ТЕОРЕМА ВТОРА: Качеството на мисълта или на чувството определя цвета на аурата

Общи свойства: Динамизъм, връзка между физическото и метафизичното.

Отрицателни страни: Червеночерно - егоизъм, скъперничество, жестокост, материализъм; тъмночервено - чувственост, плътски страсти; розовочервено - незрялост; яркочервено - гняв. Това е така дори на низшите биологични нива: разгневеният калмар става червен. Обратно - когато е влюбен, той става многоцветен.

Положителни страни: Бляскавото, светло, прозрачно червено - великодушие, законна амбиция, силна воля, пламенна и влюбена личност. Много светлочервено, почти розово - мистичност, вкус към тайния и уединен живот, търсене на обкръжение от покой и красота.

Общи свойства: Физическо и душевно здраве, влияние върху другите хора. Оранжевото дължи телесния си динамизъм на червеното, а духовния - на жълтото.

Отрицателни страни: Оранжевочервено - егоизъм, хитрост, арогантност; Оранжевокафяво - леност, апатия; оранжевозелено - агресивност, дребнава заядливост.

Положителни страни: Оранжевото като част от слънчева­та символика - мъдрост, разумно превъзходство, качества на водач.

Общи свойства: Мъдрост.

Отрицателни страни: Мръсножълто - ревност, склонност към клеветене. Жълтозелено - ревност. Мътножълто - склонност към празномислие, мъгляви фантазии, интелектуално безделие. Жълтокафяво - нерешителност, безволевост, срамежливост, комплекси за малоценност.

Положителни страни: Яркожълто - умствено съсредоточаване, остроумен интелект, оптимизъм, предприемчивост, честност, искреност. Чистото жълто на мъдростта може да бъде оцветено от виолетови, зелени, сини или червени оттенъци според преобладаващите мисли. По-висшата степен на жълтите излъчвания са златистите.

Общи свойства: Енергия, благотворност, растеж, изобилие. Зеленото получава духовната си светлина от синьото, а телесната - от жълтото.

Отрицателни страни: Тъмнозелено - предателство, измама, подлост, завист. Това се открива и в езика: „позеленял от завист". Жълтозелено - склонност към мошеничество и шантаж. Много светлозелено - изменчивост, непостоянност.

Положителни страни: Яркозелено - всичко силно и здраво, изцеляване, умиротворение, възраждане, здраве, бодрост. (Данни за това се откриват и в езика: на френски бодрият, младеещ старец се нарича „зелен старик", а аргото - „зелен език".) Синьозелено - искреност, вярност, лоялност, алтруизъм, склонност към преподавателската и медицинската професия.

Общи свойства: Вдъхновение и интуиция, духовна и ин­телектуална област.

Отрицателни страни: Бледосиньото означава идеализъм, откъснат от действителността, нерешителен и мекушав тем­перамент. Стоманеносиньото говори за жестокост. Индиго-восиньото, близко до черното, е свързано с престъплението, магьосничеството, черната магия.

Положителни страни: Бляскавото ясносиньо като лятно небе говори за искрен, лоялен и честен човек. Дълбокият, кадифен син цвят на вечерното небе - за вътрешно развитие, мъдрост и дори святост. Яркото индиговосиньо означава инициативност и искреност на религиозните убеждения. Синьолилавото е спокойствие и скромност.

Общи свойства: Проникновение, духовна жизненост и ме­тафизична концентрация. Своята духовност виолетовото получава от синьото, а жизнеността си - от червеното.

Отрицателни страни: Черновиолетово - егоизъм, мизантропия, самоизолиране, накратко всички лоши страни на Сатурн.

Положителни страни: Търсене на скрития смисъл в хората и събитията, сила на медитацията,притежава познанието на посветените. Виолетовите аури не се срещат много често. Мораво - мистичен плам. Пурпурновиолетово - трансцендентен идеализъм, непознавана и преследвана на този свят духовна царственост. Преди да бъде разпънат на кръста, Христос е бил загърнат с пурпурно наметало. Бледовиолетово - душевен мир и покой.

Отрицателни страни: Чернокафяво - отпадналост, влошаване, грохване; червенокафяво - сухота, суровост, скъперничество; сивокафяво - депресия, обезкуражаване, тревога; жълтокафяво - недоволство, злина, ревност, хапливост.

Положителни страни: Организираност, основателни материални амбиции, желание за успех. Много бизнесмени имат кафява аура.

Белите излъчвания

Отрицателни страни: Съществува бяло, което означава липса на цвят, на блясък, на живот. Това е бялото на костите.

Положителни страни: Съществува и друго бяло, което е сбор от всички цветове и най-висшата степен на живот, това е седефеното бяло с многоцветни отблясъци на небесните обители, на телата на славата и на преобразените.

Черните излъчвания

Отрицателни страни: Липса на всякакъв цвят, на живот, доброта и красота.

Положителни страни: Колкото и да е странно, черният цвят в аурата не винаги е с отрицателна стойност. Съществува черно, което означава разрушение в името на съзидание­то: това е благотворно черно, нощта на пръстта, погълнала зрънцето, преди от нея да изникнат стъбла, клони и листа, врящ котел, където всичко се преоформя, плодороден хаос, който предшества появата, майката материя, черната Дева.

Сивите излъчвания

Отрицателни страни: Тесногръдие, простащина, склонност към бюрократизъм, посредственост, дребнавост, липса на въображение. Светлосивото означава депресия. Появата на сивото в някой друг цвят предвещава болест.

Положителни страни: Спазване на установения обществен ред, честност, вкус към удобството и домашния уют,.морална устойчивост. Висша проява на сивите излъчвания са сребристите излъчвания.

Сребристите излъчвания

Отрицателни страни: Те са свързани със символиката на сребърното на Меркурий. Означават изменчивост, хаотична дейност, безпорядък, непостоянство.

Положителни страни: Те са свързани със символиката на Луната - въображение, насочено към миналото, вкус към пътешествия, мечтания, съзерцания.

Златистите излъчвания

Само положителни страни, свързани със символиката на Слънцето, на съзвездието Лъв и на небесния огън: физическа и интелектуална смелост, щедрост, алтруизъм, въображение, насочено към бъдещето, широта на възгледите, височайше покровителство, желание за вечност.

Християните отново ще ми възразят, че тези неща ги няма в Светото писание. И аз отново ще им отвърна: Те присъстват там, но са бегло загатнати, изразени с думите от онази епоха. Препрочетете особено внимателно Светото писание, вгледайте се и се задълбочете се в него и ще разберете, че ко­жените роби означават физическото тяло, а белите одежди от Апокалипсиса - аурата на телата на славата.

Човекът, упрекнат за това, че не е облякъл сватбени одежди, е дух, озовал се извън своята област. Неговата мътна аура хвърля петно всред блестящите аури на другите сътрапезници и затова те го изтикват към непрозрачните области (тъмнината навън), които той изобщо не е трябвало да напуска.

Човекът без любов, без стремеж към Духа, а следователно и без излъчване на аурата, е наречен „гол". Един откъс от Второто послание на апостол Павел към Коринтяните (V, 3) е особено ясен в този смисъл:

„Понеже в тоя дом (временното физическо тяло) и стенем, като отиваме да се облечем с нашето небесно жилище (безсмъртното тяло), стига само, облечени с него (лъчезарни с ярка светлина, съответстваща на духовния ви живот), да не се намерим голи (с почти несъществуваща аура)".

Също така ясен е и следният откъс от Апокалипсиса, в който Христос, чиито думи идат от отвъдното, противопоставя голотата на белите дрехи (Откровение на Йоана, III, 17-18):

„Понеже казваш, богат съм, замогнах се и нямам нужда от нищо, и не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, то съветвам те да купиш от мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи да облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш."

Когато е бил всред земните хора, Христос се провикнал: „Който повярва в мен, жива вода ще потече от утробата му!" Тъй като „утроба" не е изискана дума, това е било преведено „от лоното му", но в Евангелие на Йоана, VII, 38, думата утроба съществува като най-земната и най-централна част на човешкото тяло. Нека преведем на съвременен език: „Онзи, който вярва в словата на Христос и открива в тях пълен, цялостен и всеобщ смисъл, ще види още в земния си живот как от слънчевия му сплит бликват потоци от духовна сила, които продължават чак до вечния живот."

Тази река на духа, която блика от физическото тяло и разпръсква около него благотворното си излъчване и на зе­мята, и на небето, това излъчване, винаги невидимо при нас и видимо там горе, тази понякога дори седморна аура на светите хора, може да се опише като вода - извор, река - или като огън - светилник, светлина: „Нека вашата светлина блести пред хората." „Мъдрите деви ще могат да влязат в Царството, защото техните светилници са запалени."

Глиненият или бронзов светилник символизира физическото тяло. Пламъкът символизира духовното тяло, а неговият отблясък - аурата.
ЧОВЕКЪТ Е ТРИЕДИНЕН

Метафизиката, яростно отричана по времето на Огюст Конт, но достатъчно значима и в наши дни, винаги си е пос­тавяла за цел да ни преведе през пропастта, съществуваща между човека и разума, да ни разясни основополагащите принципи и върховните цели; метафизичното тяло, съвкуп­ност от ефирни тела, има същите амбиции.

Ако трябваше да класифицирам различните философски течения, щях да го направя по следния начин: учения, които приемат съществуването на духовното тяло, и учения, които го отричат, като последните в наши дни са далеч по-многобройни.

Измежду философските учения, които отричат метафизичното тяло, на първо място са монизмите, т. е. системите, изградени върху единствен принцип. От тях най-известен, най-добре структуриран, най-войнствен и най-разпростра­нен на планетата е материалистическият монизъм. Той отри­ча духа като сила, съществуваща отделно от материята. Според него материята е първична и следователно единствено тя съществува реално. Последователни в своите схващания, материалистите признават само тялото като основа на човешкото съществуване и отричат реалността на духа. Духът е само една илюзия, едно съпътстващо явление, мисълта е само секреция на мозъка.

Енгелс пише: „Колкото и трансцендентни да ни изглеждат съзнанието и мислите ни, те са само продукти на един материален, телесен орган - мозъкът."

Привържениците на тази теория твърдят, че материята може да съществува без дух, но духът не може да съществува без материя. Тъй като духът не може да съществува без тяло, няма нито ангели, нито демони, нито души, а още по-малко безсмъртни души. Когато тялото умре, умира и човекът: всичко е свършено. Всяко съществуване е едно пътуване към смъртта. Само човечеството е безсмъртно, а днес дори и това не е много сигурно.

Идеалистическият монизъм, твърде непривичен за западноевропейския светоглед, приема съществуването единствено на духа. Той отрича реалността на външните предмети и утвърждава единствено субекта. Материята е само едно екстериоризиране на мисълта, превръщането й в нещо осезаемо. Физическият свят поражда у нас образи, които ние смятаме за реалности. Този път материята е илюзия.

Дуализмът се опитва да съвмести тези две схващания, които в своята крайност достигат до абсурд. Също като материализма той признава обективното съществуване на мате­рията, също като идеализма той признава обективното съществуване на духа. Светът съществува като отделна реалност, а над него съществува Богът - дух, който го е създал. Дуализмът се нарича също така спиритуализъм. Спиритуализмът не е доктрина на единствения дух, а на духа, противопоставен на материята или още по-точно - на първичния и превъзхождащ материята дух.

Типичният спиритуалист, а следователно и типичният дуалист, е Декарт, който приема съществуването единствено на две начала в човека: дух и тяло.

Неговата позиция бе приета от повечето християни и западноевропейски философи, които от три века насам са изгубили връзката с езотеричната мисъл.

Но дуализмът също води до безизходица, от която можем да излезем единствено като се обърнем към една трета философска категория, която приема съществуването на три начала.

Тя е толкова малко и толкова зле позната, че дори няма наименование. В книгата си „Свидетели на невидимото" аз бях предложил термина „тривалентна философия"... По аналогия ще я нарека философия на триализма или още субстанциален спиритуализъм. Тук съществуват три начала: духът, душата и тялото.

Човекът е триада, съставена от духа - pneuma, animus, от душа - psyche, anima или метафизично тяло, и от soma, corpus, или физическо тяло.

За материалистичната философия душата е термин, из­разяващ съвкупността от емоционалните, волеви и интелектуални дейности.

За езотеричната философия, която изповядваме, душата anima, psyche не е термин, а форма. Тя не е просто форма, а субстанция, форма, ограничаваща една субстанция. Тя не е просто ефирното съответствие на тялото, а една истинска вът­решна личност.

Субстанцията, формата и личността са нашите три ключови понятия.

Недоверието ще съществува дотогава, докато съществува схващането, че духът и духовният свят са лишени от субстанция и форма.

Същността на материализма се съдържа в следното твърдение: „Невъзможно е да се мисли за дух без тяло. Съществуват тела без мисъл, като например минералите и звездите, но никога мисъл без тяло."

Сигурно е, че онова, което няма нито форма, нито субстанция, не съществува. Сигурно е, че не може да съществува дух без тяло. Само че съществува тяло на духа! Съществуват тела, които не са физически. В този живот духът използва естественото тяло посредством ефирното тяло. В отвъдния живот той използва само ефирното тяло. Също като за материалистите, за нас е немислимо съществуването на дух без тяло.

Днес объркването между дух и душа е пълно, но то е съществувало още в самото начало, тъй като двете понятия означават „дъх", което е допринесло значително за представата, която много хора имат за тях, като за прозрачен дим, за не­що нереално.

Нещо повече, объркването съществува още в текстовете на Новия завет, където „душа" означава или дух, или ефир­но тяло, или безтелесен в своето духовно тяло; „дух" означа­ва или същество от невидимия свят, или безсмъртна част от човешката личност, или, но много по-рядко, неговата душев­ност.

Същевременно при едно сериозно проучване на текстовете, извършвано със съпоставяния и дедукции, става ясно, че нещата се свеждат до следната схема, която аз ще следвам по-нататък в книгата:

В края на първото си Послание апостол Йоан прави паралел между светата троица и човешката триада: „ Трима са, които свидетелстват в небесата: Бог Отец, Словото Божие и Светия дух. „И трима са, които свидетелстват на земята: Духът, водата и кръвта; и те са триединни."

Pneuma, или animus, или spiritus, е едно разумно начало. Неговият първоизточник е непознат: началото на всички не­ща принадлежи към божиите тайнства. Можем само да формулираме хипотези: какво е духът - спонтанно творение на Бога или излъчване, искрица от Божия огън?

„Духът не се отнася към материята като към своя про­тивоположност, той я изгражда, той е нейната единствена съставка." Това основно изречение не е произнесено от теолози, а от учени, прочутите гностици от Принстън.

Като се основават на една изцяло научна и техническа култура и си служат с лабораторни понятия, те дръзко се заемат с въпросите, които дотогава са били единствено присъ­щи на теолози и философи.

В отговор на книгата на Жак Моно, чийто лайтмотив беше „Само случайността ръководи биологичната еволюция", те твърдят: „Еволюцията съответства на намеренията на едно съзнание". Те поставиха материализма на мястото му, нещо, което спиритуалистите от различните направления не съумяха да сторят.

Основният момент в Принстънската теория е различаването на лицева и опака страна, което напомня на различава­нето на външно и вътрешно, направено от Тейлхард, при което вътрешното се свързва с психиката. По същия начин гностиците правят връзка между външността и съзнанието, и добавят, че външността е определяща. Като установяват, че обективното наблюдение на света позволява да се познае единствено опаката страна, те смятат, че всяка научна теория, независимо дали се прилага към амебата, човека или някоя галактика, трябва да държи сметка за тяхната външност, защото иначе ще достигне до погрешни изводи.

Именно техните изследвания, а не някакви априорни схващания, постепенно са ги довели до приемането на идеята за всеобщата първичност на духа и до методичното разработване не толкова на нова метафизика, колкото на нова космология.

Случайността и необходимостта... Колко далеч сме от всичко това!

Всяко растение, всяка клетка, всяка растителност, всяко животно, всяко човешко същество, всеки дух, всеки ангел е тяло.

Тялото е нещо плътно, осезаемо, субстанциално, което образува едно цяло и съчетава в себе си трите измерения; то е нещо подредено, организирано и органично; нещо, което има цвят, симетрия и граници, и което се намира в пространството; нещо, което е, но което би могло да не бъде, следо­вателно - нещо създадено.

Колкото по-близко е едно тяло до материята, толкова по-бавни са неговите трептения. Колкото по-близко е до духа, толкова по-бързи са те. Духът е бърз, плътта не е нито слаба, нито презряна, тя просто е бавна, а понякога и уморена.

Колкото по-бавни са трептенията в едно тяло, толкова по-големи са междумолекулните сили и толкова по-твърдо е тялото. Колкото по-твърдо е тялото, толкова по бавни са промените му във времето: пример за това са минералите.

Промените могат да бъдат много бързи: едно тяло, чи­ито трептения нарастват, преминава от твърдо в течно и оттам в газообразно състояние. Например водата: когато нейните молекулни вибрации са много забавени, тя се превръща в лед. Когато същите тези вибрации се ускорят, тя става пара.

Друг пример: трите тела на човека. Ледът е образът на физическото тяло; водата - на етерното; парата - на духовното. Само парата би могла да се възнесе нагоре в победоносен полет.

В йерархията минерал-растение-животно-човек-дух градацията е от най-бавния към най-бързия. Трептенията на частиците, които изграждат материята, са толкова бързи, че тя ни изглежда монолитна.

Колкото и бързи да са трептенията на материята, те са бавни в сравнение с трептенията на духовните субстанции.

Във вселената нищо не е абсолютно материално или абсолютно нематериално, но всичко е трептение. Нито материалистите, нито идеалистите имат право.

Ефирното тяло е част от естествения порядък на нещата; то е едно от неговите чудеса. То не е нито повече, нито по-малко изненадващо от яйцето, от което се излюпва пиленце или какавидата, от която се ражда пеперуда. Ако ни изглежда чудо или тайнство, то е, защото в космоса всичко е чудо или тайнство.

Ефирното тяло не е единствено присъщо на човека, то е общо за всички живи същества, животни и растения, тъй като то е самото жизнено начало. Ефирното тяло е знак за живот, а не за духовност; трябва да се стремим да избягваме широко разпространената грешка да объркваме психичното с духовното.

Тук на Земята ефирното тяло осъществява свързаността на милиардите клетки, които съставляват растителното, животинското или човешкото тяло. То поддържа устойчивостта на живата форма посредством постоянно подновявания поток от атоми. То е ръководната схема. Тук е мястото да се говори за структура и програма. Структура и програма, според които се подреждат материалните частици.

Тук на Земята ефирното тяло осъществява устойчивостта във времето и пространството на всеки биологичен орга­низъм. Там горе духовното тяло осигурява вечността на нашата личност в едно ново време и пространство.

Устойчивостта във времето се нарича памет, устойчивостта в пространството - субстанция. Ако метафизичното тяло не съществуваше, настоящият и бъдещият живот щяха да бъдат невъзможни. Ако то не съществуваше, всеобщият живот и вечният живот щяха да бъдат немислими.

Метафизичното тяло не е дим, който се губи из въздуха.

То е субстанция с форма, субстанция в най-пречистения й вид. То не е плосък призрак, релефно очертан силует. То не е също така и празна и куха форма, подобно на сапунен мехур, тъй като в него има нещо. Метафизичното тяло има същите органи като тези на физическото. То също има мозък, очи, осезания, сърце.

То не е сянка, сянката е сива; нека не наричаме сянка оно­ва, което е светлина. Сянката е нещо, което ни следва: нека не наричаме следовник това, което е водач. Сянката е външна за тялото, което представя: ефирното тяло е вътрешно. Вътрешно също както е вътрешен жълтъкът за яйцето. Но това е „жълтък", който сияе като малко вътрешно слънце. Това сияние, възприемано от някои екстрасенси, е аурата.

Ако продължим с нашето сравнение, физическото тяло е черупката на яйцето - твърда, минерална, чуплива, крехка... и необходима, тъй като ролята на естествената материя е именно в това да фиксира за известно време и да предпазва духовните субстанции.

Материята не е илюзия, нито нещо, което трябва да бъде презряно с мисли или с дела. В своя първоизточник материята е добра, тъй като тя е била пожелана от Бога, тъй като тя е тялото на неговото създание. Именно на земните нива се събира материалът за бъдещите градежи. Въз основа на физическите нива човекът може да си изработи постоянна суб­станция: небесното царство започва на Земята.

Метафизичното тяло се намира в пространството; онова, което не е локализирано, което не съществува никъде, не съществува изобщо. То е утопия в етимологичния смисъл на думата.

Речникът „Petit Larousse", отражение на народната мъдрост, твърди, че две тела не могат да заемат едновременно едно и също място. Да, но това не е вярно! По време на въплъщаването двете тела се взаимопроникват напълно. Впрочем, това става дори в ежедневието ни: чашата морска вода ни дава задоволителен образ на две тела, заемащи едно и също място по едно и също време.

Можем да продължим сравнението: чашата е физическо­то тяло, което фиксира, поддържа и задържа духовните и психични субстанции; водата е душата - psyche; солта, станала вездесъща в разтвора, е духът - pneuma.

Духът е енергия, а не съществува енергия без субстрат. Тялото, било то физическо или метафизично, е една необходимост. Тялото е абсолютно необходимо, за да се съществу­ва и преживее в дадена среда.

За да може духът да въздейства върху тялото от плът, той се нуждае от полуматериалното посредничество на метафизичното тяло. Това тяло притежава форма и субстанция, ако имаше само субстанция без форма, щеше да има същество, но не и съществуване. Тази човешка форма е формата на всички духове, независимо дали са в плътта или извън нея, независимо дали те са от Земята или от някоя друга планета.

Без тяло човешкият дух би бил неотделима част от Бога. Тялото е залог за нашата самостоятелност, а значи и за нашата любов. За да обичаме, са нужни свобода и разстояние.

Между Божественото и материалното ниво се редят безброй междинни нива. И на всяко от тях съответства едно тяло. Всеки дух трябва да се облече в тяло, хармониращо с нивата, през които преминава .

Един век преди нашата ера Лукреций, отрицателят на отвъдното, на духовете и на боговете, се провиква: „Какво е зрението без очи и слухът без уши?" Въпросът е добре поставен и ние можем само да се задълбочим в него. За дадено възприятие органът на възприятие е абсолютно необходим. А ето и чудото: съществуват духовни осезания и осезателни органи, също както съществува и духовно тяло.

Метафизичното тяло е едно истинско тяло и поради това има възприятия и осезания.

Неговите осезания и осезателни органи са били наричани „трето ухо" или „трето око". Ако те действат още в този живот, за човека се казва, че има набито око, абсолютен слух, шесто чувство.

Освен органи духовното същество има и крайници, кои­то в много редки случаи му позволяват да се намесва в нашето ниво. Вече разказах как в мига, когато, обхваната от отчаяние, госпожа Марсел дьо Жувнел се готвела да се хвърли в пропастта, тя внезапно усетила как една твърда ръка я хванала за рамото и я задържала.

Същото нещо се случило през 1918 г. с госпожа Лавал, която по-късно започнала да получава посланията на Сенбол.

Тогава тя била 23-годишна и току-що била изгубила мъжа си след седем месеца щастие, била болна, обезсърчена и често я спохождали мисли за самоубийство. На нощната й масичка измежду другите лекарства имало шишенце със сил­но приспивателно; тя го взела и го поднесла към устните си, но тогава една невидима, но здрава ръка хванала нейната и я принудила да върне шишенцето обратно. Тогава един глас изрекъл в ухото й: „Ами детето?" Госпожа Лавал била бременна.

Тя се сепнала, огледала се, но била сама в стаята. За втори път посегнала към шишенцето. За втори път една енергична ръка я спряла. За втори път тя чула: „Ами детето?"

Тогава сякаш в отговор на тайнствения си събеседник, тя изрекла на висок глас: „ Това дете е без баща и скоро ще остане и без майка. Аз имам правото да не го оставям да живее." И отново поела шишенцето.

„Този път - разказва госпожа Лавал в своя увод към „Часът на откровенията" - невидимата ръка стана груба, пръстите ми бяха разтворени насила, шишенцето падна и се счупи. В същия миг майка ми отвори вратата, разбра всичко, започна да ме моли да помисля за нея и за баща ми... и аз обещах да живея."

Във втората част на тази книга ще се запознаем със също толкова обективни и също толкова изненадващи проявления на метафизичното тяло, станало самостоятелно.