Жан Приор Първа част Душа, надарена с чувствителност, интелигентност и инициативност

Помолиха ме да поразведря атмосферата. Съгласен съм, но трябва да ви предупредя, че в момента съм изпаднал в истинска онтологическа криза. Кой съм аз? Откъде съм дошъл? Къде отивам? Да бъдеш или да не бъдеш коте? Какво е моето място в космоса? Едно коте се вглежда в миналото си.

И тъй, роден съм в първите дни на юли под купчина стари дъски в една кофа за въглища. Скъпата ми майчица, която нямаше никакво доверие на старата Зое, която й дава подслон и храна, ни беше скрила там, в къщата на Жан Мустакатия, за да избегне избиването на младенците.

Това беше старо перално помещение, мрачно и неудобно място; много от тези дъски, които трябваше да идат в огъня, бяха пълни с пирони, но там бяхме в безопасност. Или поне така си мислехме.

Един ден обаче, докато майка ни я нямаше, защото беше излязла да напазарува, ние бяхме открити! Едно голямо животно, после разбрах, че това бил Жан, ме взе в лапата си, на която нямаше косми, но имаше пет пипала, просто щях да умра от страх; само че не можах да видя това страшилище, защото очичките ми още не се бяха отворили. Той ме върна до сестра ми, махна едно малко братче, което беше починало, притиснато между тези ужасни дъски, и го погреба достойно под едно кайсиево дърво. Сега душата му е на Небето на Добрите Котки.

Когато Раираната котка се върна, аз й разказах всичко.

- Повече не можем да оставаме тук! - възкликна тя.

- Но той не ни стори никакво зло! Той ни погали и ни нарече „бедни малки същества".

- Възможно е, но с хората никога не се знае. Мили мои, вие сте в опасност.

И тогава майка ми хвана мен и сестра ми за вратлетата и ни отнесе на покрива, където ни скри.

Така времето минаваше без други събития освен сукане и миене, и двете много начесто. Раираната котка беше прекрасна майка, която ни хранеше добре, държеше ни много чисти и ни учеше на всякакви неща.

Скоро очите ни се отвориха за великолепието на света. Всеки ден грееше силно слънце, ние със сестра ми излизахме на малките си лапки и си играехме върху големия покрив. Покривите са нещо прекрасно! Хората строят големи сгради, за да подпират с тях покривите, предназначени само за котките, за да ги доближават до небето, обещано на всички котки. Колкото до катедралите, всеки знае, че единственото им предназначение е да дават подслон на лястовичките.

Скъпата ми майчица, много мъдра и много опитна (това на нейната възраст е нещо естествено, представете си, та тя е на повече от две години!), ни обясняваше колко сложно е устроена вселената:

На върха на сътворението - казваше Раираната котка - стоят котките, кралско творение, за което са били създадени всички неща. Под котките, наричани felis sapiens, стои човекът, назоваван погрешно homo sapiens. Под човека стоят множество презряни твари като кучета, волове, овце, нещастни, поробени твари, наричани затова „домашни животни". Човекът е съумял да накара всички животни да работят: конете, магаретата, камилите. Още не се е родил обаче онзи, който ще впрегне в работа царствената котешка раса.

- Какво е човекът? - запитах аз.

- Домашното животно на котката! - отговори Раираната котка. - Ето например онзи, у когото живеем, той ми оставя в чинийки мляко, някакви мизерни остатъци, „Китикат" (на мен, която ненавиждам консервите). Понякога му се галя, защото трябва да се отнасяме добре към дребната прислуга, дори и ако не ни задоволява напълно. Има много неща, които могат да се кажат за него. Той често отсъства, без да каже къде отива, нито кога ще се върне! Яденето е посредствено приготвено и не се поднася в точно определени часове, понякога чинийките остават празни цял ден. Вече е трудно да бъдеш обслужен добре. Той има само едно предимство - че е мълчалив и миролюбив.

Един ден слязохме от нашия покрив, после стъпихме върху един по-малък покрив, после върху тераса, където започнахме да се боричкаме. Изведнъж се появи човекът! Олеле, как ни стресна! Това страшно същество, което виждах за първи път през живота си (дотогава бях виждал само мишки, врабчета, гълъби и косове), вместо да върви на четири крака като всички, ходеше на двата си задни крака. Той беше двукрак като птиците, само че нямаше ярките цветове, в които се крие очарованието на тези безмозъчни същества. Той нямаше косми, освен под носа си. От устата на този дракон излизаше дим. Като видях този апокалиптичен звяр, който пушеше огромна пура и се доближаваше към нас, за да ни хване и явно да ни разкъса, аз скочих от терасата надолу, на десет пъти колкото моята височина. За малко щях да се пребия... и отидох да се скрия надълбоко в съседното мазе. Сестричката ми позволи да бъде взета и погалена. Това от нейна страна беше не смелост, а чиста безотговорност.

Прекарах останалата част от вечерта в мрачни размисли. Светът не беше такъв, какъвто го описваше Раираната котка. Светът не се управляваше от котките, а от хората, страховити чудовища, много по-едри и по-силни от нас...

Казах това на скъпата ни майчица, която ми отвърна:

- Да, вярно, те са по-големи, по-обемисти, но не са толкова красиви. Освен това не са толкова интелигентни. Намат нито опашка, нито ум. Или поне не много! Наричат нас животни, а те самите са много по-животински! Те, тъй тъпоумни! Ето един пример: ние разбираме техния език, но те никога няма да се научат да ни разбират.

Преди известно време видях в едно списание реклама, която ми даде представа за колосалната глупост и невежество на хората. Представи си: под една снимка на две котарани, прекрасни одалиски, облечени в черно кадифе, можеше да се прочете следният надпис: „Можете ли да кажете коя от тези две котки е майката и коя - дъщерята?" Като си помислиш, че нашата раса, на която Господ рекъл „Плодете се и се множете", може да има три поколения за една година!

Един ден казах на Раираната котка, красива като нощта и също като нея изпълнена с тайнственост:

- Мамо, ти си несправедлива към двукраките. Ето например вчера, докато се разхождах по улицата...

- Въпреки че изрично съм ти забранила, немирнико!

- Срещнах един от тях, който беше много мил. „Ох, какво хубаво котенце! - провикна се той, когато ме видя - какви очи и каква козина! Ела, ангелче мое, ела да те погаля... Ела, вземи, имам за теб нещо много, много вкусно." И ми подаваше великолепен резен шунка. Дори старата Зое не яде такава шунка. Тъкмо щях да се приближа, за да взема този деликатес, когато Жан, за когото си мислех, че е нейде из дълбините на онзи проклет Апокалипсис, изскочи, наруга очарователния двукрак и го заплаши с отмъщението на някаква дама на име Еспея. Познаваш ли я, мамо? Тя богиня ли е?

- Да, дете мое, тя е нашата богиня-закрилница, на която трябва винаги да се кланяме. Но продължавай!

- И тъй, Мустакатият изтръгна от мен резена шунка така, сякаш беше отровен, отнесе ме насила в дома си и ме заключи там.

- Той е постъпил правилно, спасил ти е живота. Знаеш ли, малки наивнико, че чудовището, което си помислил за тъй мило, се е готвело да те хвърли в чувал и да те продаде на лаборатория за вивисекция, където щеше да свършиш дните си в невъобразими мъки. И аз се чувствам виновна; трябваше да ти разкажа за концентрационните лагери, залите за изтезания, с една дума, за ада. Ти обаче си толкова малък, че ми се искаше още малко да запазя илюзиите ти.

- Мамо, а онази прозрачна, мълчалива дама, която понякога излиза от стената, и тя ли е богиня?

- Не, скъпо дете, тя е дух, също като стария господин, който се е настанил в пералното помещение. Те някога са живели в къщата на Жан, който не може да ги види, но ги чува. На тях им трябваше известно време, за да разберат, че вече не са у дома си. Сега обаче вече са свикнали с тази мисъл и когато Мустакатият пристига от Париж, го поздравяват за добре дошъл, като скърцат в цялата тази стара постройка.

- Защо двукраките не виждат духовете?

- Те се намират едва в началото на своето развитие. Вече съм ти казвала, че са много по-малко напреднали от нас.

- А котката, която винаги придружаваше възрастната двойка, красивата персийска котка, с която си играех, когато бях малък, и която все не успявах да сграбча в ноктите си?

- И тя също е дух.

Вчера запитах скъпата си майчица защо упорито остава в къща, където храната е толкова лоша... а месо има толкова рядко, колкото са слънчевите дни, докато при старата Зое, истинската й господарка, която на всяко хранене се тъпче с колбаси, пастети и птици, всеки ден пада здраво ядене.

- Синко - отвърна ми Раираната котка, като присви златистите си очи - въпросът ти ме разочарова и тревожи. Така ли съм те възпитавала? Не те ли е срам да поставяш грубите удоволствия на чревоугодието пред чистите и свещени радости на мъдростта? Подчинявайки се на онзи котешки закон, според който ние сами избираме господарите си (за разлика от кучетата, които сами са избирани от двукраките), аз напълно доброволно се заселих у Мустакатия, за да раждам при него на спокойствие. Без него ти вече нямаше да си на този свят, тъй като старата Зое щеше да те хвърли живо в „септичната яма", както тя казва, наричайки те „гадина". Защото тези хора говорят тъй за нас.

Скланям да живея в старата къща на Жан, в която тъй много ми липсва отопление, килими и възглавници, защото в нея цари покой, който подхожда на моите медитации, на разсъжденията ми за съдбата на Вселената. У този човек откривам атмосфера на духовност, която не се среща често у по-низшите ни братя.

И тъй като засегнахме деликатния въпрос за твоето раждане, сега, когато вече си голямо момче, мога да ти кажа всичко: въпреки че са небесни твари, малките котенца не се раждат от цветовете на розите, а от утробите на своите майки... които много ги боли по време на това, след и най-вече преди него. Можеш ли да си представиш, малки глупчо, какво безпокойство ни обхваща, когато ни предстои да раждаме, да се окотим, както те казват⁶⁷. Къде да скрием бебетата си? Къде да ги запазим от жестокостта на двукраките? Колкото до котараците, тях изобщо не ги е грижа за нашите беди, те са си направили удоволствието. Какво ги интересуват нашите страхове? Тъй като съм много пряко засегната от тези толкова чести раждания, смятам да основа Д.О.К., Движение за освобождаване на котките.

Сега вече съм пораснал, но още не мисля за брак, въпреки че възможности не ми липсват. Очарователни котаранки в палта от черна, сива, бяла, оранжева козина се въртят около мен и ми мятат убийствени погледи. Аз обаче свеждам очи, за да не виждам тези вълшебни създания, тъй като съм твърдо решен да продължа езотерично-философското си учение.

Тъй като съм непряко повлиян от Жан, аз се специализирах в историята на духовността. Като пренебрегнах Апокалипсиса⁶⁸, странна книга, в която никъде не се говори за котки, а само за животни, които не представляват никакъв интерес, като коне, бикове, орли и хора, аз се ориентирах в изследванията си към Египет. О, Египет, Египет, каква цивилизация! Каква философия! Каква религия! Известно ли ви е, че в Тива са се покланяли на Бастет, като са я наричали Повелителка на небесата? Тази велика богиня-котка бдяла над огромните гробища за котки, които заобикаляли нейния храм, а този разкошен некропол, където кучетата не били допускани, бил съвсем различен от гробището в Аниер. Известно ли ви е, че именно космическата котка успяла да повали змията Апофис, източник на злото, която смятат за победена, но която непрекъснато се възражда?

В тази благородна страна двукраките се обличали в траурни дрехи и обръсвали веждите си, когато умирала котката им. Те балсамирали тялото й и правели от него мумия, която обграждали с преклонение. Разбирам защо тази ненадмината цивилизация е преминала през толкова хилядолетия.

Някога френските крале присъствали насред Гревския площад на огньовете за празника на свети Иван, гигантски клади, в които хвърляли чували, пълни с живи котки. Разбирам защо тази монархия рухнала.

Тъй като намерих сред безпорядъка на Жан една стара енциклопедия от XIX век, аз поисках да науча какво са казвали за нас в онези далечни времена.

„Котките, особено големите, са си спечелили непоклатима репутация за жестокост, която е необоснована, също както и твърденията за смелостта им. Те са по-малко свирепи от повечето дребни хищници, към които не отправяме подобен упрек. Тигърът, пантерата, лъвът ни плашат и страхът уголемява в очите ни тяхната поквареност. Вярно е, че винаги трябва да се пазим от големите котки, тъй като силата на техните страсти често става причина за резки и своеволни обрати, на които можем да станем жертва."

Очарован съм да науча, че принадлежа към рода на тигрите, пантерите и лъвовете, и се питам дали наистина силата на моите страсти става причина за резки и своеволни обрати, на които злочестият Мустакат може да стане жертва.

Нека видим обаче какво казва за моя братовчед лъва тази ласкателна енциклопедия, излязла изпод перото на славния Боатар.

„Лицето на лъва е подвижно, страховито; гневът му се изписва не само в очите му, които винаги са малко кривогледи, но също и в набърченото му чело; само човекът има същите прояви на гняв."

Това е съвсем вярно! О, читателю, братко мой, ако можеше да видиш челото на старата Зое! Колко гънки! Колко бръчки!

„Когато лъвът се държи заплашително, очите му запламтяват под дебелите му вежди, които се вдигат и сключват в едно сякаш конвулсивно движение, гривата му настръхва и се разрошва; той удря с опашка по хълбоците си, челото му се набръчква още повече, страните му се свиват, устните му се вдигат и се оголват огромните му зъби: тогава той започва да съска също като домашна котка."

Трябва да се поупражнявам да правя всичко това пред огледалото на гардероба. Нека обаче да продължим това твърде поучително четиво:

„Лъвицата също като всички други животни от нейното семейство има четири цицки; тя износва бременност от сто и осем дни, ражда от две до пет малки и обикновено ги кърми в продължение на шест месеца."

Сто и осем - свещено число!

Аз на шест месеца отдавна бях отбит!

„Тя се грижи много за тях, често сменя скривалището им, като ги носи в уста."

Съвсем като Раираната котка! Колко пъти само ни е местила!

„Тя ловува за тях и им донася живи малки животни, като ги учи да ги хващат и разкъсват. Тя ги защищава яростно не само срещу хищниците, но също и срещу мъжките лъвове. Оставя ги сами едва когато станат достатъчно силни, за да ловуват сами и да се пазят от опасности."

Нека пропуснем писаното за felis tigris, felis pardus – пантерата, felis leopardus, felis serval илиgaleopardus, felis senegalensis, felis manisulata или котка с ръкавици, която се среща в Нубия и в Египет, felis aurata или златиста котка, felis rubiginosa или бенгалска котка... Всички тези имена ме карат да мечтая, сигурно е, че бих предпочел да се представям като felis от Египет или от Бенгал, отколкото като felis от Сержи Понтоаз. Само че аз не искам да се отричам от своя произход. И тъй, според господин Боатар, аз съм раирана домашна котка (на кого съм домашна?), „обикновена котка" (какво да разбирам под това?), „вид с всеобщо разпространение, твърде добре познат, за да има нужда да го описваме тук."

Това вече на нищо не прилича! Толкова страници, посветени на лъва, пантерата, тигъра, риса, сервала, ягуара, оцелота, пумата, а за нас - нито ред!

Уличната котка била felis catus vulgaris - ей, бай Боатар, внимавай какво говориш! Vulgaris! Ти си vulgaris!

Тази енциклопедия много ми развали настроението. За да си го оправя, ще пъхна муцунката си в произведенията на Бюфон, който в областта на естествените науки има същата значимост, както онзи дърт глупак Декарт в областта на философията. Наричам го дърт глупак, откакто маминка ми обясни неговата теория за животните машини.

Наистина, независимо дали става въпрос за естествена или за всеобща история, всички книги трябва да бъдат написани отново! Затова ще се заема с това дело, не от антропоцентристка гледна точка, както това се е правело досега, а от твърдо коткоцентристка, и ще класифицирам разните Боатар и Бюфон... в голямата група, наречена от мен „Homo vulgaris, който често върши дивотии".

Тъй като имах нужда да се поразведря, донесох на приятеля Жан едно кълбо прежда, за да ми го подхвърля пред лапките ми. След четвърт час той се провикна, изгубил търпение:

- Слушай, коте, върви да играеш с палавниците на твоя възраст и ме остави да пиша. Даваш ли си сметка, че имаме шейсет години разлика!

Погледнах го учудено и той ми обясни:

- Шейсет години, това прави поне сто и петдесет поколения котки. Ако това се превърне в човешки поколения, ще ни върне в епохата на пирамидите. Да не мислиш, че би искал да си играеш с Рамзес II?

- И какво от това - отвърнах му аз, - времето е едно съвсем относително понятие. Всички освен теб го знаят още от времето на Айнщайн.

- Въпреки това, Раирано коте, делят ни четиридесет века. Вземи си кълбото прежда, което майка ти е отмъкнала от старата Зое... и върви някъде другаде.

Като изоставих игрите, които, изглежда, вече не подхождат на възрастта ми, аз за пръв път болезнено изпитах самотата и екзистенциалната безнадеждност.

Уви, казах си аз в сърцето си, котката е същество, родено за смъртта. Раждаме се по волята на случая и умираме също подвластни нему. Има дни, в които се съмнявам... съмнявам се във всичко: в съществуването на душата и на Небесата на добрите котки, за които Жан ми разказва, когато ме гали.

Според него за да влезем в това място на блаженството, е достатъчно да бъдем изпълнени с привързаност към господаря си, да не ядем от неговата чиния, да не си точим ноктите на единственото му кресло и да не хрускаме неговите птички. Небесата на добрите котки са една от многото животински обители, в които, казва той, нашите малки душици (защо малки?) се издигат след нашата физическа смърт. Той добавя още, че нашите котешки Небеса се намират недалеч от Небесата на добрите кучета и че взаимоотношенията между двете са много добри. Бих искал да видя това.

Схващането на Раираната котка е много по-различно и трябва да призная, че то изобщо не ми се нрави. Кой й е пуснал тези мухи в главата?

- След по-дълго или по-кратко пребиваване на котешките Небеса - обясни ми тя, докато се миеше - трябва да се върнем на Земята, да преминем още едно стъпало нагоре и да се превъплътим в човешко същество.

- Какъв ужас! - провикнах се аз и цялата ми козина настръхна при тази перспектива. - Къде е тук прогресът? Къде е възходящото развитие? Как? Ние, котките, които сме нежни, любящи и искрени, трябва да станем агресивни, злобни и двулични? Ние сме свенливи, чистоплътни, изтънчени, а трябва да се преродим безсрамни, мръсни и груби като много от тях? Ние, които сме придирчиви към храната, ще трябва да започнем да се тъпчем! Ние сме признателни, а ще трябва да се научим на неблагодарност! Ние сме спокойни, тихи, склонни към размисъл, а ще се озовем нервни, бъбриви и повърхностни. Ние водим изначално здравословен живот, а ще познаем венерически болести, алкохолизъм, тютюнопушене и наркотици! Колкото до теб, Раирана котко, ти, която си красива, гъвкава и блестяща, нима би искала в някой свой бъдещ живот да се окажеш червендалеста, с голям задник, с шкембе и несресана глава като Зое отсреща?

- Ще внимавам за мислите и за теглото си. Разбирам твоите възражения, синко. Вярно е, че превъплътяването в човек крие огромни рискове, но помисли си само, че ще получим онази фантастична привилегия - словото.

- Словото ли! Че за какво го използват те! За какво им служи това слово? За да изричат нелепости, да лъжат, ругаят, злословят, клеветят, нараняват, убиват. Ние се убиваме с ноктите си; те убиват с думите си. Да преминеш на равнището на човека, на равнището, лишено от любов - какъв регрес, какво падение! Нека никога вече не говорим за това! Впрочем, маминко, нашите по-низши братя имат ли душа?

- Този въпрос, дете мое, е много спорен. Наскоро посетих една философско-религиозна конференция, която се проведе на тавана на една порутена къща под председателството на гуру Рамина.

- Рамина ли?

- Рамина Гробис, ако предпочиташ. Там имаше много, много възрастни котки, а значи и много знаещи, старци на по тринадесет години, че и повече. Е, та тези умни личности притвориха очи, за да съзерцаят по-добре трансцедентните реалности, и заключиха, че хората нямат душа. Единствени животните (animaux) - казаха те - имат душа (anima), както това става ясно и от името им. Единствено животните имат осигурено безсмъртие. Само аз оспорих решението на този съвет. Казаха ми, че съм невежа и че понеже съм женска, не ми е разрешено да се изказвам публично. Аз им говорих за любовта; да, любовта, която двукраките понякога изпитват, подкрепя теорията за съществуването на душа у тях. Някои отци бяха разколебани и въпреки че гуру Рамина беше против нея, моята теория не бе обявена за ерес. Тя ще бъде обсъдена на някой следващ съвет.