безсмъртието на човешките души, или по-скоро, че нищо друго не може да утвърди по-добре нашето естествено безсмъртие от това да приемем, че всички души са безсмъртни."

По този начин Лайбниц въздава справедливост след дребнавата идея на Декарт, според която безсмъртието на животните рискува да накърни безсмъртието на хората.

Волтер, който в „Кандид" тъй много се подиграва с Лайбниц и неговия оптимизъм, споделя неговото схващане за душата на животните. В своя „Философски речник", в който е съумял „да подреди разума по азбучен ред", в статията „Животни" той изказва сурово и съвсем справедливо съждение за автора на теорията за животните автомати:

„Колко жалко, колко жалко е да се твърди, че животните са автомати, лишени от познания и чувства, които винаги вършат делата си по един и същи начин, не научават нищо и не усъвършенстват нищо!

Забележително е, че композиторът Оливие Месиен, който е изучавал птичите песни от гледна точка на музикалното творчество, потвърждава горните думи на Волтер:

„Онова, което е различно при различните птички, е създаването на мотивите. Вижте например дрозда: според неговата естетика един мотив се повтаря три пъти, сякаш е заклинание. Когато завърши, той подема друг мотив и на свой ред го повтаря три пъти. Всички дроздове правят така, но мотивите, които измислят, не са едни и същи. Така всяка птица композира своите мелодии, като обикновено това става всяка пролет Ако редовно ходим да я слушаш на едно и също място, забелязваме, че е запазила находките си от предходната година, като е прибавила към тях и нови мотиви. След три или пет години птичката вече има голям репертоар и може да прави много по-разнообразни солови изпълнения..."

„Словото не е всичко - продължава авторът на „Филососрски речник" - това, че животните са безсловесни, не означава, че нямат разумност."

„Дали по това, че ти говоря, съдиш, че аз притежавам чувства, памет, идеи? Е, добре, сега не ти говоря, виждаш ме как влизам в дома си с угрижен вид, търся неспокойно някакъв документ, отварям бюрото, където си спомням, че съм го оставил, намирам го и го прочитам с радост. От това съдиш, че съм изпитал чувствата на тъга и на радост, че притежавам памет и познания.

Прехвърли, прочее, това свое съждение върху кучето, изгубило господаря си, което го е търсило из всички пътища с отчаяно квичене, влиза в дома неспокойно и разтревожено, слиза, качва се, снове от стая в стая, най-накрая намира в кабинета му обичания от него господар и му засвидетелства радостта си, като скимти от щастие, подскача и се гали."

По-нататък доблестният и великодушен мъж, издигнал глас на протест срещу изтезанието на Жан Калас⁵¹ и не по-малко ужасното изтезание на рицаря Дьо Ла Бар⁵², се гневи срещу господата от Порт Роял⁵³, които, убедени, че животните са просто предмети, разпъват на кръст кучета върху дъски и се занимават с вивисекция при условия още по-възмутителни от тези в днешните лаборатории.

„Варвари хващат кучето, което по силата на приятелството си задминава тъй чудодейно човека; приковават го към дъска и го разрязват още живо, за да си покажат едни на други мезентериалните вени.

В него ти откриваш същите осезателни органи, които съществуват и в твоето тяло. Отговори ми, машинисте, нима природата е нагласила всички пружинки на осезанията в това животно така, че то да не изпитва никакви усещания? Нима то има нерви, за да бъде безчувствено? Не смей да допускаш такова нагло противоречие у природата."

Естествено тук „машинист" означава „привърженик на доктрината за животните-машини."

Статията „Животни" завършва с пламенно верую на онзи, когото враговете му искаха да изкарат атеист:

,Ала учителите в школата (на машинистите) питат що е това душа на животните. Аз не разбирам този въпрос. Едно дърво има свойствата да приема в дървесината си мъзгата, която се движи в него, да разгръща листните и плодните си пъпки; нима ще ме запитате що е душата на това дърво? То е получило тези дадености; животното е получило чувства, памет, известен брой идеи. Кой е направил всички тези дарове? Кой е дал всички тези способности? Онзи, който е направил да порасне тревата в полето и който върти Земята около Слънцето."
XX

XIX ВЕК: НАДЕЖДАТА

На мястото на картезианството идват различни философии, които подемат срещу човека аргументите, използвани от Декарт срещу животните. Непредпазливецът предизвикал верижна реакция, която никой от неговите последователи не успял да спре. Той предоставил на материалистите атеисти цяла артилерия, с която те се заели да обстрелват позициите на вярващите и на стгоитуалистите. Всичко, казано от Декарт за животните, може да бъде отнесено към човека.

Докато този хомо уж сапиенс преминавал на свой ред в категорията на автоматите и машините, докато неговата духовност, безсмъртието му и дори съществуването на душата му били оспорвани, естествено, изобщо не можело да се говори за душа на животните.

Само поетите говорели за нея, като Ламартин, който влага в устата на Жослен, когато той се обръща към кучето си Фидо, следните думи:

„О, куче мое! Само Господ знае какво е разстоянието помежду ни, само Той знае на какви различни стъпала на съществуването са разположени твоят инстинкт и душата на твоя господар; но и само Той знае каква е тайната връзка, по силата на която ти живееш от погледа му и умираш при смъртта му. И това, че се е смилил над нашите сърца и те е дал на нас, за да обичаш онези, които вече никой не обича. Не! Когато този пламък в очите ти изгасне, той отново ще пламне нейде в ясните небеса! Бог няма да угаси нито Своята божествена искра в звездата на нощта, чието великолепие ни обгръща, нито искрата в смирения поглед на нежния шпаньол, който водеше слепеца и умря върху ковчега му! Ела, о, последни приятелю, когото моето присъствие радва, не бой се, че ще се червя пред Бога заради теб, избърши овлажнелите ми очи, сложи сърцето си близо до моето и понеже сме сами в обичта, нека се обичаме, бедно мое куче!"

И Мишле, едновременно поет и историк, дръзко включва и света на животните в изкуплението: „Ние не се спасяваме сами: човекът заслужава своето спасение само посредством спасението на всички. Животното също има своите права пред Бога. Животното, мрачна загадка, необятен свят на блянове и безмълвни болки. Ала твърде явно видими знаци изразяват тези болки, макар и да им липсва език. Цялата природа протестира срещу варварството на човека, който пренебрегва, унижава и изтезава по-малките си братя."

„В този век аз съм първият, който говори не само за душата на животните, но също и за душата на нещата."

Старият Юго, когото уважавам извънредно много, греши и подвежда и нас, когато твърди, че е първият, заговорил за душата на безсловесните твари. Нима е забравил за Ламартин и за Мишле? Нима не е познавал прекрасните текстове, фундаменталните текстове, които току-що прочетохме и Ние?

Пророкът Юго е обсебен от вездесъщието на животинското страдание, онова, което вижда из селата и градовете, го покъртва и бунтува: кон, пребит до смърт от пиян каруцар; селско куче, постоянно държано вързано и хранено с помия; жаба, поставена от злобни хлапаци в коловоз, за да бъде прегазена от каруца; кукумявка, прикована жива на вратата на сенника: свещената птица на Атина и Нейт, тибетският символ на ученика в духовно уединение, птицата, която из целия свят символизира божествената мъдрост, разпъната от селянина католик!

„Нещастна кукумявка там беше прикована, над портата човешка - създание от мрака. Стоях замислен, благ, разнежен и запитах измъчения скелет, висящ на три пирона, какво им е мълвял на живите, злочести, на хората и вола, на тъжното магаре... Какво ли им е казвал зловещият и призрак, безформената маса, от мрака долетяла?"

Пред това нещастно създание, агонизиращо и обляно в кръв, ослепено от слънцето, разкъсвано от жажда, как да не си помислим за Христос, на когото се позовава неговият мъчител? Не кукумявката, а той иде от мрака и глупашката му и престъпна постъпка може единствено да привлече нещастие върху дома му. За пореден път се проявява бумерангът на злото: палачът и неговото семейство ще бъдат ударени от него право в лицата.

И поетът влага в устата на птицата следните страшни слова:

„Горко ти, племе, което удряш и убиваш с камъни! Хора, горко ви! Уви! Горко на безмозъчните ви юмруци, пълни с чукове и ужасни пирони! Вие преследвате безредно злото, доброто, ноктите и крилете, вие, ловци без плячка, палачи без очи! Вие приковавате с несръчните си ръце бухалите над вратите на колибите и Христос на небесните врати!"

Флобер разказва в „Чисто сърце" мрачното съществуване на една прислужница през XIX век: Фелисите видяла как изчезват един след друг всички, към които е била привързана, и която винаги е била лишена от любов. Ала в самотата си и тежките условия на своя труд тя знае, че животните, заедно с които е била отгледана, присъстват, нежни и верни, „за да обичат онези, които вече никой не обича." Тя живее в хармония с тях, знае техния език още от детството си, умее да ги укроти и да ги накара да я слушат: тя е получила дарбата на любяща власт, запазена за светците.

„Воловете, легнали всред поляната, гледаха спокойно как четирите преминават (край тях). В съседното пасище няколко животни се надигнаха и застанаха в полукръг пред тях. „Не се бойте!" - рече Фелисите; и като промърмори нещо с жален тон, тя погали по гърба онзи, който стоеше най-близо; той се обърна и другите го последваха."

Не бива да се смята, че измърмореното с жален тон, словата, насочени към животното, което ги разбира и приема, са измислица на писателя! Всеки ред у Флобер съответства на нещо видяно и преживяно. Освен това същият факт е бил установен и в наши дни; в спиритуалисткото списание от Буенос Айрес „Constancia" намерих разказ за едно шестгодишно дете, което разбира езика на животните. То говори с кравите, конете, мулетата и кучетата, които му разказват за оплакванията си. То забранява на котките да скитат и, о, чудо - те му се подчиняват!

Селяните от околностите идват да се съветват с него, когато животните им са болни. Ритуалът е винаги един и същ: момчето слага ръката си върху главата на пациента, вслушва се за миг и произнася диагнозата си, която винаги е вярна. Тъй като и дума не може да става за членоразделен език, то явно се касае за телепатия; само че малкият аржентинец не знае тази дума.

Един ден той заявил на баща си, който се готвел да тръгне за нивата:

- Татко, мулето ми каза, че го боли коляното, защото си е изкълчило крака.

- Кое коляно?

- Ето това, което държа!

- Мулето е лъжец, аз го видях тази сутрин, нищо му няма. То е лъжец и мързеливец! Няма да го оставя да си почива! Да върви на работа като всички!

На другия ден бащата забелязал, че през нощта ставата на животното силно се е подула: мулето не кръшкало, не било излъгало.

Уви! Палачите на животни не четат нито Ламартин, нито Мишле, нито Виктор Юго, нито Флобер. Поетите проповядват само пред вече спечелени за каузата им и нямат никаква реална власт. Затова била необходима намеса на законодателя и чест за европейския XIX век е, че е създал закони и различни дружества за защита на животните.

Още от 1809 г. в английския парламент лорд Ърскин поискал правосъдие в защита на животните. Ала едва през 1822 г. Ричард Мартин извоювал указа, наречен на негово име, и произнесъл присъди срещу онези, които се отнасят зле към животните. Две години по-късно авторът на Документа на Мартин основал в Лондон първото дружество за защита на животните. Всеки от членовете му имал правото да завежда съдебно дело срещу хората, които малтретират животни, докато във Франция правомощията на бъдещото Дружество за защита на животните (8РА) били твърде ограничени: репресивните действия оставали прерогатив единствено на представителите на закона.

Великодушната идея на лорд Ърскин малко по малко прониквала в Северна Европа, тоест, в протестантските страни. През 1838 г. барон Д'Еренстайн основал в Дрезден първото Tiershutzverein⁵⁴. През 1841 г. Мюнхен бил първият католически град, последвал този пример, и десет години по-късно в различните немски провинции се наброявали сто двадесет и три дружества за защита на животните.

Във Франция на 3 април 1846 г. в Париж било създадено такова дружество; неговите членове били разпръснати от революцията от 1848 г., но отново се събрали, за да подкрепят генерал Дьо Грамон, когато предложил на Учредителното събрание проектозакон, приет и станал закон от 6 юли 1850 г. Дружеството за защита на животните (SPA) било признато за обществено полезно през 1860 г. и получавало годишни субсидии от 1500 франка, докато британското дружество получавало петдесет хиляди.

Всяка година SРА раздавало алени, сребърни или бронзови медали на ратаите, пастирите, каруцарите, конярите и файтонджиите, проявили добрина към животните си. Дружеството закриляло също така и насекомоядните птици, необходими за земеделието; то раздавало и награди за изобретателите на апарати, предназначени да улеснят труда на нашите четирикраки слуги.

Дружеството за защита на животните SРА било подпомагано в усилията си от светското възпитание, което, макар и да не говорело за Небето, говорело твърде разумно за земните неща.

Наистина прочутият граматичен пример ,Душата е безсмъртна" (подлог-сказуемо-сказуемно определение) бил заместен от друга истина: „Магарето е полезно животно"; наистина Бог бил изваден от учебниците, тайнствата вече не се изучавали, но младите били учени на честност, прямота, дълг към семейството, обществото, държавата... и дори към животните. На тях е посветена цяла глава в „Книга за нравственост и гражданско обучение, предназначена за учениците от трите класа на началното училище и за тези от началните класове в гимназиите и колежите", публикувана през 1893 г. „Животните изпитват, усещания и страдания също като нас. Те не могат да се оплачат, но са също толкова нещастни, когато към тях се отнасят зле. Детето, което ги мъчи, е лошо дете, по-късно то ще израсне в зъл човек..."

Хлапето, което хвърлило котенцето си във врящия котел с пране, пораснало в зловещия д-р Петио⁵⁵. Ученикът Саддам Хюсеин винаги носел със себе си железен прът, с който смазвал гръбнака на срещнатите от него кучета.

„За да се съдейства за изпълнението на закона Грамон⁵⁶, във Франция бе образувано Дружество за защита на животните, чиито цели са да подобрява съдбата на всички животни с всички средства, с които разполага. Нека всички се присъединим към това дружество, ако не с дела, то поне мислено. Нека проявяваме доброта и кротост към домашните животни и да не караме излишно да страдат онези, които е позволено да бъдат убивани, тъй като са вредни, или онези, които ни служат за храна."

Както се вижда, предучилищното и началното училищно обучение от онова време не са се задоволявали с това да дават солидно основно образование по френски език, смятане, история и география; те осигурявали на бъдещите граждани онази нравствена ризница, която удържа нацията през 1914-1918 г. и която ни липсваше през 1939-1940 г... и дълго след това.

През втората половина на този XIX век, тъй много хулен от поколението преди нас и чието богатство ние днес откриваме, Европа е била обхваната от цяла мрежа от идеи, едновременно съвсем нови и много древни. Доктрини, които били смятани за завинаги изкоренени, се възраждали и изживявали втори разцвет. Един след друг спиритизмът, дошъл от отвъд Ламанша и отвъд Атлантическия океан, и теософията, повлияна от Индия, дръзко обявявали съществуването на душа у животните, която надживява смъртта.

Двете спиригуадиетични движения се основавали в известна степен върху теорията за еволюцията, чиято голяма заслуга е, че отново е свързала скъсаната нишка между животното и човека. Като се основава върху закона за причинността и тръгва от обединителна гледна точка, теорията за еволюцията свързва помежду им всеобщността на тварите и явленията. Тя връща човека всред природата, от която християнството го бе отделило. Тя превръща космоса в едно хармонично цяло, което посредством непрекъснато и постепенно изменение спонтанно разгръща поредицата от своите състояния и създава във времето редицата неорганични, а след това и живи форми, всяка от които е свързана с другите чрез мрежа от близки свойства, като така всички образуват едно огромно семейство.

Но привържениците на тази теория прилагали своя подход само спрямо човека и настоящия свят, докато теософи и спиритуалисти го прилагали и към другия свят и духовните същества, независимо дали са били изначално от човешки, или от животински произход. Човекът, звярът и ангелът били заедно увлечени във вихъра на безсмъртието.

Възходящата еволюция минерали-растения-животни-човек, прекосила границата земя-пространство, продъл­жавала по линията дух-ангел-Бог.