XVII НОВИЯТ ЗАВЕТ, АПОКРИФИТЕ, ПЪРВИТЕ ЦЪРКОВНИ ОТЦИ

Противно на онова, което може да си помисли човек, текстовете в защита на света на животните са много по-малко в Новия завет, отколкото в Стария.

Наистина говорейки за врабчетата, Христос казва: „И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец." (Матея 10:29). И той дава пример от света на животните: „Бъдете мъдри като змии" (Матея 5:44), а не „Бъдете лукави", както необмислено заяви един римски кардинал по телевизията. Става въпрос за предпазливост, не в смисъла на благоразумие, а в смисъла на духовно проникновение, навлизане в истината, разумен избор между доброто и злото. Става въпрос наистина за предпазливост в изначалния й смисъл на мъдрост.

Наистина “Христос е с животните, преди да бъде с нас"³⁵. Като малко момче той е с вола и магарето от родния си обор; като юноша - с овцете на Йосиф, и затова разказва толкова много прекрасни притчи за стадото и неговия пастир; като младеж - с животните в пустинята, когато се оттегля там. Той ги привлича и омайва, също като своя предшественик Орфей.

Наистина, той е казал, повтаряйки Стария завет: „Обичай ближния си като себе си." (Матея 19:19), но не е добавил като Ганди; „Всички живи същества са твои ближни". За този пропуск има две причини. Първата: евангелията са кратки резюмета, които не разказват всичко; свети Йоан ни предупреждава за това с типично източно преувеличение: „Има и много други работи, които извърши Исус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги." (Йоан, 21:25).

Втората причина: Христос и апостолите са уверени, че краят на този свят наближава; те вършат най-наложителното - спасението. Стотици важни въпроси са оставени настрани, те сами ще намерят своето разрешение на новата Земя, в която всичко ще бъде възродено. Този израз „всичко" обхваща всички създания без изключение; той не означава всички неща, всички предмети, всички материални реалности, а всички живи същества. Този злощастен израз „всички неща" се открива единствено в английския, френския и новолатинските езици, тоест във всички езици без среден род. За сметка на това в латинския език има думата omnia; в гръцкия - panta, в немския - alles.

Апостол Петър назовава това възраждане на всичко apocatastasis panton „За да дойдат времена за прохлажда-не от лицето на Господа, и Той да прати предсказания вам Исуса Христа, когото небето трябваше да прибере до онова време, докато се възстанови всичко, що бе говорил Бог..." (Деяния, 3:20-21).

Колкото до Христос, самият той е произнесъл една дума, преведена от евангелистите с palingenesis, а от френските преводачи - с „възраждане", „обновление", тъй като не посмели да напишат „палингенезия"³⁶:,,Истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена" (Матей, 19:28). Всъщност думата означава „пресъздаването на света при второто Христово пришествие."

Друг един пасаж създава две затруднения: „И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си." (Йоан 12:32).

В папирус № 66, датиращ от около 200 година, който се съхранява в Женева, е изписано panta - „всичко", и затова свети Йероним превежда: „Et ego si³⁷ exaltaus fuero a terra, omnia traham ad me ipsum”.

Повлияни от извечния си антропоцентризъм, съвременните преводачи са предпочели pantas и са го превели с „всички човеци", след като са можели да го преведат с „всички твари".

Същевременно началото на молитвата към Бога накланя везните в полза на всички твари: „Отче! Дойде часът: прослави Сина Си, за да те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен" (Йоан, 17:1-2).

А свети Павел доразвива мисълта на Учителя, когото не е познавал на този свят, но който след Възкресението го е поучавал с видения и слова: „И тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега..."(Послание към Римляните, 8:19-22).

„Нетърпение" и „очакване" са състояния на висока съзнателност. „Суета" тук е в много силния смисъл на „безполезност", „неспособност", „нещо без стойност". Синодалният вариант поставя главна буква на „Оногова, който ги покори", като несъзнателно приписва Богу отговорността за злото, което бушува из света.

За да запазят „надеждата", тя трябва първо да се зароди в сърцата им, а за да се зароди, е необходима душа; душа, „освободена от робството на тлението", освободена от деградирането, ентропията и смъртта. „Славното освобождение" отпраща към небесното състояние. Земята понастоящем „стене и се мъчи". Светът е недовършен, затова е и несъвършен, а злото в него е вездесъщо. Та нали „завършен" е синоним на „съвършен"?

Апокалипсисът (откровение, проявление), предвещан от свети Павел, не е развихряне на катастрофи, а откровение за любовта, благосклонна Божия воля, събиране на всички живи твари пред погледа му, космическа пълно­та, помирение между всички видими и невидими твари, самопостигане.

„Бог... ни откри тайната на волята Си по своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената (tou pleromatus ton kairon), за да съедини всичко (pantas) небесно (ангелите и духовете) и земно (хората и животните) под един глава - Христа" (Послание на апостол Павел до Ефесяните, 1:9-10).

Занапред кръвта Христова замества кръвта на животните, които неговото пожертвувание освобождава..Божият Агнец замества занапред стотици агнета, бикове, козли и овни, клани върху олтарите въпреки протестите на Амос, Исайя и Иеремия.

В потвърждение на тези пророци, в чиито слова никога не са се вслушвали, авторът на Послание към Евреите пише: „Защото не е възможно юнча и козя кръв да отнима грехове. Заради това Христос, влизайки в света, казва „жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоята воля" (Послание към Евреите, 10:4-7).

Седем века на очакване от Амос до Исус! Трябвало е да мине цялото това време! Трябвало е да дойде Синът Божи, за да бъде най-накрая освободен светът на животните от ужасите на ритуалното клане. Христос е умрял и за животните.

В своята автобиография Ганди прави сравнение между Буда и Христос; той отбелязва, че състраданието на първия не се простира само върху човешките същества, а, напротив, върху всички живи твари. Махатма заключава: „В живота на Исус не се открива тази любов към всички живи твари."

Истина е, че епизодът със смоковницата (който може да бъде обоснован единствено ако го проектираме в символичен план) и епизодът със злите духове, пратени в телата на свини, които побесняват и се хвърлят в морето, имат с какво да смутят онзи, който също като всички велики духовни водачи на Индия хранел към животните и растенията тъй дълбока любов и уважение. Авторите на каноничните евангелия са под влиянието на ясно изразената в Битие идея, че човекът е получил власт над животинския свят и че всеки друг живот е бил сътворен единствено в негова полза и за негова слава.

Това схващане, заедно с всички съвременни ужаси, до които е довело (промишлено отглеждане на добитък, вивисекция, изтребване на цели видове³⁸), продължава да оказва голямо влияние върху западноевропейския начин на мислене, дори и след като той се отделил от юдейско-християнския.

Но въпреки че каноничните евангелия не разказват за нито една проява на доброта на Христос към животните, нещата стоят другояче в така наречените апокрифни евангелия, в които има епизоди, съответстващи на представата, която човек може да си създаде за Спасителя на света,

Ако запазвам тук наименованието „апокрифни", то е само за да спазвам общоприетите термини. Несъмнено много по-подходящи биха били думите „извънбиблейски" или „неканонични"; но ако се приеме, че „апокрифен" означава само „скрит", а не „неистински"³⁹, „съчинен впоследствие" и „съшит с бели конци", то защо да не използваме тази дума?

Впрочем някои текстове, които днес фигурират в Новия завет, в други времена са били обявявани за апокрифни. Така е станало с Послание към Евреите, Съборното Послание на Иаков, Откровението на Йоана (Апокалипсисът).

Един апокриф - „Книгата на тайните" на Енох, която е достигнала до нас само в един превод на старославянски, открит в Сърбия и в Русия, тъй като гръцкият оригинал е бил изгубен, включва и света на животните в процеса на всеобщото възраждане.

„Господ направи човека владетел на всички Негови богатства" (Енох, 58:5). Това е основната идея в този текст, написан в Египет в зората на християнската ера. Също както в евангелията Господ е сравнен с голям земевладелец, който идва да иска сметка от своите управители. Това даване на сметка се нарича още „съд".

"Господ да съди душите на животните спрямо хората, а ще съди душите на хората според това как са се отнасяли към животните на този свят."

"И също както всички души на всички човеци, така и животните няма да умрат. До деня на Великия Съд да загине нито една душа, създадена от Господ. И душите на животните ще обвинят човека, ако им е давал лоша храна."

В глава 59 от тази книга, чиито следи са били изгубени в продължение на 1200 години, се чете още:

I. „Онзи, който осквернява душите на животните, осквернява своята душа."

V. „Онзи, който убива животното, без да му нанася рани⁴⁰, убива своята душа и осквернява своята плът."

VI. ,А онзи, който причинява на всякое животно зло или вреда, извършва ужасно деяние и омърсява душата си."

Колко много човешки души са омърсени днес! Ала тези злочести години няма да продължават вечно. Животните, които, за разлика от човека, не са били прогонени от Еден, ще го посрещнат на прага на онова, което Енох нарича Великия Век. Само че ще трябва преди това да се премине през Великия Съд: „Когато свърши цялото сътворение, създадено от Господ, когато всички човеци идат на Великия Съд на Господа, тогава времената ще умрат. Вече няма да има години, няма да се броят вече ни месеци, ни дни, ни часове, а ще има само един век. И всички праведници, преминали през Великия Съд на Господа, ще се съединят във Великия Век, и тогава Господ ще се съедини с праведниците и те ще бъдат вечни."

Котката не присъства в Библията - и толкова по-добре за нея. Тя е успяла да не привлече вниманието на Мойсей. За сметка на това хубавата й муцунка се подава в един апокрифен текст, наречен „Евангелието на Дванадесетте апостоли" - текст, цитиран от Ориген в неговите „Поучения" за Лука, от Амброаз в неговите „Коментари" за същия евангелист, и от свети Иероним в предговора му към „Коментари към Матея":

„И когато Исус влизаше в едно село, видя една млада котка, за която никой не се грижеше, и която беше гладна. Тя му се оплака от това: той я вдигна и я загърна в дрехите си, даде и да яде и пие и тя го прослави за това. Той я повери на един от своите ученици на име Лаврентия и той се грижеше за котката. И някои казаха: „Вижте как този човек се грижи за всички твари! Да не би да са му братя и сестри, че ги обича така?"А той им отвърна: „Истина ви казвам, тези са вашите спътници от големия Божи дом! Да, те са вашите братя и сестри, които имат същата душа пред Всевишния. И онзи, който се грижи и за най-дребното измежду тях, като му дава според нуждите му храна и вода, той ми ги дава на мен. А онзи, който не им оказва никаква помощ в тяхната злочестина, нито ги. закриля, когато към тях се отнасят зле, той оставя мен да страдам. И според това, което им вършите в настоящия си живот, ще ви бъде въздадено в бъдещия ви живот⁴¹."

В друг един апокриф, „Деянията на Йоана", откриваме епизода с опитомената яребица, който разказах в книгата „Апокалипсисът, откровение за бъдния живот", и най-вече прекрасната молитва, която той произнася в последните си мигове: „Ти, който ни избра за апостоли на езичниците, Господи, който ни изпрати в света, Ти, който се разкри чрез Завета и Пророците, о, Ти, който никога не почиваш и от самото сътворение на света не спираш да спасяваш онези, които могат да бъдат спасени; Ти, който си признат от цялата природа и приветстван от животните, Ти, който подчиняваш и умиряваш разбунтуваната и отчаяна душа, който сам се даваш на онзи, който копнее за твоите слова, който се явяваш веднага на умрелия, който се показваш като закон на оня, който пада в беззаконието, приеми също и сянката⁴² на Йоан, която е Твоя, и още отсега я направи достойна за Теб."

Един християнски текст, който трудно може да бъде наречен „апокрифен", тъй като известно време е бил част от Новия Завет - „Пастирът" на Хермас, когото първите поколения християни са смятали за вдъхновен свише, ни съобщава, че съществуват ангели, чиято задача е да закрилят дивите животни. Той дори съобщава името на един от тях: Тегри.

Хермас, бивш роб, живял в Рим през II век, получава видение: девица, облечена от глава до пети в бяло, в която той разпознава Църквата. Казва й, че е срещнал чудовищно животно, от което е успял да се спаси благодарение на могъществото Божие. А видението му отвръща: „Ако си се спасил така щастливо, то е, защото си прехвърлил грижата си върху Бога и си отворил сърцето си пред Него, вярвал си, че за теб няма друго спасение освен великото му, славно Име. Ето защо Господ е изпратил Своя ангел, бдящ над дивите животни, на име Тегри, който е затворил пастта на чудовището и му е попречил да ти стори зло."

В „Евангелието на съвършения живот"⁴³ Христос се гневи срещу ловците, след което заявява, че е дошъл и за да спаси света на животните! „Горко на онези, които нараняват Божиите твари! Горко на силния, който злоупотребява със силата си! Горко на ловците, защото те самите ще се превърнат в плячка!

В едно „Евангелие на Рождеството"⁴⁴ , приписвано на Иаков, син на Йосиф, се описва детето Христос, което играе с лъвчета, все едно с котки. Дали обаче в Палестина по римско време още е имало лъвове?

„Има един път, който излиза от Иерихон и стига до река Йордан, по който са вървели синовете Израилеви: там е бил поставен ковчегът на завета. Исус беше осемгодишен, и излезе от Иерихон и тръгна към Йордан. Край пътя близо до Йордан имаше пещера, в която една лъвица кърмеше малките си, и никой не можеше да върви по този път, без да се изложи на опасност. Исус, който идваше от Иерихон и знаеше, че лъвицата е родила малките си в тази пещера, влезе вътре пред очите на всички. И когато лъвовете видяха Исус, втурнаха се към него и му се поклониха. Исус бе седнал в пещерата, а лъвчетата се търкаляха в краката му, играеха с него и му се галеха. И хората, които стояха надалеч, като не виждаха Исус, казваха: „Ако не е бил много грешен, той или родителите му, нямаше така да се хвърли на лъвовете."

И тук неудържимата нужда да се вижда вина навсякъде! Дали е поради негов грях, или на родителите му? - ще се запитат същите тези тъпоумни люде по повод на човека, сляп по рождение. „Докато хората си мислеха така и бяха обхванати от мъка, ето, че изведнъж Исус излезе от пещерата, а лъвовете вървяха пред него и лъвчетата играеха в краката му. Родителите на Исус стояха надалеч, с наведени глави, и гледаха какво става; хората също стояха надалеч заради лъвовете и не смееха да се приближат до тях. Тогава Исус захвана да говори на народа: „Колко по-добри от вас са хищните животни! Те познават своя Бог и го прославят, а вие не го познавате, вие, люде, които сте сътворени по Господен образ и подобие! Животните ме познават и се укротяват; хората ме виждат и не ме познават."

Християнството от първите векове е близко до апокрифните евангелия и гръцката философия; то запазва любовта си към безсловесните твари и продължава да признава съществуването на тяхна душа.

Свети Юстиний, наречен още Юстиний Великомъ­ченик, роден към 100 г. и починал към 167 г., е един великолепен пример за този хармоничен преход между двете култури: роден от родители езичници във Флавия Неаполис, станал по-късно Наплуза в Самария, той изучавал Аристотел и Платон, питагорейството и стоицизма, като от обучението си заключил, че истинското познание не е в тях. Тогава той открил с възхищение пророците, синоптич-ните евангелия, първите християнски текстове (канонът на Новия Завет още не бил съставен) и се покръстил, като същевременно останал верен на класическата си култура.

На свой ред Юстиний пожелал да скланя прозелити⁴⁵, отворил в Рим философска школа, написал „Апология", с която защищавал християните от обвиненията в атеизъм и противодържавки идеи, публикувал своя „Диалог с Трисрон", на когото искал да докаже, че Исус е месия. Именно в този свой труд той говори за душата на животните, като достига до този въпрос по пътя на следните разсъждения: сама по себе си душата не е безсмъртна. Ако в нея имаше заложено безсмъртие, то тя би била от божествено естество. Всъщност душата на човека е от духовно естество, тя е от същото естество като душата на коня и на магарето.

Без да бъдат толкова категорични, църковните Отци отбелязват, че Бог посредством Ной сключва завета си не само с човека, но и с животните.

Свети Ириней, който е бил привърженик на миленаризма⁴⁶, свързва съдбата на животните със съдбата на праведниците. В своя труд „Adversus Haereses" („Против ересите") той пише: „В течение на едно хилядолетие хармонията на земния рай ще бъде възродена, възкръсналите праведници ще живеят в тяло и дух в един свят, възкресен в първоначалния си вид, свят, от който ще бъдат изхвърлени злите, но в който ще присъстват животните. Природата ще произвежда своите блага в изобилие за всички живи същества. И всички животни, като се хранят с тази храна, която ще получават от земята, ще живеят в мир едни с други."

Той освен това твърди, че прочутото пророчество на Исайя трябва да се разбира в буквален, а не в символичен смисъл: „Такива са, прочее, времената, които пророкува Исайя, когато казва: „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът ще яде слама като волът. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийно гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина..." (Исайя, 11: 6-9). „Зная, че някои - казва Ириней - се опитват да тълкуват тези текстове метафорично, като смятат, че те се отнасят за дивите люде, произлезли от различни народи, които са приели вярата и живеят в разбирателство с праведните. Ала дори и ако това вече е вярно за тези люде, то ще се сбъдне и за животните при възкресението на праведниците."

Великолепната молитва, написана от свети Василий от Кесария през 370 г., би трябвало редовно да се прочита във всички църкви и всички храмове на християнството: „О, Боже, засили у нас чувството за братство с всички живи твари, с малките ни братя, на които Ти си дал тази земя, за да я обитават заедно с нас. Направи така, че да разберем, четене живеят само за нас, но също и за тях самите, и за Теб; че те обичат също като нас благодатта на живота и се чувстват на тяхното място по-добре, отколкото ние на нашето!"

Само един човек от залязващата древност е можел да произнесе пред Бога слова, от които се излъчва такава любов към земята и земните твари. Ала в края на IV век дните на радостта от живота били вече преброени.

Християнските автори от тази епоха са под дълбокото влияние на съчиненията на Хермес Трисмегист, в които Платоновото влияние се съчетава с това на Библията в текст със смайваща красота. За Трижди Многовеликият животните, тъй като имат душа, имат право на отвъден живот, също като хората. Същевременно само хората могат да влизат във връзка с Бога. Именно в тази възможност за диалог между Създателя и създанието се корени основното различие между човешкия род и животинските родове: „Всичко живо е безсмъртно посредством разума (nous). Човекът е безсмъртен по преимущество, тъй като е способен да приеме Бога и да влезе в единение с Него. И наистина, Господ общува само с човешките живи същества."

Духовният климат в Александрия без съмнение е бил благоприятен за разцвета на необятните идеи и най-дръзките схващания. Ориген допълва по великолепен начин Трисмегист, когато пише: „Кръвта, пролята на Голгота, е пролята не само за благото на хората, но и за ангелите, небесните светила и всички сътворени същества."

Колко много неща се съдържат в това кратко изречение, което обхваща реалността в нейната цялост! Така изкуплението се простира върху извънфизическите светове -„ангелите", всички физически светове в тяхното многообразие - „небесните светила", и върху всички животни -„всички сътворени същества."

Свети Августин, роден точно сто години след смъртта на Ориген, който осъществява връзката между древното християнство, сърдечно като Евангелието, и мрачното средновековно християнство, пише в „Християнската нравственост": „Дори и при животните тялото е най-мерзкото и най-долното нещо, тъй като животните имат душа, независимо, че не притежават разума, присъщ на духа."

„Тялото е най-мерзкото и най-долното нещо." Тук се долавя склонността към презрение на всичко физическо, една склонност, която ще се развива през следващите векове и ще просъществува чак до нашата епоха, чиято заслуга е, че я отхвърли.

Подозрителността към тялото и пола върви редом с презрението към природата в нейната цялост и по-конкретно, към животните.

Затова нека се спрем на основополагащото твърдение на свети Августин, че животните имат душа, и на друго едно твърдение, също толкова основополагащо, а именно, че човешката съдба е в тясна зависимост от съдбата на животните, в добро и зло:

„Начинът, по който човекът ще упражнява своята власт над животните, е от същото естество като този, по който демоните играят както си искат с падналите хора." ,

Още на този свят всички жестокости, извършени от човека върху животни, привличат злите духове, от които гъмжи астралното пространство, радват ги и засилват жизнеността им. Човекът става техен роб по същия начин, по който са заробени животните.

Свети Иполит най-добре обобщава красотата и широтата на възгледите в древното християнство, като пише: „Животът се простря върху всички твари, и всички твари са изпълнени с необятна светлина."
XVIII

СРЕДНОВЕКОВИЕТО И РЕНЕСАНСЪТ

Отношенията между света на хората и субчовешкия свят се развалят от първото хилядолетие: железен век и за животните, и за хората. Средновековието, което виждало навсякъде дявола, го откривало с голяма охота у животните, върху които проектирало всичките си тревоги, всичките си фантазми. Магьосничеството се заело с прилепите, жабите, козлите, кучетата и най-вече с всички животни, които имат черна козина или пера.

На свой ред религиозните съдилища, натоварени със задачата да се борят с дяволските деяния, били те реални или въображаеми, заизпращали на кладата тълпи от магьосници и вещици заедно с техните четирикраки спътници. Процесите срещу животни се умножавали, отричало им се съществуването на душа, но им се приписвала отговорност, обвинявали ги в престъпления или в съучастничество, прочитали им се присъди, подлагали ги на същото, на което и господарите им, тоест, на изтезания, а на писъците, които те надавали, се гледало като на признания.

В онези времена било опасно за всеки млад, буен кон, непокорен и нетърпим: веднага го заподозира ли във връзки с дявола и го изгаряли жив, както било редно.

Колкото до побеснелите кучета, на никой не би дошло наум просто да ги убие; те били считани за убийци, изтезавани и осакатявани. Отрязвали им ушите, езика, опашката, лапите, според броя на ухапаните от тях хора.

Ето още примери за процеси срещу животни: едно магаре сгрешило и вместо да пие от коритото, потопило муцуната си в съд за светена вода; било съдено и обесено. Ако свиня изядяла дете, тя бивала съдена и обесена. Ако престъплението било извършено в петък, присъдата била още по-тежка, свинята била изгаряна на клада: длъжна била да знае, че в петък не се блажи.

Плъховете обаче създавали най-много затруднения на правосъдието. Когато бивали призовавани на съд, те проявявали безочието да не се явят на съдебното заседание и бивали осъждани задочно. Понякога религиозните съдилища проявявали странно великодушие. Съобщава се за случаи, в които на плъховете давали адвокат, който успявал да издейства за тях отсрочка от 15 дни, за да напуснат града; този срок бил удължен на 30 дни за най-младите и най-възрастните от тях.

Животните, които не можели да бъдат хванати, бивали отлъчени от църквата; това впрочем означава, че им се признава духовно естество. През 1120 г. епископът на Лан пламенно отлъчил полските мишки... и гъсениците, тъй като дори и насекомите, и мекотелите не убягвали на анатемата, това всепобедно оръжие.

През 1488 г. главните викарии в Отьон отлъчили гъгриците; през 1554 г. епископът на Лозана предприел същите мерки срещу пиявиците, виновни за изтребването на рибата в езерото Леман.

През 1585 г. главният викарий на Валенция призовал гъсениците пред своя съд, назначил им прокурор, който да ги защищава, и в крайна сметка ги осъдил да напуснат енорията му.

Дори през 1690 г. съдията от един овернски кантон назначил куратор по гъсениците. По случая се пледирало с много спорове. Присъдата била произнесена: животинките трябвало да се оттеглят върху малко парче земя, което ще им бъде посочено, „за да завършат там жалкия си живот." Гъсениците, гъгриците и пиявиците не пострадали особено от тези присъди, но други животни понесли жестоки страдания поради суеверията и буквалното, тесногръдо разбиране на Библията.

Противно на онова, което учи официалната история, средновековието не завършва през 1453 г., когато турците превземат Константинопол, а продължава много след това, чак до века на Просвещението. През 1697 г. излиза книга под наименованието „Изпробвани тайни и лекарства и много нови опити по физика и медицина." Авторът й, някой си абат Русо, горещо препоръчван от Римския двор, бил протеже на Колбер, който му предоставил жилище в Лувъра и възможност да направи там малка лаборатория, в която да забърква лекарствата си. Русо бил също така протеже на Луи XIV, който накарал да му издадат диплома за доктор по медицина, въпреки че неговото невежество в тази област надхвърляло това на Молиеровите мними лекари от същата епоха.

Един от „новите опити", препоръчвани от абат Русо, се състоял в това да се затвори сухоземна жаба в буркан и да се убие с поглед. Опитът винаги завършвал успешно по простата причина, че бедното земноводно умирало не от магнетичния поглед на абата, а чисто и просто от задушаване. Един път обаче ролите се разменили, жабата загледала така втренчено своя палач, че той бил този, който припаднал и едва не умрял.

Сухоземната жаба е била многовековна жертва на суеверия, варварство и невежество. Дълго време се е вярвало, а много хора още вярват, че тя е отровна, че лигите й са смъртоносни, урината й разяжда, ухапването й е опасно (интересно с какво може да ухапе тя?). Дълго време хората са вярвали, че в главата на жабата има тайнствен камък, на който са приписвали магически свойства. Този неоткриваем камък, наричан „жабешки", играел важна роля в злите магии, правени от заклинателите.

Никое друго животно не е страдало толкова много от човешкото сатанинство, невероятна смесица от омраза, садизъм, глупост и идиотски твърдения, повтаряни от век на век и никога непроверени. Сварена, счукана, стрита на прах, сухоземната жаба била задължителната съставка във всички отблъскващи смески, приготвяни от магьосниците и вещиците. Надявам се, че вече е възможно за това да се говори в минало време и че тези отвратителни обичаи са завинаги изчезнали.

„И нека й причиним много злини, щом е толкова грозна!" Всички народи биха могли да отнесат за своя сметка тези думи, които Виктор Юго влага в устата на едно момче - мъчител на животните.

Тъй като сухоземната жаба не е подвижна като водната, когато е преследвана и разбира, че не може да избяга, тя се спира... и неподвижна чака настъпването с крак, което ще я смаже. Това трагично и мълчаливо примирение, достойнството, с което посреща смъртта, са достатъчни, за да я превърнат в символа на всеобщото животинско страдание.

Друга жертва на варварството, суеверието и невежеството е козелът.

„И ще постави овците от дясната Си страна, а козите - от лявата" - бе казал Христос (Матея 25:33). Оттогава всичко било решено: козелът бил причислен към диаболичните животни. Той завинаги се е превърнал в символ на сластолюбието и лъжата, чисто човешки качества. Неговото измъчване и малтретиране било богоугодно дело. Средновековието, това време на силна вяра и на не по-малко силен сатанизъм, му отредило първостепенна роля. Козелът си поделя с дръжката на метлата честта да носи вещиците. Обърнатата пентаграма, която е изначално злотворен символ, представлява стилизирана форма на козята глава. Понякога козелът присъствал при черни магии. Хората си представяли Сатаната като голям кафяв козел с бляскави очички. Завличали животното на среднощните сборища на вещици и го карали да участва в тази последна останка от сатурналиите и вакханалиите.

Забележително е, че най-преследваните животни са именно онези, които древността, наречена „езическа", е почитала най-много: козелът на Пан, символ на всеобщия живот, совата на Минерва-Атина, котката на Бастет и Изида.

В колективното си несъзнателно католическа Западна Европа отпреди Ренесанса изглежда искала да си отмъсти и да накара тези животни да изкупят престижа, с който така дълго са се ползвали. Невероятен парадокс: цяла една част от сътворението била обявена за лоша, също както по времето на разцвета на манихейството: смятало се, че се служи на Бога посредством охулването и изтезаването на половината от неговото сътворение.

По-конкретно котките били постоянно принасяни в жертва на това средновековно сатанинство, продължило, също както и за жабата, много след Ренесанса. За летните празници на свети Иван в празничните огньове хвърляли котки, за да веселят добрите хора.

Така в Мец поставяли желязна клетка, пълна с нещастните животни, на върха на пирамида от снопове съчки, които подпалвали.

В Париж подобни увеселения ставали на Гревския площад с тази разлика, че около кладата поставяли столове, за да могат призраците на мъртвите да седнат на тях и да се наслаждават на спектакъла. Сноповете съчки били натрупвани около висок прът, наричан Иваново дърво. Котките били затваряни в чувал или в кош. Когато пламъците се издигали нависоко, животните били пускани от чувала; единственото им убежище бил прътът, и те се впускали нагоре по него, но димът ги задушавал и те отново падали върху кладата за голяма радост на публиката.

Негово Християнско Величество, кралското семейство и дворът всяка година присъствали на този обряд. Ето разказа на Фредерик Сулие за нето: „Същевременно крал Шарл IX бе облагодетелстван, дадоха му факла от бял восък, от две ливри, украсена с две дръжки от червено кадифе. Негово Величество се доближи до Ивановото дърво, запали с нея първите съчки и отново се качи в сградата на кметството. Малко по малко огънят обхвана струпаните клонки и празните бъчви, накамарени нависоко около дървото. Тогава присъствахме на развеселяващ спектакъл, докато Мишел Ноаре, главен кралски тромпетист, и още шестима тромпетисти свиреха фанфари. Котките, които дотогава бяха вързани и задържани в подножието на дървото, заскачаха как ли не: едни се изкатерваха чак до върха и отново падаха в кладата, горяща в подножието, други направо се хвърляха яростно в огъня и се мятаха вътре с писъци, които заглушаваха звуците на тромпетите. Изведнъж всред пламъците видяхме един голям котарак, който се изкатери чак догоре на дървото и оттам мяташе навред погледи, пламтящи също като огъня отдолу. В същото време над смеховете на тълпата се чу гласът на една старица, който крещеше с всички сили:„Ето го Марсиал! Моят котарак... Марсиал... Марсиал! Марсиал!"

Старицата бе познала своя котарак. Животното също позна гласа на господарката си, защото в момента, в който щеше да потъне във вихъра от пламъци, то се устреми във великолепен скок и падна извън кръга от огън, който заобикаляше дървото. Стражите, които пазеха около огъня и го подклаждаха, поискаха да ударят котарака, но той избяга към господарката си всред смеховете на двора и народа, очаровани от начина, по който животното се спаси с безстрашието си."

Преди празника на свети Иван групи крадци излавяли котките, скитащи или не, и ги продавали на градските пристави, които ги препродавали на по-висока цена. Запазен е документът за плащане на името на един от тях: „На Люка Помрьо сто парижки су за това, че в продължение на три години, до празника на свети Иван през 1573 г., е доставил всички котки, необходими за горния огън, както е обичаят; също така затова, че за празника преди една година, на който присъстваше кралят, е набавил една лисица, за да направи удоволствие на Негово Величество, и е доставил и голям платнен чувал, в който са били котките."

Но за да бъде доставено удоволствие на Негово Величество Шарл IХ през 1572 г. се случило нещо много по-забавно от хвърлянето на лисица в празничния огън на свети Иван - Вартоломеевата нощ.

Скръбни били огньовете на някогашните празници на свети Иван: онова, което би трябвало да бъде слънчевият празник на светлината и радостта, се превръщало в срамен пандемониум, в който писъците от болка, шумът от тромпетите, свирепите крясъци на веселящата се тълпа се примесвали с отвратителната миризма на овъглена плът⁴⁷.

Непознаването на естествените науки е застанало в основата на много символи и също толкова много жестоки и глупашки обичаи.

Саламандърът и мнимото му качество да не изгаря в огъня са измежду най-дълговечните и най-прочути такива заблуди. Наистина, Плиний направил експеримент и изгорил един саламандър като просто парче дърво, но нищо не могло да надмогне суеверието, просъществувало чак до миналия век. Със своята винаги влажна и студена кожа саламандърът харесва само богати на вода места; независимо от това хората го превърнали в символ на огъня. Въпреки че саламандърът загивал в пламъците като всяко друго животно, вярвало се, че той подклажда огъня и дори го изгасява. Онова, което утежнявало съдбата на нещастното животинче, било вярването в духовете на огъня, които носели неговото име.

Въпреки че била птицата на Богородица, гълъбицата също бивала подлагана на какви ли не идиотски гонения.

Позволете ми да разкажа отново⁴⁸ една случка, станала през XIV век: през юни 1327 г. се запалила една къща в Париж, разположена близо до Пазара на цветята. Пожарът бил угасен, но къщата се срутила... и една гълъбица била притисната под паднала греда. Мъжкият, който не успял да я освободи, й носел храна и успял да й донесе вода, като потапял сламка в Сена, а после я пъхал в клюна й. Любопитни хора се трупали пред разрушената къща, идвали дори от близките градове, за да се възхитят на това забележително свидетелство на преданост и интелигентност.

След месец обаче канониците на „Нотр-Дам" се обезпокоили: толкова много любов и разум били подозрителни у едни твари, които, както всеки знае, нямат душа. Тук имал пръст Сатаната. И станало онова, което винаги се случвало в онези времена на тесногръда вяра: двата гълъба били арестувани и изправени пред религиозен съд, който ги осъдил на изгаряне. Това, че били птици, символизиращи Светия Дух, не ги спасило от мъчението. Смятало се, че нямат душа, но затова пък могат да носят отговорност. Те били изгорени пред „Нотр-Дам", пред очите на занемяла от ужас тълпа. Никой не посмял да протестира от страх да не бъде обвинен в съучастие с демоните и изгорен заедно с тях...

Онази епоха, в която католическата вяра има неоспорено върховенство, онази епоха на велика вяра е също така и епоха на сатанинство и богохулство; и както винаги, невинните плащат за тези кощунства. В една магьосническа книга се обяснява, че който иска да се възползва от услугите на демона, трябва да каже молитва към Светия Дух, след което да изтръгне очите на живо петле.

Медицината от онова време притежава всички черти на магията и нейните рецепти са също така безумно жестоки. Така препоръчваното лекарство срещу епилепсия е настойка от лястовички, приготвена с десетина кожички от малки лястовичета, взети от гнездото...

Всред всички тези страхотии, от които ни се завива свят, един човек олицетворява доброто отношение към Божиите твари: Франциск Асизки, заедно със своите сестри лястовиците и своя брат вълка, свети Франциск, когото винаги цитират вярно, защото е единствен... а ако не съществуваше, то трябваше да бъде измислен.

Ще предпочета пред добре известните „Fioretti" да цитирам „Коледа за птиците" от неговия „Сборник за мъдростта":

„Бих искал - казва той - всички градски и селски власти да бъдат задължени всяка година в дните на Рождество Христово да приканват хората да хвърлят пшеница и други зърна по пътищата, за да могат нашите сестри чучулигите и други птички да имат какво да ядат в тези тъй празнични дни. Бих искал в чест на Божия Син, когото Блажената Богородица положила онази нощ между вола и магарето, всеки, който притежава вол и магаре, да бъде задължен да им даде изобилна и вкусна ярма. И бих искал още на същия този ден всички бедняци да се нахранят с добро ядене у богатите."

Седем века след смъртта му птиците, чийто език той разбирал, все така са негови сггътници из местата, в които е живял. В Портионкул, малък параклис в църквата „Сент Мари дез Анж", две гълъбици мътят в събраните с длани нагоре ръце на неговата статуя. Шествието на туристите не ги смущава, хората вече не са онези страшни същества, които незабавно прогонват всички крилати твари: райски покой цари в това светилище, където сякаш присъства свети Франциск.

Други двама също на име Франциск, този от Паола и този от Сал,, са проявявали същото състрадание към тварите, различни от човека, същото съзвучие между природата и духовността, хармонията с физическия свят, в която се изразява истинската святост.

Човекът, единственото същество, с което говори Бог (по думите на Хермес Трисмегист), би трябвало да действа като посредник, като застъпник между света на животните и божествения свят. Той не е нито звяр, нито ангел, в него се съдържа по нещо и от двете природи, които трябва да примири в себе си.

Блажени онези, които също като тримата на име Франциск са с чисти сърца, защото те ще видят Бог още на тази земя. Те ще го видят не лице в лице, а в неговите твари.

За да умие лицето на християнството, имало още и свети Бонавентура, който приемал за нещо сигурно реалното съществуване на душа у животните. Трябва да се цитира също и Тома Аквински, който в своя труд „De potestate” („За властта") обявява добрата вест: на Небето ще има растения и животни.

„Omne opera Dei in aeternum perseverant, vel secundum se, vel in causis suis; sic enim et animalia et plantae remanebunt, manentibus caelestis corporibus”

Това обаче не му попречило да напише в член 6 от въпрос 75 в първата част на „Сборник на теологията": “Animae brutorum corrumpuntur corruptis corporibus." „Душите на зверовете (долавяме, че думата „животно" (animal), в която се съдържа и anima - „душа", го смущава извънредно много) се разрушават, щом се разрушат телата им." Значи животните имат души, но тези души не надживяват смъртта. О, свети докторе (ако използваме речника на религиозните книги от XIX век), зверовете и озверелите изобщо не се намират там, където вие мислите, че са. Те трябва да се търсят не сред животните.

Положението на животните не се подобрява през Ренесанса, епоха на разюздано човекопоклонничество. В очите на хората животните остават грубите, материални твари, лишени от разум и интелигентност, с една дума - зверове, както казва Тома Аквински.

Единствен Монтен им признава качества, подобни на нашите; единствен той ни припомня задълженията, които имаме към тях; единствен той протестира срещу жестокостта на децата.

Така Монтен смята, че най-големите ни пороци се зараждат още в детските ни години и основното ни възпитание е в ръцете на нашите бавачки. Майките толкова често гледат как децата извиват врата на пиле или се забавляват, като нараняват куче или котка...

Любовта му към животните е подтикнала кмета на Бордо да напише прекрасни страници:

„Как може с усилията на своя разум той (човекът) да познае вътрешните и скрити вълнения на животните? По какво сравнение с нас той им приписва неразумност?

Когато аз си играя с котката, кой знае не се ли забавлява по-скоро тя с мене, отколкото аз с нея...

Недостатъкът на животните, който им пречи да общуват с нас, не е ли присъщ на хората толкова, колкото и на тях? Може само да се гадае кой е по-виновен за това - те или ние. На същото основание те могат да ни смятат за животни, както ние смятаме тях. Не е кой знае какво чудо, че ние не можем да ги разбираме - така, както не разбираме баските или троглодитите...

...И най-сетне какви ли не човешки способности могат да се разпознаят в действията на животните! Съществува ли друго по-благоустроено общество, с по-диференцирано разпределение на труда и задълженията, с по-устойчив ред от обществото на пчелите? Можем ли да си представим, че това разположение на дейностите и работното време би могло да стане без участието на разум, без съответна предвидливост?" („Опити", кн. II, гл. 12).

И мъдрецът от „Опити", след като се възхищава на разума на лястовиците, които след завръщането си напролет претърсват всички кътчета на домовете ни, за да потърсят спокойно място, в което да свият гнездо, застлано с пух и мъх, заключава на своя живописен език, че онзи, който съумее разсъдливо да събере накуп всички глупости на човешката мъдрост, ще направи чудо.

Монтен, единственият, протестирал срещу изтезанията през своя XVI век, който по варварство се равнява на нашия XX век, показва как бързо се преминава от жестокостта към животните към жестокост към хората. Ето един откъс от глава XI на книга II на „Опити", който цитирам с оригиналния му правопис⁴⁹:

„За себе си ще кажа, че винаги ми е било тягостно да гледам как гонят и убиват едно невинно животно, което не може да се защити и което не е обидило никого. Никога не съм можел да гледам спокойно, когато - както често се случва - еленът, изгубил сили, едва дишайки, се обръща назад към преследвачите си и понеже не може друго, моли със сълзи за пощада. Това винаги е било за мен една неприятна гледка.