Книга трета от библиотека „Вечност" представлява подбор от две произведения на големия френски спиритуалист и философ Жан Приор „Аурата на безсмъртното тяло"

Адът, който се поражда на земята, е осъзнатата воля да се прави зло, да се отхвърлят законите на Бога и да се отделим от него. Ако развитието е било отрицателно, ако човекът-дух с пълно съзнание се е потопил в злото, той ще слезе в по-долните места или в ада. Постепенно той ще загуби всяка жизненост, ще угасне като лампа, останала без масло, ще премине от живот след смъртта към втората смърт.

Небето, което също така се поражда на земята, е преди всичко предразположение на сърцето: „Царството небесно е в самите вас". След това, в отвъдния живот, небето е съвкупност от мириади безбройни хора-духове, превърнали се в ангели. Отвъдното започва вътре в нас.

Ако развитието е било положително, ако човекът-дух съзнателно се е ориентирал към любовта и доброто, той ще влезе в небесата. Той ще премине от живот след смъртта към вечен живот и щастието му ще е безкрайно. Но какво е вечният живот?

Първият отговор, който идва на ум, би бил: живот, който не свършва, живот, който не би могъл да умре. Но вечният живот е също така и най-вече:

- Необратим живот. Това е най-достъпното понятие за нашето разбиране. Биологичните явления са необратими; психическите и духовните явления също, според основния принцип за единство на вселената. Необратим, това означава, че животът във всичките си аспекти: биологичен, психически, духовен, вечен има един смисъл и една посока. Животът на всички нива по същество е целенасочен, животът е стрелка, вектор.

- Невидим живот. Невидим като всичко, което вибрира с висока честота.

- Нетленен живот; който не подлежи на изчезване и заник. Още на тази земя съществуват неща, които не се разграждат, например златото.

- Същностен живот; извън времето и пространството, по-точно извън нашето време и нашето пространство. Ние разполагаме това, което не разбираме, в друго време, а всъщност то се разполага в друго пространство, това на самото добро, самото истинско, самото красиво. Абсолют на живота във вечното настояще.

- Живот на познанието; който вижда причината в сътворението и причината на всяко сътворение.

- Живот на любовта, като любовта е общност и общуване на съзнанията, търсене и откриване в другия на онова, което е единствено и най-красиво.

- Свръхизобилен живот; множащ се живот, осъществяване и превъзхождане на този живот, живот на изобилие и пълнота.
АУРАТА И БЕЗСМЪРТНОТО ТЯЛО
Част първа

ИМЕНАТА НА БЕЗСМЪРТНОТО ТЯЛО
I

СЪЩЕСТВУВАТ ТЕЛА, КОИТО НЕ СА ФИЗИЧЕСКИ

Журналистите, интервюиращи различни деятели на литературата, театралното изкуство, политиката или науката, редовно им задават два станали почти ритуални въпроса: дали вярват в Бога и дали смятат, че има задгробен живот.

В техните представи двата въпроса са свързани и това наистина е така. И все пак от известно време насам се забелязва, че някои от интервюираните заявяват вярата си в Бога и същевременно отхвърлят мисълта за задгробния живот, докато други приемат съществуването му, без обаче да вярват в Създателя на настоящия ни живот. Странно явление: веднага щом стане въпрос за духовни реалности, много хора отхвърлят безгрижно принципа за непротиворечието и се смятат за неподвластни дори и на най-простата логика.

Нашата цел не е да търсим мотивите на онези, които отговарят между две дръпвания от американската си цигара: „Господ... знам ли?", и ние не смятаме, че това изказване застрашава западноевропейската духовност, нито че Всевишният, който е чувал какво ли не, може да бъде засегнат от него.

Но мотивите на онези, които не успяват да повярват в отвъдното, са особено интересни, защото се свеждат до единственото възражение: „Не мога да си представя живот без тяло. Какво е зрението без очи, слухът без уши, действието без ръце, мисълта без мозък?"

Този аргумент не е от днес. Той се среща у някои древни философи. И като стар боен кон галопира от векове през степите на атеистичния материализъм. Но от известно време насам този апокалиптичен Росинант извършва набези и на територията на християнството, за което свидетелства следната мисъл на един католически писател: „Онова, което ми пречи да мисля за отвъдното като за нещо сигурно и все по-близко, е невъзможността да си представя съществуване без тяло."

Основната трудност, която възниква пред невярващите и пред много християни, в крайна сметка се свежда до непознаването (от едните) или забравянето (от другите) на духовното тяло.

Сигурно е, че без това ефирно и все пак изградено на базата на някаква субстанция тяло не можем да си представим нито битието на духовни същества, нито мистичните явления: екстази, видения, чудотворства, нито надживяването на смъртта в психосферата, нито вечния живот в Рая. Без него не можем да си представим нито Преображението, нито Възкресението, нито Възнесението, и тези повратни моменти от живота на Христос се представят от твърде много проповедници и пастори като символични сцени и неясни алегории. Непознаването на духовното тяло стои в основата на агностицизма на много „християни". Без него не могат да се разберат взаимоотношенията между дух и материя - основен въпрос на всяка философия; не се разбират и явления като телепатията, ясновидството, раздвояването, телекинезата. Без него се озоваваме или пред каменната стена на метафизичния материализъм, бил той морален или политически, или пред дима или мъглите на идеализма; а и едното, и другото са сигурни пътища към неверието!

А неверието довежда до отчаяние... както и отчаянието до неверие, за което свидетелства следното изказване:

„Няколко часа след автомобилната катастрофа - сподели с мен една моя читателка, с която впоследствие станахме близки - когато чух в болницата думите: „Синът ви е мъртъв", аз изкрещях: „Небето е празно!". Борейки се да не рухна, аз се обърнах към близките си, които останаха безмълвни в съчувствието си. Църквата също мълчеше. Надеждата ми бе върната от две жени, които ми дадоха „Писмата на Пиер" и ваши книги, и които ми разказаха за ефирното тяло. Едва тогава започнах да се съвземам: това тяло на духа ми показваше, че има живот след смъртта. Успокоявах се, като си мислех, че синът ми не се е превърнал в неосезаем дим, в някаква абстрактна безформена цялост, без лице, без ръце, а в същество, подобно на онова, с което се разделих за известно време. Знам, че той продължава да е същият, какъвто го познавах, знам, че ще мога да го разпозная. Сега мога да си го представя: той продължава да е моето момче с хубавата си усмивка..."

Тази майка е била спасена от неверието и отчаянието благодарение на „духовното тяло". Вместо банални утешения или съвети за примирение, тя е получила сигурност, подкрепена както от науката и от библейските писания, така и от интуицията на майчината любов.

И наистина, метафизичното тяло позволява разглеждането на смъртта като второ раждане, като откъсване от земното притегляне и, по думите на един от пратениците - Пиер - като изплъзване от тялото. В това, че едно тяло може да преминава през друго, няма нищо изненадващо. Авангардната наука със своите нови и дръзки схващания за природата ни представя подобни реалности и непрекъснато открива потвърждения на различните езотерични традиции, които от незапомнени времена твърдят това. Тя ни позволява да си представим други състояния на материята, други нива на живот, други възможности за съществуване.

Занапред в тази вселена, която се стреми към своята цялост, вече не се правят различия между обективното и субективното, реалното и въображаемото, материалното и духовното, а между сгъстеното и разреденото, плътното и ефирното, видимото и невидимото. А разреденото, ефирното и невидимото са неразрушими.

Метафизичното тяло стои в основата на всички паранормални явления, тъй като, както ще видим по-нататък, то може в някои случаи да бъде възприето от нас и да повлияе на нашата чувствителност.

Това тяло е било наричано с най-различни имена: „астрално тяло" от окултистите, „перидух" от спиритистите, „тяло на желанията" от Тибетците, „ка" или „двойник" от египтяните, „етерно тяло" от някои гръцки философи, „духовно тяло" от Свети Павел, „ефирно тяло" от някои църковни Отци.

Множеството имена, с които е било назовавано, може да затрудни и обърка читателя. Още повече, че не само живите, но и напусналите земното си тяло не са единодушни по отношение на терминологията.

Съществуването на тези различни наименования все пак има своите основания, тъй като те позволяват по-добре да се определи духовното тяло, като всяко от тях набляга на някой от неговите аспекти, на някоя от енергиите, в които то се въплъщава.

Засега ние ще възприемем термина „метафизично тяло", тъй като представката „мета" много добре изразява явлението. „Мета" означава „със, заедно със, посредством, съобразно, вътре във, след".

А метафизичното тяло се ражда с физическото тяло и живее заедно с него.

Физическото тяло съществува и живее посредством метафизичното тяло и съобразно неговите закони.

Метафизичното тяло е вътре във физическото тяло, което е нещо като негова черупка. То се развива и става самостоятелно след земния живот.

„Метафизично тяло" е най-общият термин. На земното ниво на въплъщаване е по-добре да се говори за ефирно тяло. На нивото, където е светът на духовете или Хадес, ще говорим за духовно тяло. На по-високите и по-висши нива ще говорим за небесно тяло или тяло на славата.

Тези различни тела всъщност са различни стадии, а не отделни цялости. Също както физическото тяло преминава през детството, юношеството, зрялата възраст, метафизичното тяло бива ефирно, духовно и ако всичко върви добре - небесно.

Метафизичното тяло се нарича ефирно, когато трябва да се подчертае, че то е изградено от материя в най-пречистено, най-разредено състояние. Неговите атоми също като тези, които съставят физическото тяло, са живи и трептящи цялости.

Всяка форма е енергетичен сбор от атоми, съвкупност от subtilia primordia, както казва Лукреций.

Метафизичното тяло се нарича флуидно, когато трябва да се напомни, че молекулите му са слабо свързани помежду си и свободно се движат една спрямо друга. Следователно, флуидното тяло се доближава до течностите, но коренно се различава от газовете, чиито молекули са независими една от друга и се разпръскват свободно.

„Флуид" е от същото семантично семейство като „поток", „река", „течение", Fluss, flumen; и наистина, молекулите, които съставят флуидното тяло, не се разпръскват подобно на пара, а се носят в един поток, нещо като река на живота, буйно течаща в затворен кръг.

Метафизичното тяло се нарича етерно, защото тази изключително течна субстанция с почти нулева плътност изпълва цялото пространство, в което се движат звездите, и празнините между частиците на телата.

В наши дни етерът е само една хипотеза, но до неотдавна атомът също така се смяташе за неделим. В една енциклопедия от края на XIX век може да се прочете: „Атомите и атомизмът са само една хипотеза, та нима някой е виждал атом? Също така никой не е виждал етера. И атомът, и етерът не съществуват."

На това може да се отговори, че също както атомът, и етерът съществува поради логическа необходимост. Етерът съществува също както Уран е съществувал и преди Хершел.

Терминът „етер" се губи в звездната нощ на гръцките времена; поети и философи са му давали различни значения. За Орфей и Анаксагор това е първичният космически елемент, изначалният огън. За Питагор етерът е всеобщата душа, субстанция, от която се извличали отделните души. За Платон той е представлявал материя, по-лека и по-чиста от въздуха, разредената атмосфера на по-горните области.

За езотеричната традиция, която обединява всички тези учения, това е петият елемент, подобен на въздуха и огъня, но по-пречистен от тях. Посветените го знаят: също както звукът не е материя, а движение на материята, топлината и светлината се представят не като субстанции, а като резултат от трептящите движения на етера. Светлинните тела трептят също като звуковите, но много по-бързо, и трептенията на техните частици излъчват вълни, които пораждат усещане за светлина.

Метафизичното тяло се нарича астрално, защото прид­ружава духа в онова пространство, което аз предложих да бъде наречено психосфера, подобно на биосферата и ноосферата на Тейлхард, и което окултистите наричат „астрално пространство".

Подобно на звезда, ефирното тяло, придобило своята самостоятелност, има своя собствена светлина и живее от своя светлина. Също както цветът на една звезда показва докъде е стигнало нейното развитие, цветът на аурата, която обгръща духа, изразява неговата същност.

Всички тези понятия могат да се открият в едно от посланията на Ролан: „Бих искал да ти опиша какво представлява едно същество след смъртта си, но уви - не мога, тъй като ти не си опознала живота на всичко, което живее на земята. За да се достигне до синтеза на едно астрално тяло, трябва да се започне с песента на славея и да се завърши със сиянието на звездите. За да се определи едно астрално същество, трябва да се направи синтез от всички нервни системи, всички трептения, всички цветове."

Метафизичното тяло се нарича въздушно, защото то е необходимо както въздухът за растителния, животинския и човешкия живот. Също като въздуха то е еластично, поддаващо се на сгъстяване, изпълнено с течения, и неговите молекули са подвижни във висша стенен. Също като въздуха то не е просто тяло: има известно тегло (без обаче да е подвластно на земното притегляне) и при нормалните обстоятелства на земния живот е невидимо.

Метафизичното тяло се нарича светлинно, защото също като светлината е неунищожимо, тъй като не се поддава нито на разпадането, нито на разрушението, които нападат физическото тяло.

Също като светлината то е шеметно бързо: честотата на трептенията му е неимоверно висока и то може да се движи с бързината на мисълта и да преодолява всички препятствия: духът е сръчност, плам, мигновеност.

Също като светлината то е едновременно частици енергия и трептения, излъчвания на фотони и вълнообразни движения. „Субстанцията, от която са изградени нашите тела, е сияйна" - диктува един британски пратеник. - „Как телата ни биха могли да хвърлят сянка, след като нашата светлина струи във всички посоки? На дневна светлина ние сме невидими. Грубата и рязка слънчева светлина закрива светлината на духовете."

„Когато мъртвите се появят - пише Платон - ние ги разпознаваме по тялото им от светлина."

Също като слънчевата светлина то съдържа скрити в се­бе си всички лъчи, всички сили, всички цветове. Също като нея то е дейно и всеобщо; то поддържа и носи живота: естествения, вечния.
II

ВСЕОБЩНОСТ НА ДВОЙНИКА

Метафизичното тяло се нарича двойник, когато трябва да се подчертаят общите му свойства с физическото тяло. Двойникът е също като подплатата, която се намира отвътре на дрехата: той се намира вътре в нас. Поради това, че из­лъчва оцветена аура, някои смятат, че се намира извън физическото тяло. А той излиза извън него само в два случая: при временното раздвояване (билокацията) и при окончателното раздвояване (смъртта).

Терминът „двойник" бе постепенно забравен в Западна Европа с разпространението на християнството и едва днес започваме да го преоткриваме. Днес разбираме, че в това гра­витационно поле, живо, непобедимо и ефирно, е същността на личността, на чувствата, мислите, подсъзнанието, и че то всъщност е истинският деятел в свръхосезателните психически явления и във виденията.

По този повод си спомням една латинска история от „De Divinatione", която изглежда съвсем на място в книга, посветена на проявите на двойника, бил той въплътен или невъплътен. Впрочем, двата вида явления се редуват в нея по най-изненадващ начин.

Двама аркадийци пристигат в Мегара, град, разположен на Коринтския провлак. Цицерон не съобщава имената им. Още по онова време хората, на които се случвали подобни неща, предпочитали имената им да останат в тайна. За по-удобно ще ги наричам Примус и Секундус. Двамата прияте­ли решават да пренощуват на различни места: Примус у свой познат, а Секундус в една страноприемница. След като се навечерял добре у домакина си, Примус си легнал и веднага заспал.

Към полунощ той видял в съня си своя спътник, който му викал ужасен: „Ела бързо, колкото се може по-бързо, съдържателят е решил да ме убие. Побързай, убийците са пред вратата ми! Те всеки момент ще нахлуят в стаята ми. Ставай! Ела ми на помощ!" Примус бил потресен от това съновидение. Той бил готов да се втурне на помощ на приятеля си, но после разсъдил: „Но не, всичко това е невъзможно и абсурдно. Какво ще кажат хората, ако нахлуя посред нощ в страноприемницата? Това е само един кошмар."

Надвит от умората, той си легнал и отново заспал.

След известно време Секундус отново му се явил. Лицето му било изкривено, неузнаваемо, обляно в кръв.

„Нещастнико! Нещастнико! Ти не дойде, макар че те умолявах. Сега е вече късно. Всичко свърши. Те ме убиха. Остава ти само да отмъстиш за мен. На изгрев слънце ще срещнеш при градската порта една волска кола. Спри я! Нареди да я разтоварят. Ще намериш тялото ми скрито под купчината тор. Погреби го както подобава и изправи пред съда убийците ми!"

Този път Примус не се поколебал. Той скочил и се втурнал към портата на Мегара. Там видял волската кола. Заговорил коларя, който се смутил и избягал. Тогава той събрал минувачите. Разтоварили колата и на дъното й наистина намерили тялото на Секундус. Съдържателят бил предаден на правосъдието.

Този сън в два епизода е особено интересен: в първата част пред Примус се явява двойник на жив човек. Двойникът на Секундус, който предчувства опасността, не успява да събуди физическия Секундус от тежкия му сън. Затова той се втурва към приятеля му, за да се натъкне на неговия скептицизъм и на голямата му умора.

В това трагично събитие двамата мъже стават жертва на своята унищожителна, парализираща умора. Да не забравяме, че в древността пътуванията са били истински изпитания.

Във втората част се явява двойникът на мъртвец, който иска да бъде погребан както подобава, подобно на всеки католик, който би искал да му се отслужи заупокойна меса, и настоятелно изисква убийците му да бъдат наказани.

Ако в Европа съществуването на двойниците дълго време е било пренебрегвано, не така е било в Черна Африка, където това понятие винаги е било признавано и никога не е омаловажавано. За племето бамбара, принадлежащо към народите мандинго, което живее в Сенегал и в Мали по поречието на Салум, у хората и животните има две начала: дух или дъх, носител на живота - „Ни" - и двойникът, близнак на живото същество, което те наричат „Диа". Удивителна среща на думи: „Диа" напомня съвсем естествено „дуализъм", двойнственост. „Диа" може понякога да се отдели от тялото по време на земния живот, но винаги го напуска при смъртта. За пореден път откриваме класическата схема, макар и изразена с други думи: дух, метафизично тяло, физическо тяло.

Колкото до растенията, бамбара уточняват, че те притежават само „Диа", което съответства на всеобщата традиция.

За да получим информация за Екваториална Африка, се обърнах към един конгоански учен-спиритуалист - господин Флорантен М‘Бутани. Както можем да съдим по трите писма, които той ми изпрати, нашите схващания са учудващо близки.

„Току-що прочетох вашата книга „Свидетели на невидимото", която е изключително ценна за мен, тъй като от 1942 година насам се занимавам с проблема за тайнството на смъртта и на живота след смъртта. Говорил съм със старейшините на моя народ и с други мъдреци в Африка, за да изуча всички натрупани знания за това, което нашите прадеди бантусите са ни завещали. Вашата книга ми разкрива това, което вече зная и приемам за реално, въпреки заблудите, към които ни водят традиционните християнски религии. Вашата книга съживява за мен духовните богатства и познанията за отвъдното, които бяха унищожени у нас от бруталността на почти всички западноевропейски евангелизатори. Защото ние, бантусите, и днес твърдо вярваме в продължаването на човешкия живот след смъртта на тялото. Красноречивите и автентични свидетелства на вашата книга потвърждават онова, което нашите бантуски прадеди са разбирали и проповядвали от хилядолетия. Освен вас Емануел Сведенборг разказва най-много подробности за бъдещия живот и потвърждава реалността на човешкото безсмъртие - живата душа. Вашата увлекателна и оспорвана книга ще пробуди жив интерес в африканските среди и особено в Конго. Тя ще бъде приета много добре, а всички, на които я представих, про­явиха искрен интерес към нея."

„По повод на вашия въпрос: какво учи бантуската философия за строежа на човека:

1. Естественото тяло - материалното изражение.

2. Душата - съзнателното и индивидуално изражение, което се счита за истинската човешка същност и което остава скрито по време на земния живот.

3. Духът - дейното начало, вдъхновителят.

На езика лари тялото се нарича „ Ниту ", душата - „ Лун-дзи", духът - „Мпеве".

На езика лишала: „Нзото", „Молимо", „Елиму".

На езика суахили: „Мвили", „Рохо", „Мзиму".

Тези три човешки същности се развиват паралелно по време на земния живот, който се разглежда като период за обучение. Само материалното тяло е подвластно на смъртта; то се полага в гроба, където завършва неговото разграждане, докато душата, съединена с духа, се връща при прадедите в го­лемия град, който на моя език лари се нарича М'Бандза Иа Не-не. Тя ще продължи да живее в света на духовете всред своите приятели и роднини. Понякога прадедите не искат да приемат сред тях онзи, който току-що е напуснал земята. Тогава те го връщат в материалното му тяло, преди то да бъде погре­бано, и „мъртвецът" се пробужда в леглото си. Бантуският езотеризъм съдържа множество разкази за подобни случки. По време на моите търпеливи проучвания аз лично съм присъствал на подобни пробуждания и съм имал възможността да разпитам хората, които са ги преживели. Винаги съм се впечатля­вал от приликите в разказите на тези „възкръснали".

Бразавил, 20 ноември 1978 г.

„Бантуските езици не са само три. За да получите реална представа за това как стоят нещата, ще ви кажа, че в На­родна република Конго съществуват около 52 езика. Трите езика, които избрах, са най-говорените в Конго и Заир, където съм прекарал цялата си младост: лари и лингала в Конго, лингала и суахили в Заир. Нашата теология в основата си е монотеистка. Всички бантуси без изключение вярват в единствения и върховен Бог, създател и владетел на Вселена­та. На моя език лари той се нарича „Нзамби а мпунгу".

Под този единствен Бог се намират духовете, които за­падноевропейците за съжаление погрешно са сметнали за богове. Духовете не са богове, а цялости, на които върховният Бог е поверил управлението на някои области. Един дух не може да направи нищо без разрешение на великия Бог. Лично аз мисля, че в Южна Африка, където се говори суахили, теологията не се различава почти никак от банту ските вярвания. Тъй като в тази област е разпространена главно мюсюлманската религия, твърде вероятно е теологията там да продължи да бъде монотеистка. Аз съм правил проучвания в много области, като например Уганда, Танзания, Занзибар, Мадагаскар, и установих, че монотеизмът е преобладаващ."

Така за пореден път се потвърждава съществуването на едно първично откровение, свидетелстващо за наличието на обща духовна основа на цялата планета.

Кредото на тази естествена и всеобща религия се изгражда по следния начин:

- единственият Бог;

- нематериални, но субстанциални цялости, наричани според различните цивилизации „духове" или „ангели";

- човешкото същество, състоящо се от три части: дух, ефирно тяло, физическо тяло;

- незабавно възкресение в света на духовете.

Неизбежно е един ден вследствие на разумната и логическа необходимост да се установи единна религия, също както бе установена единна мярна система.

На другия край на света, в Норвегия, двойникът се нарича Vardoger, а в Централна Европа - Doppelganger. В съвременния немски език тази дума просто е синоним на „двойник", но в традицията и в германския окултизъм става въпрос именно за астралното тяло, което, временно отделено от физическия организъм, внезапно става видимо. Трябва да се отбележи, че горните термини означават двойници на живи хора. „Doppelganger" периодически се появява в немската литература: след Хофман през 1822 г, той вдъхновява Франц Верфел през 1920 г. Верфел нарича своята драма „Der Spiegelmensch" - човекът-отражение, човекът-огледало. Темата за огледалата, често срещана във фантастичните разкази, има немалко общи точки с нашата тема: влизането в огледалото се равнява на раздвояване.

Любопитно е, че терминът „двойник" се явява редовно в посланията на Ролан, които обхващат много години, и поточно от 1946 до 1969 г. Тази тема е изключително важна за него и той няколкократно се връща към нея. Аз събрах тези фрагменти в едно-единствено послание, което обобщава не­говото учение за двойника, и от събраните класове свих ето този сноп:

„Твоят двойник е онова непредсказуемо нещо около теб, обагрено, но невидимо. Ето защо аз непрестанно ти повтарям да продължаваш да се усъвършенстваш, защото той е онова, което ще те надживее. Един диамант трябва да бъде кристално чист, за да блести с чиста светлина."

„Винаги си казвай: „Аз съм двама".

„Обичай повече това второ същество, което е твоето бъдеще и цялата вечност."

„Вашето тяло е заобиколено от фосфоресценции; ако доловите някой лъч, който да ги разкрие пред очите ви, ще можете да оцените психическата си мощ."

„Вашият двойник е фосфоресцентен, когато душата ви достигне определена вътрешна температура. Също като топлината и тя има своите градуси. За да може да излъчва, тя трябва да достигне високо напрежение. Тогава тя става про­водник на флуиди и вече може да носи светлината във все още непросветените мозъци."

„Ти трябва да обграждаш твоето невидимо „аз" с постоянно внимание. Обогатявай всеки ден тази тайнствена личност, която ще придобие форма едва в смъртния ти час".

„Животът след смъртта е заложен в съществата още при раждането им. Това е двойникът, който живее в тялото и се развива свободно след смъртта. Вашият дух трябва да свикне да живее в пред-вечността, за да може в деня на смъртта да встъпи във вечността."

„Това движение на земния и на небесния живот в теб е най-мъчителното изпитание, което Бог налага на своето паство, но то ще ти донесе векове блаженство."

„Ти трябва постоянно да се стремиш да пречистиш своя двойник, т. е. онази част от теб, която общува с по-висшите нива. Ти не се грижиш достатъчно за тази втора личност, която е свързана с теб така неотделимо, както и сянката ти. Да живееш за Бога, това значи да го имаш в своя двойник, без нито миг прекъсване."

„Ако животът на вашия двойник беше наистина жив във вас, вие щяхте да откривате повече радост в общуването с него, отколкото с другите хора."

„Твоят двойник е в мен. И именно това цялостно единение те кара да страдаш толкова, тъй като живеейки с моя живот, ти изпитваш всичко, което изпитвам и аз, а не бива да се смята, че моят престой тук е лишен от терзания."

„Единствен духът ще бъде властник в последния ни час."

„Само свързаното с душата ще оцелее след смъртта. Именно това второ тяло, това ефирно тяло, е безсмъртно."

Това безсмъртие не е автоматичен резултат от нашата надежда, не е достатъчно да го желаем, за да го получим, то зависи от чистотата на настоящия ни живот. Трябва да се внимава както за мисловните, така и за материалните ни постижения. Нека не смесваме живота след смъртта с безсмър­тието.

„Нашите помисли и дела - продължава Ролан - са от изключително значение за изграждането на нашия двойник. Ако са лоши, те го обливат в кръв, покриват го с рани."

Четейки тези редове, които описват един обезобразен, наранен двойник, агонизиращ под ударите, които му нанася зложелателният и егоистичен човек, не можем да не си спомним за „Портрет на Дориан Грей". Тази необичайно задълбочена творба ни представя драматичното осъществяване на едно пожелание: Дориан и тъмните сили се договарят, че неговите безчинства и престъпления няма да оставят никаква следа върху лицето му, което ще запази непроменени своята красота, чистота и младост, но ще се изписват върху портрета му. Само портретът ще носи белезите на старостта, докато Дориан винаги ще бъде на двадесет и пет години.

Постепенно портретът се покрива с клеймата на злоба­та, моралното и физическото падение. Той става толкова отблъскващ, че Дориан го крие от всички. Този отвратителен портрет представлява неговата същност, истинското му лице. Накрая Дориан се изпълва с омраза към това непоносимо подобие, този кошмарен призрак: решен да свърши с него, той го разпаря с нож. Ответният удар следва мигновено: той се строполява на земята, смъртно ранен. Привлечени от вика му, прислужниците дотичват и виждат, че под портрета, станал отново красив, чист и млад, лежи мъж във фрак със забит в сърцето нож. „Кой е този грохнал човек с деформирани, изкривени, сковани от проказа лице и ръце?" - се питат прислужниците, които най-накрая го познават по пръстените на ръцете му.

Портретът, върху който се изписват злодеянията на мисълта, словото и делото - това е двойникът , който е нашето истинско аз. Единствено от нас зависи дали той ще бъде красив или обезобразен. Ударът с ножа - това е часът на смъртта, часът на истината: всяка измама вече е невъзможна.

Ако на земята една жестока и долна душа може да се крие под ангелско лице, това вече не е така в света на духовете, където всеки изглежда такъв, какъвто е в действителност, превръща се в онова, което желае, говори, върши. В света на духовете Дориан е чудовище. След дълго пречистване в непрозрачните сфери той ще може отново да стане красив, чист и млад, какъвто първоначално е изглеждал на портрета си, оставащ като архетипа, към който той ще се стреми.

В историята на Оскар Уайлд има още нещо, което трябва да се отбележи като важно: всяка агресия над екстериоризирания двойник се отразява върху физическото тяло. Така удар с камшик, нанесен на призрака на жив човек, ще причини страдание на живия и ще остави следа в плътта му. Ако това е удар с нож, възможно е той дори да умре от това.

Ето един исторически пример за тази жизнено важна взаимозависимост между двете тела. Една нощ императрица Елисавета, дъщерята на Петър Велики, била събудена от ужасените си прислужнички, които й съобщили следната фантастична новина: на нейния трон бил седнал призрак, чиито черти били съвсем същите като нейните. Елисавета станала, отишла до тронната зала и установила, че прислужничките й не са я излъгали; тя дълго разглеждала това свое копие, което сякаш не искало да се разсее, после повикала стражите и наредила на войниците да разстрелят двойника й. Елисавета умряла скоро след това.