IX РАЗЛИЧНИТЕ ЕТАПИ НА РАЗДВОЯВАНЕТО

Независимо дали раздвояването е случайно или съзна­телно, основното условие е едно и също: връзката между фи­зическото и ефирното тяло у личността-медиум да е твърде слаба.

По-нататък нещата се развиват по еднакъв начин: субек­тът усеща изтръпвания в краката, които обхващат цялото тя­ло, като че ли през него преминава електрически ток.

Той незабавно изгубва съзнание, физическото му тяло става вдървено и нечувствително, изпада в нещо като каталепсия. В многобройни случаи той представя всички симпто­ми на смъртта: липса на дишане, на пулс, на сърдечно биене. В това се състои разликата между съня с напускане на тяло­то и естествения сън.

При излизането двойникът взима от физическото тяло различно количество материя. Ако това количество е прека­лено голямо, двойникът бива спиран от преградите: стени, затворени врати и прозорци. Ако пък е недостатъчно, той ня­ма усещането, че е организъм, а само една енергийна форма, усеща се като в облак от памук, в прозрачен воал или в свет­линен овал.

Така някои непълни форми могат да наподобяват кълба и без съмнение именно това е довело Ориген до схващането, че възкръсналите имат сферична форма. Църквата, която учи, че се възкръсва в човешка форма, с право е отхвърлила тази хипотеза.

Синодът от 543 г., свикан по заповед на Юстиниан, за да осъди доктрините на Ориген, казва в петата анатема:

„Ако някой казва или поддържа, че при възкресението чо­вешкото тяло е със сферична форма, ако той отрича, че ние ще се възправим при възкръсването си, да бъде анатемосан."

В хода на черпенето на субстанция от първото тяло вто­рото се сгъстява и приема човешка форма. Напусналият тя­лото си изпитва усещането, че се намира в тунел, в чийто край забелязва постоянно растяща светла точица. Той усеща, че в областта на слънчевия му възел се събира енергия, двойни­кът му се надига успоредно на телесната обвивка, после нап­ряко и накрая се изправя. Той е до леглото и го гледа. Първия път е смаян от това, че пред него има две тела: хоризонтал­ното, пасивно и неподвижно, и вертикалното, което е поело цялото съзнание. Често той остава изненадан и даже упла­шен от лошото състояние, в което се намира физическото тя­ло. Той чува шумовете и звуците наоколо, вижда като в сън онова, което го заобикаля, върви с плавна походка. Ръцете му преминават през предметите, които докосва, или през спя­щите, които той иска да предупреди за своето присъствие.

От тялото му струи бяла светлина, той сияе, той наисти­на е тяло без сянка. Ако раздвояването се случва за първи път, субектът, който не разбира какво става с него, си мисли, че е преминал през смъртта. Той е щастлив от това, че всич­ко е минало безболезнено и че макар и мъртъв, все така при­тежава всички свойства на живота: осезания, спомени, движения, мисли.

Щастието на този въображаем покойник се помрачава от едно-единствено нещо: скръбта, която ще изпитат неговите близки. Ако е американец, той ще съжали също така, че не си е направил застраховка на живота за много голяма сума. За­бележително е, че истинските покойници преминават през съ­щите състояния на смайване и радост, установявайки, че притежават тяло и че са навлезли в един също така реален, осезаем и явен свят като онзи, който току-що са напуснали.

Първата опитност може също така да предизвика и страх, страх да не би да не успеят да се върнат в тялото от плът; но следващата вече поражда удоволствие, често дори прекалено голямо удоволствие, защото опияненият от своя­та свобода двойник рискува, подобно на козичката на г-н Се-ген, повече да не поиска да се завърне.

Понякога напусналият тялото си вижда сребърната ниш­ка, подобна на лунен лъч, която свързва челото му с тила на астралното тяло. Това означава, че тази жизнена връзка за­почва от областта на епифизата, там, където според ведите се намира третото око, орган на окултното зрение, център на вътрешна светлина, извор на мощ; там, където според Декарт, който всъщност е бил твърде малко картезианска лич­ност, се намира душата.

Сребърната нишка може да започне и от слънчевия въ­зел. Ако двойникът се намира на няколко метра от тялото, нишката е с дебелина няколко сантиметра; ако той се отда­лечи на километри, тя изтънява, без да се скъсва. Скъса ли се, това означава смърт. Раздвояването крие своите рискове... И някои случаи на загадъчна смърт биха могли да се обяс­нят с неумели действия.

Сребърната нишка е позната на всички цивилизации. За нея се говори в Стария Завет и, разбира се, във всички азиат­ски духовни учения. Александра Давид-Неел разказва в кни­гата си „Тибетски мистици и магьосници", че в едно село от Ца-Варонг срещнала жена, която няколко години преди то­ва се била раздвоила, като останала безжизнена в продълже­ние на седмица.

„Тя била приятно изненадана от лекотата и ловкостта на новото си тяло, което се движело с удивителна бързина. Достатъчно било да поиска да се озове на някое място, за да се намери незабавно там; тя можела да прекосява реките, ка­то върви по водата, да преминава през стените и пр. Само ед­но било невъзможно за нея: да пререже въжето, изградено от почти неосезаема материя, свързващо я със старото й тяло, което тя ясно виждала изтегнато на леглото. Въжето се удължавало безкрайно много, но пречело на движението й. Тя се била оплела".

Някои места са по-благоприятни от други за излизания извън тялото, като например планинските върхове с техния чист и сух въздух, но при това трябва и времето да е хубаво, температурата да е достатъчно висока и да няма електричес­ки бури. Дали Тибет отговаря на всички тези условия?

Понякога субстанцията на призрака на жив човек е дос­татъчно плътна, за да може той да се яви на свидетели и до­ри да им заговори, като даде по такъв начин единственото доказателство за обективността на явлението.

Обикновено раздвоеният субект смята второто същество за по-висше от първото. Той го вижда по-красиво и по-мла­до. Установява, че неговата мисъл е по-бърза и осезанията му са придобили по-голяма сила и острота. На по-ясния и по-обширен дух съответства по-ясно усещане за реалността.

Неговите погледи се излъчват в шестте посоки на прост­ранството. Той притежава онова тотално зрение, за което ще говорим във връзка със Сирано дьо Бержерак и Плутарховия Теспезий.

Един човек, когото познавах и на когото се възхищавах - Жерар Кордоние - учен¹¹ и мистик - изживя тази опит­ност на тоталното зрение и разказа за нея в голяма статия, наречена „Ясновидство и математика", която бе публикува­на едновременно в „Планета" и „Метапсихично списание":

„Това усещане за „Божието присъствие" една вечер ме до­веде до любопитно видение. От известно време една мисъл ме занимаваше постоянно - че нашето виждане на нещата е вън­шно и перспективно, отправната му точка е разположението на очите, докато това на един вездесъщ, „просторен" Дух би трябвало да бъде вътрешно и „съответстващо", в повече или по-малко ясна връзка със сътворението. Внезапно, докато бях със затворени очи, бях духовно потопен в едно такова вижда­не, ограничено по обхват във вътрешността на стаята ми. Всичко се виждаше едновременно и отвсякъде. Не знам колко продължи това „свръхвидение"; то никога повече не ми се слу­чи. Трябва освен това да уточня, че то се ограничи само до „видимостите", без докосване в дълбочина до „субстанции­те..."

Раздвоеният субект е облечен във флуидна дреха, която възпроизвежда материалната. Тези астрални дрехи изглежда са мисловни форми, които волята на субекта изгражда от еле­менти, взети от физическия свят.

Този въпрос за облеклото на духовете отдавна се е пре­върнал в пробен камък за скептиците. Известно е, че съдии­те на Жана Д'Арк се погрижили да разберат дали Свети Михаил е бил гол. На това Орлеанската Дева отвърнала с обичайната си находчивост, че Бог разполагал със средства­та да облича своите служители и че архангелът й се явил във вид на почтен човек.

При следващия разпит инквизиторите я запитали:

- Този Свети Михаил и другите светици имат ли тяло и крайници?

- Да - заявила Жана. - Вярвам в това, както вярвам в Бога.

Три века по-късно ангелите на Сведенборг, носещи три-върха шапка и бяла перука, са предизвикали подигравки, но трябва да разберем, че за него ангелът е бил човешко същес­тво, завършило своето развитие, а духовният свят, който той е обходил и описал, е бил този от XVIII век.

Напусналият тялото си субект е напълно в съзнание, той знае, че не сънува, и много добре различава астралната про­екция от съновидението.

Двойникът е от електрическо естество, той диша и при­тежава различните жизнени функции. Той бива с различна плътност; обикновено има усещането, че вече няма никакво тегло. Той може да преминава през стените и през затворе­ните врати. Притежава и много по-рядката възможност да премества предметите.

Понякога той се разхожда с нормалната си крачка из мес­тата, които е имал обичай да посещава, а друг път пътува на­далеч. Той помисля за мястото, където иска да отиде, и се озовава в него, като вижда градове и в тях паметници, които съществуват или не съществуват, или все още не съществу­ват.

Ако отива надалеч, това става с висока скорост; той ня­ма усещането, че се движи напред, а че предметите се приб­лижават към него. „Надалеч" може да означава много, много далече. Така медиумът Инго Суон предложил по телефона на своя приятел медиума Харолд Шърман пътуване до Юпитер, пред който в същото време щяла да премине сондата „Пайниър X".

След завръщането си Суон и Шърман били разпитани всеки поотделно от астрофизици за атмосферата, релефа, цве­товете на планетата. Отговорите им съвпадали помежду си, съвпадали също така и със сведенията, донесени от космичес­ката сонда.

Друг път те отишли до Меркурий, където открили маг­нитно поле и разредена атмосфера, чието съществуване било неизвестно на времето. И в този случай разказите им били потвърдени от космическата сонда, тогава „Маринър X".

Ако в Съединените Щати излизанията извън тялото дос­тигат до края на Слънчевата система, то в Тибет предпочи­тат екскурзиите в духовната сфера.

Нека се върнем към разказа на г-жа Александра Давид-Неел за нейното пребиваване на „покрива на света":

„В Тибет може да се срещнат хора, които след като са пребивавали за по-кратко или по-дълго в летаргично състоя­ние, после описват различни места, които твърдят, че са пре­косили. Някои от тях посещават само страни, обитавани от хора, но други разказват за пътешествия из рая, чистилище­то или „Бардо" - междинната област, из която се скита ду­хът след смъртта в очакване да се въплъти отново.

Тези странни пътешественици са наричани „делоги", кое­то значи „завърнали се от отвъдното". Ако разказите на делогите се различават по обходените места и перипетиите на пътуването, те обикновено описват по еднакъв начин впечат­ленията на псевдомъртвеца като твърде приятни."

И наистина, често напусналият тялото си излиза от фи­зическия свят и навлиза в астралния, близък до него във вре­мето и пространството. Там той рискува да има неприятни срещи: бивш крадец, бивш убиец, бивша отровителка, бивша извършителка на криминални аборти. Тези изпълнени със злоба цялости могат да го заплашат или да го нападнат, тъй като те не обичат натрапниците, но той няма от какво да се бои, ако мотивите му са безкористни, а духовният му живот е богат и истински; всяка молитва е убежище за него. Впро­чем, нивото, до което той достига, винаги съответства на не­говото развитие, на неговата стойност като човешко същество.

Ако той успее да премине през низшата част на астрал­ното, ще има приятни срещи: негов починал роднина или при­ятел ще дойде да засвидетелства грижите си за него и да му разкаже за другия свят, в който той все още не бива да про­никва. Често те го съветват да се върне в тялото си. Нека все­ки остане на мястото си - въплътените на земята, а напусналите плътта си - в света на духовете! Посещенията от едно ниво в друго трябва да стават само когато са подбу­дени от любов или желание за познание. Вън любопитните, циниците, осквернителите!

Ако напусналият тялото си има истинска духовност, той ще може да достигне до щастливите и чисти нива на отвъд­ното, без да преминава през нивото на Хадес, което крие мно­го клопки... В тези сфери, подобни на рая, той ще срещне благотворни цялости, които ще го просветят за всичко, свър­зано с небесното царство.

Когато се завърне на земята, той никога няма да забра­ви разговорите си с онези, които са стигнали преди него в света на светлината.

Метафизичното тяло се ражда заедно с физическото; два­та близнака израстват заедно. Те не живеят един до друг, а един в друг, в неразделност. Тъй като са живи същества, те се развиват и това обикновено става успоредно. Но тяхната свързаност не е вечна. Физическото тяло е изградено от плът­на материя, а именно тя е подвластна на разрушението. Един ден плътната материя се разпръсква или разпада.

Само това тяло бива погребано или изгорено. Бяхме го сравнили с яйчена черупка, а ефирното тяло - с жълтъка. Можем да довършим сравнението: ефирното тяло се превръ­ща в духовно, жълтъкът става птиче, което се изплъзва от счу­пената черупка, пленникът се втурва вън от затвора си.

Независимо дали става въпрос за птица или за дете, фи­зическото раждане е едно чудо. Смъртта или духовното раж­дане е друго чудо. То не е нито по-лесно, нито по-трудно за разбиране. Физическото раждане е съпроводено с прекъсване на пъпната връв. Духовното раждане - с прекъсване на сребърната нишка. Така се нарича своебразната пъпна връв, която свързва двете тела. Тя е съставена от маса молекули, трептящи при много високи честоти; в момента на смъртта тя се прекъсва.

Размишлявах над този проблем, когато вниманието ми бе привлечено от радиатора, върху който бях проснал да съх­не една кърпичка. От нея се издигаше бяла пара... Скромно­то пране бе придобило достойнството на притча. Тъй като нещата стават именно така: също като водата ефирното тяло е течно, пластично, вездесъщо и невидимо. Също както вода­та напоява кърпичката, ефирното тяло прониква във всички части на физическото. Също както превърналата се в пара во­да преминава през кърпичката, ефирното тяло преминала през физическото и се издига в атмосферата: Пиер нарича то­ва „преливане". За да означим смъртта, разполагаме с мно­го думи, започващи с „пре": преображение, прехвърляне, преход, превеждане, преместване, преминаване, пресаждане.

Нека се върнем към преливането: съществува една основ­на разлика между парата и духовното тяло - парата се раз­пространява из цялото помещение, разтваря се в пространството и нейното разсейване е подобно на унищо­жение, докато духовното тяло запазва своята свързаност: то винаги е съсредоточено около духа, също както плодът око­ло костилката си. То винаги е човешка форма, неговата неиз­менна форма: tu es homo in aeternum.

Сведенборг пише по този повод:

„Достойни за доверие духове, с които разговарях, се оп­лакваха от невежеството, царящо в църквата по въпросите за състоянието на Небето, за Духовете и Ангелите. Те възму­тено настояваха аз непременно да заявя, че те не са безфор­мени умствени образувания или етерни повеи, а хора в човешка форма, които виждат и чуват също като онези, които са на този свят."

Преди да се извърши разривът между двете тела, същес­твото изглежда надарено с нови способности: често неговите духовни очи се отварят, често то вижда онези, които са го из­преварили в отвъдното. Не бива да се казва, че в тези случаи става въпрос за илюзии, фантазии или мисловни проекции, тъй като се е случвало умиращ да види човек, за чиято смърт не е знаел.

Един младеж, Симон, който знаел, че е обречен, настоял пред брат си да не му дават никакви опиати под предлог за намаляване на страданията му; той искал да бъде с напълно бистър ум при потеглянето си.

Когато краят бил близък, той се провикнал: „Колко мно­го са те!" и назовал по име всички покойници, дошли до го посрещнат. Внезапно промърморил изненадано: „Я, Морис също е тук!" Неговият приятел Морис бил починал предиш­ната седмица и близките му скрили от него тази смърт. Пос­ледните думи, които Симон произнесъл с грейнало от щастие лице, били „Издигам се!"

Той се издига: неговото същество се отделя без болка от физическото му тяло.

Той се издига: вече е неподвластен на земното притегля­не.

Той се издига: изживява по своему Възнесението, с тази разлика, че Христовото Възнесение е било славно и видимо.

Той се издига към областите, където никой не може да умре.

Между западноевропейските вярвания и тези, разпрост­ранени на антиподите, съществуват впечатляващи съвпаде­ния. Ето свидетелството на един мисионер от миналия век, разказващ за познанията на таитяните.

„Те вярват - пише той - че в момента на смъртта ду­шата отива в главата, излиза оттам и преминава през бавния и постепенен процес на възвръщане в Бога, от когото всички те са произлезли... Фактът, че таитяните вярват в излизането на реална субстанция, приемаща човешка форма, е любопитен и интересен. И те вярват в това благодарение на онези измеж­ду тях, които са дарени с ясновидска дарба и които твърдят следното: веднага щом умиращият спре да диша, от главата се отделя пара, която се кондензира във въздуха недалеч от тялото и остава свързана с него посредством нещо като ниш­ка, изградена от същата субстанция. Те твърдят, че тази суб­станция бързо увеличава обема си, като в същото време приема формата на тялото, от което произлиза. И когато най-нак­рая тялото е станало безжизнено и студено, нишката, която свързва душата с тялото, се прекъсва и освободената ду­ша си отива, както изглежда, подпомогната от невидими пра­теници."¹²

В тези редове се долавя почудата на разказвача от същес­твуването на тази пара, на нишката, на реалната субстанция, която „приемала" човешка форма и която, „както те твър­дят", бързо увеличава обема си. Преизказното наклонение, вметнатият израз и думите „както изглежда" са твърде крас­норечиви: мисионерът знае за всички тези неща по-малко от онези, които покръства.

Особеното на смъртта, метафизичното тяло, което е би­ло латентно в този свят, става видимо. То вече съществува самостоятелно, движи се свободно и бързо. Двойникът се е превърнал в оригинал. Той спонтанно се насочва към ниво­то, което му подхожда. Духът е agilis¹³, той е способен да из­пълни всичко, което иска, и неговото тяло излъчва бързи трептения; измежду всички субстанции неговата е с най-ви­сока степен на трептене.

Homo viator, човекът-пътник продължава в духовното си тяло пътуването, започнало във физическото. Viator без impedimenta, пътник без багаж. Без материален багаж, разби­ра се.

Физическите недъзи са изчезнали заедно с едноименното им тяло. Те са слезли заедно с него в гроба. В тази утрин на радостта куците вървят и тичат, глухите чуват, немите гово­рят, умствено недоразвитите разсъждават. Тяхното ефирно тяло е било незасегнато и затова всички могат веднага след възкресението си да се наслаждават на цялата пълнота на жи­вота. И тогава слепите проглеждат в един свят, където свет­лината трябва да бъде видяна, за да бъде обичана.

Недъгавите физически са били недъгави само на физи­ческо ниво, а ефирните им тела са останали здрави. Извест­но е, че претърпелите ампутация изпитват болка в изчезналия крайник. Те казват: „Усещам крака си". Усещат етерния крак, който не е бил отрязан.

По този повод съпрузите Кирлиян са извършили един много интересен опит: отрязали лист от едно растение, след което го фотографирали по своя начин, т. е. под високочес­тотни потоци. Те с удивление установили, че ефирният лист все така бил на мястото си.

Ако някоя сърдечна трансплантация се окаже несполуч­лива, това може би е станало, защото ефирното, постоянно­то сърце не се съчетава с новото физическо сърце. Ако в психосферата има някакви недъзи, това са духовни недъзи: онези, които не виждат, са онези, които не вярват. Ето едно свидетелство, вече цитирано в „Мъртвите" дадоха признаци на живот"¹⁴: една жена сънувала, че получава телеграма от покойния си съпруг. Посланието съдържало само пет думи: „Аз съм сляп и глух". След една моя сказка тя ме запита: „Какво значи това?"

Аз я запитах на свой ред:

- Какво беше неговото отношение към Бога, душата, невидимия свят?

- Той не вярваше в нищо такова.

- Ето обяснението! Той е сляп, защото е отхвърлил свет­лината.

- Какво мога да направя за него?

- Да развиете вашия духовен живот, а също и да се за­познаете отблизо с тези проблеми, за да може той да черпи от вашето съзнание. Наистина, на отвъдната страна има нас­тавници, но една земна личност, позната и любима за него, по-лесно ще му предаде убежденията си. Наш дълг е да про­учим тези въпроси - заради самите нас и заради онези, ко­ито са ни предшествали отвъд.

Също както в този свят, а дори и в по-голяма степен, в света на духовете развитието на органа се определя от функ­циите му. Ако новодошлият желае да вижда, ще му се дадат очи. Ако човекът, за когото разказах по-горе, наистина бе по­искал това, неговото духовно тяло би създало свои очи. Но той е бил безразличен и хладен. При възкресението си той е бил затворен в пашкул. Пашкулът предпазва от всякакви опасности, но животът в него не е истински живот.

Безразличните просто са понесли събитията, не са разви­ли никаква привързаност, никаква любов, които да ги подбу­дят към действие. Онези, които в отвъдното трудно осъществяват раждането на духовното си тяло, са именно хо­рата, които на земята са презирали, потискали, угасявали духа.

Съществото, надарено със свобода, е отговорно за свое­то съзнание, за думите и делата си както в материалния свят, така и в ефирния. То е освободено от въплъщаването, но не и от миналото си; потеглило от земята, то е следвано от де­лата си; неговото ефирно тяло ще притежава теглото на ми­сълта му.

Ако тази мисъл е жестока, ако тя черпи радостта си от злото, той ще се озове в огъня, който тя създава, огънят, на­речен от хората „Ад", който тяхната жестокост продължава да поддържа от ера в ера. Ако тази мисъл е егоистична, без­волева, привързана към материалното, той няма да може да се освободи от земното притегляне, както в буквален, така и в преносен смисъл. Тогава той ще се застои в мътните облас­ти, наречени от Христос „външният мрак", външен и на зе­мята, и на небето. Той ще бъде сянка в света на сенките.

Ако мислите са насочени към Божията любов и любов­та към ближните, като под „ближни" се разбира всеки жи­веещ на този и на онзи свят, то човекът, оставил телесните си одежди, ще получи бялата роба или славното духовно тяло.

Едно десетгодишно момиченце проумяло всичко това в последните си дни. То се казвало Дейзи и било дъщеря на преподобния Дейвид Андерсън Драйдън, мисионер от мето­дистката църква. То починало от тиф в къщата на родители­те си в Сан Хосе, Калифорния. Неговия случай е разказан в „Journal of the American Society for Psychical Research" от 1919 г. според бележките, които майка й си водила.

- Мамо, бих искала да можеш да видиш Али (почина­лото й малко братче), който е до теб. Той казва, че не можеш да го видиш, защото духовните ти очи са затворени, а аз мо­га, защото духът ми е свързан с тялото само с много тъничка нишка живот. (Дейзи никога не била чувала за сребърната нишка.)

- Той говори ли с теб сега? - удивила се майката.

- Да, сега... а аз му отговарям.

- Как го правиш? Та нали не си мърдаш устните?

- Ние говорим с мисли - отвърнала Дейзи, която не знаела думата „телепатия".

- В каква форма ти се явява нашият Али? Виждаш ли го облечен?

- Като че ли тялото му е обвито в нещо много бяло, не­що вълшебно. Само ако можеше да видиш колко тънка, ле­ка и сияйна е тази дреха, и колко е бяла! А никъде по нея не се виждат нито гънки, нито следи от шевове - значи това не е дреха. И все пак колко добре му стои!

- Той е облечен в светлина! - казал мисионерът, цити­райки един псалм.

- О, да, точно така!

Сестрата пеела химн, в който се говорело за крилати ан­гели, и Дейзи възкликнала:

- Колко странно! Винаги сме си мислили, че ангелите имат криле; но това е погрешно, те нямат нищо такова.

- Трябва да имат, за да могат да летят в небесата.

- Те не летят, а се пренасят от едно място на друго. Раз­бираш ли, когато си помисля за Али, той усеща това и вед­нага пристига при мен.

Друг път майката запитала:

- Какво правиш, за да видиш ангелите?

- Не винаги ги виждам, но когато ги забележа, стените на стаята сякаш изчезват и погледът ми достига безкрайно далеч (истинските ясновидци казват същото); духовете, кои­то виждам тогава, са безброй много. Някои от тях се добли­жават до мен: това са тези, които съм познавала в живота. Другите никога не съм ги виждала.

В утрото на нейната смърт - пише госпожа Драйдън - тя поиска да й дам огледалце. Поколебах се от страх, че ви­дът на изпитото й лице ще я разстрои. Но баща й каза: „Хайде, нека разгледа клетото си личице, щом иска." Пода­дох й огледалото и тя дълго гледа образа си със спокойно, но тъжно изражение. После каза: „Тялото ми вече е износе­но: то прилича на старата мамина рокля, закачена в гардеро­ба. Мама вече не я носи, и аз също скоро няма да нося моята дреха. Но аз имам духовно тяло, което ще я замести, и дори вече съм в него."